Текст книги "Сенчести души"

1

– Мило дневниче – прошепна Елена, – колко е разочароващо това? Оставих те в багажника на ягуара, а сега е два след полунощ. – Притисна пръста си към крака под нощницата си, все едно пишеше с химикал, за да добави точката. Продължи да нашепва още по-тихо, облегнала чело на прозореца. – А и се страхувам да изляза навън, в тъмното, за да те взема. Умирам от страх! – Опря още веднъж пръст върху крака си и чак след това, щом усети стичащите по бузите си сълзи, неохотно включи мобилния си на запис. Беше глупаво да хаби батерията, но не можеше да го превъзмогне. Нуждаеше се от това.

– И ето че сега съм тук – заговори тя приглушено, – на задната седалка на колата. Това трябваше да са бележките за днешния ден в дневника ми. Между другото, за това пътуване се разбирахме така: аз да спя на задната седалка на ягуара, а Мат и Деймън навън. Сега навън е толкова тъмно, че никъде не виждам Мат… Боя се, че полудявам, плача и се чувствам напълно изгубена… Толкова самотна без Стефан…

– Трябва да се отървем от ягуара – твърде голям, твърде червен, твърде крещящ и твърде запомнящ се, а ние се стараем да не бием на очи, докато пътуваме към мястото, където може би ще открием Стефан. Пръстенът с лапис лазули и диамантеният медальон, който Стефан ми остави в деня, преди да изчезне, ще останат най-ценните ми притежания, след като продадем колата. В деня преди… преди Стефан да бъде подмамен да потегли на толкова дълъг път с надеждата, че може да се превърне в нормално човешко същество. А сега…

– Как да спра да мисля за това, какво му причиняват те точно в този момент – които и да са тези те! Вероятно онези китсунета, злите духове на лисиците в затвора, наречен Ши но Ши. – Елена замлъкна, за да избърше нос в ръкава на нощницата си. – И как въобще се забърках в тази каша?

Поклати глава и удари с юмрук върху облегалката.

– Ако успея да реша тази загадка, може би ще измисля план А. Винаги съм имала план А. Приятелките ми пък винаги са имали план Б и В, за да ми помогнат. – Елена примигна натъжено, замислена за Бони и Мередит. – Но сега съм ужасена, че никога повече няма да ги видя. Страх ме е и за целия Фелс Чърч.

За момент момичето остана все така сковано, с юмрук, притиснат върху коляното. Един тих глас й нашепваше отвътре: Спри да хленчиш, Елена, и се замисли. Замисли се за всичко, при това от самото началото.

Началото? Кое беше началото? Стефан?

Не, тя беше живяла във Фелс Чърч много преди Стефан да се появи в града.

Бавно, почти сънено, продължи да диктува на мобилния си телефон.

– Първо: коя съм аз? Елена Гилбърт, осемнадесетгодишна. – После добави, но още по-бавно: – Не мисля… че ще е лишено от основания да кажа, че съм красива. Ако не знаех, че съм красавица, никога нямаше да се огледам в огледало. И никой нямаше да ме засипва с комплименти. Макар че красотата ми не е нещо, с което би трябвало да се гордея, защото просто съм я наследила от майка си и баща си…

– Как изглеждам? Имам руса коса, падаща на вълни върху раменете ми, и сини очи, за които някои казват, че приличат на лапис лазули: тъмносини, със златисти точици. – Засмя се сподавено. – Може би именно заради това толкова ме харесват вампирите.

Отново стисна устни и заговори по-сериозно, зареяла поглед в непрогледния мрак наоколо:

– Много момчета ме наричаха най-ангелското момиче на света. И аз кокетничех с тях. Всъщност просто ги използвах, за да се сдобия с популярност, за забавление, за какво ли не още. Честна съм, нали? Свикнах да гледам на момчетата като на трофейни завоевания. – Замълча. – Но имаше и още нещо. Нещо, за което през целия си живот съм знаела, че ще се сбъдне, но не знаех какво точно е то. Имах чувството, че непрекъснато търся нещо в момчетата, което никога не можех да открия. Никоя от свалките ми или игричките с момчетата не успя да докосне… нещо дълбоко в сърцето ми… докато накрая не се появи едно много специално момче. – Елена спря, преглътна и едва тогава го повтори: – Да, точно така… едно много специално момче. Името му беше Стефан. Но се оказа, че той не е такъв, какъвто изглеждаше, а именно – нормален, но великолепен гимназист с разрошена тъмна коса и очи, зелени като изумруди. Стефан Салваторе се оказа вампир. Истински вампир.

