Текст книги "Сенчести души"

11

Щатът Аризона се оказа горещ и пуст, точно както Елена си го представяше. Двамата с Деймън се насочиха право към курорта Джунипър Ризърт. Елена се изненада и разтревожи, когато узна, че Мат не се е регистрирал.

– Не вярвам да му е било необходимо повече време от нас, за да стигне дотук – промърмори, преди да влязат в стаите си. – Освен ако… О, Боже мой, Деймън! Освен ако Шиничи не го е заловил.

Деймън седна на леглото и изгледа мрачно Елена.

– Надявах се, че няма да ми се наложи аз да ти го съобщя и че този глупав кретен ще има доблестта да го признае пред теб. След като се разделихме с него, аз продължих да следя аурата му. Постоянно се отдалечаваше – в посока Фелс Чърч.

Понякога лошите новини изискват малко време, за да бъдат възприети.

– Искаш да кажеш, че Мат въобще няма да дойде – възкликна Елена.

– Искам да ти кажа, че след като взехме колите, гарванът проследи неговата и той определено се движеше към Фелс Чърч. Без да променя посоката.

– Но защо? – настоя Елена, търсейки някакво логично обяснение. – Защо е решил да се върне, да ме изостави? И защо ще отива във Фелс Чърч, където го издирват?

– Относно причината той да си тръгне: мисля, че е останал с погрешно впечатление за теб и мен – или може би по-правилно е да се каже, че изпреварва събитията? – Деймън вдигна иронично вежди и Елена запрати една възглавница върху него. – И си е казал, че трябва да се погрижи за нашето уединение. А колкото до това, защо е избрал да се върне във Фелс Чърч… – Деймън сви рамене. – Виж какво, познаваш това момче и по-добре от мен. Но дори и аз мога да кажа, че е parfait gentile55
  Съвършено изискан, безупречен (фр.). – Бел.прев.


[Закрыть] рицар, sans peur et sans reproche66
  Безстрашен и безукорен (фр.). – Бел.прев.


[Закрыть]. Предполагам, че смята да посрещне смело обвиненията на Каролайн и да защити невинността си.

– О, не – простена Елена, но в следващия миг се втурна към вратата, защото някой почука отвън. – Толкова му повтарях да не…

– О, да – възрази й Деймън с лек, ироничен поклон. – Дори и след като е изслушал мъдрите ти съвети…

Вратата се отвори. Беше Бони. Бони с дребната си фигура, с къдравата си коса с цвят на свежи ягоди, с големите си изразителни кафяви очи. Елена не повярва на своите, но побърза да затвори вратата след нея, защото още не бе свършила с Деймън.

– Ще линчуват Мат! – почти изкрещя Елена. Подразни се, като чу отнякъде още едно почукване.

Деймън се изправи, заобиколи Елена и тръгна към вратата с думите:

– Мисля, че е по-добре да седнеш.

Отвори вратата едва след като я настани на един стол и отпусна ръка върху рамото й, за да й попречи да стане.

Оказа се, че този път на вратата бе почукала Мередит. Високата и стройна Мередит, чиято коса се стелеше на черни вълни по раменете й, явно бе решила да тропа на вратата, докато не й отворят. Нещо се раздвижи в ума на Елена и тя най-сетне осъзна случващото се.

Мередит. И Бони. В Седона, Аризона!

Елена скочи от стола, където Деймън насила я бе настанил, и буйно прегърна Мередит, докато несвързано повтаряше:

– Вие дойдохте! Вие дойдохте! Разбрали сте, че не мога да ви се обадя, и дойдохте!

Бони заобиколи прегърнатите си приятелки и полугласно подшушна на Деймън:

– Пак ли е започнала да целува всеки, който й се изпречи пред очите?

– Не, за съжаление. Но се пригответе да ви прегръща до задушаване.

Елена се извърна към него:

– Чух те! О, Бони! Направо не мога да повярвам, че не сънувам! Че и двете сте тук! Така ми се искаше да си поговоря с вас!

