Текст книги "Сенчести души"

30

Мат наблюдаваше как госпожа Флауърс оглежда внимателно полицейската значка на шерифа Рич Мосбърг. Подържа я за кратко в едната си ръка и я погали с пръстите на другата.

Бе взел значката от Ребека, племенницата на шериф Мосбърг. Чисто съвпадение бе, че Мат едва не се сблъска с нея по-рано през този ден. Тогава забеляза, че вместо рокля тя бе облякла мъжка риза. Ризата му беше позната – всъщност беше тениска.

Тогава той видя полицейската значка, закрепена върху нея. Много критики можеха да се изговорят за шериф Мосбърг, но човек трудно би могъл да очаква да изгуби значката си. Тогава Мат забрави за правилата на галантното поведение и сграбчи малката метална значка, преди Ребека да успее да го спре. Прилоша му, стомахът му се сви на топка и оттогава се чувстваше все по-зле. А сега изражението на госпожа Флауърс никак не го успокояваше.

– Не е била в пряк допир с кожата му – рече тя тихо, – затова образите са замъглени. Но, скъпи мой Мат – вдигна премрежените си очи към него, – много се страхувам. – Потръпна, както стоеше на стола си край кухненската маса, където стояха недокоснати две чаши с топло мляко.

Мат се изкашля и поднесе горещото мляко към устните си.

– Значи смятате, че трябва да излезем и да огледаме наоколо.

– Задължително е – потвърди госпожа Флауърс и тъжно поклати глава. Меките й, побелели къдрици се люшнаха. – Скъпата ми майка е много настойчива, й аз го усещам. Този предмет излъчва нещо много смущаващо.

Мат изпита лек пристъп на гордост, който за миг разсея вината му, че беше отнел този „предмет“ – Но после си призна, че отмъкването на значки от ризите на дванадесетгодишни момичета едва ли е повод за гордост.

От кухнята долетя гласът на госпожа Флауърс:

– По-добре си облечи няколко ризи и пуловери, както и едно от тези. – Тя влезе през кухненската врата, понесла няколко дълги палта, очевидно взети от дрешника пред вратата, заедно с няколко чифта градинарски ръкавици.

Мат скочи, за да й помогне за купчината палта, но се задави заради силната миризма на нафталина и… още нещо, силно миризливо.

– Защо се чувствам като на Коледа? – заговори той, като не спираше да кашля на всяка дума.

– О, ще се придържаме към рецептата на леля Морин за предпазване чрез ръкавици – отговори госпожа Флауърс. – А някои от тези палта са още от времето на майка ми.

Мат не се усъмни в думите й, но все пак й припомни:

– Ама навън още е топло. Защо ни е притрябвало да се навличаме с тези палта?

– Като предпазна мярка, скъпи Мат, като предпазна мярка! Тъканите на тези палта са омагьосани, за да ни защитават от злото.

– Дори и градинарските ръкавици ли? – усъмни Мат.

– Дори и ръкавиците – заяви госпожа Флауърс твърдо. След кратка пауза продължи, но по-тихо: – Най–добре ще е да вземем и фенерчета, Мат, скъпи, защото трябва да свършим нещо в мрака.

– Шегувате се!

– Не, за съжаление, не. Трябва да вземем и въже, за да се привържем взаимно. За нищо на света тази нощ не бива да навлизаме в гъсталака на Олд Уд.

Час по-късно Мат все още обмисляше какво да предприеме. Въобще нямаше апетит за сготвения от госпожа Флауърс пържен патладжан au Fromage2323
  Със сирене (фр.). – Бел.прев.


[Закрыть]. Зъбните колела в мозъка му не спираха да се въртят трескаво.

Чудя се дали така се чувства Елена, помисли си той, когато обмисля плановете си А, Б и В. Питам се още дали някога се е чувствала също толкова глупаво, докато го прави.

Усети как сърцето му се стегна и за тристахиляден път след раздялата си с нея и Деймън се усъмни дали бе постъпил правилно.

