Текст книги "Сенчести души"

31

– Вече се чувствам много по-добре – каза Елена на доктор Мегар, – така че бих искала да се поразходя из имението. – Опитваше да се сдържа да не подскача в леглото. – Изядох си пържолата, изпих си млякото, глътнах дори и рибеното масло, което ми изпратихте. Осъзнавам много ясно реалността: тук съм, за да спася Стефан, а малкото момче в Деймън е метафора на подсъзнанието му, което успях да „видя“ заради кръвта, която двамата си обменяхме. Подскочи веднъж, но успя да го прикрие, като се протегна към чашата с вода. – Чувствам се като щастливо кутре, подрипващо на каишката си. – Показа новите си гривни, символ на робския й статус: сребърни, инкрустирани с лапис лазули. – Подготвена съм, ако внезапно умра.

Веждите на доктор Мегар неспокойно замърдаха нагоре и надолу.

– Ами, не откривам нищо тревожно нито в пулса, нито в дишането ти. Не виждам как може да ти навреди една приятна следобедна разходка. Деймън сигурно вече е станал и се разхожда навън. Но по-добре да не внушаваш подобни идеи на лейди Улма. Тя все още трябва да си почива в леглото, и то за месеци напред.

– Тя си е пригодила много хубаво малко писалище от подноса за закуска – обясни Бони, като с жест показа ширината и дължината му. – И върху него чертае скиците на моделите си за дрехи. – Бони се наведе напред, с разширени от удивление очи. – И знаете ли какво? Дрехите й са вълшебни.

– Не бих могъл да очаквам нещо друго – изръмжа доктор Мегар.

Но в следващия миг Елена си спомни нещо неприятно.

– Дори и да намерим двете половини на ключа – заговори тя, – трябва да измислим план как да проникнем в затвора.

– В какъв затвор? – попита Лакшми възбудено.

– Ето какво – дори и да разполагаме с ключовете за килията на Стефан, пак трябва да измислим как да проникнем в затвора и как после да го измъкнем оттам.

Лакшми смръщи вежди.

– А защо просто да не влезем с останалите посетители за свижданията и да го измъкнем през портата на затвора?

– Защото – започна да обяснява Елена, опитвайки се да бъде търпелива – те няма да ни позволят да влезем просто така и да го вземем с нас. – Присви очи, а Лакшми подпря главата си с двете си ръце. – За какво се замисли, Лакшми?

– Ами, първо казваш, че трябва да разполагаш с ключа, когато влезеш в затвора, а после заявяваш, че те няма да му позволят да напусне затвора.

Мередит поклати смутено глава. Бони притисна ръка към челото си, сякаш главата й се пръскаше от силна болка.

– Лакшми – съвсем тихо продума тя, – да не би да искаш да кажеш, че ако имаме ключа за килията на Стефан, това всъщност ще ни послужи като пропуск да се измъкнем от затвора?

Лицето на Лакшми светна.

– Разбира се! – извика тя. – Иначе за какво ни е този ключ? Те могат просто да го заключат в друга килия.

На Елена й бе трудно да повярва на току-що чутото и тутакси затърси пробойни в думите й.

– Това би означавало, че от партито на Блудуед можем да отидем направо в затвора и просто да изведем Стефан – заяви тя с подчертано саркастичен тон. – Бихме могли просто да им покажем нашия ключ и те ще ни позволят да го отведем.

Лакшми закима енергично.

– Да! – радостно възкликна момичето, напълно нехаещо за сарказма на Елена. – И не се вкисвай, става ли? Обаче винаги съм се чудела защо досега просто не си отишла да го посетиш.

– Ние можем да го посетим?

– Разбира се, ако си уговорите час.

Мередит и Бони изведнъж живнаха и застанаха от двете страни на Елена.

– Кога най-скоро можем да изпратим някой, за да уговори час? – процеди Елена през зъби, защото й струваше огромно усилие да говори, докато с цялата си тежест се облягаше на двете си приятелки. Кого можем да изпратим да уговори часа? – прошепна.

– Аз ще отида – обади се Деймън от пурпурния мрак зад тях. – Ще отида тази нощ – дайте ми само пет минути.

Мат оставаше намръщен, с крайно сърдито и неотстъпчиво изражение.

– Хайде, стига – развеселено заговори Тайрон. Двамата се бяха приготвили за пътешествието в гъсталака. Това изискваше всеки от тях да облече палтата, пазени досега с нафталин, както и да залепи със скоч ръкавиците към палтата. Мат вече се беше изпотил.