Докато тя прегръщаше Бони, а Бони прегръщаше нея, Мередит прегърна и двете. Трите членки на „братство на динозаврите велосираптор“ трескаво си предаваха неуловими сигнали една на друга – веднъж с леко повдигане на веждите, друг път с леко кимване, смръщване на чело или присвиване на рамене, последвано от отронване на примирена въздишка. Деймън не подозираше, че току-що бе обвинен, после проверен, след това оправдан и накрая възстановен на почетната си длъжност, ала със заключението, че занапред ще се налага допълнително наблюдение върху действията му.

Елена първа се отскубна, за да заговори:

– Сигурно сте се срещнали с Мат. Той трябва да ви е насочил към това място.

– Да, разказа ни всичко, после продаде приуса, събрахме си набързо багажа, купихме си самолетни билети дотук и те чакаме, не искахме да те изпуснем – изговори Бони на един дъх.

– Предполагам, че сте си купили билетите дотук преди два дни – промърмори Деймън и вдигна уморено поглед към тавана, докато се подпираше с лакът на стола на Елена.

– Чакай да пресметна… – започна Бони, но Мередит я прекъсна с решителен тон:

– Да, така беше. Какво? Да не би през това време да ви се е случило нещо?

– Опитахме се да заблудим врага – обясни й Деймън. – Но както се оказа, вероятно не е имало значение.

Не, помисли си Елена, защото Шиничи може да проникне в мозъка ти, когато си пожелае и да те лиши от спомените ти, докато ти напразно се опитваш да се съпротивляваш.

– Обаче двамата с Елена трябва веднага да потеглим на път – довърши Деймън. – Само че преди това аз трябва да свърша нещо. А Елена ще опакова багажа. Вземете колкото е възможно по-малко багаж, само най-необходимото – обезателно включете храна за два или три дни.

– Искаш да кажеш, че тръгваме веднага? – попита Бони задъхано, като рязко се отпусна на пода.

– Така ще е по-разумно, след като вече не можем да ги изненадаме – отговори й Деймън.

– Направо не мога да повярвам, че вие двете дойдохте да се сбогувате с мен, докато Мат надзирава града – сподели Елена. – Толкова е сладко! – Усмихна им се сияйно, но мислено добави: „И толкова е глупаво!“

– Ами…

– Ами, мен все още ме чака онази задача – прекъсна ги Деймън и махна с ръка, без да се обърне назад. – Предлагам да тръгнем след половин час.

– Ама че е скъперник – оплака се Бони, щом вратата се затвори плътно зад него. – Значи ни остават само няколко минути за разговор, преди да потеглим.

– Мога да опаковам всичко за по-малко от пет минути – изрече Елена тъжно, но в следващия миг осъзна последните думи на Бони. – Преди да потеглим?

– Не мога да взема само най-необходимото – промърмори Мередит раздразнено. – Не успях да запиша най-необходимото в паметта на мобилния си телефон. И сега нямам представа кога ще успея да презаредя батерията му. Освен това имам цял куфар, пълен с документация!

Елена премести нервно поглед от едната към другата си приятелка.

– Хм, няма съмнение, че аз съм тази, която трябва да си опакова багажа. Защото аз съм единствената, която тръгва на път… нали така? – Отново ги изгледа изпитателно.

– Да бе, сякаш ще те оставим да потеглиш без нас към някоя друга вселена! – възкликна Бони. – Та ти не можеш без нас!

– Не е към друга вселена, а към друго измерение – поправи я Мередит. – Но са валидни същите принципи.

– Но не мога да ви позволя да дойдете с мен!

– Разбира се, че можеш. Аз съм по-голяма от теб – припомни й Мередит. – И нищо не можеш да ми забраниш. Истината е, че ние имаме мисия. Решили сме да открием звездната сфера на Шиничи или Мисао. Ако успеем, може би ще можем веднага да преустановим това, което сега се случва във Фелс Чърч.

– Звездна сфера? – учуди се Елена, но не продължи, защото в дълбините на съзнанието й изплува един смущаващ образ.

– По-късно ще ти обясня.

Елена поклати глава.

