Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 30 страниц)
19
– Е, как мина първият ти ден? – попита Хейуърд, извръщайки се живо от чинията с апетитно пилешко.
– Добре – отвърна Д’Агоста.
– Сингълтън да не ти е вгорчил живота?
– Тц.
– Е, ти отсъства само два дни, което вероятно е помогнало. Той е емоционален – понякога доста емоционален, – но си е ченге. Както и ти. Ето защо съм сигурна, че двамата ще се разбирате.
Д’Агоста кимна, побутна едно парче домат в чинията си, след което го поднесе към устата си. Пиле качиаторе бе една от рецептите, които можеше да изпълни без да мисли – или почти без да мисли.
– Яденето е страхотно, Вини. Наистина. Трябва да те оставям в кухнята по-често. – И тя му се усмихна.
Д’Агоста отвърна на усмивката й. Пусна вилицата си и я загледа как се храни.
Беше направила нарочно усилие да се прибере навреме. Похвали готварските му умения, въпреки, че бе препекъл пилето, и дори не го бе попитала за прибързаното му излизане тази сутрин. Определено полагаше специални старания да му даде свобода и да го остави да върши което си е наумил, каквото и да бе то. Той осъзна с внезапен изблик на нежност, че наистина обича тази жена.
Което правеше онова, което трябваше да извърши, още по-трудно.
– Съжалявам, че не мога да отдам дължимото на вечерята. Тя наистина заслужава да продължи по-дълго, но аз трябва да излизам отново.
– Някакво развитие по случая?
– Всъщност не. Специалистът по възлите иска да ни запознае с някои техники. По всяка вероятност просто гледа да си покрие задника – не ни помогна кой знае колко.
– Не?
– Според него възлите са азиатски, може би китайски, но това не стеснява особено периметъра.
Д’Агоста си пое дълбоко дъх.
– Размишлявала ли си над възможността, която ти споменах по време на вечерята? Че зад тези убийства може да стои братът на Пендъргаст?
Хейуърд не отговори веднага, вилицата спря на половината път към устата й.
– Има толкова малко доказателства, които да подкрепят тази теория, че тя направо граничи с ексцентричност. Знаеш, че съм професионалист. Трябва да ми вярваш, че ръководя този случай по възможно най-добрия начин. Ще помисля над думите ти, когато имам време.
Д’Агоста нямаше какво да каже. Известно време се храниха мълчаливо.
– Вини – каза тя и нещо в тона й го накара да вдигне глава. – Съжалявам. Не исках да ти се сопвам.
– Всичко е наред.
Тя се усмихна отново и тъмните й очи блеснаха на изкуственото осветление.
– Защото фактът е, че наистина се радвам, че се върна отново на работа.
Д’Агоста преглътна.
– Благодаря.
– Този откачен посмъртен случай на Пендъргаст само те объркваше, и то в най-лошия възможен момент. Той може и да е бил продуктивен агент, но не беше… ами-и-и… нормален. Знам, че беше твой приятел, но мисля – тя направи пауза, – мисля, че той имаше нездравословно влияние върху теб. Пък и онази молба от гроба, цялата бъркотия около брат му… трябва да ти кажа, че това ме възмути.
Въпреки всичко Д’Агоста усети, че го пронизва раздразнение.
– Знам, че никога не си го харесвала. Но работата му даваше резултати.
– Знам, знам. Не трябваше да говоря лошо за мъртвец. Съжалявам.
Раздразнението се замести от внезапен прилив на вина. Д’Агоста не каза нищо.
– Както и да е, всичко е минало. „Ухажора“ е висока топка, страхотен стартов случай. Ще блеснеш, Вини. И всичко ще е както в добрите стари времена.
Той забоде вилицата в пилешкото бутче и вдигна ножа, но го пусна в чинията и той изтрака шумно. Това беше агония. Не издържаше повече.
– Лора – започна той. – Не ми е лесно да го кажа.
– Да кажеш какво?
Той пое дълбоко дъх.
– Изнасям се.
Тя замръзна, сякаш не разбираше. После по лицето й бавно премина израз на невяра и болка – като на дете, неочаквано наплескано от любим родител. Като я гледаше, Д’Агоста се почувства толкова зле, както никога не се бе чувствал през живота си.
