Текст книги "Сенчести души"

42

Мат и госпожа Флауърс повече не можеха да пренебрегват ослепяващите светлини. Трябваше да излязат навън.

Но точно когато Мат отвори вратата, се показа… е, Мат така и не разбра какво беше това. Нещо се стрелна от земята право нагоре, полетя високо в небето, където постепенно се смаляваше все повече, превърна се в звезда и накрая изчезна.

Метеор да премине през Земята? Но не трябваше ли да е съпроводено с цунамита, земетръси, ударни вълни, горски пожари, а дори и с разкъсване на планетата? След като един метеор при сблъсъка си със земната повърхност е избил всички динозаври…

Насочената нагоре светлина леко помръкна.

– Ох, Господ да ни е на помощ – съвсем тихо промълви госпожа Флауърс с треперещ глас. – Мат, скъпи, добре ли си?

– Да, госпожо. Но… – От прекомерното напрежение Мат не можеше да намери нужните думи. – Какво, по дяволите, беше това?

Леко се изненада, като чу отговора на госпожа Флауърс:

– Тъкмо това се питам и аз!

– Почакайте, там нещо мърда. Дръпнете се назад!

– Скъпи Мат, внимавай с това оръжие…

– Но това са хора! О, Боже мой! Та това е Елена. – Мат изведнъж се свлече на земята. Сега можеше само да шепне. – Елена. Тя е жива. Жива е!

Пред смаяния поглед на Мат група хора започнаха да се изкачват, помагайки си един на друг, от една яма с идеална правоъгълна форма, внезапно зейнала насред лехата на госпожа Флауърс, засадена с ангелика. Ямата беше с идеални правоъгълни очертания и дълбочина навярно около метър и половина.

Мат и госпожа Флауърс чуваха гласове.

– Добре – казваше Елена, като се наведе над ямата. – А сега се хвани за ръцете ми.

Но как само беше облечена! В някаква яркочервена дрипа, през която се виждаха краката й, целите в рани и драскотини. А на всичкото отгоре – е, смело можеше да се каже, че остатъците от роклята й не прикриваха тялото й повече от едни бански. Освен това носеше най-големите и най-блестящи бижута, които Мат някога бе виждал.

Разнесоха се още гласове. Мат направо изпадна в шок.

– Ще внимаваш, нали? Искам да те повдигна…

– Мога сам да се изкатеря. – Това несъмнено беше Стефан.

– Ето, видя ли? – зарадва се Елена. – Той каза, че може сам да се изкачи!

– Oui, но може би едно леко повдигане…

– Сега едва ли е време за мъжкарски изяви, малък братко. – А това, каза си Мат и неволно стисна револвера, беше Деймън. Благословените куршуми…

– Не, искам да се справя сам… добре… успях. Ето.

– Ето! Видя ли! С всяка секунда се подобрява! – зарадва се Елена.

– Къде е диамантът? Деймън? – извика Стефан разтревожено.

– Пазя го на сигурно място. Успокой се.

– Искам да го подържа. Моля те.

– Повече, отколкото искаш да ме прегърнеш? – попита Елена. Нещо се замъгли, след което Стефан отново лежеше в прегръдките на Елена, докато тя му говореше: – Успокой се, успокой се.

Мат ги гледаше смаяно. Точно зад тях се изправи Деймън, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

– Аз ще пазя диаманта – решително заяви той. – Ти си гледай момичето.

– Извинете… съжалявам, но… моля, може ли някой да ме измъкне? – А това беше Бони! Бони, звучаща жаловито, но не изплашено или нещастно. Напротив! Бони се кискаше! – Взехме ли всичките торби със звездните сфери?

– Взехме всички, които намерихме в онази къща. – А това вече беше Мередит. Слава Богу. Всички бяха успели да се измъкнат. Но въпреки смайването си, Мат отново отклони поглед към онази фигура – онази, която изглежда надзираваше всичко – онази със златистата коса.

– Звездните сфери са ни необходими, защото всяка от тях може да се окаже… – започна тя, когато Бони се развика:

– О, вижте! Вижте! Та това са госпожа Флауърс и Мат!

– Къде? Къде, Бони? – запита Елена властно.

– Ами ако това са Шиничи и Мисао, дегизирани като госпожа Флауърс и Мат, аз ще… хей, Мат!