– Но вие двете сте оставили Мат да се справя сам с разни свръхестествени явления, така ли? И то когато се крие от полицията?

– Елена, сега дори и полицията във Фелс Чърч се страхува. И честно казано, ако го вкарат в килията към следственото в Риджмънт, това за него може да се окаже най-безопасното място. Само че няма да успеят, защото действа заедно с госпожа Флауърс и двамата са много солиден екип. – Мередит млъкна, колкото да си поеме дъх, но сякаш се замисли дали да каже още нещо.

Вместо нея го изрече Бони, с много тих глас:

– Елена, аз не бях добре. Започна се, ами, започнах да изпадам в истерия, да чувам и да виждам неща, които ги нямаше – или поне си ги въобразявам или дори ги карам да се сбъдват. Започнах да се плаша от себе си, от това, което обсебваше мислите ми. Боях се, че излагам хората на опасност. Докато Мат е твърде здравомислещ, за да стори подобни неща. – Бони потърка очите си. – Зная, че Тъмното измерение е нещо много лошо, но там поне няма да излагам на опасност домове, пълни с невинни хора.

– Всичко това… всичките тези лоши неща наистина сполетяха Бони – кимна Мередит. – Дори и да не искахме да дойдем с теб, трябваше да я отведа от Фелс Чърч. Не искам да прозвуча твърде драматично, но вярвам, че демоните бяха по следите й. И откакто Стефан изчезна, Деймън може да се окаже единственият, способен да ни пази от тях. Или може би ти, Елена, ще й помогнеш?

Мередит… да драматизира? Елена обаче наистина видя настръхналата кожа на Мередит. Както и блестящите капки пот по челото на Бони. Дори къдриците й бяха навлажнени.

– Не може да се каже, че сме напуснали поста си – продължи Мередит, като докосна Елена по китката. – Сега Фелс Чърч прилича на военна зона. Вярно е, че го напуснахме, но не сме оставили Мат да се справя сам. Той разполага със съюзници, като доктор Алпърт например. Тя е най-добрата лекарка в цялата околност и може дори да убеди хората в съществуването на Шиничи и малаха. А освен това родителите се захванаха да оправят цялата бъркотия. Както и психиатрите, журналистите. Само че в резултат на това е почти невъзможно да действаш, без да привличаш всеобщото внимание. Мат въобще не е застрашен.

– Но… но нали само преди седмица…

– По-добре погледни вестника от неделя.

Елена пое от Мередит неделния брой на „Риджмънт Таймс“, най-четения в областта около Фелс Чърч. Вниманието й тутакси бе привлечено от заглавието набрано с огромни букви:

„ОБСЕБВАНЕ ПРЕЗ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК?“

Под заглавието следваха доста редове, но това, което грабваше погледа, беше фотография на три боричкащи се момичета в невъзможни за човешкото тяло пози, с невъобразимо огънати крайници. По лицата на две от тях личаха болка и ужас, но кръвта на Елена изстина при вида на третото. Тялото й бе така извито, че лицето й се бе озовало най-отдолу, като гледаше в обектива с устни, оголили зъбите й. Очите й бяха демонични – нямаше как другояче да бъдат описани. Не че бяха завъртени, за да остане само бялата роговица, нито деформирани или нещо подобно. Нито блестяха със зловещо червено. Не, всичко бе в изражението им. Елена никога досега не бе виждала такъв поглед. Призля й.

– Случвало ли ти се е да си кажеш: „Хей, това тук е цяла вселена“? – попита я Бони тихо.

– Непрекъснато ми се случва, откакто се запознах със Стефан – обади се Мередит. – Не се засягай, Елена. Най-важното е, че всичко това стана само за два дни; от мига, когато възрастните разбраха, че наистина става нещо особено.

Мередит въздъхна. Преди да продължи, прокара през косата си пръстите си с безупречно поддържан маникюр.

– Тези момичета станаха жертва на това, което Бони нарича обсебване в съвременния смисъл на думата. Или пък са обсебени от Мисао – женското китсуне, която вероятно е виновна за всичко това. Но ако успеем да открием така наречените звездни сфери, или поне една от тях, ще ги заставим да оправят цялата бъркотия, която създадоха.