– Вини? – произнесе тя смаяно.
Д’Агоста сведе очи. Настъпи дълга, мъчителна тишина.
– Защо?
Той не знаеше какво да й отговори. Знаеше само, че единственото, което не може да направи, е да й каже истината. Лора, скъпа, аз може би съм в опасност. Ти не си мишена, но аз определено съм. И ако остана тук, мога да изложа на опасност и теб.
– Направила ли съм нещо? А може би не съм направила?
– Не – отвърна той бързо. Трябваше да измисли нещо, а като се имаше предвид, че става въпрос за Лора Хейуърд, това нещо трябваше да е достатъчно умно. – Не – повтори пак, вече по-бавно. – Ти си страхотна. Изобщо не е свързано с теб. Отнася се до мен. Нашите отношения… може би започнаха да се развиват твърде бързо.
Хейуърд не отговори.
Д’Агоста имаше чувството, че се хвърля от скала. В този миг нямаше нищо, което да желае повече от това да остане с тази жена – с тази красива, грижовна, подкрепяща го жена. По-скоро би наранил себе си, отколкото нея. А сега я нараняваше, нараняваше я дълбоко, с всяка дума. Това, което правеше беше отвратително, но нямаше друг избор. Винсънт, трябва да вземеш всички възможни предохранителни мерки. Д’Агоста знаеше, че единственият начин да запази тези отношения – и може би живота на Лора Хейуърд – е да ги прекъсне.
– Просто се нуждая от малко свобода, това е всичко – продължи той. – Да премисля нещата. Да погледна в перспектива живота си. – Баналностите прозвучаха фалшиво и вместо да продължи, той спря рязко.
Седеше тук и я чакаше да избухне, да го наругае, да му заповяда да излезе. Но не се случи нищо такова. Помежду им бе надвиснала дълга, отвратителна тишина. Най-сетне я погледна. Седеше с ръце в скута, с изстиваща в чинията храна, с пребледняло лице и сведени надолу очи. Красивата й синьо-черна коса се бе спуснала отпред и закриваше очите й. Това не беше реакцията, която бе очаквал. Тази изненада, тази болка… те бяха дори по-лоши от гнева.
Накрая подсмръкна, разтърка носа си и побутна чинията напред. След това стана.
– Трябва да се връщам на работа – каза тя толкова тихо, че Д’Агоста едва я чу. Той седеше неподвижно, докато тя отхвърли косата от лицето си рязко назад, обърна се и бавно тръгна към вратата. Ръката й беше върху бравата, когато явно осъзна, че е забравила палтото и куфарчето си. Върна се със същите бавни стъпки, отвори гардероба и измъкна оттам палтото си. После излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си.
Не се обърна назад.
Д’Агоста остана да седи на масата още дълго, заслушан в тиктакането на часовника и слабите шумове от улицата, които се процеждаха отдолу. Най-накрая се изправи, занесе чиниите в малката кухня, изсипа недоизядената вечеря в боклука и ги изми.
И с чувството, че е много стар, се насочи към спалнята, за да опакова багажа си.
20
В три сутринта имението на Ривърсайд Драйв 891 в стил Бо Арт изглеждаше заспало и дори мъртво. Но дълбоко под капаците на прозорците и двойно заключените врати, в един от подземните тунели, издълбани в пластовете на Манхатън, под старата къща кипеше живот. Най-дългият тунел – всъщност серия от свързани подземни помещения – се простираше на запад, кривуличейки под Ривърсайд Драйв и Ривърсайд парк по посока към река Хъдсън. В края му грубо стълбище се спускаше през естествена кухина към каменен кей, където един влажен тунел извеждаше през малък, покрит с водорасли отвор в самата река. Преди повече от две столетия речният пират, собственик на по-ранната версия на имението, използвал този таен проход, за да върши нощните си злодеяния. Днес само шепа хора знаеха за скрития вход.
В това уединено място можеше да бъде чуто мекото пляскане на греблата. Чуваше се и слаб плясък от разгръщането на зеления саван от бурени, разкриващо един подводен проход. Беше мъглива, безлунна нощ и само бледият отблясък светлина очертаваше една малка лодка, докато влизаше в тунела. Тя безшумно се плъзна напред под нисък, каменен таван и забави, наближавайки каменния кей.