Но Тайрон беше добро момче, помисли си той. Мат се бе появил буквално от изневиделица с думите:

– Хей, спомняш ли си онова странно нещо, което си видял миналата седмица с горкия Джим Брайс? Е, всичко това е свързано с нещо още по-странно – става дума за духовете на лисиците и Олд Уд. Госпожа Флауърс твърди, че ако не осъзнаваме в какво сме попаднали, наистина яко ще го загазим. А пък госпожа Флауърс не е някоя откачена старица и само една безобидна съдържателка на пансион, за каквато всички я смятат.

– Разбира се, че не е – прозвуча рязко откъм вратата гласът на доктор Алпърт. Тя пусна черната си лекарска чанта – все още работеше като провинциална лекарка, дори когато градът бе в криза – и заговори на сина си: – Двете с Теофилия Флауърс се познаваме отдавна – както и с госпожа Сайтоу. Те винаги са помагали на хората. Това е в природата им.

– Ами тогава… – Мат тутакси съзря открилата се възможност и се улови за нея. – Госпожа Флауърс сега се нуждае от помощ. Наистина.

– Тогава какво чакаш още, Тайрон? Побързай да помогнеш на госпожа Флауърс. – Доктор Алпърт прокара пръсти през посребрялата си коса, сетне разроши нежно и черната коса на сина си.

– Тъкмо се канех, мамо. Готвехме се да излезем, когато ти дойде.

Тайрон, като видя полуразпадналата се кола на Мат, любезно предложи да отидат до къщата на госпожа Флауърс с неговата „Тойота Кемри“. Разтревожен да не спука гума в най-критичния момент, ако потегли със своята таратайка, Мат с радост се съгласи.

Радваше се също, че през следващата учебна година Тайрон ще бъде водещият играч във футболния отбор на гимназията „Робърт Е. Лий“. Тай беше от момчетата, на които винаги можеш да разчиташ – доказателство за това бе готовността, с която днес му се притече на помощ. Той беше добър, абсолютно прям и откровен. Мат не можеше да не си припомни с горчивина как дрогата и пиенето рушаха не само здравето на играчите, но и спортсменския дух на другите отбори в кампуса.

Освен това Тайрон умееше да си държи езика зад зъбите. Дори не обсипа Мат с въпроси, докато приближаваха към пансиона, само изсвири силно, но не към госпожа Флауърс, а заради яркожълтия „Форд“ модел Т, който тя паркираше в старата конюшня.

– Леле! – извика той и скочи, за да й помогне за кесията с хранителните продукти, като огледа древния автомобил от предната до задната броня. – Ама това е форд седан, модел Т! Можеше да е най-красивата кола, ако… – Внезапно млъкна. Кафявата му кожа се озари от залязващото слънце.

– О, мили мой, не се притеснявай за жълтата ми карета! – промърмори госпожа Флауърс, като позволи на Мат да вземе другата кесия с храна, за да я внесе от кухнята в градината до кухнята в къщата. – Тя е служила на това семейство почти цял век и затова е толкова прашна и раздрънкана. Но и сега може да вдига до петдесет километра в час по павирани пътища! – додаде старата дама, като изговори всичко това не само с гордост, но и с нещо като страхопочитание към високите скорости.

Мат и Тайрон се спогледаха. Мат не се съмняваше, че им бе хрумнала една и съща мисъл: Да възстановят съвършенството на разнебитената, износена, но все още красива кола, оставена захвърлена през повечето време досега в тази конюшня, преустроена в гараж.

– Можем да го направим – изрече Мат, чувствайки, че като представител на госпожа Флауърс трябва пръв да го предложи.

– Със сигурност ще се справим – промълви Тайрон замечтано. – И без това е оставена в този гараж с място за два автомобила – значи няма да имаме проблеми с пространството.

– Няма нужда да я разглобяваме докрай… всъщност тя наистина вози леко, като на сън.

– Шегуваш се! Обаче можем да почистим двигателя, да проверим ремъците и маркучите и всичко останало. А пък – очите му внезапно светнаха – баща ми има пясъкоструен апарат за почистване на ламарини. Можем да остържем боята и да я пребоядисаме в същия жълт цвят!

Лицето на госпожа Флауърс изведнъж засия.

– Точно това скъпата ми мама би очаквала да кажеш, млади момко – изрече тя, а Мат си припомни навреме добрите си маниери, за да я запознае с Тайрон.

