Текст книги "Сенчести души"

39

Елена се сля с тълпата, чувствайки се като войник. Не знаеше защо. Може би, защото мислеше за диренето, което бе успяла да приключи успешно, да остане жива и да се завърне с плячка. Навярно защото бе белязана с почетни рани. А може би, защото над нея имаше враг, който все още я преследваше.

Като се замисля за това, каза си Елена, по-добре да изведа тези цивилни по-далеч оттук. Можем да ги държим в сигурна къща – ами, по-скоро в дузина сигурни къщи и…

Какво си мислеше тя? Сигурна къща бе фраза от книгите. Тя не беше отговорна за тези хора – повечето идиоти, които стояха с потекли лиги и гледаха как я бичуват. Но въпреки това, може би все пак трябваше да ги измъкне оттук.

– Блудуед! – изкрещя театрално девойката и посочи към кръжащия силует над главата си. – Блудуед е свободна! Тя ми причини това! – Посочи към трите дълбоки рани на гърба си. – Тя ще нападне и вас!

Отначало първите гневни възклицания се отнасяха до факта, че гърбът на Елена отново бе покрит с белези, но тя не беше в настроение за спорове. В момента съществуваше само една личност, с която искаше да говори. Деймън! Деймън, аз съм! Къде си? – повика го, като държеше Бони и Мередит близо зад себе си.

Обаче телепатичният трафик беше толкова гъст, че Елена се съмняваше, че той ще я чуе.

Но накрая долови слаб отклик:

Елена?

… Да…

Елена, дръж се за мен. Мисли, че се държиш физически за мен, и аз ще изведа двама ни до различна честота.

Да се държи за един глас? Но Елена си представи, че се държи за Деймън здраво, много здраво, докато физически държеше Бони и Мередит с двете си ръце.

Сега можеш ли да ме чуваш? Този път гласът беше много по-ясен, много по-силен.

Да. Но не мога да те видя.

Но аз те виждам. Идвам към… ВНИМАВАЙ!

Твърде късно. Сетивата на Елена я предупредиха за огромната сянка, която се спусна надолу. Не би могла да отскочи достатъчно бързо, за да избегне щракащия клюн едва ли не с размерите на алигатор.

Но Деймън можеше. Изскочи отнякъде и с плавни движения на ръката подбра нея, Бони и Мередит, подскочи отново, удари се в тревата и се претърколи.

О, Господи! Деймън!

– Някой ранен ли е? – попита той на глас.

– Аз съм добре – отвърна Мередит бързо. Звучеше съвсем спокойна. – Но предполагам, че ти дължа живота си. Благодаря ти.

– Бони? – попита Елена.

Аз съм добре. Наистина.

– Добре съм. Но, Елена, гърбът ти…

За пръв път Деймън имаше възможност да обърне Елена и да види раните на гърба й.

– Аз… ли съм направил това? Но… аз мислех…

– Блудуед го направи – прекъсна го Елена остро и вдигна глава към кръжащия силует високо в тъмночервеното небе. – Тя едва ме докосна. Но ноктите й са като ножове, като стомана. Трябва да вървим, сега!

Деймън сложи двете си ръце върху раменете й.

– И да се върнем, когато всичко се успокои.

– И никога да не се връщаме! О, Господи, тя идва!

С периферното си зрение Елена видя нещо, което за миг стана голямо колкото бейзболна топка, в следващата секунда достигна размерите на волейболна и след това доби човешки размери. Всички се разпръснаха, подскачаха, търкаляха се, опитвайки се да се махнат по-далеч, с изключение на Деймън, който стискаше Елена и крещеше:

– Това е моята робиня! Ако имаш някакъв спор с нея, първо трябва да се обърнеш към мен!

– А пък аз съм Блудуед, създадена от боговете, осъдена всяка нощ да се превръщам в убийца. Първо ще убия теб, а след това ще изям нея – крадлата! – извика Блудуед с новия си хриплив глас. – Ще я погълна само на две хапки.

Деймън, трябва да ти кажа нещо!

– Аз ще се бия с теб, но моята робиня няма нищо общо с това!

– Първа хапка, ето ме, идвам!

Деймън, трябва да вървим!

Вик на животинска болка и бяс.

Деймън стоеше леко приведен с голямо парче стъкло в ръка, което държеше като меч. Големи капки кръв капеха от мястото, където той – о, Боже! – възкликна мислено Елена – той го бе забол в едно от очите на Блудуед!

– ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕТЕ! ВСИЧКИ!

Блудуед се стрелна към случайно избран вампир, застанал точно под нея, и Елена изкрещя едновременно с вампира. Черният клюн го улови за единия крак и го повдигна.