Пендъргаст излезе от лодката, привърза я към кнехта и се огледа. Очите му блестяха в тъмнината Той остана неподвижен още няколко минути, като се ослушваше. След това извади фенерче от джоба си, светна го и се заизкачва по стълбището. То излизаше в огромно помещение, пълно с дървени витрини, в които се виждаха оръжия, някои от които съвременни, а други отпреди двеста години. Той премина през тази стая и влезе в стара лаборатория; по дългите, облицовани в черно маси, блестяха стъкленици и реторти.
В ъгъла на лабораторията стоеше тиха, сенчеста фигура.
Пендъргаст се приближи предпазливо, едната му ръка се плъзна към оръжието.
– Проктър?
– Сър?
Пендъргаст се отпусна.
– Получих съобщението от Констанс.
– А аз на свой ред получих вашето съобщение да се срещнем тук. Но трябва да отбележа, че съм изненадан да ви видя лично, сър.
– Надявах се да не се наложи. Но обстоятелствата налагат бележката ми да бъде предадена на Констанс лично.
Проктър кимна.
– Разбирам, сър.
– Отсега нататък е жизнено важно да я следиш отблизо. Ти познаваш Констанс, знаеш колко крехко е душевното й равновесие. Това как изглежда на повърхността, изобщо не е показател за истинското й емоционално състояние. Тя премина през нещо, през което никое друго човешко същество не е преминало. Боя се, че ако не се отнасят с нея с изключителна грижа и внимание…
Гласът му секна и замря. След миг Проктър кимна отново.
– Всичко това, което се случва, не би могло да дойде в по-лошо време. Ще трябва да й кажа, че във всеки момент трябва да е готова да се върне на онова място… където отначало се криеше от нас. Там, където никой, никой не би могъл да я открие.
– Да, сър.
– Откри ли пролуката?
– Беше открита и запечатана.
– Къде се намираше?
– Изглежда един канализационен тунел от 19 век минава под Бродуей точно под винарската изба. Не е използван от петдесет години. Успял е да влезе в избата през този тунел, пробивайки дупка в тръбата.
Пендъргаст го погледна остро.
– Не е открил стълбището, което води до долния етаж на мазето, нали?
– Не. Изглежда е бил в къщата само за няколко минути, колкото да вземе предмета от шкафа на първия етаж и след това си е тръгнал.
Пендъргаст продължаваше да гледа Проктър втренчено.
– Трябва да се увериш, че имението е идеално запечатано. Недопустимо е това да се случи отново. Ясно е, нали?
– Напълно, сър.
– Добре. Тогава нека отидем да говорим с нея.
Те излязоха от лабораторията и преминаха през серия от стаи с остъклени шкафове и високи витрини, пълни с на пръв поглед безкрайни и невероятно еклектични колекции: препарирани прелетни птици, насекоми от Амазонка, затворени в бутилки препарати.
Най-накрая спряха в стая, пълна с пеперуди. Светлината от фенерчето на Пендъргаст облиза рафтовете на витрините. Той проговори тихо в мрака:
– Констанс?
Отговори му само тишината.
– Констанс? – повтори той малко по-силно.
Чу се леко прошумоляване на чаршафи и една жена на около двайсет се появи сякаш от нищото. Беше облечена в дълга, старомодна бяла дреха с надиплени около шията дантели. Нежната й кожа изглеждаше изключително бледа на светлината на фенерчето.
– Алойзиъс – каза тя и го прегърна. – Слава богу!
За миг Пендъргаст остана така, притискайки я силно. След това леко се отдръпна и се отдалечи за малко, завъртайки малкия месингов ключ на стената. Помещението се изпълни с бледа светлина.
– Алойзиъс, какво има? – Очите й – необикновено умни за толкова младо лице – станаха неспокойни.
– Ще ти обясня след малко, Констанс. – Пендъргаст сложи успокояващата си ръка върху рамото й. – Разкажи ми за съобщението.
– Пристигна късно тази вечер.
– Начин на доставяне?
– Беше пъхнато в една пролука под входната врата.
– Взе ли необходимите предпазни мерки?
