Текст книги "Сенчести души"

17

– Името й е Улма – прозвуча нечий глас. Елена погледна надолу и видя как Лакшми отметна завесите на носилката й, като задържа ръка над главата й. – Всички познават Стария Дрозн и робите му. Бие ги до припадък, а после очаква те да му влачат рикшата с товара. Всяка година избива по пет-шест от робите си.

– Тази поне не успя да убие – промърмори Елена. – Накрая си получи заслуженото. – Стисна ръката на Улма.

Изпита огромно облекчение, когато носилката спря и се появи Деймън точно когато Елена започна да се договоря с единия от носачите да пренесе Улма на ръце до къщата на лекаря. Деймън прекъсна разговора и без да се замисля дали няма да изцапа дрехите си, вдигна Улма на ръце, макар че дори и сега успя да демонстрира незаинтересованост. Кимна на Елена да го последва. Лакшми го поведе по криволичещата пътека през някакъв двор с каменна настилка към дъгообразно извит коридор. В дъното на коридора спряха пред солидни, внушително изглеждащи врати. Накрая Лакшми почука на една от вратите. Някакъв мъж със сбръчкано лице, голяма глава и рядка брада предпазливо открехна вратата.

– Нямам кетерис! Нито имам хексен, нито земерал! И ненавиждам магиите!

После изгледа косо малобройната група.

– Лакшми? – попита.

– Доведохме ви една жена, която спешно се нуждае от помощ – набързо му обясни Елена. – Освен това е и бременна. Нали сте лекар? Лечител?

– Да, по-скоро съм лечител, макар и само с ограничени способности. Влезте, влезте.

Лекарят бързо се върна в стаята зад вратата. Всички го последваха, като Деймън внесе Улма на ръце. Още с влизането си Елена забеляза, че лекарят се оттегли в ъгъла, претъпкан с това, което обикновено можеше да се види в свърталища на лечители, владеещи вуду и други вещерски заклинания.

Елена, Мередит и Бони се спогледаха тревожно, но след малко Елена чу шум от плискане на вода и се досети, че лекарят, с навити до лактите ръкави, се е отдръпнал в ъгъла заради умивалника и сега грижливо измиваше ръцете си сред многото мехурчета от сапунена пяна. Може да се нарича само лечител, помисли си тя, но поне спазва основните изисквания за хигиена.

Деймън остави Улма върху нещо, което приличаше на маса за прегледи, покрита с чист бял чаршаф. Лекарят му кимна одобрително. После зацъка с език и извади от шкафа поднос с хирургически инструменти. Нареди на Лакшми да му подаде кърпи за почистване на раните. Първата му грижа бе да спре силното кървене. После започна да отваря едно след друго различни чекмеджета и да измъква от тях някакви кесии със силно миришещи билки. Дори се покачи на стълба, за да свали още от висящите от тавана торби с други билки. Накрая повдигна капачето на една дребна кутийка и взе щипка емфие, което обаче беше само за собствена консумация.

– Побързайте, много ви моля – подкани го Елена. – Изгуби много кръв!

– И вие сте изгубили кръв – отбеляза лекарят. – Името ми е Кефар Мегар. А тази тук трябва да е от робините на господаря Дрозн, нали? – Изгледа ги напрегнато, както правят късогледите с очила с много диоптри, макар че той не носеше очила. – И вие също сте робини, нали? – Вторачи се в късото въже, висящо от китката на Елена, а после и в Бони и Мередит, също с въжета на китките си.

– Да, но… – Елена не довърши. Съвсем забрави за ролята си. Едва не каза: „Но не съм истинска робиня, нося гривна и въже единствено заради спазване на благоприличието“. Вместо това изрече: – Обаче нашият господар много се различава от нейния. – Да, съвсем различни са, помисли си тя. Като начало вратът на Деймън не беше прекършен. И освен това, независимо колко лош и смъртно опасен можеше да бъде понякога, Деймън никога не би ударил жена, особено като тази тук. Вероятно притежаваше вродени задръжки срещу такива изстъпления – като се изключи, разбира се, периодът, когато беше обсебен от Шиничи и въобще не можеше да контролира постъпките си.

– И Дрозн ти позволи да доведеш тази робиня при лечител? – Ниският мъж я изгледа с подозрение.

