Текст книги "Сенчести души"

5

Елена се премести на задната седалка на ягуара и си облече под нощницата джинсите и готината синьозелена тениска. Просто така, за всеки случай, ако някой полицай – или шофьор – спре, за да помогне на хората в автомобила, очевидно закъсали на тази пуста магистрала. След това се излегна на седалката.

Но сънят не я споходи дори и сега, макар да се бе настанила удобно, на топло.

Какво искам, какво искам точно в този момент? – запита се. Отговорът тутакси изплува.

Искам да видя Стефан. Искам ръцете му да ме обгърнат. Искам само да погледна лицето му – зелените му очи с онзи специален поглед, който той пази единствено за мен. Искам да ми прости и да ми каже, че знае, че винаги съм го обичала.

Искам още… Елена усети как топлина обля цялото й тяло… искам Стефан да ме целува. Искам целувките на Стефан… топли и сладки, утешаващи и приласкаващи…

Не можеше да спре да мисли за това, докато за втори или може би за трети път стисна клепачи и промени позата си. В очите й отново запариха напиращите сълзи. Ако можеше да заплаче, истински да заплаче за Стефан! Обаче нещо я възпираше. Трудно й бе дори една сълза да пророни.

Господи, колко бе изтощена…

Опита се да задържи клепачите си плътно затворени, докато неспирно се въртеше наляво и надясно. Опита се поне за няколко минути да не мисли за Стефан. Трябваше да поспи. Отчаяна, тя се надигна и се изви, за да се намести по-удобно върху седалката – и изведнъж всичко се промени.

Почувства се добре, дори прекалено добре. Въобще не усещаше седалката под себе си. Обърна се надясно и застина неподвижно във въздуха. Едва не блъсна главата си в покрива на автомобила.

Отново станах безтегловна, помисли си ужасено. Но не… този път беше по-различно от това, което й се случи, когато за пръв път се завърна от отвъдното. Тогава се рееше във въздуха като балон. Не можеше да обясни защо бе така, но бе уверена в преценката си.

Страхуваше се да се раздвижи. Не й беше ясна причината за тази бъркотия, но не посмя да се помръдне.

И тогава видя.

Видя себе си, с отпусната глава, със затворени очи, полегнала на задната седалка. Успя да различи всяка, дори най-дребната подробност – от гънките на елегантната синьозелена тениска до плитката, в която бе сплела златисторусата си коса, която впрочем бе започнала да се разплита, защото нямаше ластик подръка. Изглеждаше спокойно заспала.

Значи това бе краят. И хората ще разказват как в един зноен летен ден Елена Гилбърт намерила смъртта си тихо и спокойно в съня си. А причината за смъртта и никога няма да бъде разкрита…

Защото никой няма да се досети, че причината е разбитото й от мъка сърце, помисли си девойката и се реши на нещо по-мелодраматично дори от обичайното за нея – опита се да се хвърли върху собственото си тяло, закривайки лице с едната си ръка.

Но не се получи. Щом понечи да се спусне надолу, се озова извън ягуара.

Неусетно бе прелетяла през покрива на колата. Вероятно това се случва, когато си призрак, каза си тя. Но въобще не можеше да се сравнява с предишния път. Тогава видях тунела, стигнах до Светлината.

Може би не съм призрак?

Елена внезапно бе обзета от прилив на ободряваща сила. Това ми е познато, помисли си въодушевено. Това е извънтелесно преживяване.

Отново сведе очи към спящото си тяло, за да го огледа по-внимателно. Да! Да! Забеляза тънка нишка, закрепена към спящото й тяло – истинското й тяло, – издигаща се към духовната й същност. Беше свързана! Накъдето и да се отправи, ще може да намери обратния път.

Съществуваха само два възможни пътя. Първият водеше обратно към Фелс Чърч. Можеше приблизително да налучка посоката по слънцето, пък и бе сигурна, че всеки, преминал през ИТП (както наричаше на професионален жаргон извънтелесното преживяване Бони, която вече бе завладяна от манията по спиритуализма и бе изчела сума книги по въпроса) ще може да разпознае къде се пресичат лей линиите.

Разбира се, че другият път водеше към Стефан.

Деймън може и да мислеше, че Елена не знае накъде да се отправи, и действително тя имаше само смътна представа. Съдейки по посоката, от която слънцето изгря, реши, че трябва да търси Стефан на запад, в противоположната посока спрямо изгрева. Но нали се говореше, че душите на истински влюбените са свързани… със сребърна нишка от сърце до сърце или с розова корда от кутре до кутре.