Констанс кимна. След това бръкна в един от ръкавите си и извади оттам малка бизнес карта с цвят на слонова кост, грижливо сложена в найлонов прозрачен плик.
Пендъргаст я взе и я обърна. Диоген Пендъргаст – бе изгравирано с изящен калиграфски почерк от лицевата страна на картата: под него беше написано с розово мастило – Петицата мечове е Смитбак.
Той гледа картата още известно време, след което я пъхна в джоба на палтото си.
– Какво означава това? – попита Констанс.
– Двоумя се дали да ти кажа повече. Нервите ти вече са достатъчно опънати.
Тя се усмихна леко.
– Трябва да кажа, че когато те видях да влизаш в библиотеката, бях сигурна, че виждам човек, възкръснал от мъртвите.
– Знаеш за плана на брат ми, как планира да ме унищожи.
– Да. – Констанс пребледня още повече и за миг му се стори, че леко залитна. Пендъргаст отново сложи ръка на рамото й.
Тя с усилие се овладя.
– Добре съм, благодаря. Продължавай.
– Този план вече е в действие. През последните няколко дни трима от най-близките ми приятели бяха убити. – Пендъргаст докосна джоба на сакото си. – Тази бележка от Диоген ме предупреждава, че Уилям Смитбак е следващата мишена.
– Уилям Смитбак?
– Репортер от „Ню Йорк Таймс“. – Пендъргаст отново се поколеба.
– И? – погледна го въпросително Констанс. – Има и друго, което те безпокои – виждам го на лицето ти.
– Да. Всичките трима, които умряха, ми бяха много близки. Но не така стои въпросът с Бил Смитбак. Познавам го от няколко години. Беше замесен в три от моите случаи, много ефикасен журналист. И въпреки импулсивната му и малко кариеристка външност е добър човек. Това, което ме безпокои, обаче, е че той ми е по-скоро познат, отколкото приятел. Диоген е метнал въдицата си по-нашироко, отколкото смятах. Излиза, че не само близките ми приятели са в опасност. Което прави ситуацията доста по-трудна.
– Как бих могла да помогна? – попита Констанс с тих глас.
– Като продължаваш да се пазиш.
– Мислиш, че…?
– …Че си възможна мишена? Да. Но има и друго. Третият, който умря, беше Майкъл Декър, стар партньор от ФБР. Открих тялото му вчера в къщата му във Вашингтон. Беше убит със старинен щик. Този „модус операнди“ (Начин на действие – Б. пр.) е реверанс към далечен мой прадядо, който умрял по същия начин като офицер в армията на Наполеон по време на похода му към Русия през 1812-а година.
Констанс потръпна.
– Това, което ме безпокои е самото оръжие. Констанс, този щик е взет от колекцията тук, на Ривърсайд Драйв.
Тя замръзна, сякаш заключенията от това си бяха дошли точно на мястото.
– Шаспо или лебел (Видове френски байонети от 1866 г. – Б. пр.)? – попита тя слабо, почти механично.
– Шаспо. Върху дръжката му са гравирани инициалите „П.С.П.“ Невъзможно да се сбърка.
Но Констанс не отговори. Тревожните й умни очи гледаха напрегнато и в тях се четеше страх.
– Диоген е открил вход към тази къща Няма съмнение, че това е било посланието, което е искал да ми отправи с точно този щик.
– Разбирам.
– Все още е по-сигурно да си в тази къща, отколкото извън нея и засега не си в полезрението на Диоген. Проктър е намерил и запечатал пролуката, през която Диоген е влязъл, а както знаеш, имението е било подсилено срещу неканени гости по много начини. Проктър ще бди непрестанно, а той е много по-страшен, отколкото изглежда. Но ти трябва да си много внимателна и да се пазиш. Тази къща е твърде стара и голяма. И има невероятно много тайни. Ти ги познаваш по-добре от всеки друг. Следвай инстинктите си. Ако те ти нашепват, че нещо не е наред, оттегли се в онези потайни кътчета на къщата, които само ти знаеш. Бъди готова по всяко време. И докато не се почувстваш в безопасност от тази заплаха, искам да спиш в онова скривалище, в което отначало се криеше от мен и от Рен.
