Текст книги "Сенчести души"
Автор книги: Л. Смит
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 30 страниц)
– Познай какво ни каза той – заговори Бони и все така забързано добави, преди някой друг да успее да си отвори устата: – Онези арфи се почиствали и настройвали ежедневно. За тази цел Фазина поддържала цяла армия от слуги. И веднага докладвали, ако намирали нещо, дори най-малкото, което не принадлежало на съответната арфа. Но напоследък нищо не било открито! Абсолютно нищо!
Елена почувства как пада от висотата на всезнаещите богини до нивото на вечно провалящите се хора.
– Безпокоях се, че резултатът от претърсването ще се окаже нещо подобно. Добре, тогава ще се заемем с план Б. Ти ще се смесиш с гостите на галавечерята, като се опитваш да надникнеш във всяка от стаите, отворени за посетители. Опитай се да омаеш съпруга на Фазина, за да измъкнеш от него някаква информация. Като например дали Мисао и Шиничи са идвали тук наскоро. Двамата с Деймън ще продължим с огледа на помещенията, за които се предполага, че са затворени за посетители.
– Това е опасно – намръщи се Мередит. – Представям си какво ужасно наказание ще те сполети, ако те заловят.
– Аз пък повече се опасявам какво наказание ще наложат на Стефан, ако тази нощ не открием ключа – сърдито й отвърна Елена, обърна се рязко и се отдалечи.
Деймън я последва. Двамата претърсиха безброй неосветени помещения, без дори да знаят дали да търсят арфи, или нещо друго. Деймън първо проверяваше дали вътре не се спотайва някакво живо същество можеше да е вампир от пазачите, разбира се, но тук нямаше много от тях, после се справяше с ключалката. Всичко беше безпроблемно, докато не стигнаха до стаята в дъното на дългата зала откъм западното крило на двореца. Елена отдавна бе загубила представа къде се намират, но бе сигурна, че са се насочили към западното крило, защото оттам се виждаше слънцето.
Деймън отключи ключалката и Елена устремно се втурна вътре. Претърси стаята, но за свое огорчение намери и нея само една снимка на арфа в сребърна рамка. Нямаше нищо по-обемисто, в което да бъде скрит половината от лисичия ключ, дори след като тя внимателно използва инструмента на Деймън, за да отвинти опората на рамката.
И точно докато връщаше снимката на стената, двамата с Деймън чуха силен удар. Елена примигна и мислено се помоли ударът да не е бил чут от облечените в черно мъже от охраната на двореца, които обикаляха по коридорите.
Деймън затули устата й с едната си ръка, а с другата угаси фенерчето.
Но сега и двамата доловиха… приближаващи се стъпки отвън в коридора. Някой бе чул удара. Стъпките спряха точно пред вратата, след което се чу ясно как някой от главните прислужници дискретно се изкашля.
Елена се завъртя, чувствайки сякаш Крилете на изкуплението на гърба си. Необходим бе само лек приток на адреналин и тя щеше да повали на колене мъжа от охраната и да го застави да хленчи да му бъде пощаден животът, обзет от разкаяние за службата си на злите сили. Елена и Деймън щяха да се измъкнат преди…
Обаче Деймън си бе наумил нещо съвсем друго и Елена се сепна, като осъзна, че е съгласна с идеята му.