– Обаче съм сигурна, че ако беше казал: „Ще я боядисаме в тъмночервено или синьо или в какъвто и да било друг цвят“, тя щеше да възрази – заяви госпожа Флауърс и се зае да приготвя сандвичи с шунка, картофена салата и голям тиган с печен боб. Мат наблюдаваше реакцията на Тайрон при споменаването на „мама“ и остана доволен: имаше мигновена изненада, последвана от омиротворено изражение като спокойна вода. Майка му беше казала, че госпожа Флауърс не е откачена старица: следователно тя не беше побъркана старица. Огромен товар сякаш падна от плещите на Мат. Не беше сам с крехка възрастна жена, която трябва да защитава. Беше заедно с приятел, почти колкото него, на когото несъмнено можеше да се разчита.

– А сега вие двамата ще изядете по един сандвич с шунка. И докато се храните, картофената салата ще е готова. Зная, че младите мъже – госпожа Флауърс винаги говореше за мъжете, сякаш бяха някакви много специални цветя – имате нужда от хубава, питателна храна, преди да се впуснете в битка, но няма нужда от официалности. Залавяйте се здраво и изяжте всичко.

Те с радост се подчиниха. Докато се подготвяха за предстоящата битка, имаха чувството, че могат да се изправят срещу тигри, особено след като госпожа Флауърс им поднесе за десерт пай с орехи, поделен поравно между двете момчета, заедно с огромни чаши кафе, които прочистваха мозъка като пясъкоструен апарат.

Тайрон и Мат потеглиха с таратайката на Мат към гробището, следвани от госпожа Флауърс в нейния „Форд“ модел Т. Мат от опит знаеше какво могат да причинят дърветата на автомобилите и нямаше намерение да им позволи да повредят съвсем чистата „Тойота Кемри“ на бащата на Тайрон. Спуснаха се надолу по хълма, до укритието на сержант Мосбърг и Мат. Момчетата подкрепяха крехката госпожа Флауърс по трудно проходимия терен. Веднъж тя се спъна и щеше да падне, но Тайрон заби петите на маратонките си в земята и се изправи като скала, когато тя политна към него.

– О, Боже – благодаря ти, Тайрон, скъпи – промърмори старата дама. Мат бе сигурен, че обръщението „Тайрон, скъпи“ допадна на Тайрон.

Когато стигнаха до прикритието, небето беше тъмно, с изключение на една пурпурна ивица. Заради ръкавиците, които носеше, госпожа Флауърс извади малко непохватно значката на шерифа. Първо я вдигна до челото си, след това бавно я отмести, като продължаваше да я държи на нивото на очите си.

– Той е стоял на това място, а след това се е навел и е клекнал точно тук – рече тя, докато слизаше по това, което беше истинската страна на скривалището. Мат кимна, без да разбира какво става, а госпожа Флауърс отвори очи и продължи: – Няма следи от автомобил, скъпи Мат. Той е чул някого зад гърба си, извъртял се с рязко и е извадил оръжието си. Но е бил само Мат и двамата за кратко си поговорили шепнешком.

– И тогава той внезапно се изправил. – Госпожа Флауърс също се изправи внезапно и Мат чу обезпокоителното изпукване на костите на слабото й старо тяло. – Продължил е да върви, да крачи надолу в този гъсталак. Този дяволски гъсталак.

Тя тръгна към гъсталака също както шериф Рич Мосбърг бе направил, докато Мат го бе наблюдавал. Мат и Тайрон забързаха след нея, готови да й попречат да навлезе в останките от Олд Уд.

Вместо това старата госпожа заобиколи гъсталака, като продължаваше да държи значката на нивото на очите си. Тайрон и Мат си кимнаха и без да кажат нищо, я хванаха за ръцете. Така тримата заобиколиха храсталака, като Мат вървеше пръв, следван от госпожа Флауърс, а Тайрон най-отзад. По някое време Мат забеляза, че сбръчканите страни на госпожа Флауърс са мокри от стичащи се сълзи.

Най-сетне крехката старица спря, извади дантелена кърпичка – след един-два опита – и с въздишка попи сълзите си.

– Открихте ли го? – попита Мат, неспособен повече да сдържи любопитството си.

– Ами… ще видим. Изглежда китсунето е много, много добър в илюзиите. Но – въздъхна старицата тежко – един от нас ще трябва да влезе в Олд Уд.

Мат преглътна.

– Това ще бъда аз…

– Хей, няма да стане, човече – прекъсна го Тайрон. – Познаваш ги, каквото и да представляват те. Ти трябва да измъкнеш госпожа Флауърс от този…

– Не, не мога да рискувам да дойдеш тук и да пострадаш…

– Е, тогава аз защо съм тук? – попита Тайрон сърдито.

– Почакайте, скъпи момчета – намеси се госпожа Флауърс с треперлив глас, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Момчетата тутакси млъкнаха, а Мат се засрами.