– Не, той нямаше да ни позволи. Сигурна съм в това – заяви Елена решително. – Но, моля ви, побързайте! Тя кърви. А ще има и бебе…

Веждите на доктор Мегар се повдигнаха и пак се спуснаха. Без да поиска присъстващите да излязат, той извади старомодни лекарски слушалки и внимателно преслуша белите дробове и сърцето на Улма. Помириса дъха й и повдигна окървавената блуза, която Елена й бе дала. След това предпазливо палпира корема на пациентката си. Действаше съвсем професионално. Накрая поднесе към устните на Улма кафяво шишенце, от което тя пое няколко глътки, преди ла се отпусне назад със затворени очи.

– Сега ще остане така, за да си почине и съвземе – обясни им ниският мъж. – Разбира се, тя се нуждае от няколко шева, както и ти, но предполагам, че това ще стане само ако господарят ти разреши. – Доктор Мегар изговори думата господар с подчертана неприязън. – Все пак още отсега мога да гарантирам, че няма да умре. Виж, за бебето още не зная. Възможно е да остане с родилни увреждания след това тежко преживяване, но не е изключено всичко да му е наред. С добра храна и достатъчно почивка тя ще се възстанови – заключи доктор Мегар и веждите му отново се размърдаха нагоре-надолу, с вид на човек, който с радост би заявил това в лицето на господаря Дрозн.

– Тогава първо се погрижете за Елена – обади се Деймън.

– Не, не! – възпротиви се Елена и се отдръпна от лекаря. Изглеждаше приятен човек, но очевидно тук най-важни бяха господарите, а Деймън беше много по-властен и по-страховит от всички тях.

Но в този момент Елена напълно забрави за това тукашно правило. Самата тя изобщо не беше загрижена толкова за себе си, колкото за Улма. Беше й обещала, че няма да страда повече и всичко ще е наред – думите на лекаря потвърждаваха, че може да го изпълни. Сега само това имаше значение.

Веждите на доктор Мегар продължаваха да се помръдват нагоре-надолу, нагоре-надолу, като две малки гъсеници, подредени в една линия, макар че едната издаваше малко от другата.

Несъмнено поведението на тази робиня не му се струваше нормално, дори изискваше сериозно наказание. Елена го забеляза мимоходом и не му обърна внимание, както нехаеше и за Деймън.

– Помогнете й – повтори тя нетърпеливо и видя как веждите му се стрелнаха рязко нагоре, сякаш устремени към тавана.

Неволно бе позволила на аурата си да се изплъзне от контрола й. Но не напълно, слава Богу. Все пак част от аурата й несъмнено бе изригнала насред стаята като проблясък от заслепяваща светкавица.

Забеляза го дори и лекарят, който беше нормален човек, а не вампир. Забеляза го и Лакшми. Дори Улма се понадигна тревожно от масата за прегледи.

Трябва изключително много да внимавам, напомни си Елена. Стрелна бързо с поглед Деймън, който – според нея поне – всеки миг щеше да експлодира. Твърде много емоции, твърде много кръв, а и адреналинът, с повишено ниво заради убийството на Дрозн трескаво пулсираше в кръвта му.

Но как успя да разбере това? Защото в момента дори и Деймън не можеше да се контролира съвсем добре, досети се Елена. Долавяше някакви тревожни сигнали, достигащи до нея пряко от мозъка му. По-разумно ще е по-скоро да го изведе оттук.

– Ще изчакаме навън – каза му Елена и улови ръката на Деймън. От този фамилиарен жест доктор Мегар остана напълно шокиран. Никоя робиня, дори и да бе красавица, не можеше да си позволява подобна дързост.

– Вървете и почакайте в двора – съгласи се лекарят. Постара се с нищо да не издаде изненадата си, дори не ги погледна в лицата. Погледът му остана някъде във въздуха, в пространството между Елена и Деймън. – Хей, Лакшми, подай ми от превръзките. Първо трябва да спра кървенето. Можеш да ми помагаш.

– Имам още само един въпрос – ненадейно добави той точно когато Елена и останалите се готвеха да напуснат стаята. – Как се досетихте, че тази пациентка е бременна? С каква магическа способност се постига такава проницателност?

– Няма никаква магия – обясни му Елена. – Всяка жена ще се досети само като я погледне. – Тя видя как Бони я изгледа възмутено, докато лицето на Мередит остана непроницаемо.

– Онзи ужасен търговец на роби – Дрогзи или както се казва – я шибаше с камшика си по гърдите. Вижте тези прорезни рани. – Елена изтръпна, загледана в двете кървави черти, пресичащи гръдната кост на Улма. – При подобно изтезание всяка жена ще вдигне ръце, за да предпази гърдите си, но тази се помъчи да прикрие корема си. А това може да означава само, че е бременна и тя го знае.

