Текст книги "Сенчести души"

20

Елена рядко бе изпитвала толкова огромно облекчение, както когато чу потропването на Деймън на вратата на доктор Мегар.

– Какво се случи на Мястото на срещите? – попита.

– Така и не стигнах дотам. – Деймън й разказа за засадата, докато другите тайно огледаха Сейдж със смесено чувство на одобрение, благодарност или открито харесване. Елена осъзна, че явно бе изпила твърде много от виното „Черна магия“, след като откри, че някои подробности й се изплъзваха – макар да бе сигурна, че виното бе помогнало на Деймън да оцелее при нападението на тълпата, която при по-различни обстоятелства можеше да го стъпче смъртоносно.

След това момичетата разказаха за това, което бяха научили от лейди Улма за преживелиците й, като се постараха да не се разпростират в много подробности. Жената изглеждаше пребледняла и потресена от събитията пред къщата на лекаря.

– Надявам се – заговори тя плахо на Деймън, – че когато наследиш собствеността на Стария Дрозн – замлъкна за миг, колкото да преглътне мъчително, – ще решиш да ме задържиш. Зная, че доведените от теб робини са красиви и млади… но аз мога да бъда полезна като шивачка или за друга домакинска работа. Загубих отчасти само от телесната си сила, но не и от умствените си способности…

Деймън застина за миг. Сетне пристъпи към Елена, която се случи най-близо до него. Протегна се и развърза последната примка от въжето, завързано около китката й. Захвърли го в другия край на стаята. Въжето изсвистя като камшик и се сгърчи на пода като змия.

– Що се отнася до мен, всяка от вас може да стори същото – рече той.

– Но без да мятаме отвързаните въжета по стените – додаде Мередит бързо, като видя как веждите на лекаря се свиха тревожно, докато огледа набързо чупливите стъкленици по лавиците край стените. Все пак нито тя, нито Бони чакаха втора покана и побързаха да се освободят от въжетата, които влачеха със себе си.

– Опасявам се, че моите са… завинаги – промълви лейди Улма, като придърпа ръкавите си, за да покаже железните гривни около китките си. Изглеждаше засрамена, че не може да се подчини на първата заповед на новия си господар.

– Имаш ли нещо против един миг на изстудяване? Притежавам достатъчно от Силата, за да ги замразя дотолкова, че да се строшат – предложи й Деймън.

Лейди Улма простена тихо. Елена си помисли, че никога не бе чувала толкова отчаяни звуци, издавани от човешко същество.

– Мога да стоя цяла година заровена до шията в снега, само и само да се отърва от тези ужасни окови – изрече лейди Улма решително.

Деймън притисна длани към двете страни на едната от нейните гривни. Елена усети изблика на Силата, излъчена от него. Проехтя рязък звук от счупване на метал. Деймън отдръпна ръцете си и ги вдигна с по една от двете половини на гривната в тях.

После повтори това и с другата гривна.

Небивалото удивление, изписано в очите на лейди Улма, накара Елена по-скоро да се засрами, вместо да се възгордее. Тя беше спасила жената от ужасяващото падение, в което беше изпаднала. Но колко още като нея оставаха поробени? Никога нямаше да го узнае, нито ще може да ги намери. Невъзможно бе при сегашното й състояние, с толкова отслабена Сила.

– Мисля, че лейди Улма наистина се нуждае от почивка – обади се Бони, като потърка челото си под разрошените си ягодоворуси къдрици. – Също и ти, Елена. А ти, Деймън, трябва да провериш колко хирургически шева ще са необходими за крака й. Но какво да правим ние, останалите? Да търсим ли хотел за пренощуване?

– Използвайте моя дом – предложи доктор Мегар. Едната му вежда се вдигна нагоре, а другата се спусна надолу. Очевидно той вече бе сериозно оплетен в цялата тази суматоха и погълнат от шеметно разиграващите се събития, едновременно красиви, завладяващи и брутални. – Ще ви помоля само да не чупите нищо. И ако се натъкнете на някоя жаба, не я целувайте, нито пък я убивайте. В дома ми има предостатъчно одеяла, кресла и кушетки.

Отказа да вземе дори една халка от масивната златна верига, която Деймън бе донесъл, за да използва като средство за заплащане.

– Аз… според правилата би трябвало да ви помогна да се настаните по леглата – промърмори лейди Улма смутено, като погледна към Мередит.