За нейна радост почти веднага намери това, което търсеше.

Тънка нишка, бледа като лунна светлина, се простираше от сърцето на спящата Елена до… Да. Като я докосна, нишката звънна толкова ясно от нея към Стефан, че тя повече не се съмняваше, че ще я отведе до любимия й.

Повече не се колебаеше накъде да продължи. Вече бе пребивавала във Фелс Чърч. Способностите на Бони като медиум бяха забележителни, както и на старата хазяйка на Стефан, госпожа Теофилия Флауърс. Те бяха там, заедно с Мередит и нейния блестящ ум, за да бранят града.

И те всичките ще ме разберат, каза си тя, но в следващия миг я налегна отчаяние. Може би никога повече нямаше да ги види.

Без да се колебае нито миг повече, Елена се извърна и полетя в посоката, водеща към Стефан.

Носеше се във въздуха толкова бързо, че не виждаше нищо от това, което я заобикаляше. Всичко, през което профучаваше, беше с неясни очертания, само понякога се променяше цветът и плътността на средата. Елена осъзна със свито гърло, че преминава през обектите.

След няколко мига пред нея се разкри сърцераздирателна сцена: Стефан, проснат върху някакъв окъсан, дрипав сламеник, с посивяло лице, ужасно отслабнал. Стефан в някаква порутена, мизерна и въшлясала килия, с проклетите железни решетки на стената, през които никой вампир не може да избяга.

Елена се извърна за миг, за да не види той болката й и горчивите й сълзи, когато го събуди. Едва бе успяла да се окопити, когато я сепна гласът на Стефан. Той вече беше напълно буден.

– Отново и отново пробваш, така ли? – заговори той с горчива ирония. – Сигурно ще си заслужиш наградата. Но винаги някъде бъркаш. Последния път бяха малките ти заострени уши. А този път – дрехите. Елена, дори животът й да зависи от това, никога не би облякла такава изпомачкана блуза, нито би се появила с боси и мръсни крака. Върви си. – Присви рамене под изпокъсаното си одеяло и се извърна с гръб към нея.

Елена се втренчи изумено в него. Твърде много страдания й се бяха насъбрали, за да подбира внимателно думите си, бликнали като гейзер от устните й:

– Стефан! О, Стефан! Просто реших да спя с дрехите си, в случай че някой полицай спре до колата, докато съм на задната седалка на ягуара. Същият, който ти ми купи. Но не мислех, че ще ти пука! Дрехите ми са омачкани, защото една платнена торба ми служи за дрешник, а краката ми се изцапаха, когато Деймън – ами, ами – няма значение. Имам си нощница, истинска, но не бях с нея, когато се отделих от тялото си. Предположих, че когато се отделяш от тялото си, пак си същият, както когато си в него…

Вдигна тревожно ръце, когато Стефан се извъртя рязко. Но – о, чудо на чудесата – бузите му бяха поруменели леко. Освен това сега не я гледаше толкова презрително.

Но имаше ужасно мрачен вид, а зелените му очи проблясваха заплашително.

– Изцапала си краката си, когато Деймън е направил какво? – попита я настойчиво, натъртвайки на всяка дума.

– Няма значение…

– Има дяволски важно значение – скастри я Стефан. – Елена? – прошепна, като се вгледа в нея, сякаш едва сега се бе появила пред него.

– Стефан! – Не успя да се сдържи и протегна ръце към него. Вече не можеше да се овладее. – Стефан, не зная как стана, но съм тук. Не съм сън. Не съм призрак. Мислех си за теб, но неусетно съм заспала – и ето ме тук! – Опита се да го докосне с призрачните си ръце. – Вярваш ли ми?

– Вярвам ти… защото и аз си мислех за теб. Някак си… някак си това те е довело тук. Заради любовта. Защото ние се обичаме! – Изговори думите като откровение на светец.

Елена затвори очи. Ако можеше да бъде тук, но в собственото си тяло, щеше да покаже на Стефан колко много го обича. Ала сега бяха принудени да се задоволят само с недодялани думи клишета, които обаче бяха абсолютната истина.

– Винаги, винаги ще те обичам, Елена – продължи да й шепне той. – Но за нищо на света не искам да си с Деймън. Той ще те нарани…

– Нищо не мога да направя… – прекъсна го тя.