При тези думи очите на Констанс се разшириха от тревога и тя хвана ръката на Пендъргаст.
– Не! Не искам да се връщам там отново… Не искам пак да си го спомням!
Пендъргаст я прегърна:
– Констанс…
– Знаеш, че ми напомня за онова време! Тъмнината, ужасните неща… Не искам повече никога да си ги спомням!
– Констанс, изслушай ме. Там ще бъдеш на сигурно място. А аз няма да мога да сторя това, което трябва, ако не съм уверен, че си в безопасност.
Тя не отговори и Пендъргаст я притисна към себе си още по-силно.
– Ще ми го обещаеш ли?
Констанс притисна чело върху гърдите му.
– Алойзиъс – каза тя с пресекващ глас. – Минаха само няколко месеца откак седях в библиотеката на горния етаж. И ти ми четеше от вестниците. Помниш ли?
Пендъргаст кимна.
– Аз започнах да разбирам. Чувствах се като плувец, който изплува на повърхността, след като е бил дълго под водата. Искам това. А не да отивам… да отивам отново към дъното. Разбираш ме, нали, Алойзиъс?
Пендъргаст погали кестенявата й коса нежно.
– Да, разбирам. И всичко ще бъде както ти искаш, Констанс. Ще си по-добре, обещавам. Но първо трябва да се справим с това. Ще ми помогнеш ли?
Тя кимна.
Пендъргаст бавно отпусна ръце. След това обхвана челото й между дланите си и притискайки я към себе си, нежно го целуна.
– Трябва да тръгвам.
Обърна се и с няколко бързи крачки потъна в очакващата тъмнина.
21
Беше осем без четвърт, когато Смитбак излезе от сградата, огледа авеню „Уест Енд“ и махна с ръка за такси. Една раздрънкала жълта таратайка, която бездействаше в другия край на блока, потегли напред покорно и Смитбак влезе в купето с въздишка на съжаление.
– Четиридесет и четвърта и Седма – каза той. Шофьорът – слаб мъж с матова кожа, черна коса и болезнен вид – промърмори няколко думи на някакъв непознат език и със скърцане на гумите се отдели от бордюра.
Смитбак се облегна назад и се загледа в отминаващите сгради. По принцип още трябваше да си е в леглото, прегърнал жена си, и да спи сладко. Но образът на Хариман, седнал в офиса на редактора с онзи непоносим самодоволен вид, го бе пришпорил да стане рано-рано, за да измъкне още нещо от проклетата история.
Двамата ще делите всяка информация, всяка догадка, беше казал Дейвис. По дяволите! Смитбак знаеше, че Хариман няма намерение да дели с него нищо и по тази причина не се канеше да го прави и той. Беше проверил в офиса, за да е сигурен, че нищо неприятно не се е случило през нощта и едва тогава бе тръгнал. Статията, която беше предал предишната нощ, беше слаба и се налагаше да направи нещо по-добро. Трябваше, дори и ако това означаваше да купи апартамент в сградата, в която бе живял Дюшам. Хрумна му идеята да звънне на някой истински агент по недвижими имоти и да се представи за потенциален купувач.
Шофьорът рязко зави наляво по Седемдесет и втора.
– Хей, гледай къде караш! – кресна Смитбак. – Да не си решил да ме убиеш? – За пръв път попадаше на шофьор, който да е спуснал плексигласовото стъкло, отделящо предната от задната част на кабината. В купето миришеше на чесън, лук и кимион и Смитбак побърза да отвори прозореца си. Както обикновено, проклетото нещо можеше да се спусне само на една трета надолу. Настроението му, което и без това не бе високо, падна още по-ниско.
Сигурно се дължеше и на факта, че бе излязъл от къщи час и половина по-рано. От няколко дни Нора беше в отвратително настроение, почти не спеше и работеше в музея доста след полунощ. Това, както и хладната размяна на любезности между нея и Марго Грийн предишната вечер в „Костите“, му беше дошло в повече. Марго беше стара приятелка и затова се огорчи, че двете с Нора не се разбират. Твърде еднакви са, помисли си той. Опърничави и умни.
Пред него се простираха магистралата Уестсайд и река Хъдсън. Вместо да завие на юг по магистралата и да продължи към центъра на града, шофьорът даде газ и насочи таксито на север.