– Моля, някой ще ми каже ли къде са те?

– Точно там, Мередит!

– О! Госпожа Флауърс! Хм… надявам се да не сме ви събудили.

– Никога не съм имала по-щастливо събуждане – заяви сериозно госпожа Флауърс. – Виждам, че явно доста сте преживели в Тъмното място. Облеклото ви… ъ-ъ… изглежда ми доста оскъдно…

Внезапно надвисна тишина. Мередит погледна към Бони. Бони погледна към Мередит.

– Разбирам, че тези дрехи и скъпоценности навярно изглеждат донякъде прекалено…

Чак сега Мат възвърна способността си да говори:

– Тези бижута? Ама те истински ли са?

– О, истински са. Но целите сме мръсни…

– Простете ми. Ние воним… аз съм виновен за това… – заговори Стефан, но Елена го прекъсна:

– Госпожо Флауърс, Мат: Стефан беше затворник! През цялото това време! Гладувал е, измъчвали са го… о, Господи!

– Стига, Елена. Ти ме върна обратно.

– Ние те върнахме обратно. И вече никога няма да позволя да си тръгнеш. Никога, никога.

– Успокой се, любов моя. Наистина се нуждая от баня и… – Стефан внезапно млъкна. – Няма железни решетки! Нищо не спира Силите ми! Аз мога да… – Отстъпи от Елена, която стискаше едната му ръка. Последва лек проблясък на сребриста светлина, все едно между Стефан и Елена изплува и после бързо изчезна Луната, кръгла като при пълнолуние.

– Насам! – извика той. – Всеки, който иска да се отърве от тези малките гадни паразити, да дойде при мен. Сега ще ви отърва от тях.

– Аз съм първата кандидатка – откликна Мередит. – Ужасявам се от бълхи, но Деймън така и не ми намери прах срещу бълхи. Що за господар е той!

Разнесе се дружен смях, а Мат още повече се озадачи. Мередит беше облечена – ами, май с някакъв тоалет повече от бижута, отколкото от плат, който навярно струваше няколко милиона долара в сапфири.

Стефан пое ръката на Мередит. Между дланите им отново изригна същият лек светлинен проблясък. После Мередит се отдръпна настрани с думите:

– Благодаря ти.

– Аз ти благодаря, Мередит – отвърна Стефан тихо.

Синята рокля на Мередит поне не беше на парцали като роклята на Елена, отбеляза Мат.

Бони – чиято рокля беше нацепена на сребристи панделки – вдигна ръка.

– И мен, моля!

Стефан улови ръката й и чудото със светлината се повтори.

– Благодаря ти, Стефан! Ооох! Сега се чувствам много по-добре! Мразя да ме сърби!

– Аз ти благодаря, Бони. Мразя мисълта, че ще умра в самота.

– Останалите вампири сами да се погрижат за себе си! – разпореди се Елена, все едно че държеше списък с график пред себе си и проверяваше една по една точките от дневния ред. – А ти, Стефан, моля те… – Протегна ръце към него.

Той коленичи пред нея, целуна и двете й ръце, сетне ги окъпа в нежна бяла светлина.

– Но аз все още искам да се изкъпя – умолително проговори Бони, докато новият вампир – висок и строен – и Деймън се обвиха в сребристо лунно сияние.

– В тази къща има четири напълно изправни бани: в стаята на Стефан, в моята стая и в стаите от двете страни на стаята на Стефан. Всички са на ваше разположение. Ей сега ще заредя всяка баня със соли за вана – заговори госпожа Флауърс. След малко добави, като разпери ръце пред цялата опърпана, кървяща, мръсна група: – Моят дом е и ваш, скъпи мои.

Разнесе се хор от горещи благодарности.

– Ще направя график. Имам предвид за храненето на Стефан. Ако момичетата са съгласни – забързано додаде Елена, като погледна Бони и Мередит. – Не му е нужно много, само по малко, на всеки час до сутринта.

Елена все още се срамуваше от Мат. А Мат не по-малко се срамуваше от нея. Но той пристъпи напред и вдигна празните си ръце, за да покаже, че няма лоши намерения.

– Това правило само за момичетата ли важи? Защото аз също имам кръв и съм здрав като кон.