– Трябва да можеш!

– … защото той е единствената ми надежда, Стефан! И няма да ми причини зло. Дори вече уби двама, за да ме предпази. О, Боже мой, толкова неща се случиха! Бяхме на път към… – Елена се поколеба дали да продължи. Отклони тревожно поглед.

За миг очите на Стефан се разшириха. Но като заговори, лицето му отново стана безизразно сковано:

– Към някое място, където да си в безопасност.

– Да – потвърди Елена с напълно сериозен тон, осъзнавайки, че издайническите сълзи се стичат по призрачните й страни. – И… о, Стефан, колко много неща не знаеш. Каролайн обвини Мат, че се нахвърлил върху нея, когато били на среща, и затова сега била бременна. Само че детето й не е от Мат!

– Разбира се, че не е! – възмути се Стефан. Искаше му се да добави още нещо, но Елена го изпревари:

– Според мен детето й е от Тайлър Смолуд, защото тя излизаше с него точно когато е забременяла. Освен това Каролайн се промени. Деймън каза, че…

– Ако една майка роди бебе от върколак, не само то ще се окаже върколак, но и самата тя ще се превърне във върколак.

– Да! Но нейната нова същност на върколак ще трябва да се пребори с малаха, който вече се намира в нея. Бони и Мередит ми разказаха такива страхотии за Каролайн – как пълзяла като гущер по пода, – че настръхнах от ужас. Но трябваше да ги оставя да се справят сами с нея, за да мога… за да мога да отида на безопасното място.

– Върколаци и лисици – изрече Стефан замислено и поклати глава. – Разбира се, китсунетата, лисиците, притежават много по-силни магически способности. Върколаците обаче убиват, преди да мислят. – Стовари гневно юмрук върху коляното си. – Така ми се иска да съм там!

Елена бе обзета от отчаяние, примесено с учудване.

– А вместо това аз съм тук, при теб! Никога не съм знаела, че съм способна на това. Но не успях да ти донеса нищо. Дори и самата себе си. Дори и моята кръв. – Безпомощно махна с ръка, но в следващия миг забеляза искра на задоволство в очите на Стефан.

Той все още имаше от виното „Черна магия“, което тя тайно му беше донесла! Знаеше го! Това бе единствената течност, която – когато се налагаше – можеше да поддържа един вампир жив, ако нямаше от кого да се снабдява с кръв.

Това чудодейно вино всъщност беше безалкохолна напитка и никога не е било предназначено за консумиране от хора. С изключение на кръвта, вампирите можеха да изпитват наслада само от него. Деймън бе споделил с Елена, че това вино е с магически свойства, защото се получавало само от специално грозде, отглеждано единствено върху льосова почва в местности, до които някога са достигали планинските ледници. И че това толкова особено вино непременно трябвало да отлежава в изби, тънещи в непрогледен мрак. Именно заради това, според Деймън, виното „Черна магия“ се отличавало с толкова специфичен, кадифеномек и плътен вкус.

– Няма значение – рече Стефан, защото явно се опасяваше, че някой може да ги подслушва. – И как точно се случи? – попита я той. – Това твое извънтелесно преживяване? Защо не се спуснеш тук, за да ми разкажеш по-подробно? – Отново се излегна върху сламеника. В погледа му се долавяше болезнено страдание. – Съжалявам, че няма как да ти предложа по-добро легло. – За миг лицето му помръкна. През цялото време успяваше да скрие от нея срама от това, че тя го видя в толкова окаяно състояние, с парцаливи дрехи в тази мръсна килия, гъмжаща от Бог знае какви паразити. Той – Стефан Салваторе, който някога беше… който някога беше…

Сърцето й се разкъсваше от мъка. Знаеше, че е разбито, защото го усещаше в гърдите си като счупено стъкло и всяка тънка като игла частица от него се врязваше в плътта й. Знаеше, че е разбито, защото се разплака, а големите сълзи от духовното й превъплъщение закапаха като кръв по лицето на Стефан. Ала, докато се отронваха във въздуха, оставаха прозрачни и се превръщаха в тъмночервена кръв, когато докосваха лицето на Стефан.