Елена остави вестника настрани, за да не гледа повече тези обърнати надолу очи, сякаш вторачени в нейните.

– С какво се занимава твоят приятел, докато в града ни бушува такава криза?

За пръв път Мередит изглеждаше действително облекчена.

– Възможно е да пътува насам, точно сега, докато говорим за него. Писах му за всичко, случващо се тук. Всъщност той ме посъветва да изведа Бони от града. – Погледна извинително Бони, която само вдигна ръце и погледна към небето. – Писа ми още, че ще се върне във Фелс Чърч веднага щом довърши работата си по някакъв проект, свързан с остров Шинмей но Ума. Тези странни събития са точно по специалността на Аларик. Той не се плаши лесно, така че дори да отсъстваме за няколко седмици от града, Мат ще може да разчита на Аларик.

Елена вдигна ръце, също като Бони.

– Има само едно нещо, което е по-добре да знаете, преди да потеглим. Аз не мога да помогна на Бони. Ако разчитате на мен да направя нещата, които сторих при последното ни сражение с Шиничи и Мисао… е, не мога. Опитвах се няколко пъти, с всички сили, да повторя действията си с крилете, но нищо не постигнах.

Мередит бавно изрече:

– Тогава може би Деймън може да ни посъветва…

– Може би, но, Мередит, точно сега не е разумно да го притискаш. Или поне не веднага. Деймън е сигурен, че Шиничи има достъп до спомените му и може да го лиши от тях. А и не се знае дали няма отново да го обсеби…

– Онова лъжливо китсуне! – извика Бони гневно сякаш нейните спомени бяха отнети. Реагира така, все едно че Деймън й е гадже, помисли си Елена. – Шиничи се закле, че няма да…

– Закле се също и че ще си тръгне от Фелс Чърч. Единствената причина да повярвам на сведенията на Мисао за ключа за килията на Стефан е това, че тя ми се присмиваше. Изобщо не допускаше, че можем да сключим сделка, и затова не се опита да ме излъже или да се прави на много умна. Или поне така предполагам.

– Заради това сега сме тук, при теб. За да спасим Стефан – припомни й Бони. – Ако имаме късмет, ще открием звездните сфери, чрез които ще можем да контролираме Шиничи. Нали така?

– Точно така! – потвърди Елена пламенно.

– Точно така – заяви Мередит с типичния си сериозен тон.

– Да пребъде сестринството на динозаврите велосираптор!

Трите приятелки притиснаха ръцете си една върху друга като трилъчник. Това напомни на Елена за дните, когато ръцете бяха четири.

– А какво става с Каролайн? – поинтересува се тя.

Бони и Мередит се спогледаха, преди Мередит да поклати огорчено глава.

– По-добре да не знаеш. Наистина.

– Ще го понеса. Наистина – увери я Елена шепнешком. – Забрави ли, Мередит, че вече бях мъртва. При това два пъти.

Но приятелката й отново поклати глава.

– Ако не можеш да гледаш онази снимка, не бива да слушаш какво става с Каролайн. Два пъти я посетихме…

– Ти я посети два пъти – прекъсна я Бони. – Втория път аз припаднах, а ти ме остави пред вратата.

– И тогава осъзнах, че можех да те изгубя завинаги, и ти се извиних… – Мередит млъкна, а Бони я стисна за рамото.

– Е, не може да се каже, че беше обикновена визита – продължи Мередит. – Изпреварих майката на Каролайн и изтичах до стаята й. Заварих я в бърлогата й – нямаш представа как изглеждаше – да яде нещо. Като ме видя, тя се закиска и продължи да яде.

– И? – подкани я Елена, когато напрежението стана непоносимо за нея. – Какво ядеше?