След миг вратата леко се открехна и икономът завари вътре двойка влюбени, притиснати тъй страстно един към друг, че май въобще не забелязаха как някой наруши усамотението им. Елена почти физически усети възмущението му. Желанието на някоя двойка сред гостите на приема да се усамоти за тайни прегръдки в някоя от многото помещения за посетители в двореца на лейди Фазина беше разбираемо, но те бяха проникнали в частните покои на певицата. Щом икономът включи осветлението, Елена го погледна с крайчеца на окото си. Психичните й възприятия се напрегнаха докрай, за да долови мислите му. Той огледа по-ценните вещи в стаята с опитен, но уморен поглед: изключително миниатюрната ваза с рози с рубини, обвита с лозови листа, инкрустирани с изумруди; запазената като по чудо от пет хиляди години дървена лира от щуцерите: два свещника от масивно злато, изваяни като ревящи дракони; египетска погребална маска с черни, удължени отвори за очите, които като че ли наблюдаваха всичко наоколо от това лице с изящно изрисувани черги – всичко си беше по местата. Не беше разумно неговата господарка да държи тук толкова ценни притежания, затова икономът предупреди Деймън:
– Тази стая не е достъпна за посетители. – Но Деймън само притегли Елена още по-близо до себе си.
Да, Деймън изглеждаше напълно решен да даде едно добро представление на иконома… или нещо подобно. Но те вече не го ли бяха… правили? Мислите на Елена се объркаха, лишени от всякаква логика. Последното… най-последното, което можеха да си позволят… беше да… загубят шанса от… намирането на лисичия ключ. Девойката понечи да се отдръпне, сетне осъзна, че не можеше.
Не можеше. Не биваше. Тя беше собственост, макар и скъпа, рядка и ценна собственост, издокарана така добре тази вечер, а Деймън имаше правото да се разпорежда с нея както пожелае. Когато някой друг ги гледаше, тя не трябваше да създава впечатление, че не се покорява на желанията на господаря си.
При все това Деймън бе стигнал твърде далеч… много по-далеч, отколкото досега си бе позволявал, макар че – огорчено си помисли тя – той не го знаеше. Галеше кожата й там, където не бе покрита от роклята и на богиня в цвят на слонова кост. Милваше ръцете й, гърба й, дори косата й. Знаеше, че това й харесва и как се чувстваше тя, когато прихващаше косата й, за да докосва краищата й или съвсем леко да ги стиска в юмрука си.
Деймън! Сега й оставаше само последното средство за спасение: молбите. Деймън, ако ни арестуват или ни попречат някак си да намерим тази вечер ключа – кога друг път ще имаме такъв шанс? Изчака, за да почувства той отчаянието й, вината й, дори предателското й желание да забрави за всичко и да го остави да я понесе на вълните на страстта, която събуждаше в нея. Деймън, аз ще… ако искаш, ще ти го кажа. Аз… умолявам те. Елена усети как очите й се наляха със сълзи.
Никакви сълзи, чу Елена дрезгавия телепатичен глас на Деймън. Имаше нещо странно в него. Не можеше да е глад – той бе пил от кръвта й само преди два часа. Нито беше страст, защото тя щеше да я долови в гласа му – и да я усети – съвсем ясно. При все това телепатичният глас на Деймън оставаше толкова напрегнат, че тя се изплаши. Дори нещо повече – Елена знаеше, че той усеща, че е изплашена, но въпреки това не прави нищо, за да я успокои. Никакви обяснения. Никакво разбиране, осъзна тя, когато установи, че съзнанието му е изцяло недостъпно за нея, скрито зад стената на контрола.
Единственото, което успя да долови като чувство, изплъзващо се от стоманения му самоконтрол, беше болка. Болка, почти на ръба на поносимото.
Но от какво? – безпомощно се запита Елена.
Какво можеше да му причини такава силна болка?
Елена не можеше да губи време, за да продължи да се пита какво не е наред с Деймън. Настрои Силата към слуха си и се заслуша какво става пред вратите, преди да влязат през тях.
Докато се вслушваше, внезапно й хрумна нещо ново. Идеята бързо се оформи в ума й. Спря Деймън насред един съвсем тъмен коридор и се опита да му обясни каква стая трябваше да търсят. Това, което в наши дни се наричаше „домашен кабинет“.
Деймън, запознат с архитектурата на просторния дворец, я поведе и след няколко неуспешни опита я въведе в помещение, което очевидно служеше за кабинет на знатна дама. Очите на Елена вече виждаха добре в полумрака, не по-зле от тези на Деймън, докато претърсваха кабинета само на светлината на една свещ.