Елена спря, за да си поеме дъх, задавена от чувствата и спомените. Успя да изрече следващите си думи едва след като си пое дълбоко дъх:

– Както и по-големият му брат, прекрасният Деймън.

Прехапа устни смутено. Доста време изтече, преди да продължи:

– Щях ли да се влюбя в Стефан, ако от самото начало знаех, че е вампир? Да! Да! Да! Щях да се влюбя, независимо от всичко останало! Но това промени много неща – промени и мен. – Пръстът на Елена се плъзна по нощницата й. – Разбираш ли, цялата работа е в това, че вампирите доказват любовта си, като си обменят кръв. Е, моят проблем бе… че споделях кръв и с Деймън. Не беше изцяло по мое желание, а защото той постоянно ме преследваше, денем и нощем.

Въздъхна.

– Деймън вечно ми повтаряше, че иска да ме превърне във вампир и в негова принцеса на нощта. Което означаваше, че ме искаше изцяло и само за себе си. Но аз нямах доверие на Деймън, освен ако не ми дадеше честната си дума. Това е едно от най-странните му качества – той никога не нарушаваше думата си.

Елена усети как устните й се извиват в странна усмивка, но сега тя заговори по-спокойно и по-плавно, почти забравила, че диктува на мобилния си телефон.

– Едно момиче, замесено с двама вампири… ами, доста е вероятно да се стигне до сериозни неприятности, нали? Така че може би си заслужих всичко, което ме сполетя. Аз умрях. Не просто „умрях“, както когато ти спре сърцето и после те съживят и ти се завърнеш пак в света на живите, за да им разказваш, че си видял Светлината. Аз отидох при Светлината. Аз умрях. И когато се завърнах сред живите – каква изненада! Бях превърната във вампир.

Деймън беше… мил с мен… или поне така ми се стори, когато за пръв път се събудих като вампир. Може би заради това все още изпитвам… чувства към него. Може би, защото той не се възползва от мен, въпреки че съвсем лесно можеше да го стори.

Като вампир обаче разполагах с време само за няколко неща. Успях да си спомня за Стефан и така да го заобичам още повече, особено след като вече бях съвсем наясно колко мъчително е било за него това мое преобразяване. Присъствах на заупокойната църковна служба, посветена на самата мен! Страхотно! Макар че всеки май би трябвало да го преживее. Научих още, че винаги, абсолютно винаги трябва да нося със себе си пръстен с лапис лазули, за да не се превърна в изпепелен вампир. Трябваше да се сбогувам с четиригодишната си сестричка Маргарет, да се видя с най-добрите си приятелки Бони и Мередит…

Сълзите се стичаха незабелязано по лицето на Елена. Но тя продължи да мълви:

– И тогава умрях отново. Умрях по начина, по който умират вампирите, когато не носят пръстен с лапис лазули на слънчева светлина. Не се разпаднах на пепел; бях само на седемнадесет. Но така или иначе, слънцето ме уби. Напускането ми на този свят беше почти… спокойно. Тогава накарах Стефан да обещае да се грижи за Деймън, и то завинаги. И мисля, че Деймън също се закле, макар и само мислено, да се грижи за своя единствен брат. И така умрях, прегърната от Стефан, и с Деймън до мен, докато бавно се отнасях, все едно че заспивах.