Кръв? Разбира се, че не беше кръв, каза си тя. Дори и толкова полезната за него кръв не можеше да му даде. Сега наистина се разрида. Раменете й се разтресоха, докато сълзите й продължаваха да се стичат по лицето му. Сега той бе вдигнал едната си ръка, сякаш искаше да улови поне една нейна сълза…

– Елена… – В гласа му се долавяше удивление.

– Ка… какво? – Тя коленичи до него.

– Твоите сълзи. От сълзите ти се чувствам като… – Впери в нея поглед, изпълнен със страхопочитание.

Елена още не можеше да спре да плаче, макар да знаеше, че бе утешила гордото му сърце, а освен това бе постигнала и още нещо.

– Н-не разбирам.

Той улови една от сълзите й. Попи я с устните си. После се вгледа в нея със сияещи очи.

– Трудно е да се говори за това, моя прекрасна малка любима…

Тогава защо са нужни думи? – помисли си девойката, все още ридаеща, но се спусна до него, за да може да шепне точно над главата му.

Просто… защото тук не са особено щедри на освежителни напитки, сподели той. Както и може да се очаква. Ако не ми бе помогнала… вече щях да съм мъртъв. Но те не могат да си обяснят защо още съм жив. Затова те сами ще избягат, преди да стигнат до мен, нали разбираш…

Елена вдигна глава. Сега сълзите й, леещи се върху лицето му, бяха сълзи на яростен гняв. Къде са те? Ще ги убия. И не ми казвай, че не мога, защото ще измисля как да го направя. Ще намеря начин да ги изтребя дори и докато съм в това състояние…

Той поклати глава. Ангел мой, нима не разбираш? Не е нужно да ги избиваш. Защото сълзите ти, призрачните сълзи на една непорочна девица…

Тя поклати глава. Стефан, ако някой е наясно, че не съм непорочна девица, това си именно ти…

… на една непорочна девица, продължи Стефан, без да се смути от опита й да го прекъсне, може да лекува всякакви болести. До тази вечер аз бях болен. Но сега съм изцерен! Като нов! Те никога няма да проумеят как е станало.

Сигурен ли си!

Погледни ме!

Елена го погледна. Лицето на Стефан, доскоро посивяло и изпито, сега изглеждаше съвсем различно. Той поначало си беше все бледен, ала в момента красивите му черти бяха порозовели – все едно че дълго бе стоял край силен огън. Светлината отразяваше чистите линии и елегантността на прекрасното му лице.

Аз ли… постигнах това? Тя си спомни как първите й сълзи покапаха по лицето му като капки кръв. Не, не съвсем като истинска кръв, поправи се, а само с цвета на кръвта, като попиха в кожата му, за да възвърнат силите на Стефан.

Не се сдържа и притисна устни към гърлото му, докато си повтаряше: Каква радост, о, каква радост. Но ми се ще действително да можем да се докосваме. Така ми се иска да усетя как ръцете му ме обгръщат.

– Поне мога да те съзерцавам – прошепна й Стефан. Елена не се съмняваше, че дори това бе като глътка вода за умиращ от жажда сред пустинята. – И ако можехме да се докосваме, щях да обгърна с ръка талията ти тук, да те целувам тук и тук и…

Поговориха си така за кратко, разменяйки си глупави любовни думи, като всички влюбени, опивайки се един от друг – той от нейния образ и глас, а тя – от неговите. Накрая обаче Стефан, макар и привидно меко, но с категоричен тон поиска да му разкаже всичко за случилото се между нея и Деймън, при това, без да пропуска нищо, от самото начало. Сега Елена вече бе толкова успокоена, че му описа дори инцидента с Мат, без обаче да представя Деймън като непоправим злодей.

– Стефан, трябва да знаеш, че Деймън действително се грижеше за нас по най-добрия възможен начин – увери го, като му разказа за двата вампира, обсебени от малахи, които ги проследили, и какво направил Деймън само с нещо като къс молив.

Стефан само сви рамене и подхвърли с недоволен тон:

– Повечето хора използват моливите за писане, докато Деймън „отписва“ хората с тях. А защо дрехите ти са толкова измърсени?

– Защото чух страхотен трясък и Мат се стовари върху покрива. Но ако трябва да съм съвсем честна, трябва да призная, че той през цялото време се опитваше да прониже Деймън. Накарах го да изхвърли кола, с който се бе въоръжил. – После додаде с едва чут шепот: – Стефан, моля те, не се ядосвай, че двамата с Деймън трябва… да сме заедно в момента. Това не променя нашите отношения.