– Какво става, по дяволите! – изруга Смитбак. – Хей, движиш се в погрешна посока!
В отговор шофьорът наду още повече, игнорирайки клаксоните и премина в най-лявото платно.
По дяволите, английският му е по-лош, отколкото си мислех. Смитбак почука по дебелата плексигласова преграда.
– Движиш се в погрешна посока. Разбра ли? По-греш-на по-со-ка. Казах Четиридесет и четвърта. Отклони се по Деветдесет и пета и обърни.
Шофьорът не отговори. Вместо това продължи да увеличава скоростта, като влизаше и излизаше от лентата и изпреварваше кола след кола. Изходът за Деветдесет и пета се мерна за миг и остана зад гърба им.
Смитбак усети, че устата му пресъхва. Исусе, отвличат ли ме, какво става?! Той се пресегна към ключалката на вратата, но както в повечето таксита, външното копче беше махнато и самото лостче беше заклинено под равнището на прозоречната рамка.
Това го накара да поднови неистовото чукане по плексигласовата преграда.
– Спри колата! – изкрещя той, когато гумите изсвистяха на един завой. – Пусни ме да изляза.
Понеже не получи отговор, Смитбак бръкна в джоба си и измъкна клетъчния си телефон, за да набере 911.
– Откажете се, господин Смитбак – долетя гласът от предната седалка. – В добри ръце сте, уверявам ви.
Смитбак замръзна насред набирането. Познаваше този глас: познаваше го добре. Но той определено не принадлежеше на приличащия на средиземноморец мъж на предната седалка.
– Пендъргаст? – произнесе той невярващо.
Мъжът кимна. Гледаше в огледалото за обратно виждане, изучавайки внимателно колите зад тях.
Страхът се уталожваше – бавно, бавно, – за да се замени от изненада. Пендъргаст, помисли си Смитбак. О, Господи. Защо се чувствам толкова притеснен всеки път, когато налетя на него?
– Значи слуховете не са били верни – каза той.
– За моята смърт? Повече от сигурно.
Смитбак осъзна, че се движеха поне със сто и шейсет километра в час. Колите, край които профучаваха, се мяркаха като неясни, цветни петна.
– Ще ми кажете ли какво става? И защо сте така дегизиран? Приличате на беглец от турски затвор… Надявам се нямате нищо против, че се изразявам така – добави той припряно.
Пендъргаст погледна отново в огледалото.
– Отвеждам ви на безопасно място.
В първия момент той не схвана.
– Отвеждате ме… къде?
– Вие сте белязан. По следите ви е опасен убиец. Заплахата е от такъв характер, че ме накара да взема необичайни мерки.
Смитбак отвори уста да възрази, но спря. Тревога, неверие и удивление се смесиха в еднаква степен в съзнанието му. Изходът за Сто двайсет и пета улица отлетя зад тях с едно мигване на окото.
Смитбак възвърна гласа си.
– По следите ми е опасен убиец? Защо?
– Колкото повече знаете, толкова по-опасно става за вас.
– Откъде знаете, че съм в опасност? Не съм ядосал никого – във всеки случай не и наскоро.
Смитбак погледна неспокойно надясно и си помисли, че за миг зърва къщата на Ривърсайд Драйв 891 – стара, призрачна – да се издига над зеленината на парка Ривърсайд.
Сега колата се движеше толкова бързо, че гумите сякаш не докосваха асфалта. Смитбак се огледа за предпазен колан, но такъв нямаше. Отминаваха колите като малки спирки. Що за дяволски двигател има това нещо?! Той преглътна.
– Нямам намерение да ходя никъде, докато не разбера какво става. Вече съм семеен човек.
– Нора ще е добре. Ще й кажат, че от „Таймс“ са ви изпратили на спешна командировка и че известно време няма да можете да се свързвате с нея. Ще се погрижа лично.
– Добре, а „Таймс“? По средата съм на много важна задача.
– Един доктор ще съобщи в редакцията за внезапно сполетялото ви сериозно заболяване.
– О, не! Няма начин. „Таймс“ е място, където действа законът на джунглата. Въобще не ги интересува дали съм болен или умирам. Губя статията.