– А после засънувах разни неща, които сега не помня ясно. За да се стигне най-внезапно до онзи забележителен ден, когато всички се шашнаха, защото им заговорих чрез устата на Бони, която е медиум, бедничката. Вероятно всичко това бе свързано със съгласието ми да се нагърбя с ролята на дух, пазител на Фелс Чърч. Над нашия град бе надвиснала заплаха. Приятелите ми трябваше да се борят с нея и тъкмо когато се бяха отчаяли, че са загубили, аз бях изпратена отново в света на живите, за да им помогна. И след като войната беше спечелена, бях оставена с онези странни сили, които не разбирах. Но там беше и Стефан! И ние пак бяхме заедно!

Елена обви плътно ръце около себе си, все едно държеше Стефан, като си представяше топлата му прегръдка. Затвори очи. Дъхът й секна.

– Относно моите способности… да, нека ги обсъдим. Владея телепатия, която мога да упражнявам, ако и другият човек е телепат – каквито са всички вампири, но в различна степен, освен ако не споделят кръв с теб в това време. Имам и крила.

– Наистина – аз имам криле! И крилете имат сили, много сили, направо невероятни. Обаче съществува и един-единствен проблем: нямам никаква, дори най-бегла представа как точно трябва да се използват. Защото има нещо, което понякога долавям, ето като сега например, което се напъва да изскочи от мен, дори се опитва да накара устните ми да го назоват, като се старае да нагласи тялото ми в най-подходяща позиция. Това са Криле на защитата и това ми звучи като нещо, което наистина ще ни е от полза в това наше пътуване. Ала аз, за беда, дори не мога да си припомня как преди накарах крилете да работят – още по-малко мога да разбера как да използвам новите. Повтарям думите като идиот, обаче нищо не се получава.

– И така, аз отново съм човек – като Бони. Ох, Господи, само ако можех в този миг да видя нея и Мередит! Но през цялото време си повтарям, че с всяка минута все повече се приближавам към Стефан. Така е, въпреки заобиколните пътища, които избира Деймън, за да заблуди онези, които се опитват да ни проследят.

– Защо някой ще иска да ни проследява? Ами, виждаш ли, когато се върнах от отвъдното, имаше огромен изблик на Сила и всеки по света, който можеше да я долавя, я усети.

– Как да обясня Силата? Това е нещо, което всеки притежава, но което хората – с изключение на истинските медиуми като Бони – дори не познават. Няма съмнение, че вампирите владеят Силата и я прилагат, за да карат хората да ги харесат или да си въобразяват, че реалността е друга. Както например Стефан успя да внуши на служителите в училищната администрация, че документите му са в ред при „преместването“ му в нашата гимназия „Робърт Е. Лий“. Използват Силата и за да побеждават други вампири, създания на мрака или просто обикновените хора.

Но говорех за изблика на Сила, появила се, когато аз се приземих от небесата. Беше толкова огромна, че привлече вниманието на две ужасни създания от другия край на света. И те решиха да дойдат при нас, за да проверят на място каква е причината за изригването на тази чудодейна сила и дали евентуално не биха могли да извлекат някаква полза от това чудо.

Не се шегувам за тези двамата, като ги описвам като пришълци от другия край на света. Наричат се китсуне или зли духове на японски лисици. Те са нещо като нашите върколаци, обаче хилядократно по-опасни. Толкова мощни, че си служеха с малахи, които всъщност са растения, но приличат по-скоро на насекоми. Те могат да бъдат малки като топлийки или достатъчно големи, за да погълнат ръката ти. Малахът се закрепва към нервите ти и прониква в нервната ти система, а накрая целият те обсебва отвътре и те покорява на волята си.

Сега Елена тръпнеше от ужас. Гласът й съвсем спадна.

– Тъкмо това се случи на Деймън. Едно такова съвсем дребничко същество проникна в него и го завладя отвътре, след което той не беше нищо повече от покорна марионетка на проклетия Шиничи. Забравих да спомена, че имената на двете китсунета са Шиничи и Мисао. Мисао е момичето. И двамата имат черни коси с червени кичури по краищата, но косата на Мисао е по-дълга. Уж били брат и сестра, но определено не се държат като такива.