– Вие сте най-зле от всички нас, заради това заслужавате най-доброто легло – спокойно й отговори Мередит. – А ние ще ви помогнем да се настаните в него.

– Най-удобното легло… е леглото в някогашната стая на дъщеря ми – обясни им доктор Мегар и поклати връзката си с ключове. – Тя се омъжи за един носач – много тежко изживях заминаването й. А тази млада дама, госпожица Елена, може да се настани в старата ни семейна спалня.

За кратко сърцето на Елена замря, разкъсвано от противоречиви чувства. Опасяваше се – да, беше напълно сигурна, че я обзе страх, – че Деймън може да я грабне в прегръдките си и да я отнесе на ръце в тази спалня. От друга страна…

Точно тогава обаче Лакшми вдигна към нея очи, изпълнени с неувереност.

– Искаш ли да си тръгна? – плахо я попита момичето.

– Има ли къде да отидеш? – запита я Елена на свой ред.

– Ами… мисля, че пак ще се озова на улицата. Обикновено спя в някой изоставен варел.

– Остани тук. Ела с мен. Семейна спалня ми звучи като достатъчно голяма за двама души. Нали вече си една от нас.

Погледът, който й хвърли Лакшми, преливаше от неизказана, но поразяваща благодарност. Но не заради това, че й разреши да остане, досети се Елена. А заради думите й „Нали вече си една от нас“. Елена можеше да се закълне, че Лакшми никога досега не е била една от каквато и да било друга общност.

Всичко остана спокойно почти до „зазоряването“ на следващия „ден“, както го наричаха жителите на града, макар че през цялата нощ светлината не се промени.

Този път отвън, пред къщата на лекаря, се бе насъбрала по-различна тълпа от снощи. Преобладаваха по-възрастни мъже, облечени с износени, но чисти дрехи… но се виждаха и няколко жени. Множеството бе предвождано от мъж с посребрена коса, със страна вид на вродено достойнство.

Деймън, със Сейдж зад него за подкрепа, излезе навън пред къщата на лекаря, за да говори с тях.

Елена остана несъблечена в семейната спатия на горния етаж.

„Мило дневниче,

О, Господи, помогни ми! О, Стефан – толкова ми липсваш. Искам да ми простиш. Искам да ми помогнеш да не полудея, прекалено дълго време съм с Деймън и съм изцяло погълната от емоциите си, готова съм да го убия или да… – не зная. Не зная!!! Двамата с него заедно сме като искра и барут… Господи! Като бензин и запалка! Моля те, чуй ме, помогни ми и ме спаси… от самата мен. Всеки път, когато той изговаря името ми…“

– Елена.

Гласът зад гърба й я накара да подскочи като ужилена. Затвори дневника и се обърна.

– Да, Деймън?

– Как си?

– О, чудесно. Великолепно. Дори и кракът ми е… искам да кажа, че съм съвсем добре. А ти как се чувстваш?

– Аз… също съм добре – отвърна той. Усмихна й се – но този път с истинска усмивка, а не с онова озъбване, което в последната секунда се преобразяваше в нещо друго. Нито с намерение да я манипулира. Това беше просто усмивка, макар и леко тревожна и донякъде тъжна.

Но Елена не обърна внимание на тъгата му. Едва по-късно си припомни за нея. В момента имаше чувството, че е напълно лишена от тежест – ако не се улови здраво за нещо, можеше да се издигне на километри високо, преди някой да успее да я спре – на километри, може би дори чак до луните над това побъркано място.

Усмихна му се колебливо.

– Това е добра новина.

– Дойдох при теб, за да си поговорим – каза й той, – но първо…

И още в следващия миг Елена, без да усети как, се озова в прегръдките му.

– Деймън, не можем да продължаваме така… – Опита се да се отскубне нежно от него. – Много добре знаеш, че наистина не бива да продължаваме с това.

Но Деймън не я пусна. Имаше нещо в начина, по който я държеше, което едновременно я ужасяваше и караше да се разплаче от радост. Едва успя да удържи сълзите си.

– Всичко е наред – промълви Деймън тихо. – Хайде давай. Поплачи си. Ще се справим с всичко.

Нещо в гласа му изплаши Елена. Не като наполовина игривия начин отпреди малко, а наистина се изплаши.