– Ще има други.
– Не и като тази. Вижте, господин Пендъргаст, отговорът е… За бога!
Смитбак се хвърли към дръжката на вратата, когато таксито профуча край група коли като пресече три платна, свивайки рязко в последния момент, за да избегне задния край на натоварен с дървени трупи камион, и се върна отново в най-бързата лента. Смитбак сграбчи седалката, онемял от ужас.
Пендъргаст погледна отново в огледалото. Смитбак се извърна – зад тях се движеха четири-пет коли – един черен Мерцедес ту излизаше, ту се прибираше обратно в колоната, следвайки ги неотстъпно.
Смитбак се обърна напред, обзет от нов пристъп на паника. Пред тях една патрулна кола на НПУ бе спряла един микробус и полицаят пишеше акт. Когато прелетяха край тях, ченгето се завъртя невярващо, а после хукна към патрулката.
– За бога, намалете! – задавено произнесе Смитбак, но и да беше го чул, Пендъргаст не реагира.
Пак се извъртя назад. Въпреки ужасната скорост, черният Мерцедес не изоставаше. Нещо повече – застигаше ги. Беше с тъмни стъкла и не можеше да се види кой е шофьорът.
Отпред се мернаха табелките за междущатско шосе 95 и моста „Джордж Вашингтон“.
– Дръжте се здраво, господин Смитбак – надвика Пендъргаст шума на двигателя и свиренето на вятъра.
Смитбак хвана дръжката на вратата и заби крака в гумените подложки на пода. Беше толкова изплашен, че не можеше да мисли.
Трафикът се сгъсти, когато наближиха двулентовия изход; единият поток от коли се насочи към моста и Ню Джърси, а другият – на изток към Бронкс. Пендъргаст намали, като следеше едновременно както движението отпред, така и Мерцедеса в огледалото за обратно виждане. След миг, използвайки една възможност, той пресече всичките четири ленти на платното и мина в най-дясната. Последва писък на спирачки и взрив от гневни клаксони, когато Пендъргаст натисна педала за газта, атакувайки тесния банкет, и изпод гумите им се разхвърчаха дребни камъчета.
– По дяволите! – изрева Смитбак.
Пред тях банкетът се стесни – бордюрът пресичаше косо пътя им отдясно наляво, но вместо да намали, Пендъргаст безмилостно натисна газта още повече. Гумите откъм страната на пасажера отскочиха от удара в бордюра и те се понесоха под невъзможен ъгъл, клатейки се бясно насам натам със скърцане на гуми, на една ръка разстояние от каменната стена на изхода.
Зад тях се чу далечен вой на сирена.
Пендъргаст наби рязко спирачките, след това обърна към насипа от груб чакъл и като се възползва от образувалата се пролука в трафика, се шмугна в потока от коли, който се вливаше в Транс-Манхатънската магистрала. Смени лентата веднъж – толкова бързо, че Смитбак изхвърча в другия край на седалката – после втори и трети път, мятайки се наляво и надясно, като през цялото време ускоряваше. Колата изстрелваше зад себе си парчета чакъл като куршуми от дулото на оръжие.
На половин километър пред тях, там където колите се струпваха в неизбежното задръстване пред кръстовището на експресната магистрала към Бронкс, в мрака се разливаше море от червени светлини. Лентата от дясната им страна бе оградена с оранжеви конуси, обозначаващи участък в ремонт, върху който – типично – нямаше ни машини, ни хора. Пендъргаст се втурна в свободното пространство, като заобикаляше конусите ту отляво, ту отдясно.
Смитбак хвърли поглед назад. Черният Мерцедес все още бе там – следваше ги напук на всички усилия на Пендъргаст, на разстояние не повече от шест коли зад тях. Още по-далеч сега се виждаха две полицейски коли с бляскащи сигнални лампи и виещи сирени.
Внезапно той бе отхвърлен на една страна. Пендъргаст рязко бе възвил по изхода към Харлем Ривър Драйв. Вместо да намали, той ускори почти до сто и петдесет километра в час. С писък на триеща се гума колата изскочи от пътя, задирайки странично каменната предпазна стена. Чу се стържене на раздран метал и облак от искри полетя назад.