Но Деймън се затича напред, скочи и размаха стъклото. С яростен крясък Блудуед отново се издигна в небето.

Сега всички разбраха опасността. Двама други вампири се спуснаха, за да вземат своя събрат от Деймън, а Елена беше благодарна, че тя и приятелите й не са отговорни за друг живот. И без това й се бе насъбрало твърде много.

Деймън, аз тръгвам сега. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. Ключът е в мен.

Без излишен драматизъм Елена изпрати думите на честота, на която двамата бяха почти сами. Нямаше сили за още трагедии. Не искаше нищо друго, освен да стигне до Стефан.

Знаеше, че този път Деймън я чу.

Отначало тя си помисли, че Деймън умира. Онази Блудуед по някакъв начин се бе върнала и бе пронизала тялото му с копие от светлина. Сетне осъзна, че това, което изпитва, е възторг. Две малки детски ръце се протегнаха през светлината и се вкопчиха в нея, позволявайки й да освободи слабото, дрипаво, но смеещо се дете.

Няма никакви вериги, помисли си замаяно тя. Детето дори не носеше робски гривни.

– Моят брат! – каза й то. – Моят малък брат ще живее!

– Е, това е чудесно – промълви Елена с треперещ глас.

– Той ще живее! – Веждите му се смръщиха в тънка линия. – Ако побързаш! И се погрижи добре за него! И…

Елена притисна нежно два пръста до устните му.

– Не бива да се тревожиш за тези неща. Трябва само да си щастлив.

Малкото момче се засмя.

– Ще бъда!_ Щастлив съм_!

– Елена!

Елена излезе от – ами, предполагаше, че беше нещо като замайване, макар че беше по-истинско от много други неща, които бе преживяла напоследък.

– Елена! – Деймън отчаяно се опитваше да овладее вълнението си. – Покажи ми ключа!

Бавно, величествено Елена вдигна ръка.

Раменете на Деймън се напрегнаха за миг, но бързо се отпуснаха.

– Това е пръстен – унило рече. Бавният й, величествен жест явно не го бе впечатлил.

– Отначало и аз така си помислих. Но това е ключ. Не те питам, нито се опитвам да те убедя, а ти го съобщавам. Това е ключът. Светлината му сочи към Стефан.

– Каква светлина?

– Ще ти покажа по-късно. Бони! Мередит! Тръгваме.

– НЯМА ДА ТРЪГНЕТЕ БЕЗ МОЕ ПОЗВОЛЕНИЕ!

– Внимавай! – изкрещя Бони.

Кукумявката отново връхлетя. И отново в последната секунда Деймън сграбчи трите момичета и отскочи. Клюнът на огромната птица не удари тревата, нито счупените стъкла, а мраморните стъпала. Те се пропукаха. Последва вик на болка, сетне още един, докато Деймън – пъргав като танцьор – замахна към здравото око на кукумявката. Стъкленото острие се заби точно над него. Окото се наля с кръв.

Елена повече не можеше да издържа. Откакто започнаха това пътуване с Деймън и Мат, тя беше като стъкленица, пълна с гняв. Капка по капка, с всяко ново избухване този гняв все повече се насъбираше. Сега заплашваше да прелее.

Но тогава… какво щеше да се случи?

Не искаше да знае. Страхуваше се, че няма да го преживее.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че точно в този момент не можеше да гледа още болка, кръв и страдания. Деймън искрено се наслаждаваше на схватката. Добре. Нека продължи. Тя щеше да отиде при Стефан дори ако се наложи да извърви целия път пеша.

Мередит и Бони бяха притихнали. Познаваха настроението на Елена. Тя беше твърдо решена да действа, а нито една от двете не искаше да остане тук.

Точно в този момент се разнесе трополене, каретата приближи и спря в подножието на мраморните стълби.

Сейдж, който очевидно познаваше донякъде човешката природа, демонската природа, природата на вампирите и на всякакъв вид зверове, изскочи от каретата с два извадени меча. След това подсвирна. В този миг една малка сянка се спусна от небето към него.

Накрая, бавно протягайки всеки крак като тигър, излезе Сейбър, който оголи уста, разкривайки два реда забележителни зъби.

Елена се хвърли към каретата. Погледът й срещна този на Сейдж. Помогни ми, помоли отчаяно. А очите му й отговориха също толкова недвусмислено: Не се страхувай.

Елена протегна слепешком двете си ръце зад гърба. Една малка ръка с фини кости, леко трепереща, се плъзна в едната й ръка. Една слаба, хладна ръка, твърда като на момче, но с издължени пръсти, сграбчи другата.