Елена остана разочарована от претърсването на забележително изящното бюро с прегради за тайни чекмеджета. Деймън пък провери коридора.
– Чувам, че има някой отвън – каза й той. – Мисля, че е време да се махаме оттук.
Но Елена още се озърташе. И докато погледът й трескаво обхождаше помещението, тя видя едно по-малко писалище с някакъв старомоден стол до него. Отгоре на писалището бяха подредени различни писалки, от много стари до съвременни, стърчащи от изкусно изработени стойки.
– Да се махаме, докато още е чисто навън – нетърпеливо промърмори Деймън.
– Да – разсеяно му отвърна Елена. – Добре…
И тогава го видя.
Без нито миг колебание тя прекоси помещението до писалището и извади една писалка с блестящо сребърно перо. Не беше, разбира се, истинско паче перо, а автоматична писалка, специално изработена така, за да изглежда по-елегантна и старомодна. Самото перо беше извито, за да пасва на ръката, а дървената дръжка й се стори топла.
– Елена, не се чувствам много…
– Шшт, Деймън – спря го Елена, без да му обърне повече внимание, прекалено погълната от това, което правеше, за да го слуша. Първо: опитай се да напишеш нещо. Не се получи. Нещо блокираше пълнителя.
Второ: отвинти автоматичната писалка, но внимателно, все едно че искаш да налееш мастило. През цялото време ударите на сърцето й отекваха в ушите, а ръцете й трепереха. Прави го бавно… нищо не пропускай… за Бога, да не изпуснеш писалката и да падне в тъмното. Двете части на писалката се отделиха в ръката й…
… и върху тъмнозеленото писалище изпадна едно дребно, но тежко и извито парче метал. Беше изработено точно, за да влиза в най-широката част на писалката. Взе го в ръка и се опита отново да сглоби писалката, за да може да я огледа по-добре. Но тогава… трябваше да разтвори дланта си. И го видя.
Малък предмет, извит като полумесец, заслепи очите й със светлината си. Отговаряше съвсем точно на описанието, което бе дала Бони пред Елена и Мередит. Миниатюрна статуетка на лисица с дребно тяло и глава, обсипана със скъпоценности, от която стърчаха две плоски уши. Очите представляваха два искрящи зелени камъка. Дали не бяха изумруди?
– Това е александрит – обясни й Деймън шепнешком. – Според преданията такива скъпоценни камъни променят цвета си при светлина от свещи или от огън, защото отразяват пламъка.
Елена, която сега се бе облегнала на него, изтръпна, като си припомни как очите на Деймън отразяваха пламъка, когато беше обсебен от малаха, от жестокостта на Шиничи.
– И така – настойчиво я попита Деймън, – как разбра къде да го търсиш?
– Дали това наистина е едната от двете половини на лисичия ключ?
– Ами… не прилича на обикновена част от автоматична писалка. Може би е награда за нещо изключително. Но ти се насочи право към нея още с влизането ни в тази стая. Дори и на вампирите им е нужно малко време, за да помислят какво да направят, скъпа моя принцесо.
Елена сви рамене.
– Всъщност беше много лесно. Когато стана ясно, че с всички тези ключове за арфи няма да стигнем до никъде, аз се запитах какъв друг инструмент може да се намери в някоя къща. Писалката е инструмент за писане. После ми оставаше само да проверя дали лейди Фазина има кабинет, или стая за писане на писма.
Деймън въздъхна.
– Хиляди дяволи, страхотна си. Знаеш ли какво търсех аз? Врати с капани зад тях. Тайни входове към мрачни подземия. Единственият друг инструмент, за който ми хрумна, беше някакъв уред за мъчения. Ще се изненадаш, като узнаеш колко много от тях има в този почтен град.