Трябва да е правилно, увери се той. Боли ме толкова много, че това доказва правотата на избора ми. Нещата, които истински, истински болят, са най-правилните.

Но исках само да се сбогувам с нея…

Но ако се беше сбогувал, никога нямаше да си тръгнеш. Погледни истината в лицето, глупако, защото, когато става дума за Елена, ти си най-големият неудачник на света. Откакто си намери гадже, което харесва повече от теб, ти се държиш, все едно си Бони и Мередит, за да й помогнеш да го запази и да държиш лошото момче по-надалеч. Може би трябва да си намериш тениска с надпис: Аз съм покорно кутре, служещо на принцеса Еле…

ПЛЯС!

Мат подскочи и се просна на пода. Оказа се много по-болезнено, отколкото изглеждаше във филмите.

Тряс-пляс!

Един от дървените капаци на прозорците в другия край на стаята шумно се захлопна. Първият удар обаче наистина отекна като много силен трясък. Отвън пансионът изглеждаше много окаяно, а дървените капаци понякога съвсем внезапно се откачаха от скобите, използвани през зимата.

Но дали действително беше съвпадение? – усъмни се Мат, щом сърцето му престана да препуска лудешки. В този пансион, където Стефан бе прекаран толкова дълго време? Може би тук някак си все още бяха запазени останки от духа му и сега влияеха върху мислите на намиращите се вътре хора. Ако беше така, Мат със сигурност бе получил току–що як удар в слънчевия сплит или поне така се чувстваше.

Съжалявам, приятел, каза си той и едва не го изрече на глас. Нямах намерение да обиждам момичето ти. Сега е под голямо напрежение.

Обидил съм момичето му?

Обидил съм Елена?

По дяволите, той пръв би съборил на земята всеки, който би дръзнал да обиди Елена. При условие, че Стефан не използваше вампирски трикове, за да му се яви!

А какво повтаряше Елена винаги? Никога не можеш да си напълно подготвен. Не можеш да разполагаш с прекалено много резервни планове, нито да се застраховаш отвсякъде, защото, както е сигурно, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад, също така сигурно е, че дори и в най-страхотния ти план все ще се намерят някакви недостатъци.

Ето защо Елена си сътрудничеше с колкото може повече хора. Какво от това, че може и никога да не се наложи помощниците от план В или Д да се включат в играта. Те бяха на разположение, в случай че се наложеше да се притекат на помощ.

Като обмисли всичко това, на Мат му олекна и мислите му се проясниха. Не се бе чувствал така добре още откакто продаде приуса и даде на Бони и Мередит парите на Стефан, за да си купят билети за самолет. Сега можеше да се залови за работа.

– И тогава се разходихме из имението и видяхме една ябълкова градина, после една градина с портокалови дръвчета, както и черешова градина – разказваше Бони на Елена, която, свита на кълбо, лежеше в леглото си с колони в четирите краища. Изглеждаше малка и беззащитна. Около леглото висеше пепелявозлатист балдахин, който сега бе повдигнат и краищата му се придържаха настрани от шнурове с тежки пискюли, оцветени в различни златисти оттенъци.

Бони се беше разположила удобно в кресло със златиста тапицерия, придърпано до леглото. Малките й боси крака бяха вдигнати върху чаршафите.

Елена не се държеше като послушен пациент. Настояваше да стане от леглото. Искаше да се поразтъпче. Това щеше да й се отрази по-добре от овесената каша, пържолата, млякото и визитите по пет пъти на ден на доктор Мегар, който се бе преместил да живее в имението.

Но тя знаеше, че те всички наистина са силно изплашени за нея. Бони го бе изтърсила на един дълъг и хлипащ дъх през нощта, в която дребничкото червенокосо момиче дежуреше край леглото на приятелката си.