Тук нямаше на кого да се довери. Нямаше на кого да каже сбогом или да остави прощално съобщение. Елена се качи в каретата. Настани се на задната седалка, в най-отдалечения ъгъл, за да направи място на идващите хора и животни.

И те наистина нахълтаха, нахлуха като лавина. Елена издърпа Бони със себе си, а Мередит ги последва. Сейбър, само с три леки подскока, се озова на обичайното си място.

Сейдж не се поколеба нито за миг. С Талон, вкопчен в лявата му китка, в каретата оставаше достатъчно място за последния скок на Деймън – който не закъсня. Огромният клюн на Блудуед, пропукан и начупен, с капеща от него черна течност, удари подножието на мраморната стълба, където Деймън стоеше допреди малко.

– Посоки! – изкрещя Сейдж, но само след като конете препуснаха в галоп – нанякъде, където и да е, само да е по-далеч.

– О, моля те, не й позволявай да нарани конете! – ахна Бони.

– О, моля те, не й позволявай да пробие този покрив, все едно е от картон! – присъедини се Мередит, която запазваше сарказма си дори и когато животът й бе застрашен.

– Сега накъде, s’il vous plaît3737
  Моля (фр.). – Бел.прев.


[Закрыть]? – изрева Сейдж.

– Към затвора, разбира се – задъхано отвърна Елена. Имаше чувството, сякаш цяла вечност не си бе поемала достатъчно въздух.

– Затворът? – Деймън изглеждаше разсеян. – Да! Затворът! Сейдж, какво е това? – попита в следващия миг, когато извади нещо, приличащо на калъфка за възглавница, пълна с билярдни топки.

– Плячка. Голяма печалба. Трофеи. Аванта! – Докато конете се завъртяха в новата посока, тонът на Сейдж ставаше все по-весел. – Огледай краката си!

– Още калъфки…?

– Не бях подготвен за големия улов тази нощ. Но въпреки това нещата се уредиха!

Елена вече опипваше една от калъфките. Тя, разбира се, беше пълна с прозрачни, блестящи хоши но тама. Звездни сфери. Спомени. Без…

Безполезни?

– Безценни… въпреки че, разбира се, ние не знаем какво представляват. – Гласът на Сейдж леко се промени. Елена си спомни предупреждението за „забранените сфери“. Какво, в името на жълтото слънце, биха могли да забраняват те тук?

Бони първо взе едно кълбо и го притисна към слепоочието си. Направи го бързо, със стрелкащо се движение като птичка, така че Елена не успя да я спре.

– Какво е това? – ахна Елена, опитвайки се да издърпа кълбото от ръката й.

– Това е… поезия. Поезия, която не разбирам – отвърна Бони троснато.

Мередит също бе взела едно искрящо кълбо. Елена се протегна към нея, но отново закъсня.

Мередит за миг остана като в транс, сетне се намръщи и остави сферата.

– Какво? – настоя Елена.

Приятелката й поклати глава. Лицето й бе добило изражение на деликатна погнуса.

– Какво? – почти изкрещя Елена. Мередит остави звездната сфера в краката й и Елена я взе. Притисна я към слепоочието си и тутакси се оказа облечена в черна кожа от главата до петите. Пред нея се извисяваха двама груби, набити мъже, но без много мускули по тях. Можеше добре да вижда цялото им телосложение, защото бяха чисто голи, с изключение на дрипите, които носеха подобни скитници. Но не бяха скитници – изглеждаха добре охранени и тлъсти.

– Ние прегрешихме – заговори единият с престорено раболепен тон. – Прости ни, о, господарю!

Елена вдигна ръка, за да свали сферата от слепоочието си (те се прилепваха с лекота, ако малко ги натиснеш) и каза:

– Защо не използват пространството за нещо друго?

Нещо друго изведнъж се появи около нея. Момиче, облечено бедно, но не в дрехи от зебло. Изглеждаше ужасено. Елена се запита дали някой не я контролираше.

Момичето беше Елена.

Молятенемупозволявайдаседобередоменмолятенемупозволявайдаседобередомен…

Да не позволя на какво да се добере до теб? – попита Елена, но беше все едно да гледа герой от филм или роман, докато влиза в самотна къща сред грохота на вилнееща буря, а музиката ставаше все по-зловеща. Елена, която вървеше, скована от страх, не можеше да чуе Елена, която задаваше практични въпроси.

Не мисля, че искам да разбера как ще свърши всичко това, реши тя. Върна звездната сфера обратно в краката на Мередит.

– Имаме ли три торби?

– Да, господарке, да, господарке; три пълни торби.