– Но не и в нейния дом! – Гласът на Елена се извиси опасно. За миг и двамата млъкнаха, настръхнали, ослушващи се за най-малкия шум откъм коридора.
Но не чуха никакви звуци.
Успокоена, Елена въздъхна.
– Бързо! Къде, къде ще е на сигурно място? – Досети се, че единственият недостатък на божествената й рокля бе, че по нея нямаше абсолютно никакво място, където да се скрие нещо. Трябва да поговори за това с лейди Улма за следващия път.
– Тук, в джоба на джинсите ми – притече й се на помощ Деймън, припрян и разтреперан също като нея. След като пъхна ключа дълбоко в джоба на черните си джинси от Армани, той я улови с двете си ръце. – Елена! Осъзнаваш ли? Успяхме. Наистина успяхме!
– Зная! – Сълзи бликнаха от очите й. Сега й се струеше, че цялата музика на лейди Фазина се сля в един величествен, съвършен акорд. – Справихме се заедно!
И тогава някак си неусетно – както във всички подобни случаи, все така неусетно, което им беше станало едва ли не навик – Елена се озова в прегръдките на Деймън, плъзнала ръце под якето му, за да усети топлината му, да се докосне до стегнатото му тяло. Не се изненада, като усети двойното пробождане на шията си, когато отдръпна глава назад: нейната любима пантера всъщност почти не беше опитомена и явно трябваше да научи най-основните правила от етикецията на любовните срещи: да започва първо с целувките, а не с ухапванията.
Преди малко той сподели с нея, че е изгладнял, припомни си тя, но тогава не му обърна внимание, защото бе прекалено завладяна от сребърната писалка. Но сега се замисли върху думите му и разбра – с изключение на това, защо тази нощ той беше толкова гладен.
Може би дори… прекалено гладен.
Деймън, мислено го упрекна тя, но с нежност, вече получи достатъчно от мен.
Ала вместо отговор усети само неудържимия глад на пантерата.
Деймън, това може да бъде опасно… за мен. Този път Елена вложи в думите си колкото можа повече от Силата си.
Все още обаче нямаше отговор от Деймън. Сега тя само се свличаше надолу и все по-надолу в мрака. И това, макар и още съвсем смътно, й подсказа нещо.
Къде си? Тук ли си? – извика му тя, като си представи малкото момче.
И тогава го видя, приковано към скалата, свито на кълбо, закрило очи с юмручетата си.
Какво не е наред? – веднага го попита Елена, докато се рееше край него, изпълнена със загриженост.
Той причинява болка! Той причинява болка!
Боли ли те? Покажи ми, моментално настоя тя.
Не! Той причинява болка на теб. Ще те убие!
Шшт. Шшт. Тя се опита да го прегърне.
Трябва да го принудим да ни чуе!
Добре, каза Елена. Тя действително се чувстваше странно, съвсем омаломощена. Но се извърна, заедно с детето, за да закрещи беззвучно: Деймън! Моля те! Елена ти казва да престанеш!
И тогава се случи чудо.
Усетиха го и тя, и детето. Лекото убождане от кучешките зъби отслабна и накрая съвсем изчезна. Престана и прехвърлянето на енергия от Елена към Деймън.
А след това, като по ирония на съдбата, чудото започна.
Не! Чакай! – опита се тя да каже на Деймън, вкопчила се в ръцете на детето колкото можеше по-здраво. Но беше грубо изтласкана обратно в съзнанието си, като пометена от ураган. Мракът избледня. На негово място изплува една стая, прекалено ярко осветена, въпреки че светеше само една свещ, но точно срещу нея, като полицейски прожектор при претърсване на някое местопрестъпление. Затвори очи, щом усети топлината и стегнатото тяло на истинския Деймън в прегръдката си.
– Съжалявам! Елена, можеш ли да говориш? Не разбрах как… – Нещо в гласа на Деймън не звучеше нормално. И тогава разбра. Кучешките зъби на Деймън не се бяха прибрали.