Доктор Мегар спусна вежди и се загледа в Елена, напрегнато, сякаш се взираше през стъклата на очила. После кимна замислено.

– Вземете няколко превръзки, за да спрете кървенето от раните си. – Каза го на Елена, а не на Деймън. Очевидно тя бе спечелила донякъде уважението му, без значение дали бе робиня или не.

От друга страна, Елена сякаш бе изгубила връзка с Деймън. Или може би самият той нарочно се бе изолирал телепатично от нея, оставяйки я, все едно се взира в гола стена. Деймън се върна в чакалнята на лекаря и махна нетърпеливо с ръка на Бони и Мередит.

– Изчакайте тук, в тази стая – каза им със заповеднически тон. – И не излизайте оттук, докато доктор Мегар не се върне. Най-важното е да не пускате никого откъм предната врата. Заключете я. И да остане заключена. Добре. Елена ще дойде с мен в кухнята през задната врата. Не искам някой да ме безпокои, освен ако разбунената тълпа отвън не заплаши да подпали къщата. Разбрахте ли ме? И двете?

Елена виждаше, че Бони едва се сдържа да не избухне „Ама Елена още кърви!“, а Мередит й даде знак с очи, че трябва спешно да свикат съвета на сестринството на динозаврите велосираптор. Всички бяха наясно какъв би трябвало да бъде план А: Бони се втурва в прегръдките на Деймън, ридаейки неутешимо, или с не по-малко страст се спуска да го целува, докато Елена и Мередит заобикалят отстрани, за да направят… ами, това, което трябва да се направи.

Елена само с един многозначителен поглед категорично им подсказа, че е против. Деймън действително беше бесен, но тя долови, че е разгневен повече на Дрозн, отколкото на нея. Пролятата кръв го беше възбудила, но той бе свикнал да се контролира в подобни кървави сцени. Освен това Елена още се нуждаеше от помощ заради раните си – болките й все повече се усилваха. Почувства ги по-силно, след като узна, че зверски пребитата жена ще оцелее и дори ще успее да роди. В момента обаче най-силно я заинтригува това, което Деймън си бе наумил. Искаше да узнае какво е то, и то веднага.

След като хвърли последен успокояващ поглед към Бони, Елена тръгна зад Деймън към вратата на кухнята. Вратата имаше ключалка. Деймън я изгледа многозначително и Елена побърза да заключи, щом и двамата влязоха в кухнята. Тя вдигна очи към лицето на „господаря си“.

Той се изправи край мивката и пусна водата, притиснал едната си ръка към челото си. Косата му падна над очите и се намокри от водата, но той не й обърна внимание.

– Деймън – заговори Елена плахо, – какво ти е…? Добре ли си?

Той не отговори.

Деймън? – повтори въпроса си тя, но този път телепатично.

Допуснах да те нарани. А съм достатъчно бърз. Можех да убия онова копеле Дрозн само с едно изригване на Силата. Ала въобще не очаквах, че можеше да пострадаш. Телепатичният му глас прозвуча като странна смесица от най-черна заплаха и нежен опит за успокоение. Сякаш се стараеше да я предпази от всякакви жестокости и опасности.

Дори не можах да му кажа – дори не можах да му изпратя нужните думи, за да му кажа що за същество беше той. Не можех да мисля. Той беше телепат; щеше да ме чуе. Но аз нямах думи. Можех само да крещя – мислено.

Елена усети леко замайване – малко по-силно от досегашното. Нима Деймън толкова страдаше по нея? Не беше ли разгневен за дръзкото й нарушаване на правилата пред очите на тълпата, с което може би тя провали тяхното прикритие? Не му ли пукаше, че в момента изглеждаше толкова раздърпана и грозна?

– Деймън – заговори тя. Той се изненада, че тя заговори на глас. – Това… това… няма значение. Вината не е твоя. Ти никога нямаше да ми позволиш да го направя…

– Но трябваше да се досетя, че нямаше да ме попиташ! Отначало си помислих, че ще го нападнеш, ще скочиш върху раменете му и ще започнеш да го душиш. И бях готов да ти се притека на помощ, за да го повалим, както два вълка повалят едър елен. Но ти, Елена, не си меч, а щит. Трябваше да се досетя, че ще поемеш следващия му удар. И заради мен ти наистина пое удара… – Погледът му се отмести към окървавената й скула и той потръпна измъчено.