Стефан го стрелна притеснено с поглед.

– Не е правило само за момичетата. Но ти не си длъжен да…

– Искам да ти помогна.

– Добре тогава. Благодаря ти, Мат.

Правилният отговор би трябвало да бъде: „Благодаря ти, Стефан“, но Мат не можа да измисли какво да му каже и затова избъбри смутено:

– Благодаря ти, че си се грижил за Елена.

Стефан се усмихна.

– За това трябва да благодариш на Деймън. Той и останалите ми помогнаха – както и на другите.

– Освен това разхождаме кучета – или поне Сейдж го прави – подхвърли Деймън иронично.

– О, това ми напомня. Трябва да обезпаразитя приятелите си. Сейбър! Талон! Тук! – Последва изсвирване, което Мат никога не би могъл да имитира.

Всичко и без това му се струваше като в мъгла. От мрака изникнаха огромно куче, почти с размерите на пони, и един сокол.

– Сега – рече едрият вампир и меката светлина отново засия. – Това беше. Ако нямате нищо против, предпочитам да спим навън с приятелите ми. Благодарен съм за любезността ви, Madame, казвам се Сейдж. Соколът е Талон, а кучето – Сейбър.

– Първо ще се изкъпем двамата със Стефан, а след това госпожа Флауърс ще приготви банята за момичетата – заяви Елена. – Вие, момчета, сами ще се оправяте.

– А аз – обяви госпожа Флауърс със сериозен тон – ще бъда в кухнята. Ще приготвя сандвичи. – С тези думи възрастната жена се извърна, за да се заеме със задълженията си.

Точно в този миг от земята изникна Шиничи и се извиси над тях.

Или по-скоро се извиси лицето му. Това определено беше илюзия – ужасяваща, но изумителна. Шиничи все едно беше там, гигант, крепящ света на раменете си. Черната част от косата му се сливаше с нощта, но алените краища образуваха пламтящ ореол около лицето му. Беше странна гледка – пришълец от една земя, доминирана от гигантско червено слънце, нощем и денем.

Очите на Шиничи също бяха червени, като две малки луни в небето, и фокусирани върху групата пред къщата на госпожа Флауърс.

– Здравейте – рече той. – Защо изглеждате толкова изненадани? Не би трябвало. Не бих могъл да ви позволя да се върнете, без да дойда да ви кажа „здрасти“. В крайна сметка мина много време – за някои от вас – додаде гигантското лице и се ухили. – Освен това, разбира се, исках да споделя радостта ви – спасихме малкия Стефан и дори за целта се сражавахме с огромно пиле.

– Бих искала да видя как сам се сражаваш с Блудуед и в същото време взимаш тайния ключ от гнездото й! – възмути се Бони, но млъкна, когато Мередит стисна ръката й.

В това време Сейдж мърмореше нещо за това, какво ще направи Талон с неговото „огромно пиле“, ако Шиничи беше достатъчно смел, за да се яви лично.

Шиничи не му обърна внимание.

– О, да, и малките акробатики, през които трябваше да преминете. Наистина много мъчителни. Е, никога вече няма да допуснем грешката да ви вземем за непохватни идиоти, които така и не се запитаха защо изобщо сестра ми ще ви дава следи, още повече такива, които дори някакви Тъпанари ще разберат. Искам да кажа – продължи той злобно, – защо вместо това просто не е глътнала ключа, а?

– Блъфираш – решително отсече Мередит. – Ти просто ни подцени, казано ясно и кратко.

– Може би – съгласи се Шиничи. – Или може би става дума за нещо съвсем различно.

– Ти изгуби – заяви Деймън. – Разбирам, че това е голяма изненада за теб, но е самата истина. Елена все по-добре контролира Силите си.

– Но дали те ще действат тук? – усмихна се Шиничи тайнствено. – Или внезапно ще изчезнат на светлината на бледожълтото слънце? Или ще се стопят в дълбините на истинския мрак?

– Не му позволявай да те заблуждава, madame! – извика Сейдж. – Силите ти идват от място, до което той няма достъп.

– О, да, ето го и ренегата. Бунтовният син на Бунтовника. Питам се… как се наричаш този път? Кейдж? Рейдж? Чудя се какво ще си помислят тези деца, когато узнаят кой си в действителност?