– Кучи син! Да не би да си решил да ни убиеш!
Гласът на Смитбак секна, защото агентът отново яростно наби спирачките. Колата отлетя с подскок върху разделителната ивица между насрещния вход към детелината и малкото мостче, свързващо бреговете на Харлем ривър. Колата се замята като риба преди Пендъргаст да си възвърне контрола над управлението. После той отново ускори, прелетя над реката и се шмугна в плетеницата от тесни улички по посока към южен Бронкс.
Сърцето на Смитбак се бе качило в гърлото му. Той отново хвърли поглед през рамо. Невъзможно, Мерцедесът беше все още там, зад тях, и бързо ги застигаше. Докато гледаше, прозорецът откъм шофьора се отвори и се появи внезапно облаче дим, последвано от пукот на изстрел.
Ударено от едрокалибрен куршум, страничното огледало изчезни със звън, като пръскаше стъкло и пластмаса след себе си.
– По дяволите! – изпищя Смитбак.
– Легнете долу! – долетя гласът на Пендъргаст, но Смитбак беше вече на пода с ръце върху главата.
От това положение кошмарът изглеждаше дори по-голям: не виждаше нищо, можеше само да си представя хаоса на преследването, бясната промяна на посоката, скърцането на гуми, воя на двигателя, рева на клаксони, откъслечните ругатни на английски и испански. И над всичко това – усилващият се вой на полицейски сирени. Забиваше се отново и отново в основата на предната седалка, когато Пендъргаст набиеше спирачки рязко; и отново и отново излиташе назад, когато агентът ускореше.
След няколко безкрайни минути Пендъргаст се обади:
– Трябва да се изправите, господин Смитбак. Направете го много внимателно.
Смитбак се надигна и се хвана за седалката. Колата се движеше по широка улица през бедняшките улички на Бронкс, като се местеше отляво надясно. Той инстинктивно хвърли поглед през рамо. В далечината видя, че Мерцедесът ги преследва, кривуличейки между пълзящи товарни коли и тътрещи се автомобили. Още по-назад се бяха наредили най-малко половин дузина полицейски коли.
– Ще спрем всеки момент – каза Пендъргаст. – Задължително е да ме последвате колкото е възможно по-бързо.
– Да ви последвам?… – Смитбак бе толкова ужасен, че мозъкът му отказваше да работи.
– Просто правете каквото ви казвам, моля. Движете се плътно зад мен. Плътно зад мен. Ясно ли е?
– Да – изграчи Смитбак.
Отпред пътят свършваше в голяма ограда от ошипена мрежа и метални тръби, прекъсната единствено от тежка врата. Мрежата ограждаше най-малко пет акра коли, камиони и микробуси, притиснати невъзможно близко един до друг, от единия до другия край, цяло море от превозни средства, всякаква направа, модел и година на производство. Бяха наблъскани толкова плътно, че дори и моторетка не можеше да мине между тях. Отгоре на вратата се мъдреше смачкана табелка, на която се четеше: Автопазар „Мот Хейвън“.
Пендъргаст измъкна малко дистанционно от джоба си и набра някакъв код върху клавиатурата. Вратата бавно започна да се отваря. Когато видя, че Пендъргаст не намалява скоростта, Смитбак стисна дръжката на вратата отново и изскърца със зъби.
С писък на спирачките минаха само на два сантиметра от вратата, завъртяха се странишком и спряха до стената от коли. Без да си дава труд да изключва двигателя, агентът изскочи и хукна, като махна безцеремонно с ръка на Смитбак да го последва. Репортерът се изтъркули от задната седалка и се спусна след Пендъргаст, който вече тичаше сред лабиринта от коли. Те се насочиха директно към гърба на автопарка. Смитбак едва успяваше да догони агента, който летеше пред него.
Оставаше им около километър до задната стена. Най-накрая Пендъргаст спря до последната редица коли, паркирани върху няколко десетки квадратни метра в задната част на двора, блокиран от същата тежка стоманена ограда. Извади един ключ от джоба си и отключи раздрънкай микробус „Шевролет“, паркиран в последната редица, и посочи на Смитбак да седне отзад. Самият Пендъргаст седна зад волана, завъртя ключа и двигателят оживя.