О! Нещата май не вървяха на добре. Елена отвори отново уста, когато Деймън тихо добави:

– И още една празна торба.

– Наистина ли имаме? Тогава нека се опитаме да разделим тези сфери. Всички забранени – в една торба. Странните неща, като поезията, която харесва Бони – в друга торба. Всички новини от Стефан – или от нас – в трета. Хубавите неща, като летните дни – в четвърта – предложи Елена.

– Мисля, че си прекалено оптимистична – намеси се Сейдж. – Да очакваш толкова скоро да намерим кълбо, свързано със Стефан…

– Млъкнете всички! – извика Бони ядосано. – Та нали тъкмо Шиничи и Деймън са причината Стефан да се озове в тази ситуация.

Сейдж се вцепени, сякаш го беше поразил гръм от ясно небе, сетне се ухили.

– Все едно дърпаме дявола за опашката – промърмори. Елена му се усмихна и стисна ръката му, преди да вземе друга сфера.

– Тази ми прилича на позволена. Не я разбирам. Сигурно я е взел някой роб, защото виждам и двамата. – Елена усети как лицевите й мускули се сковаха от омраза – дори и да беше нещо като сън – при вида на Шиничи, китсунето, което беше причинило толкова много злини. Косата му беше черна, с изключение на неравните червени краища, които приличаха на потопени в гореща червена лава.

И разбира се, Мисао. Сестрата на Шиничи – предполагаемата. Тази звездна сфера сигурно е била направена от роб, защото Елена виждаше близнаците и един мъж, приличащ на адвокат.

Мисао, помисли си Елена. Фина, почтителна, престорено скромна… демонична. Косата й беше също като на Шиничи, но вързана на конска опашка. Демоничното в нея се виждаше, когато вдигнеше очи. Те бяха искрящи, златисти, смеещи се очи, също като тези на брат й; очи, в които никога не се четеше съжаление – с изключение на случаите, когато отмъщението не беше достатъчно. Те не се чувстваха отговорни за нищо. За тях болката и страданието бяха забавни.

И тогава се случи нещо странно. Всички три фигури в стаята внезапно се извъртяха и погледнаха право в нея. Право в този, който бе направил сферата, поправи се Елена, но все пак беше смущаващо.

Обаче стана още по-смущаващо, когато тръгнаха към нея. Коя съм аз? – запита се Елена, почти полудяла от тревога. После опита нещо, което никога дотогава не бе правила, нито бе виждала или чувала да се прави. Внимателно разпростря Силата си вътре в света, заключен в кълбото. Тя беше нещо като адвокатска секретарка. Тя/той водеше бележки, когато се сключваха важни сделки.

На секретарката в момента определено не й допадаше как се развиваха събитията. Двамата клиенти и шефът се нахвърлиха върху служителя така, както никога досега.

Елена излезе от обвивката на служителя и остави сферата настрани. Потръпна, сякаш се бе потопила в леденостудена вода.

После покривът се строши.

Блудуед.

Макар и с повреден клюн, огромната кукумявка отчупи доста голямо парче от покрива на каретата.

Всички закрещяха като полудели. Сейбър и Деймън успяха да наранят нападателката. Сейбър се изправи на задните си лапи и се хвърли право към краката на Блудуед. Разкъса единия, преди да падне по гръб в каретата, като едва не изпадна навън. Елена, Бони и Мередит сграбчиха огромното тяло на кучето и го издърпаха обратно на задната седалка.

– Махнете го от мен! Избутайте го на мястото му – простена Бони и се взря в прекрасната си сребриста рокля там, където Сейбър бе разкъсал ефирния плат, оставяйки червени следи от лапите си.

– Е – промърмори Мередит, – следващия път ще си поискаме рокли от стомана. Но искрено се надявам да няма следващ път!

Елена отчаяно се помоли приятелката й да се окаже права. Блудуед сега се спускаше от по-нисък ъгъл, несъмнено с надеждата да откъсне няколко глави.

– Вземете сферите! Хвърляйте ги към нея, щом приближи – нареди Елена. Надяваше се, че гледката на звездните сфери – манията на Блудуед – ще я възпре.

– Не хабете напразно звездните сфери! – изкрещя в същия миг Сейдж. – Хвърляйте всичко друго, но не и тях. А и освен това вече почти стигнахме. Завий рязко наляво, а след това направо.

Думите му вдъхнаха на Елена нова надежда. Ключът е у мен, помисли си. Пръстенът е ключът. Сега трябва само да стигна до Стефан и да отведа всички ни до вратата с ключалката за ключа. Вече съм почти у дома.