Какво…? Всичко бе грешно. Те бяха толкова щастливи, но… но сега тя усещаше нещо мокро по дясната си ръка.
Елена изцяло се отдръпна от Деймън и се вторачи изумено в ръцете си, оцветени от нещо червено, което явно не беше боя.
Все още се чувстваше прекалено слаба, за да формулира правилно въпросите си. Плъзна ръка зад гърба на Деймън и смъкна коженото му яке. На тази ярка светлина видя как ризата му от черна коприна бе белязана със следи от засъхнала кръв, полузасъхнала или съвсем прясна.
– Деймън! – Първата й реакция бе ужас, без никаква вина или опит за разбиране. – Какво се е случило? Да не си се бил? Деймън, кажи ми!
И тогава нещо в съзнанието му изплува пред нея под формата на число. Още от детските си години тя можеше да брои. Всъщност се научи да брои до десет преди първия си рожден ден. А досега бе преживяла цели седемнадесет години, предостатъчно, за да може сега да преброи назъбените дълбоки и още кървящи белези по гърба на Деймън.
Бяха десет.
Елена сведе очи към окървавените си ръце и към великолепната рокля, която сега се бе превърнала в рокля на ужаса, защото нейната доскоро девствено чиста белота бе омърсена с блестящо червено.
Червено, което би трябвало да е нейната кръв. Червено, оставено сякаш от удари със сабя по гърба на Деймън, докато той бе пренасочвал от нея към себе си болката и белезите в нощта на нейното наказание.
А после я бе носил на ръце през целия път до дома. Без да отрони дума за това. Тя никога нямаше да узнае…
И той още не бе излекуван. Въобще ще се излекува ли някога?
Тогава Елена започна да крещи оглушително.
29
Някой се опитваше да я накара да пие от чаша. Обонянието й бе толкова изострено, че тя вече знаеше какво има в чашата – вино „Черна магия“. Но не го искаше! Не! Изплю първите капки от виното. Не можеха да я принудят да пие.
– Mon enfant2121
Дете мое (фр.). – Бел.прев.
[Закрыть], за твое добро е. Хайде, сега пий. – Елена отвърна глава. Усети как я връхлитат мрак и буря. Да. Сега беше по-добре. Защо не я оставят сама?
В най-дълбоките кътчета на телепатичната връзка едно малко момче беше с нея в мрака. Спомняше си това хлапе, но не и името му. Протегна ръце и то се сгуши в нея. Сякаш веригите му бяха по-леки… откога? От преди. Само това успя да си спомни.
Добре ли си? – прошепна на детето. Някъде надолу, дълбоко в сърцевината на тяхното общуване, нечий шепот проехтя като вик.
Не плачи. Никакви сълзи, помоли я момчето, но думите му й напомниха за нещо, което беше непоносимо нея. Затова тя притисна пръсти до устните му, за да го накара да замълчи.
Някъде Отвън прогърмя един прекалено силен глас.
– Е, дете мое, ти реши още веднъж да станеш вампир.
Това ли се случва сега? – прошепна тя на детето.
Отново ли умирам? За да стана вампир?
Не зная! – извика детето. Нищо не зная. Той е гладен. Страхувам се.
Сейдж няма да те нарани, обеща му тя. Той вече е вампир и твой приятел.
Не, не от Сейдж…
Тогава от кого се страхуваш?
Ако ти умреш отново, аз ще бъда целият окован във вериги. Детето й показа сърцераздирателна картина, на която то цялото бе стегнато в тежки вериги, а устата му бе затъкната. Ръцете и краката му бяха отвсякъде приковани към скалата. Нещо повече, веригите бяха така впити в меката му плът, че я срязваха и разкървавяха.
Кой би сторил подобно нещо? – извика Елена. Ще го накарам да съжалява, че се е родил. Кажи ми кой го е сторил!