– Ти… ти изкрещя и всичките в–вампири те чуха, а после Сейдж веднага сграбчи мен и Мередит, като две котета, по едно във всяка ръка, за да се втурне натам, откъдето проехтя викът. Но д-дотогава вече толкова много хора бяха стигнали първи при теб! Ти беше в безсъзнание, а също и Деймън, и някой изрече: „Т-те са били нападнати и м-мисля, че са мъртви!“ И всички се развикаха: „Повикайте с-стражите!“ И аз припаднах, макар и за кратко.

– Шшт – нежно и внимателно отрони Елена. – По-добре пийни малко „Черна магия“, за да се почувстваш по-добре.

Бони я послуша и изпи няколко глътки. После още няколко. След това продължи с разказа си:

– Но Сейдж трябва да е знаел нещо, защото каза: „Вижте, аз съм лекар и ще ги прегледам.“ И ако можеше да го чуеш как го изрече, наистина щеше да му повярваш!

И тогава той ви прегледа и двамата. Мисля, че веднага разбра какво е станало, защото извика: „Докарайте карета! Трябва да ги отведа п-при моя колега доктор Мегар.“ Появи се самата лейди Фазина и каза, че могат да вземат една от нейните карети и просто да я върнат к-когато могат. Тя е тоооолкова богата! Сетне ви измъкнахме през задния вход, защото… защото се появиха някакви копелета, които предложиха да ви оставим да умрете. Те бяха истински демони, бели като сняг, затова ги наричат Снежните жени. А после, после ние тъкмо се настанихме в каретата и, о, Боже мой! Елена! Елена, ти умря! Два пъти спря да дишаш! А Сейдж и Мередит само се опитваха да те спасят със сърдечен масаж и изкуствено дишане. А пък а-аз се молех така с-с-илно.

Елена, вече напълно завладяна от разказа на приятелката си, я прегърна утешително, но сълзите на Бони не спираха да се леят.

– Заудряхме по вратата на доктор Мегар, сякаш в следващия миг се каним да я разбием, и някой го извика… и той те прегледа и рече: „Трябва да й се прелее кръв.“ Веднага му предложих: „Вземете от моята кръв“. Защото, нали си спомняш как в гимназията веднъж двете дадохме кръв на Джоди Райт и се оказахме на практика единствените, които можаха да й помогнат, защото бяхме с еднаква кръвна група? Тогава доктор Мегар изнамери две маси и ги подготви, ей така – Бони щракна с пръсти, – а аз бях толкова уплашена, че едва можех да стоя неподвижно, докато ми вкарваха иглата, но се справих. Някак си успях! И те ти дадоха от моята кръв. А знаеш ли какво правеше Мередит през това време? Тя позволи на Деймън да я ухапе. Наистина го направи. И доктор Мегар върна каретата в къщата, за да доведе слугите, които „искаха да получат премия“, защото т-така му казвали тук – и каретата се върна препълнена с хора. Не разбрах колко от тях Деймън изпохапа, ама хич не бяха малко! Доктор Мегар ни увери, че това е най-доброто лекарство. А Мередит, Деймън и всички ние не спирахме да говорим и да убеждаваме доктор Мегар да дойде тук, искам да кажа, да живее тук, а лейди Улма смята да превърне цялата сграда, където той живееше, в болница за бедните. И след това ние само се мъчехме да те излекуваме. Деймън още на следващата сутрин беше съвсем добре. А лейди Улма, Лусен и той – искам да кажа, че това беше тяхна идея, но той я осъществи, като изпрати онази перла на лейди Фазина – онази, за която бащата на лейди Улма така и не намерил достатъчно богат клиент, за да я купи, защото е огромна, колкото яйце, но с неправилна форма, което означава, че е с разни грапавини и извивки, но сияе като сребро.

Окачиха я на една масивна верижка и я изпратиха на лейди Фазина.

Очите на Бони отново се наляха със сълзи.