– Предполагам – рече Мередит мрачно, – че бяха червеи и голи охлюви. Разтягаше ги и те се гърчеха, преди да ги захапе. Но това не беше най-гадното. Виж, трябва да си била там, за да го разбереш. Тя само ми се хилеше противно и самодоволно, после заговори със странен, плътен глас: „Искаш ли да хапнеш и ти?“ И внезапно устата ми се напълни с тази гадост – започна да пълзи към гърлото ми. Така ми прилоша, че повърнах направо там, върху килима. А Каролайн само се разсмя. Хукнах към долния етаж, грабнах Бони за ръката и двете побягнахме. Никога повече не се върнахме там. Но… насред алеята пред къщата разбрах, че Бони се задушава. Устата и носът й бяха пълни с червеите и другите гадости. Обучавана съм да оказвам първа помощ. Успях да отстраня повечето от тях, преди Бони да се задави от повръщане. Но…

– Беше кошмар, какъвто никога не искам отново да преживея. – Лицето на Бони говореше много по-красноречиво от всякакви думи.

– Чух, че родителите на Каролайн са се махнали от тази къща. Не мога да ги обвинявам. Каролайн навърши осемнадесет. Мога само да добавя, че ни остава само да се молим кръвта на върколака да надделее в нея, защото това поне ще изглежда по-малко ужасяващо от малаха. Но ако не стане така…

Елена отпусна брадичка на коленете си.

– И госпожа Флауърс може да се справи с това?

– По-добре от Бони. Госпожа Флауърс е доволна, че Мат е с нея. Както ти казах, двамата са много солиден екип. Мисля, че това занимание й допада, след като непрекъснато говори за човешката раса през двадесет и първи век. Пък и постоянно практикува занаята си.

– Занаята? О…

– Да. Така нарича тя магьосничеството. Нямам представа дали е добра или не, защото няма с кого да я сравня… или…

– Нейните билкови лапи въздействат магически! – заяви Бони категорично.

– А солите й за баня са страхотни – подкрепи я Елена.

Мередит леко се подсмихна.

– Жалко, че сега не е тук вместо нас.

Елена поклати глава. Сега, след като отново беше заедно с Бони и Мередит, знаеше, че никога няма да тръгне без тях към Тъмното измерение. Те бяха много повече от нейни помощници. За нея бяха толкова ценни… и бяха дошли тук, готови да рискуват живота си, за да спасят Стефан и Фелс Чърч.

В този момент вратата се отвори и влезе Деймън, понесъл в едната си ръка две кесии от кафява хартия.

– Е, приключихте ли с милото сбогуване? – запита ги той. Явно му беше неудобно да гледа към двете гостенки, защото се бе втренчил в Елена.

– Ами, не точно. Всъщност въобще не сме свършили – отвърна Елена. Запита се дали Деймън може да хвърли Мередит през прозореца от петия етаж. По-добре да му го съобщи постепенно, да го подготви.

– Защото идваме с вас – обяви Мередит, а Бони веднага додаде:

– Макар че забравихме да си опаковаме багажа.

За всеки случай Елена побърза да застане между Деймън и приятелките си. Но той не помръдна, приковал очи в пода.

– Идеята не е добра – тихо им възрази той. – Дори е много, много лоша.

– Деймън, престани да им влияеш! Моля те! – Елена размаха ръце пред него. Деймън вдигна едната си ръка в знак на отрицание, при което пръстите им неусетно се преплетоха.

Удар от електрически ток. Но приятен, помисли си Елена, въпреки че нямаше много време да се замисля над това. Двамата с Деймън отчаяно се опитваха да отдръпнат ръцете си, но не можеха. Леки тръпки преминаваха от дланта на Елена към цялото й тялото.

Най-после освободиха ръцете си едновременно. Когато се извърнаха, по лицата им бе изписана вина, а Бони и Мередит ги наблюдаваха зяпнали, с разширени докрай очи. Очи, изпълнени с подозрение. Очи на хора, които, все едно че казваха:

„Аха! Какво става тук?“

Последва дълга, тягостна пауза, през която никой не дръзна да проговори.

Накрая Деймън наруши неловкото мълчание:

– Това пътуване не е за развлечение. Отиваме там, защото нямаме друг избор.