Следващият бръснещ полет на Блудуед беше още по-ниско. Кукумявката, ослепяла с едното око, а другото – кървясало, с притъпено от засъхналата й кръв обоняние, се опитваше да удари силно каретата, за да я прекатури.

Ако успее, всички ще сме мъртви, помисли си Елена. А тези, които оживеят, ще се гърчат като червеи по земята и зловещото създание ще ги изкълве един по един.

– НАВЕДЕТЕ СЕ! – изкрещя Елена думата едновременно на глас и телепатично.

Тогава нещо като самолет прелетя толкова близо до нея, че тя усети как огромните нокти отскубват кичури от косата й.

Чу вик на болка от предната седалка, но не вдигна глава, за да види какво беше. И по-добре, защото, когато каретата спря рязко, летящата, пищяща птица на смъртта ги връхлетя с нова сила. Сега Елена се нуждаеше от всичките си умения, за да избегне това чудовище, което се спускаше все по-ниско.

– Каретата, свършено е с нея! Скачайте долу! Бягайте! – прогърмя гласът на Сейдж.

– Конете! – изкрещя Елена.

– И те са свършени! Махайте се оттук, дяволите да ви вземат!

Елена никога досега не бе чувала Сейдж да ругае, но не каза нищо.

Не разбра как двете с Мередит се измъкнаха, препъвайки се една в друга, опитвайки се да си помогнат, но само си пречеха. Бони вече беше отвън, благодарение на удара на каретата в един стълб, след което момичето бе изхвръкнало от нея. За щастие бе паднала върху поляна с грозни, но избуяли червени детелини и не пострада сериозно.

– Ах, гривната ми! Не, ето я – извика Бони и сграбчи нещо, което блестеше сред детелините. Хвърли предпазлив поглед към пурпурната светлина. – Сега какво ще правим?

– Ще тичаме! – разнесе се гласът на Деймън. Появи се иззад рухналата карета, където всички бяха изпопадали на куп. По устата му, както и върху доскоро безупречно бялата връзка, имаше кръв. Това напомни на Елена за онези хора, които пиеха кравешка кръв като мляко, за да се хранят. Но Деймън пиеше човешка кръв. Той никога не би паднал толкова низко, че да пие конска кръв…

Конете все още са тук, както и Блудуед, прозвуча груб глас в главата й. Щеше да си поиграе с тях; щяха да страдат. Така беше по-бързо. Беше… прищявка.

Елена се протегна към ръцете му.

– Деймън! Съжалявам!

– МАХАЙТЕ СЕ ОТТУК! – изрева Сейдж.

– Трябва да стигнем до Стефан – заяви Елена и сграбчи Бони с другата си ръка. – Моля те, помогни ми да го намерим. Не виждам добре пръстена. – Беше сигурна, че Мередит ще успее сама да стигне до Ши но Ши.

И тогава настана кошмар. Бони мяташе диво ръце и цялата се тресеше. Като капак ужасът отново ги връхлетя отгоре, за да се стовари почти пред тях. Сред облак прах се разхвърчаха дървени отломки и строшени каменни плочи от пътя. Елена не бе запозната с природата на всички кукумявки, но Блудуед се спусна рязко надолу към плячката си, сетне разтвори криле и ги отпусна в последния момент. Тишината бе едно от най-зловещите неща, характерни за гигантската кукумявка. Не се чуваше плясък на криле, за да ги предупреди за местонахождението й. Нещо в перата й заглушаваше звука, така че те нямаха представа кога ще ги връхлети за пореден път.

Накрая всички трябваше да пълзят колкото се може по-бързо през най-различни боклуци, като държаха парчета дърво, стъкло и всякакви остри предмети над главите си, докато Блудуед ги атакуваше.

И през цялото време Елена се опитваше да използва Силата си. Не беше същата Сила, с която бе свикнала досега, но усещаше името й да се оформя върху устните й. Това, което не можеше да усети, не можеше да намери, беше връзката между думите и Силата.

Аз съм една безполезна героиня, помисли си девойката. Наистина съм жалка. Трябваше да дадат тези Сили на някой друг, който вече знае как да ги контролира. О, не, трябваше да ги дадат на някой заедно с указанията как да ги използва. Или – не…

– Елена! – Право към нея летеше някакъв боклук, но тя някак си съумя да отскочи наляво и да го избегне. В следващия миг беше на земята и гледаше към Деймън, който я закриляше с тялото си.

– Благодаря ти – прошепна тя.

– Хайде!

– Съжалявам – отрони девойката и вдигна дясната си ръка с пръстена, за да го вземе той.

После се сви, едва сдържайки напиращите в очите й сълзи. Точно над главата си чу крилете на Блудуед.