– Защото тя ви спаси. И теб, и Деймън. Нейната карета ви спаси живота. – Бони се наведе напред и прошепна: – А Мередит ми каза – това е тайна, но не и за теб, естествено, – че не било чак толкова лошо да те ухапят. Ето, казах ти го! – И Бони се протегна и се прозя, също като малко котенце. – Бих искала да съм следващата ухапана – изрече едва ли не завистливо и забързано добави: – но нали ти се нуждаеше от кръвта ми. От човешка кръв, но по-специално от моята. Предполагам, че и тук знаят всичко за различните кръвни групи, защото им е достатъчно само да помиришат кръвта, за да я различат. – Сега тя подскочи леко, преди да продължи: – Искаш ли да видиш половината от лисичия ключ? Бяхме толкова сигурни, че всичко е свършило и никога няма да го намерим, но когато Мередит влезе в спалнята, за да бъде ухапана – а аз ти се кълна, че само това са правили двамата. – Деймън й го дал и я помолил да го пази. Тя така и направи и наистина се погрижи за него. Сега е скрит в едно малко ковчеже, което Лусен изработи от нещо, приличащо на пластмаса, но е по-различно.

Елена се полюбува на малкия ключ във формата на полумесец, но нямаше какво друго да прави в леглото, освен да разговоря или да чете от книгите на класиците или енциклопедиите, донесени тук от Земята. Дори не им позволяваха на тях двамата с Деймън да си почиват в една и съща стая.

Елена знаеше защо. Те се опасяваха, че тя няма само да разговоря с Деймън. Страхуваха се още, че тя ще се приближи до него и ще вдъхне познатото му екзотично ухание – смес от италиански бергамот, мандарина и кардамон. Ще надникне в черните му очи, способни да поберат в зениците си цяла вселена, след което коленете й ще омекнат и тя ще се събуди като вампир.

Но те не знаеха нищо! Двамата с Деймън съвсем безопасно си бяха разменяли кръв много седмици преди тази криза. Ако нищо не го подлудяваше – както онази болка, той щеше да се държи като съвършен джентълмен.

– Хм – заговори Бони, като изслуша протеста и, докато с пръстите на крака си, с лакирани в сребристо нокти, побутваше една малка копринена възглавничка. – Ако бях на твое място, нямаше да им кажа, че толкова много пъти си обменяла кръв още от самото начало. Това може да ги накара да промърморят: „Аха!“ или нещо подобно. Може да си помислят нещо, нали се сещаш.

– Няма какво да си помислят. Аз съм тук, за да спася своя любим Деймън, а Стефан просто ми помага.

Бони я погледна със свъсени вежди и стиснати устни, но не каза нищо.

– Бони?

– Ъ-хъм?

– Наистина ли казах това, което изрекох току–що?

– Ъ-хъ.

Елена само с едно движение сграбчи цял куп възглавници и ги стовари върху лицето си.

– Ако обичаш, би ли казала на готвача, че искам още една пържола и голяма чаша мляко? – помоли тя с приглушен глас изпод възглавниците. – Нещо не ми е добре.

Мат имаше друга кола. Винаги когато имаше нужда, все съумяваше да се сдобие с някакво превозно средство. И сега караше с пълна скорост към къщата на Обаасан.

Къщата на госпожа Сайтоу, побърза да се поправи. Не искаше да засегне някого, защото не познаваше културните обичаи, особено когато щеше да моли за услуга.

Вратата на семейство Сайтоу отвори жена, която Мат никога не бе виждал. Беше привлекателна жена, облечена много живописно в широка яркочервена пола – или може би в много широки яркочервени панталони – стоеше с толкова разкрачени крака, че бе трудно да се каже. Носеше бяла блуза, а лицето й бе смайващо: правата й черна коса бе разделена на две части, а над веждите й се спускаше добре оформен бретон.

Но най-удивителното беше, че държеше в ръка дълга извита сабя, насочена право срещу Мат.

– 3-здравей – заговори Мат, когато вратата се разтвори пред него.

– Това е добра къща – отвърна жената. – Това не е къща на зли духове.

– Никога не съм го помислял – рече Мат, но се отдръпна, щом жената пристъпи към него. – Честна дума.

Жената затвори очи, сякаш търсеше нещо в съзнанието си. После рязко наведе сабята.