– Няма значение кой е той! – извика Бони. – Ние знаем. Знаем, че той е вампир, но в същото време е нежен и мил и неведнъж ни спаси. – Тя затвори очи, но не трепна от бурния смях на Шиничи.

– И така, madame – подигравателно поде Шиничи, – ти мислиш, че си спечелила с този „Сейдж“? Но се чудя дали знаеш какво означава гамбит в шаха? Не? Е, сигурен съм, че твоята интелигентна приятелка с удоволствие ще те осведоми.

Последва пауза, след което Мередит заговори с безизразно лице:

– Гамбит е, когато играчът жертва фигура – например пешка – съзнателно – за да спечели нещо. Да кажем, желана позиция на шахматната дъска.

– Знаех си, че ще можеш да им кажеш. Какво мислиш за нашия първи гамбит?

– Предполагам, искаш да кажеш, че си ни върнал Стефан, за да спечелиш нещо по-ценно – отвърна Мередит след още една кратка пауза.

– О, само ако имаше златистата коса, с която приятелката ти Елена толкова се гордее.

Последваха различни вариации на възклицанието „А!“ – повечето от които насочени към Шиничи, но някои и към Елена.

– Ти открадна спомените на Стефан! – избухна Елена.

– Хайде-хайде, да не преувеличаваме, скъпа моя. Но една сръчна фризьорка би свършила чудесна работа.

Елена изгледа гигантското лице с пълно презрение.

– Ти… простак такъв.

– О, потресен съм до дъното на душата си. – Но истината бе, че гигантското лице на Шиничи наистина изглеждаше потресено – гневно и застрашително. – Знаеш ли колко тайни има между теб и най-близките ти приятели? Разбира се, Мередит е царица на тайните, през всичките тези години пази тайните си от приятелите си. Ти си мислиш, че вече знаеш всичко, но най-хубавото тепърва предстои. И разбира се, да не забравяме тайната на Деймън.

– Която, ако бъде изречена тук и сега, ще означава незабавна война – закани се Деймън. – Знаеш ли, колкото и да е странно, но имам чувството, че тази нощ си дошъл тук, за да преговаряш.

Този път смехът на Шиничи приличаше на силен вихър и Деймън скочи зад Мередит, за да я задържи да не падне в ямата зад тях.

– Колко галантно – прогърмя отново Шиничи и някъде в дома на госпожа Флауърс се чу звън от счупено стъкло. – Но аз наистина трябва да вървя. Да ви оставя ли кратко описание на наградите, които трябва да намерите, преди всеки един от вашата малка компания да може да гледа другия в очите?

– Мисля, че вече сме ги намерили. И ти повече не си добре дошъл в този дом – заяви студено госпожа Флауърс.

Но Елена трескаво мислеше. Дори докато стоеше тук, знаейки, че Стефан се нуждае от нея, тя се опитваше да открие причините зад всичко това: втория гамбит на Шиничи. Защото бе сигурна, че точно това разиграваше той.

– Къде са калъфките на възглавниците? – попита тя с остър тон, който изплаши и озадачи половината група и хвърли в ужас останалата.

– Аз държах една, но след това реших да я дам на Сейбър – обясни Сейдж.

– Аз също държах една на дъното на ямата, но я пуснах, когато някой ме издърпа – рече Бони.

– Аз все още пазя в мен една, макар че не разбирам за какво ми е притрябвала… – започна Деймън.

– Деймън! – обърна се Елена към него. – Довери ми се! Твоята калъфка и тази на Сейдж са налице – какво стана с калъфката на Бони в ямата?

В мига, в който тя каза „довери ми се“, Деймън хвърли своята калъфка върху тази на Сейдж, а докато Елена довърши изречението, той бе скочил в ямата, която беше толкова ярко осветена от лей светлината, че вампирските му очи го заболяха.

Но Деймън не се оплака.

– Взех я – не, почакай! Корен! Някакъв проклет корен се е увил около звездните сфери. Някой да ми хвърли нож, бързо!

Докато всички ровеха в джобовете си за нож, Мат направи нещо, което Елена никога не би очаквала от него. Първо надникна в ямата, дълбока метър и осемдесет, докато насочваше – наистина ли бе револвер? – тя го позна, беше същият като този на Мередит. След това, без дори да се опита да се спусне предпазливо, той също като Деймън скочи в ямата.