– Но не сте сами. Няма да останете сами – обяви Мередит с неутрален тон. – Щом Елена тръгва, тръгваме и ние.

– Знаем, че мястото е злокобно – добави Бони, – но определено идваме с вас.

– Освен това ние преследваме и наши цели – поясни Мередит. – Искаме да прочистим Фелс Чърч от злините, извършени от Шиничи. Той все още продължава Да върлува там.

– Нищо не разбирате – поклати глава Деймън. – Там никак няма да ви хареса. – Посочи с кимване към мобилния телефон на Мередит. – Там не се използва електричество. Дори притежанието на такъв телефон там се смята за престъпление. А наказанието за всяко престъпление е едно и също: мъчение и смърт. – При тези думи пристъпи към нея.

Мередит обаче не се отдръпна, а само съсредоточи върху него мрачния си поглед.

– Вижте какво, момичета. Вие дори не осъзнавате през какви изпитания ще трябва да преминете още на влизане – заговори Деймън със суров тон. – Първо, ще се нуждаете от някой вампир за водач. За ваше щастие имате такъв подръка. Но освен това ще трябва да вършите много неща, които никак няма да ви допаднат…

– Щом Елена може да се справи, ще се справим и ние – тихо го прекъсна Мередит.

– Не искам някоя от вас да пострада. Отивам там заради Стефан – забързано заговори Елена. Отчасти говореше на двете си приятелки, но повече на най-съкровената част от душата си, до която най-сетне бяха достигнали пулсиращите електрически вълни. Такава странна, разтапяща, безумна сладост само от едно докосване на нечия ръка…

Елена успя да откъсне поглед от лицето на Деймън и се заслуша в спора, който продължаваше.

– Знаем, че отивате заради Стефан – казваше й Мередит в този момент. – И затова идваме с вас.

– Пак ви повтарям, че там никак няма да ви хареса. После ще съжалявате. Ако въобще оцелеете – припомни им Деймън равнодушно, с все така мрачно лице.

Бони гледаше Деймън с големите си кафяви очи, огромни и умоляващи върху сърцевидното й лице. Бе стиснала ръце под шията си. Прилича на образ от картичка на Холмарк, каза си Елена. Тези нейни умоляващи очи бяха по-силно въздействащи от хиляди логически издържани аргументи.

Най-после Деймън извърна поглед към Елена:

– Да знаеш, че е възможно да ги водиш направо към смъртта. Теб… теб може би ще успея да спася. Но да спасявам едновременно и теб, и Стефан, и двете ти малки приятелки… е, няма да се справя.

Да го чуе изречено по този толкова бездушен начин, беше за нея истински шок. Елена не се бе замислила за това. Но видя решително вирнатата брадичка на Мередит, докато Бони упорито се повдигаше на пръсти, само и само да изглежда малко по-висока.

– Според мен решението вече е взето – заяви тя, като се постара да звучи спокойно, въпреки че гласът й леко потрепери.

Измина доста време, докато Елена се взираше в тъмните очи на Деймън. После той внезапно ги озари с прословутата си двеста и петдесетватова усмивка, която угасна почти в същия миг.

– Разбирам – кимна. – Е, в такъв случай ще имам още една задача. За известно време няма да съм тук, така че можете да използвате стаята…

– Елена трябва да дойде в нашата стая – обади се Мередит. – Имам доста неща да й показвам. И след като няма да може да вземем много багаж със себе си, трябва да й го покажа още тази вечер…

– Тогава да се срещнем тук на разсъмване – предложи Деймън. – И оттук ще потеглим към Демонската порта. Не забравяйте, че не бива да вземате пари със себе си. Там това не се приема с добро. Помнете още, че не отивате на ваканция, макар че много скоро сами ще се убедите в това.

С грациозен, леко ироничен жест той подаде на Елена нейната торба.

– Хм? Демонската порта ли? – повтори Бони, докато приближаваха асансьора. Гласът й потрепери.

– Стига – успокои я Мередит. – Това е просто име.

На Елена й се искаше да не познаваше толкова докога Мередит лъжеше.