Защото той се страхува, осъзна тя внезапно, безкрайно учудена. Беше виждала Деймън гневен, натъжен, унесен, леден, закачлив, ехиден, съблазняващ – дори покорен и засрамен, – но не помнеше някога да е бил изплашен за нещо. Трудно й бе да го повярва. Деймън… изплашен… за нея.

– Всичко е заради това, което направих вчера, нали? – попита тя. – Ще ме убият ли? – Остана изненадана от това, че го произнесе тъй спокойно. Не чувстваше нищо, освен смътно безпокойство и желанието да направи така, че Деймън повече да не се страхува.

– Не! – Той я отдалечи на една ръка разстояние и се втренчи в нея. – Поне не преди да убият мен и Сейдж… както и останалите в тази къща, ако не се лъжа в тях. – Замълча, затаил дъх… Елена си припомни, че той често използваше това, за да печели време.

– Но те тъкмо това искат – продължи Елена. Не можеше да си обясни защо бе толкова уверена. Може би бе уловила нещо по телепатичен път.

– Те… отправиха заплахи към нас – промълви Деймън бавно. – И то не толкова заради случая със Стария Дрозн. Предполагам, че тук през цялото време се извършват убийства и победителите заграбват всичко. Но очевидно през нощта се е разпространил слухът за това, което ти направи. И сега робите в околните имения отказват да се подчиняват на господарите си. Целият този бедняшки квартал е обхванат от вълнения – а те се опасяват какво ще се случи, когато вълната на недоволство залее и другите части на града. Затова нещо трябва да бъде направено час по-скоро или цялото Тъмно измерение ще се взриви като бомба със закъснител.

Още докато Деймън говореше, Елена долови в думите му отглас от спомена за тълпата, събрала се вчера пред дома на доктор Мегар. Те също се страхуваха.

Може би това бе началото на нещо важно, помисли си Елена и мислите й се отклониха от нейните маловажни проблеми. Дори смъртта не беше прекалено висока цена, за да се освободят тези хора от демоничните им господари.

– Но това не бива да се случва! – отново заговори Деймън. Елена осъзна, че трябва да е излъчила мислите си. В интонацията на Деймън се долавяше неподправено страдание. – Ако бяхме планирали всичко, ако имаше водачи, за да застанат начело и да оглавят революцията – ако въобще можехме да намерим достатъчно силни водачи за това дело, – тогава може би щяхме да имаме някакъв шанс. Ала вместо това сега всички роби са подложени на сурови наказания, защото слухът се е разпространил навсякъде. Измъчват ги, убиват ги при най-малкото подозрение за симпатия към теб. Господарите от целия град извършват назидателни наказания. И всичко ще става все по-зле.

Мислите на Елена, допреди малко извисени в царството на мечтите, трябваше рязко да се приземят до суровата действителност. Вгледа се с ужас в черните очи на Деймън.

– Но ние трябва да спрем това. Дори и ако трябва загина…

Деймън отново я притегли към себе си.

– Ти, Бони и Мередит. – Гласът му зазвуча грубо. – Много са тези, които ви видяха трите заедно. Много са тези, които гледат на трите ви като на смутители на реда.

Сърцето й се вледени. Може би най-лошото бе, че разбираше логиката на господарите, робовладелците, че ако дори едно неподчинение остане ненаказано и се разпространи слухът за това… ще започнат да преувеличават и изопачават случилото се…

– Само за една нощ се прочухме. А от утре ще бъдем легенди – промърмори тя, докато мислено си представяше ефекта на доминото, като плочките се поваляха една след друга, за да изпишат думата „герой“.

Но тя не желаеше да бъде героиня. Искаше само едно – да си върне Стефан. И макар да бе готова да пожертва живота си, за да спре мъченията и убийството на роби, тя лично би убила всеки, който се опита да посегне на Бони или Мередит.

– И те се чувстват така – каза Деймън. – Те чуха какво искаше сборището пред къщата. – Стисна здраво ръцете й, като че ли се опитваше да я прегърне. – Тази сутрин едно младо момиче, чието име било Хелън, било пребито до смърт и обесено само защото името й приличало на твоето. Била на петнадесет години.

Краката на Елена се подкосиха, както толкова често се бе случвало, когато се озоваваше в прегръдките на Деймън… но този път причината бе съвсем друга. Той седна до нея на пода. Това бе разговор, който трябваше да се води върху голите дървени дъски.

– Вината не е твоя, Елена. Ти си такава, каквато си. Хората те обичат заради това, което си!