Лицето на детето беше тъжно и смутено. Аз ще го сторя, мрачно изрече то. Той ще го стори. По дяволите, Деймън ще го стори. Защото ние ще те убием.
Но ако вината не е негова…
Длъжни сме. Трябва да го направим. Но може би, ако аз умра, както лекарят каза… В последното изречение определено имаше полъх на надежда.
Това убеди Елена. Постепенно стигна до извода: ако Деймън не може да разсъждава ясно, тогава вероятно и тя не мисли разумно. Може би… може би трябваше да направи това, което Сейдж искаше.
И доктор Мегар. Тя едва успя да различи гласа му, долитащ като през гъста мъгла:
– За Бога, през цялата нощ си на крак. Дай шанс на някой друг.
Да… през цялата нощ. Елена не искаше отново да се събужда, а волята й бе достатъчно силна.
– Може би трябва да се сменим? – предложи някои, момиче, младо момиче. Слаб глас, но също издаващ силна воля. Бони.
– Елена… Аз съм, Мередит. Усещаш ли, като държа ръката ти? – Последва пауза, след което Мередит заговори много по-силно: – Хей, тя ми стисна ръката! Видя ли? Сейдж, кажи на Деймън по-скоро да дойде тук.
Унася се…
– … ще пийнеш ли още малко, Елена? Зная, зная, че ти писна от всичко това. Но заради мен ще пийнеш ли още съвсем малко?
Унася се…
– Très bon, mon enfant!2222
Много добре, детето ми! (фр.). – Бел.прев.
[Закрыть] А сега какво ще кажеш за малко мляко? Деймън вярва, че ще останеш човек, ако изпиеш малко мляко.
Две мисли се оформиха в съзнанието на Елена. Едната беше, че ако изпие още малко, от каквото и да е, ще се пръсне. А другата беше, че няма да дава глупави обещания.
Опита се да заговори, но от устните й се изтръгна само шепот.
– Кажи на Деймън – няма да се съвзема, докато не освободи малкото момче.
– Кой? Какво малко момче?
– Елена, скъпа, всичките малки момчета в това имение са свободни.
– Защо не я оставиш тя да му го каже? – обади се Мередит.
– Елена, Деймън е тук, на дивана – обясни й доктор Мегар. – И двамата бяхте много зле, но ти ще се оправиш. Елена, можем да преместим масата за прегледи, за да можеш да говориш с него. Ето, готово.
Елена се опита да отвори очи, но всичко около нея беше болезнено ярко. Пое дъх и отново опита. Все още беше твърде ярко, а тя вече не знаеше как да отслаби зрението си. Заговори със затворени очи на тези, чието присъствие усещаше около себе си: Не мога отново да го изоставя. Особено когато смяташ пак да го оковеш във вериги и да му затъкнеш устата.
Елена, започна Деймън с треперещ глас, аз никога не съм имал добър живот. Но преди не съм имал роби. Кълна се в това. Питай, когото искаш. И не бих сторил това на едно дете.
Направил си го. И аз зная името му. Зная също, че детето е изпълнено с нежност, обич, доброта и страх.
Последва ниското буботене на гласа на Сейдж:
– … кара я да се вълнува…
Сетне Деймън промърмори малко по-високо:
– Зная, че тя не е на себе си, но настоявам да науча името на това малко момче, на което съм причинил всичко това. Защо това да я кара да се вълнува?
Последва още мърморене:
– Но не мога ли просто да я попитам? Мога поне да изчистя името си от тези обвинения. – После по-високо: – Елена? Можеш ли да ми кажеш кое е детето, което се предполага, че измъчвам по този жесток начин?
Толкова беше уморена. Но отговори гласно, макар и само шепнешком:
– Името му е Деймън, разбира се.
И умореният шепот на Мередит:
– О, Господи. Тя иска да умре заради една метафора.