И щом Деймън се оказа безвъзвратно обсебен и покорен, Шиничи го подтикна… към ужасни постъпки. Подмами го да измъчва първо мен, а после и Мат. И досега, от време на време, Мат го обзема желание да убие Деймън заради тези мъчения. Но ако беше видял това, което аз видях с очите си – цялото онова тънко влажно второ тяло, което трябваше да извлека със собствените си нокти от гръбнака на Деймън, който тогава припадна от болка, то Мат щеше да разбере по-добре. Не мога да обвинявам Деймън за това, което Шиничи го застави да извърши. Не мога. Деймън беше… не можете да си представите колко различен. Беше смазан. Плачеше. Той беше…

Както и да е, не очаквам да го видя такъв отново. Но ако някога си върна силите на Крилете, Шиничи здравата ще го загази.

Виждаш ли, мисля, че това беше най-голямата наша грешка от предишния ни сблъсък с него. Най-накрая имахме възможност да се бием с Шиничи и Мисао, а не ги убихме. Постъпихме прекалено морално, прекалено благородно или така нататък.

Оказа се огромна грешка.

Защото Деймън не беше единственият нападнат от малаха на Шиничи. Пострадаха и няколко момичета, съвсем млади, четиринадесет или петнадесетгодишни, че и още по-малки. Както и няколко момчета. Всички се държаха… като напълно умопобъркани. Нараняваха себе си, членовете на семействата си. Но преди сделката с Шиничи не знаехме колко лошо е положението.

Може би бяхме прекалено неморални, след като сключихме сделка със злото. Но те отвлякоха Стефан, а Деймън, който вече беше завладян от тях, беше станал техен помощник. След като се освободи от малаха, Деймън поиска от Шиничи и Мисао да ни кажат къде е Стефан, а след това завинаги да напуснат Фелс Чърч.

В замяна на това Деймън позволи на Шиничи да проникне в съзнанието му.

Всички вампири са обсебени от Силата, а китсунето – от спомените в нечие съзнание. Шиничи искаше да изтрие спомените на Деймън за последните няколко дни – периода, през който Деймън беше обладан от малаха и ни измъчваше… както и за момента, когато моите криле подтикнаха Деймън да осъзнае какви злини бе сторил. Съмнявам се, че самият Деймън би искал да запази тези спомени – нито за извършеното от него, нито за промяната му, защото накрая щеше да му се наложи да признае сторените от него злодейства. Поради това Деймън позволи на Шиничи да заграби спомените му, а пък Шиничи на свой ред трябваше да му издаде къде е затворен Стефан.

Проблемът бе, че се доверихме на честната дума на Шиничи, че след всичко това завинаги ще ни остави на мира. Тогава още не подозирахме, че Шиничи може така лесно да се отмята от обещанията си.

На всичкото отгоре оттогава Шиничи използва канала за телепатия между своя мозък и мозъка на Деймън, за да обсебва и други негови спомени, без дори самият Деймън да подозира за коварното посегателство на китсунето.

Случи се снощи, когато се натъкнахме на един полицай. Той се усъмни в нас – попита какво търсят трима тийнейджъри в толкова скъпа кола, при това в толкова късен вечерен час. Деймън бе принуден да прибегне до силата на внушението, за да го застави да ни остави на мира. Само че след броени часове Деймън вече въобще не помнеше за срещата с този полицай.

Това изплаши Деймън, макар че не си го призна. А всичко, което плаши Деймън, мен ме плаши до смърт.

Може да попиташ какво правят трима тийнейджъри посред нощ, сред някаква пустош в Юниън Каунти в щата Тенеси, ако можеше да се вярва на последния пътен знак, покрай който минахме. Пътуваме към някаква Порта, водеща към Тъмното измерение… където Шиничи и Мисао са скрили Стефан в затвора, наричан Ши но Ши. Шиничи записа това име в съзнанието на Деймън. Обаче Деймън упорито отказва да ми обясни къде се намира това загадъчно място. Е, най-важното е, че Стефан се намира някъде там, така че все някак си ще стигна до него, дори и да трябва да платя с живота си. Дори и да се наложи да се науча да убивам. Вече съвсем не приличам на някогашното симпатично малолетно създание от Вирджиния.

Елена спря и въздъхна. Продължи чак след като се настани по-удобно на седалката.