– Зная.

Най-удивителното беше, че той действително го знаеше. Елена разчиташе много на безкрайното му доверие към нея.

След това останаха още малко „прегърнати“. Елена, макар и безтегловна, се сгуши до гърдите на Стефан… и това беше истинско блаженство.

Ала точно тогава светът, цялата вселена, се разтресе внезапно от чудовищен трясък. Елена подскочи. Това бедствие наруши любовното им уединение, отне й сладостта да споделя всяка част от себе си със Стефан.

Отново започна – страхотното бучене, което така ужасяваше Елена. Вкопчи се безпомощно в Стефан, който я гледаше загрижено. Едва тогава тя се досети, че той не чува нищо от този оглушителен за нея тътен.

И тогава стана още по-зле. Тя бе изтръгната насила от прегръдката му, за да бъде запратена устремно назад през обекти и пространства, все по-бързо и по-бързо, докато не се приземи с трясък в собственото си тяло.

Макар и с нежелание, се завърна в своето тяло – единственото, с което разполагаше. Тъкмо се приземи и сля с него, когато чу как Мат потропа по прозореца на ягуара.

– Изминаха повече от два часа, откакто заспа – рече той, като отвори вратата на колата. – Но си казах, че се нуждаеш от сън. Сега по-добре ли си?

– О, Мат – промълви Елена. За миг й се стори, че ще се разплаче. Но тогава си спомни усмивката на Стефан.

Тя примигна, стегна се и събра сили, за да се справи със ситуацията. Срещата й със Стефан беше твърде кратка. Но никой не можеше да й отнеме спомена за блаженото и сладко време, докато бяха заедно, все едно че бяха обкръжени от благоуханни нарциси и лавандула.

* * *

Деймън беше много раздразнен. Колкото по-високо летеше с широките си гарванови черни криле, толкова по-нашироко ландшафтът под него се разстилаше като чудесен килим. Започващият нов ден осветяваше ливадите и заоблените хълмове с бледо сияние, като гигантски смарагди.

Ала Деймън не обръщаше внимание на красивата гледка. Толкова често бе виждал това. Сега се оглеждаше за donna splendida11
  Някоя бляскава красавица (ит.). – Бел.прев.


[Закрыть].

Но мислите му продължаваха да се реят на воля. Мат и неговият кол… Деймън все още не можеше да си обясни защо Елена пожела да спасят от властите този беглец, като го взеха с тях. Елена… Деймън се насили да мисли за нея със същото недоволство, както и за Мат, но не успя.

Кръжеше все по-надолу, към къщите в града под него. Проверяваше аурите на жителите му. Искаше да намери по-особена аура, силна и красива, впечатляваща. Достатъчно дълго бе пребивавал в Америка, за да е наясно, че толкова рано сутрин по улиците се срещат хора само от три категории. Първата принадлежеше на учениците, но сега те бяха в лятна ваканция, затова се срещаха по-рядко. Мат вярваше, че Деймън обича да налита на гимназистки, но това се случваше рядко. Втората категория бе запазена за бягащите за здраве. А към третата категория се числяха красивите жени, занимаващи се с градините около къщите си, способни да се отдават на приятни мисли като… точно като онази там долу.

Младата жена с лозарски ножици в ръцете вдигна поглед към Деймън, когато той се появи иззад завоя и тръгна към нейната къща. Забавените му крачки ясно показваха възхищението му от пищните цветни лехи пред очарователната къща във викториански стил. За миг тя го изгледа уплашено. Съвсем нормална реакция. Деймън беше изцяло в черно – черни обувки, черни джинси, черна тениска, черно кожено яке, а на лицето си носеше черните си очила „Рей Бан“. Но той й се усмихна и в същия миг се разля първата вълна на нежното му проникване в душата на тази хубавица.

Поне отсега едно бе ясно: тя обичаше розите.

– Колко са разкошни тези от сорта Дриймуивър – заговори я той, като възторжено поклати глава, докато оглеждаше храстите, обсипани с прекрасни розови пъпки. – А пък онези Бели айсберги, увити по дървената скара… Ах, ами тези Муунстоунс! – Докосна съвсем леко една разцъфнала роза със сребристи венчелистчета, но с бледорозови краища.

Младата жена, Криста, не можа да сдържи усмивката си. Деймън остави информацията да се лее с лекота от нейното съзнание към неговото. Само на двадесет и две, неомъжена, все още живееше в родния си дом. Притежаваше точно онази аура, която той издирваше, а освен това в къщата беше само спящият й баща.