– Зная как можете да ми помогнете, но начинът е много опасен. Опасен и за двама ви. Но ако го направим само веднъж, ще намалим риска и ще увеличим шанса си да открием нещо.

– Какъв е той? – попитаха едновременно Тайрон и Мат.

Няколко минути по-късно вече бяха готови. Лежаха един до друг, с лице към стената, оформена от високите дървета и преплетените храсти в гъсталака. Не само бяха вързани заедно, но и бяха наслагали от самозалепващите се листчета на госпожа Сайтоу по целите си ръце.

– Сега, когато кажа „три“, искам и двамата да протегнете ръце и да опипате с пръсти земята. Ако усетите нещо, хванете го и мигновено издърпайте ръката си. Ако не усетите нищо, опипайте наоколо, но съвсем за малко, с едната си ръка, а след това я издърпайте обратно колкото се може по-бързо. И между другото – добави тя спокойно, – ако някой от вас усети нещо, което се опитва да го дръпне навътре или да му стисне ръката, нека се разкрещи, да се бори, да рита, да вика, а ние ще му помогнем да се измъкне.

Последва дълга, дълга минута мълчание.

– Значи смятате, че в земята под този гъсталак има някакви неща, които можем да уловим, обаче само като се протегнем на сляпо? – попита я Мат.

– Да – кимна госпожа Флауърс.

– Добре – рече Тайрон и Мат отново го погледна одобрително. Той дори не бе попитал: Какви са тези неща, които могат да ни издърпат в Олд Уд?

Двамата заеха позиции, а госпожа Флауърс започна да брои: „Едно, две, три“. Мат протегна дясната си ръка колкото можа по-надалеч и зашари с пръсти.

Чу вик до себе си: „Улових го!“, последван тутакси от: „Нещо ме тегли вътре!“

Мат издърпа ръката си от гъсталака, за да помогне На Тайрон. Нещо падна върху нея, но се удари в самозалепващо листче. Мат имаше чувството, че го перна парче стиропор.

Тайрон се мяташе диво и вече бе издърпан до раменете в гъсталака. Мат го сграбчи през кръста и впрегна цялата си сила, за да го изтегли обратно. След миг на съпротива Тайрон внезапно изхвръкна като тапа от шампанско. По лицето и врата му имаше драскотини, но там, където тялото му бе закрито от палтото и листчетата, нямаше белези.

Мат едва се сдържа да не извика „Благодаря“, но двете жени, които му бяха направили амулетите, бяха далеч. Все пак беше глупаво да го каже само на палтото на Тайрон. А и без това госпожа Флауърс се суетеше и сипеше благодарности и за тримата.

– О, Боже, Мат, когато онзи голям клон падна, си помислих, че най-малко ще счупи ръката ти. Слава на Бога и на двете жени Сайтоу, които направиха такива прекрасни амулети. Тайрон, скъпи, моля те, пийни от тази манерка…

– Ами, аз всъщност не пия много…

– Това е само гореща лимонада, по моя рецепта, скъпи. Ако не бяхте вие, момчета, нямаше да успеем. Тайрон, ти намери нещо, нали? А след това беше уловен и нямаше да можеш да се освободиш, ако Мат не те бе спасил.

– О, сигурен съм, че щеше да се измъкне – побърза да заяви Мат, защото един Тайминатор щеше да умре от срам, ако трябваше да признае, че има нужда от помощ.

Но Тайрон само промълви сериозно:

– Зная. Благодаря ти, Мат.

Мат усети, че се изчервява.

– Но в крайна сметка нищо не извадих – рече Тайрон огорчено. – Това, което докопах, приличаше на парче стара тръба или нещо…

– Е, нека погледнем – подкани ги госпожа Флауърс със сериозен тон.

Насочи лъча на фенерчето към предмета, заради който Тайрон бе рискувал толкова много, за да го извади от гъсталака.

В първия миг Мат си помисли, че е кост от много едър булдог. Но след това прекалено познатата форма го накара да се вгледа по-внимателно.

Беше бедрена кост, човешка бедрена кост. Най-едрата кост в тялото. И все още беше бяла. Прясна.

– Не ми прилича на пластмасова – проговори госпожа Флауърс с глас, прозвучал сякаш много отдалеч.

Не беше пластмасова. Мат различаваше съвсем ясно къде се бяха отронили малки парченца от повърхността. Не беше кост на булдог. Беше… беше истинска, човешка бедрена кост.

Но това не беше най-ужасяващото. Не заради това припадна Мат.

Костта беше съвсем оглозгана и по нея се виждаха белези от десетки малки зъби.