Сърцето й бясно се разтуптя. Всичко бе толкова зле… но тя още повече го влоши. Защото не се замисляше достатъчно. Въобразяваше си, че само нейният живот е заложен на карта. И действаше, преди да е преценила последствията.

Но в подобна ситуация винаги би реагирала по този начин. Или… засрамено си каза тя, поне щях да направя нето подобно. Ако знаех, че ще изложа на опасности всички, които обичам, щях да моля Деймън да се споразумее със собственика на робинята. Да я откупи за някаква скандално висока цена… ако имахме пари. И ако той би се вслушал в молбата ми… Ако следващият удар с камшика не заплашваше да убие лейди Улма…

Внезапно мозъкът й се вцепени и изстина.

Това беше в миналото.

А сега е важно настоящето.

Ще се справя с това.

– Какво можем да направим? – Тя се опита да се изтръгне от ръцете на Деймън. Беше отчаяна. – Все трябва да има нещо, което да можем да направим! Не могат да убият Бони и Мередит – а и Стефан ще загине, ако не го намерим!

Деймън я притисна още по-плътно. Елена осъзна, че той криеше мислите си от нея. Това би могло да е добре или зле. Може би съществуваше някакво решение, което той не искаше да сподели с нея. Или можеше да означава, че смъртта на трите, „разбунтували се робини“ е неизбежна, понеже това ще е единственото решение, което владетелите на града ще приемат.

– Деймън. – Той я държеше прекалено здраво, за да се освободи от прегръдката му, и Елена не можеше да го погледне в лицето. Но си го представяше нагледно, а освен това можеше да се опита да адресира думите си директно в съзнанието му.

Деймън, ако може да се измисли нещо, ако съществува някакъв начин да спасим Бони и Мередит – трябва да ми го кажеш. Длъжен си. Заповядвам ти!

Нито един от двамата не намираше това за забавно, дори обърна внимание на това, че една „робиня“ Раздаваше заповеди на „господаря си“. Но накрая Елена успя да чуе телепатичния глас на Деймън.

Те казаха, че ако те върна на Младия Дрозн и ти се извиниш, ще се съгласят да те освободят след шест удара с това тук. Отнякъде Деймън се бе сдобил с пръчка от някакво светло дърво.

Вероятно ясен, каза си Елена, изненадана от собственото си спокойствие. Това дърво беше единственото, което въздействаше еднакво върху всички, дори и върху вампирите, дори и върху Древните като Клаус. Несъмнено наоколо се срещаха и някои от Древните вампири.

Но трябва да се извърши публично, за да се прекрати разпространението на слуховете. Те си мислят, че ще се сложи край на безредиците, ако ти – тази, която постави началото на неподчинението – признаеш, че си само една покорна робиня.

Мислите на Деймън натежаха, както и сърцето на Елена. На колко от принципите си ще трябва да изневери, ако направи това? Колко роби щеше да обрече на живот в пълно покорство?

Внезапно вътрешният глас на Деймън зазвуча гневно. Не сме дошли тук, за да реформираме Тъмното измерение, припомни й той с такъв тон, че Елена изтръпна. Деймън я разтърси леко. Забрави ли, че дойдохме за Стефан? Не е нужно да ти казвам, че няма да имаме никакъв шанс за успех, ако се правим на бунтовници като Спартак1616
  Спартак, тракиец от племето меди, е гладиатор, който оглавява най-голямото робско въстание срещу Рим. – Бел.ред.


[Закрыть]. Ако започнем война, отсега трябва да знаем, че ще е невъзможно да я спечелим. Дори и пазителите не могат да я спечелят.

Някакво неясно хрумване озари съзнанието на Елена.

– Разбира се – кимна тя. – Защо досега не съм се замисляла за това?

– За какво не си се замисляла? – попита я Деймън с отчаян глас.

– Не бива да се впускаме в тази война – поне засега. Не съм усъвършенствала основните си Сили, да не говорим за Крилете на Силите. А така те дори няма да се заинтересуват от тях.

– Елена?

– Ще се върнем – възбудено се зае Елена да му обяснява. – Когато мога да контролирам всичките си Сили. Освен това ще доведем и съюзници с нас – могъщи съюзници, които ще намерим в човешкия свят. Може да ни отнеме години, много години, но все някога ще се върнем обратно тук и ще довършим това, което започнахме.