– НЯМА ДА ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ! – гърмеше Шиничи, но никой не му обръщаше внимание.

Мат не се приземи толкова гладко, колкото Деймън. Скокът му завърши с охкане и приглушена ругатня. Но Мат не си губи времето; все още на колене, той подаде оръжието на Деймън.

– Благословени куршуми – стреляй!

Деймън действа светкавично. Дори не се прицели. Трябваше да пренебрегне безопасността и незабавно да стреля, тъй като коренът вече шареше по меката стена на ямата, а краят му се уви плътно около нещо кръгло.

Елена чу два оглушителни изстрела; три. Тогава Деймън се наведе и вдигна топката, обвита от корена. Тя беше със средна големина и кристалночиста там, където повърхността й беше оголена.

– ОСТАВИ ТОВА ДОЛУ! – Гневът на Шиничи бе извън всякакви граници. Двете горящи червени точки в очите му бяха като пламъци – като луни, обхванати от огън. Явно се опитваше само със силата на гласа си да ги застави да му се подчинят. – КАЗАХ, НЕ ДОКОСВАЙ ТОВА С МРЪСНИТЕ СИ ЧОВЕШКИ РЪЦЕ!

– О, Боже мой! – ахна Бони.

– Тази е на Мисао, убедена съм – просто рече Мередит. – Той би рискувал със своите, но не и с нейните. Деймън, подай ми я заедно с револвера. Обзалагам се, че не е защитена от куршуми. – Тя коленичи и протегна ръце в ямата.

Деймън повдигна вежди, но се подчини.

– О, Господи! – извика Бони, застанала на ръба на ямата. – Мат май си е изкълчил глезена.

– КАЗАХ ВИ – изрева Шиничи. – ЩЕ СЪЖАЛЯВАТЕ…

– Ето – Деймън каза на Бони, без да обръща никакво внимание на Шиничи. Без повече суетене той издигна Мат нагоре. Пусна русокосото момче в краката на Бони, която се втренчи слисано в него с широко отворените си кафяви очи.

Мат обаче беше и си оставаше южняк до мозъка на костите си. Преглътна и промълви:

– Благодаря ти, Деймън.

– Няма защо, Мат – отвърна Деймън и когато някой ахна, добави: – Какво?

– Ти си спомни – извика Бони. – Ти си спомни неговото… Мередит! – не довърши тя, като погледна към високото момиче: – Тревата!

Мередит, която със странно изражение оглеждаше внимателно звездната сфера, хвърли револвера на Деймън и със свободната си ръка се опита да се освободи от тревата, която вече се бе увила около глезените й и пълзеше нагоре по краката й. Но тревата сякаш се протегна нагоре и сграбчи ръката й, завързвайки я към крака й. И вече прорастваше, избуяваше, протягайки се към тялото на Мередит, която държеше топката високо във въздуха.

В същото време тревата се стегна около гърдите й, като изкара въздуха от белите й дробове.

Всичко стана толкова бързо, че чак когато тя изохка „Някой да вземе топката“, останалите скочиха, за да й помогнат. Бони беше първа – скубеше с ноктите си тревата, притискаща гърдите на Мередит. Но всяко стъбло беше като стомана и тя не можа да откъсне нито едно от тях. Елена и Мат не постигнаха по-голям успех. Междувременно Сейдж се опитваше да вдигне Мередит, да я отскубне от земята, но и той се провали.

Лицето на Мередит, съвсем ясно очертано на светлината, струяща от ямата, пребледня.

Деймън грабна топката от пръстите й малко преди да я достигнат зелените стебла, пълзящи по ръката й.

След това започна да се движи със светкавична бързина, буквално по-бързо, отколкото човешкото око би могло да го проследи. Не спираше на едно място, за да не го застигне растението.

Но тревата около Мередит не отпускаше хватката си. Сега лицето й посиня. Очите й бяха широко отворени, а устата зейнала в неуспешен опит да си поеме дъх.

– Спри! – изкрещя Елена на Шиничи. – Ще ти дадем звездната сфера! Само я пусни!