– Не приличаш на някой, който разбира от рози – призна му Криста откровено, след което се засмя неловко. – Извинявай, на панаира на розата в Крийквил се срещат всякакви странни типове.

– Майка ми е запалена градинарка – излъга с лекота Деймън, без дори да трепне. – Предполагам, че от нея съм наследил тази страст. Сега, за съжаление, никъде не се застоявам за дълго, така че нямам възможност да отглеждам рози. Но никой не може да ми отнеме мечтите. Искаш ли да узнаеш най-голямата ми мечта?

На Криста й се стори, че се бе озовала сред прекрасен облак, ухаещ на ароматни рози. Деймън долавяше всеки нюанс в настроението й, дори и най-незначителния, като се наслаждаваше на лекото й изтръпване.

– Да – отвърна Криста простичко, – ще бъде много приятно.

Деймън се приведе към нея и понижи глас:

– Искам да отгледам черна роза. Наистина черна.

Криста се сепна. В съзнанието й се мярна нещо, но толкова бързо, че Деймън не успя да го улови.

– Щом е така, искам да ти покажа нещо – изрече тя с дрезгав глас. – Ако… ако имаш време да ме придружиш.

Задният двор се оказа още по-приятен, а освен това имаше и леко поклащащ се хамак. Деймън кимна одобрително. След като всичко приключи, ще се нуждае от място, където да остави Криста… когато тя се унесе в сън.

Но нещо в дъното на градината го принуди да ускори крачки.

– Розите „Черна магия“! – възкликна той, щом съзря тъмночервените цветове.

– Да – потвърди Криста тихо. – „Черна магия“. Сортът, който най-много се доближава до черната роза. Цъфти три пъти годишно – прошепна с трепет, без повече да си задава въпроса кой може да е този млад мъж, залята от пороя от чувства, на които дори Деймън не остана неподвластен.

– Великолепни са – съгласи се той. – Най-наситеното червено, което някога съм виждал.

Криста все още тръпнеше от радост.

– Ако искаш, вземи си една. Ще занеса от тях на панаира на розата в Крийквил идната седмица, но сега мога да ти подаря една от напълно разцъфналите. Може би ще доловиш аромата й.

– Аз ще… ще бъда безкрайно радостен – кимна Деймън.

– И можеш да я подариш на гаджето си.

– Нямам гадже – обясни той, доволен, че отново може да продължи с лъжите. Ръцете на Криста леко потръпнаха, докато отрязваше за него един от най-дългите, най-прави стръкове.

Деймън се пресегна да поеме розата и пръстите им се докоснаха.

Усмихна й се.

От насладата коленете й омекнаха. Деймън с лекота я подхвана и продължи с това, което винаги правеше в подобни случаи.

Бони пристъпи навътре в стаята, а Мередит веднага застана зад гърба на приятелката си.

– Казах да затвориш проклетата врата! – рече Каролайн. По-скоро го изръмжа.

Съвсем естествено беше да се огледат, за да се ориентират откъде идваше това ръмжене. Бони успя да зърне ъгъла на бюрото на Каролайн миг преди Мередит да затвори вратата зад себе си и да прекъсне сребристия лъч светлина, проникващ откъм коридора. Но стола, който обикновено стоеше пред бюрото, сега го нямаше.

Каролайн се беше свряла под бюрото.

Може да бе удобно скривалище за едно десетгодишно момиче, но на осемнадесетгодишната Каролайн се бе наложило да се сгърчи в невъзможна поза, за да се намести в тясното пространство. Седеше върху нещо, което приличаше на купчина изпокъсани дрехи. Най-хубавите й дрехи, внезапно проумя Бони, щом миг преди да се затвори вратата, пред нея проблесна златисто ламе. В следващия миг светлината угасна и блясъкът изчезна.

Сега в мрака останаха само трите момичета. Никаква светлина не проникваше под вратата откъм коридора. Нито над вратата.

Защото коридорът е в другия свят, ужасено си помисли Бони.

– Какво лошо има в това, да прониква поне малко светлина, Каролайн? – запита я Мередит тихо, като се постара гласът й да прозвучи уверено и успокояващо. – Нали ти самата ни помоли да се отбием при теб, да те видим. Но сега нищо не виждаме.