– Не лъжеш. Нямаш намерение да причиниш зло. Моля, влез.

– Благодаря ти – кимна Мат. Никога не се бе чувствал толкова щастлив да бъде приет от някоя старица.

– Ориме – долетя един тих, колеблив гласец откъм горния етаж. – Това да не е едно от децата?

– Да, Хахаве – провикна се жената, която Мат не преставаше мислено да нарича „жената със сабята“.

– Защо не го пратиш горе?

– Разбира се, Хахаве.

– Ха-ха… исках да кажа „Хахаве“ – избъбри смутено Мат. Нервният му смях се превърна в отчаян опит да скалъпи смислено изречение, защото сабята отново се насочи към диафрагмата му. – А не Обаасан?

За пръв път жената със сабята се усмихна.

– Обаасан означава баба. А пък Хахаве е една от думите за майка. Но майка няма да има нищо против да я наричаш Обаасан; това е приятелско обръщение към жена на нейната възраст.

– Добре – съгласи се Мат, полагайки всички усилия, за да изглежда като най-приятелски настроения тип на земята.

Госпожа Сайтоу му посочи да продължи нагоре по стъпалата, а той надникна в няколко стаи, преди да се озове в една с голям футон, проснат точно в средата на съвършено голия под. Върху него се бе излегнала една жена, толкова слаба и дребна, че приличаше на кукла.

Косата й бе мека и черна, като на жената със сабята на долния етаж. Беше вдигната нагоре или оформена до такъв начин, че приличаше на ореол около лицето й, докато лежеше по гръб. Но клепачите, обрамчени с черни мигли, рязко контрастиращи с бледите й скули, останаха затворени. Мат се зачуди дали не е задрямала внезапно, както често се случваше с възрастните хора.

Но тогава, при това доста рязко, приличащата на кукла стара дама отвори очи и се усмихна.

– О, та това е Масато-сан! – изрече тя, приковала поглед върху лицето на Мат.

Лошо начало. Щом не позна, че русото момче не е нейният японски приятел отпреди шестдесет години…

Но тогава тя се разсмя, закрила устни с малките си ръце.

– Зная, зная – повтори тя. – Ти не си Масато. Той стана банкер, много богат при това. И много дебел. Особено в главата и корема.

Отново му се усмихна.

– Моля те, седни. Ако искаш, можеш да ме наричаш Обаасан. Или Ориме. Дъщеря ми е кръстена на мен. Но животът й бе много труден, както и моят. Да бъдеш жрица – както и да бъдеш самурай… това винаги изисква много дисциплина и много усърдие. И моята Ориме се справяше толкова добре… докато не дойдохме тук. Търсехме град, който да е тих и спокоен. Но вместо това Изабел намери… Джим. А Джим беше… неистински.

Гърлото на Мат пресъхна от изгарящото го желание да защити приятеля си, но как можеше да го оправдае? Джим бе прекарал една нощ с Каролайн – след настоятелната покана на Каролайн. И тогава бе обсебен и пренесе тази зараза на гаджето си Изабел, която надупчи жестоко тялото си – а освен това свърши и доста много други, все нередни неща.

– Ще ги заловим – чу се да обещава Мат. Беше съвсем искрен. – Китсунето, от което започна всичко – от което започна историята с Каролайн. По-точно, говоря за Шиничи и за сестра му Мисао.

– Китсуне – кимна Обаасан. – Да, още от самото начало казах, че е замесено китсуне. Почакай да проверя: аз благослових за твоите приятели няколко талисмана и амулети…

– И няколко куршума. Тъкмо имам от тях в себе си. Целите ми джобове са пълни – смутено заобяснява Мат, като разпиля цяла купчина куршуми от различни калибри по края на футона. – Дори намерих в интернет няколко молитви как да се отървем от китсуне.

– Да, трябва да бъдеш много старателен и точен. Добре. – Обаасан се загледа в ксерокопията на молитвите, които той носеше със себе си. Мат неспокойно се размърда. Знаеше, че само изпълнява задачите от списъка на Мередит за това, което трябваше да се свърши и че всъщност заслугата бе изцяло нейна.