– А защо и Мат ни придружава? Заради Каролайн Форбс, моя приятелка още от детската градина. Миналата година… когато Стефан за пръв път се появи във Фелс Чърч, и двете си паднахме по него. Само че Стефан въобще не хареса Каролайн. Не е чудно, че впоследствие тя се превърна в нашия най-зъл враг.

Освен това Каролайн се оказа щастливката при първото посещение на Шиничи сред момичетата от Фелс Чърч. Но най-важното: тя беше гадже на Тайлър Смолуд, преди да се превърне в негова жертва. Чудя се колко дълго са били заедно и къде се спотайва сега Тайлър? Зная само, че Каролайн се залепи за Шиничи, защото се „нуждаела от съпруг“. Поне така заяви тя. Така че според мен – е, по-скоро според предположението на Деймън – тя ще се сдобие с върколачета… Защото баща им, Тайлър, е върколак.

Деймън казва, че бебето върколак превръща майката във върколак по-бързо, отколкото ако бъде само ухапана от такъв. И че през някакъв период от бременността може да избира дали да бъде вълк, или човешко същество, но преди този момент ще е само някаква сбъркана смес от двата вида.

Тъжно е все пак, че Шиничи повече въобще не й обърна внимание, след като му призна всичко.

Преди това обаче Каролайн падна дотам в отчаянието си, че обвини Мат в изнасилване и в непристойно поведение спрямо нея, което се случило на някаква тяхна среща. Сигурно е знаела нещо за действията на Шиничи, защото твърдеше, че „срещата“ й с Мат била точно когато той бе нападнат от онзи малах, способен да погълне цялата ти ръка. Все пак бе странно, че белезите от малаха по ръката на Мат приличаха на драскотини от женски нокти.

Това, разбира се, накара полицаите да тръгнат по следите на Мат. Така че аз всъщност го заставих да дойде с нас. Бащата на Каролайн е един от най-влиятелните хора във Фелс Чърч, на всичкото отгоре е близък приятел с областния прокурор на Риджмънт и е предводител на един от онези мъжки клубове, където си имат тайни знаци и разни други такива отличия, с които ставаш „по-изтъкнат в обществото“.

Ако не бях убедила Мат да избяга и вместо това той бе дръзнал да се противопостави на обвиненията на Каролайн, от фамилията Форбс сигурно щяха да го линчуват. Усещам как ме облива изгаряща ярост – не само гняв и болка заради Мат, а и гняв към Каролайн, защото с постъпката си предаде всички момичета. Защото повечето момичета не са патологични лъжкини и не биха излъгали така за някое момче. Тя посрами всички момичета с недостойните си постъпки.

Елена спря и сведе поглед към ръцете си, преди да добави:

– Понякога, когато се вбеся на Каролайн, така се разтрепервам, че чашите се разклащат или моливите се изтъркулват от масата. Деймън каза, че всичко това било от аурата ми, от жизнената ми сила и че съм се променила, откакто се завърнах от отвъдния свят. Най-важната промяна се свеждала до това, че сега всеки, който пие от кръвта ми, ще стане невероятно силен.

Стефан беше достатъчно силен, така че демоничните лисици никога не биха успели да го подмамят в капана си, ако Деймън не го беше изиграл още в самото начало. След това са го победили, защото силите му са били отслабени и е бил заобиколен от желязо. Желязото действа зле на всяко свръхестествено създание, а освен това вампирите трябва поне веднъж дневно да се хранят, за да не губят сили. Мога да се обзаложа, не, направо съм уверена, че точно това са използвали, за да го сломят.

Точно заради това непрекъснато се питам в какво състояние е Стефан сега. Но не мога да си позволя да изпадам в паника или да се вбесявам. Рискувам да изгубя контрол над аурата си. Деймън ми показа как да прикривам аурата си и да приличам на нормално момиче. Тя все още е с бледозлатист оттенък и е много красива, но не може да служи като насочващ фар за същества като вампирите.