– ДА Я ПУСНА? – прогърмя смехът на Шиничи. – МАЙ Е ПО-ДОБРЕ ПЪРВО ДА СЕ ПОГРИЖИШ ЗА СОБСТВЕНИТЕ СИ ИНТЕРЕСИ, ПРЕДИ ДА МЕ МОЛИШ ЗА УСЛУГА.

Елена се озърна диво наоколо – и видя, че тревата почти бе достигнала до коленичилия Стефан, прекалено слаб, за да се движи.

А и не бе издал нито звук, за да привлече вниманието към себе си.

– Не! – Отчаяният вик на Елена почти се удави в смеха на Шиничи. – Стефан! Не! – Въпреки че Елена знаеше, че е безполезно, тя се хвърли към него и се опита да отскубне тревата от слабите му гърди.

Стефан само й се усмихна немощно и поклати тъжно глава.

В този миг Деймън спря. Вдигна топката към надвисналия образ на Шиничи.

– Вземи я! – кресна той. – Вземи топката, дяволите да те вземат, но пусни и двамата!

Този път гръмкият смях на Шиничи дълго не секна. Спираловидна трева израсна от мястото до Деймън и миг по-късно оформи ужасяващ юмрук от гъста зеленина, който почти достигна до звездната сфера.

Но…

– Не още, скъпи мой – ахна госпожа Флауърс. Тя и Мат се бяха върнали задъхани от килера в пансиона – Мат силно накуцваше – и двамата държаха в ръце нещо, приличащо на самозалепващи се листчета. Следващото, което Елена видя, беше как Деймън се движеше отново с бясна скорост, за да се отдалечи от юмрука. Мат слагаше листчетата по тревата, покрила Стефан, а госпожа Флауърс – по тревата, душаща Мередит.

Докато Елена гледаше, невярваща на очите си, тревата сякаш се стопи и изсъхна, превръщайки се в слама, която изпопада по земята.

В следващия миг тя вече държеше Стефан в прегръдките си.

– Да влезем вътре, скъпи мои – подкани ги госпожа Флауърс. – В килера ще сме в безопасност, а и освен това можем да помогнем на ранените.

Мередит и Стефан дишаха дълбоко.

Но последната дума беше на Шиничи.

– Бъдете спокойни – заяви той със странно спокойствие, сякаш осъзнал, че е загубил, засега. – Много скоро ще си върна сферата. И без това не знаете как да използвате такава Сила! Освен това ще ви кажа какво криете от така наречените си приятели. Само няколко малки тайни, нали?

– Върви по дяволите със своите тайни! – извика Бони.

– Що за език! А какво ще кажете за това: един от вас е пазил тайна през целия си живот и дори в момента продължава. Един от вас е убиец – и аз не говоря за вампир, за убийство от милост или за нещо подобно. Освен това съществува и въпросът за истинската самоличност на Сейдж – желая ви късмет с разследването в тази насока! На един от вас паметта му вече е изтрита – и нямам предвид Деймън или Стефан. А какво ще кажете за тайната, открадната целувка? Остава още въпросът какво се случи онази нощ в мотела, за което изглежда не си спомня никой, освен Елена. И по някое време може да я попитате за теориите за Камелот. И тогава…

В този момент го прекъсна звук, много по-оглушителен от гръмогласния смях на Шиничи. Разкъса лицето в небето и го остави да виси нелепо. После лицето изчезна.

– Какво беше това…

– Кой има такова оръжие…?

– Що за оръжие може да му причини това?

– Оръжие с благословени куршуми – отвърна Деймън студено и им показа револвера, насочен надолу.

– Искаш да кажеш, че ти го направи?

– Браво на Деймън!

– Да забравим за Шиничи!

– Мога да ви кажа само едно – той лъже, когато му изнася.

– Аз мисля – заговори госпожа Флауърс, – че сега трябва да се приберем в пансиона.

– Да, и да се изкъпем.

– Само нещо последно – разнесе се гласът на Шиничи. Прогърмя навсякъде около тях; от небето, от земята.

– Следващото, което съм ви подготвил, наистина ще ви хареса. Ако бях на ваше място, щях ВЕДНАГА да започна да преговарям за онази звездна сфера. – Но смехът му секна, заглушен от нещо като женски плач зад него, сякаш Мисао не можеше да се сдържи.

– НАИСТИНА ЩЕ ВИ ХАРЕСА! – изрева Шиничи за пореден път.