– Първо ще благословя тези куршуми, а после ще направя още амулети – каза старицата. – Ще сложиш амулетите, когато най-много се нуждаеш от защита. Предполагам, че знаеш какво да правиш с куршумите.

– Да, госпожо! – Мат забързано бръкна в джобовете си, за да извади последните куршуми и да ги сложи в протегнатите ръце на Обаасан. После тя изпя някаква дълга и сложна молитва, като държеше тънките си длани над куршумите. На Мат тези заклинания не се сториха кой знае колко застрашителни, но осъзнаваше, че е пълен невежа относно тайнствата на медиумите. На негово място Бони вероятно щеше да види и чуе неща, недостъпни за него.

– Трябва ли да се целя в някое конкретно място? – попита Мат, без да сваля очи от старата жена, докато се опитваше да следи четенето на молитвите по своето ксерокопие.

– Не, достатъчно ще е да се стреля, в която и да е част на тялото или главата. Ако срежеш опашката на китсуне, силите му ще отслабнат, но и ще го разгневиш. – Обаасан замлъкна и се закашля с лека и суха кашлица на типична стара дама. Преди Мат да успее да слезе долу и да й донесе нещо за пиене, госпожа Сайтоу влезе в стаята с поднос и чай в три малки чаши.

– Благодаря, че ме изчака – любезно заговори тя, като ловко коленичи, за да им сервира. Още от първата глътка Мат разбра, че този горещ зелен чай е много по-добър, отколкото очакваше, като съдеше по чайовете, които му бяха сервирали в ресторантите.

После настъпи тишина. Госпожа Сайтоу остана загледана в чашата си, Обаасан изглеждаше съвсем пребледняла и свита под завивката върху футона, а гърлото на Мат се стегна от надигащия се порой от думи.

Накрая не издържа, въпреки че здравият му разум го съветваше да не се обажда.

– Господи, толкова съжалявам за Изабел, госпожо Сайтоу! Тя не заслужаваше всичко това. Исках само да знаете, че аз… аз толкова ужасно съжалявам и ще накажа китсунето, което започна всичко това. Обещавам ви, ще се докопам до това китсуне!

– Китсуне? – Госпожа Сайтоу извика остро и се втренчи в него, сякаш бе полудял. Обаасан го изгледа жалостиво от възглавницата си. После, без да изчака да си изпият чая, за да прибере чашите, госпожа Сайтоу скочи от мястото си и изхвръкна от стаята.

Мат онемя.

– Аз-аз…

Обаасан заговори, все още облегната на възглавницата си:

– Не се притеснявай толкова, младежо. Дъщеря ми, макар да е жрица, има много модерни възгледи. Тя вероятно ще ти каже дори, че китсунетата не съществуват.

– Дори и след като… искам да кажа как, според нея Изабел…

– Тя си мисли, че нещо зло витае в този град, но заради „обикновените, човешките“ същества. Тя мисли, че Изабел е направила това заради стреса, на който е била подложена, опитвайки се да бъде добра ученичка, добра жрица, добър самурай.

– Искате да кажете, че госпожа Сайтоу се чувства виновна?

– За повечето неща тя обвинява бащата на Изабел. Той е обикновен работник в Япония. – Обаасан замълча за кратко. – Не зная защо ти разказвам всичко това.

– Съжалявам – забързано отвърна Мат. – Не проявявам любопитство.

– Не, но си загрижен за другите хора. Иска ми се дъщеря ми да имаше син като теб.

Мат се замисли за жалката фигура, която бе видял в болницата. Дрехите й щяха да скрият повечето от белезите на Изабел и може би всичко щеше да бъде наред – при условие че съумееше отново да говори.

– Е, аз все още съм на разположение – заяви Мат в храбър опит да се пошегува.

Обаасан леко му се усмихна, след което отпусна глава върху възглавницата – не, това по-скоро беше дървена подложка за главата, досети се Мат. Не му изглеждаше особено удобна за спане.