Защото има още нещо, което моята кръв, а може би и аурата ми, могат да правят. Тя може… о, ами, нали сега мога да говоря каквото си искам? Аурата ми кара вампирите да ме желаят… все едно са нормални момчета. Не само да ме хапят, сещаш ли се? Искат да ме обсипват с целувки и всичко останало. И така, естествено, ако я усетят, те ще се втурнат към мен. Все едно светът е изпълнен с пчели, събиращи мед, а аз съм единственото цвете в него.

Така че трябва много да се старая, за да крия аурата си. Ако се проявява съвсем слабо, ще мога да се преструвам, че съм нормално човешко същество, а не създание, което е умряло и после се е завърнало. Но е трудно непрекъснато да си напомням, че трябва да я крия. А е доста болезнено, когато трябва да я прибера внезапно, ако съм забравила!

И тогава чувствам – това вече е абсолютно лично, нали? Проклет да си, Деймън, ако чуеш това. Тогава искам Стефан да ме ухапе. Ухапването облекчава и ти става готино. Когато те ухапе вампир, боли само ако се съпротивляваш или ако вампирът иска да те заболи. Иначе ти е много хубаво, и тогава се докосваш до съзнанието на вампира, който те е ухапал и… о, Стефан ми липсва толкова много!

Елена се разтрепери неудържимо. Колкото и да се стараеше да потиска въображението си, не можеше да спре да се тревожи за всичките злини, които тъмничарите можеха да сторят на Стефан. Стисна отчаяно мобилния си телефон и остави сълзите да покапят върху него.

– Не мога да си позволя да мисля за това, което може би са му причинили, защото тогава наистина ще полудея. Ще се превърна в непрекъснато трепереща и умопобъркана глупачка, която иска само да крещи, да крещи до безкрай. Всеки миг трябва да се напрягам, за да не мисля само за това. Защото само хладнокръвната и спокойна Елена, разполагаща с план А, Б и В, може да му помогне. Ще мога да си позволя да треперя, да плача и да крещя чак когато той се озове в безопасност в прегръдките ми.

Елена спря и опита да се засмее, но смехът прозвуча изкуствено. Облегна глава на седалката. От преумора гласът й звучеше дрезгаво.

– Уморих се, толкова съм изтощена. Но поне имам план А. Трябва да измъкна повече сведения от Деймън за мястото, накъдето сме се запътили – Тъмното измерение. Както и за всичко, което му е известно за двете следи, които Мисао ми спомена… за ключа, отключващ килията на Стефан.

Мисля… май още не съм споменала за това. Ключът, лисичият ключ, който е необходим, за да измъкнем Стефан от тази килия, е разделен на две половини, скрити на две различни места. Макар да ми се подигра, защото не знаех нищо за тези скривалища, Мисао все пак ми подсказа къде да ги търся. Явно тя нито за миг не допускаше, че аз действително ще се добера до легендарното Тъмно измерение. Само ми се перчеше със знанията си.

Но аз още помня указанията: първата половина от ключа е скрита „в сребърен славей.“ А втората половина е „заровена в балната зала на Блудуед“.

Трябва да разбера дали Деймън има някаква представа какво може да означават тези загадки. На мен поне ми звучи така, сякаш, щом се озовем в Тъмното измерение, ще трябва да проникнем в нечии къщи. Хм, нали, за да претърсиш бална зала, най-удобно е да уредиш да те поканят на поредния бал? Да, звучи като „да се каже, е много по-лесно, отколкото да се направи“, но каквото и да ми струва, ще се справя. Може пък да се окаже съвсем просто.

Елена повдигна решително глава и замря, преди да прошепне:

– Направо не е за вярване. Точно сега вдигнах очи и видях най-нежните предвестници на зората в небето: бледозелено, кремаво-оранжево и най-фин аквамарин… През цялото време, докато говорех, бях заобиколена само от мрак. А сега е толкова ведро и спокойно. Ето, точно сега слънцето се надига над…

Какво, по дяволите, беше това? Нещо се стовари на покрива на ягуара.

Много, много силно.

Елена изключи мобилния телефон. Беше изплашена от шума… а сега от покрива се чуваше дращене…

Трябваше да се измъкне от колата. Колкото може по-бързо.