– Много е жалко, когато се стигне до борба между човешка фамилия и китсуне – обясни му тя. – Защото според една легенда, един от предшествениците ни се оженил за китсуне.

– Какво?

Обаасан се засмя и отново закри уста с юмруци.

– Мукаши-мукаши, или както там се казваш, това се случило много отдавна, в епохата на легендите, когато един велик шогун се разгневил на едно китсуне заради белите, които правело в имението му. От много години това китсуне вършело лудории, но не издържал, когато го заподозрял, че съсипва реколтата. Вдигнал на крак всички мъже и жени от имението си, заповядал им да вземат тояги и сгрели, камъни, метли и мотики. Подгонили всички лисици, укриващи се в дупки в земите му, дори и криещите се между тавана и покрива. Шогунът решил безмилостно да изтреби всички лисици. Но през нощта, преди да изпълни заканата си, му се присънила една красавица, която му казала, че всички лисици в имението му й се подчиняват. „И – добавила тя – макар да е истина, че вършим пакости, ние ти се отплащаме, като убиваме плъховете, мишките и насекомите, които всъщност провалят реколтите. Не искаш ли да излееш яда си само върху мен и да ме убиеш, вместо да избиваш всички лисици? Ще дойда утре на разсъмване, за да чуя отговора ти.“

И тя спазила думата си, тази най-бляскава красавица от всички китсунета, като пристигнала на разсъмване със свита от дванадесет красиви девици. Но тя ги засенчват всички до една, както Луната – звездите. Шогунът не посмял да я убие, дори поискал ръката й, а дванадесетте девици от свитата й омъжил за дванадесет от своите най-предани придворни. Разказва се още, че тя му била вярна съпруга и му родила деца, страстни като богинята на слънцето Аматерасу, красиви като Луната, и всичко продължавало все така, докато един ден шогунът отишъл на лов и по случайност убил една лисица. Препуснал забързано към дома си, за да обясни на жена си, че нямал такова намерение, но когато пристигнал, заварил имението си потънало в скръб, защото жена му вече го била напуснала, заедно със синовете и дъщерите му.

– О, какъв лош край – промърмори Мат, като се опитваше да бъде любезен, но в същия миг една мисъл прониза съзнанието му. – Почакайте. Но ако всички са си тръгнали…

– Виждам, че си един много проницателен млад мъж – засмя се крехката старица. – Всичките му синове и дъщери изчезнали… освен най-малката му дъщеря – момиче с несравнима красота, макар да била по-скоро дете. И тя му казала: „Толкова много те обичам, че не можах да те изоставя, скъпи татко, дори и ако трябва да бъда с човешки облик през целия си живот“. И затова се вярва, че ние произлизаме от китсуне.

– Обаче тези китсунета тук явно не се занимават само с пакости или с повреждането на реколтата – заключи Мат. – Те искат да убиват. Затова трябва да се бием с тях.

– Разбира се, разбира се. Не исках да те разстройвам с моя кратък разказ – добави Обаасан. – Сега ще надпиша тези амулети за теб.

Мат тъкмо си тръгваше, когато на прага се показа госпожа Сайтоу. Пъхна нещо в ръката му. Той сведе поглед и видя същия калиграфски надпис, който Обаасан му бе дала. С тази разлика, че този беше по-дребен и изписан върху…

– Самозалепващи се листчета? – озадачи се Мат.

Госпожа Сайтоу кимна.

– Много са полезни, когато ги шляпваш върху лицата на демоните или клоните на дърветата, или други подобни неща. – И додаде, докато той се взираше слисано в нея: – Майка ми не знае всичко на този свят.

Подаде му и един кинжал от твърда стомана, по-малък от сабята, която тя все още държеше, но много остър – Мат тутакси успя да се пореже с него.

– Запази вярата в приятелите си и инстинктите си – посъветва го жената.

Леко озадачен, но в същото време окуражен, Мат се отправи към къщата на доктор Алпърт.