После като че ли успя да се окопити.

– Водата е доста студена, но поне е чиста. Трябва да почистим раните ти и веднага да спрем кървенето.

– Не очаквам тук да се намери от „Черна магия“ – подхвърли Елена шеговито. Изглежда щеше да я заболи.

Деймън обаче веднага се зае да тършува из кухненските шкафове.

– Ето – извика радостно, след като претършува само три от тях. С тържествуващ вид й показа наполовина пълна бутилка с „Черна магия“. – Много лекари пазят това вино като лекарство и обезболяващо. Не се безпокой, щедро ще му го платя.

– Тогава ми се струва, че и ти трябва да отпиеш от него – предложи му Елена дръзко. – Хайде, и на двамата ще ни дойде добре. Пък и няма да ни е за пръв път.

Много добре знаеше, че последното й изречение ще се хареса на Деймън. Все трябваше да съществува някакъв начин да му възвърне това, което Шиничи му бе отнел.

Ще му върна спомените, заграбени от Шиничи, реши Елена, като се опитваше да прикрие на всяка цена тези свои мисли от Деймън чрез бял шум. Не зная как ще го постигна, нито кога ще имам удобен шанс, но се кълна, че ще го направя. Заклевам се.

Деймън наля в две чаши от разкошното, опияняващо ухаещо вино. Подаде едната на Елена.

– Отначало отпий само една глътка – посъветва я той. Не можа да се удържи да не добави с тон на опитен познавач: – От добра реколта е.

Елена отпи, после изпразни чашата на един дъх. Беше жадна, пък и във виното „Черна магия“ нямаше никакъв алкохол. На вкус въобще не напомняше обикновените вина. По-скоро приличаше на забележително освежаваща газирана вода, силно пенлива, но с подправка от сладки зърна на черно грозде.

Елена забеляза, че Деймън също бе забравил да отпива на малки глътки. Прие с готовност втората чаша, която той й предложи.

Със сигурност аурата му се е укротила, реши тя в момента, в който той взе една намокрена кърпа, я да се заеме с почистването на раната й, съвсем леко покрай очертанието на скулата й. Тази рана първа бе престанала да кърви, но докато Деймън я промиваше кръвта отново потече. След изпиването на две чаши от „Черна магия“ на гладен стомах Елена се отпусна изнемощяло на облегалката на стола. Главата й леко се килна назад и тя притвори очи. Докато Деймън почистваше раните й, съвсем загуби представа за времето. Отслабна контролът върху аурата й.

Като отвори очи, не бе заради някакъв звук или образ, а заради внезапния и решителен изблик на аурата на Деймън.

– Деймън?

Той се надвеси над нея. Чернотата му се издигаше зад него като сянка, висока и широка, и почти хипнотизираща. И определено плашеща.

– Деймън? – повтори тя неуверено.

– Не го правим както е правилно – рече той. Тя веднага се замисли за неподчинението си като негова робиня, както и за не по-малкото нарушение на правилата от Бони и Мередит. Но гласът му оставаше галещ, като черно кадифе, затова тялото й реагира много по-вярно в сравнение с разума й. Цялото потръпна.

– Как… да го направим правилно? – попита го, но после допусна грешката да отвори очи. Откри, че той се е навел към нея, докато тя оставаше на стола, и милваше – не, само докосваше – косата й тъй нежно, че тя дори не го усети.

– Вампирите умеят да лекуват рани – увери я той. Огромните му очи, сякаш побрали цяла собствена галактика от звезди, се приковаха омагьосващо в нейните. – Можем да ги почистим. Можем също да ги принудим отново да кървят – или да спрем кръвта.

И преди съм се чувствала така, припомни си Елена. Тогава той също й бе говорил така, макар сега да не го помнеше. А аз… аз бях толкова изплашена. Но това трябва да е било преди…

Да, беше, преди да стигнат до мотела. В онази вечер, когато той й заповяда да побегне, обаче тя не се вслуша в думите му. Същата онази нощ, спомена, за която Шиничи му беше отнел – както при първото им съвместно вкусване на „Черна магия“.

– Покажи ми – шепнешком го помоли тя. Знаеше също, че още нещо в мозъка й нашепва в този миг най-различни думи. Думи, които тя самата за нищо на света не би се осмелила да изрече, дори ако беше робиня.

Нашепваше й: Аз съм твоя…

Тъкмо тогава усети съвсем лекия, като полъх на вятър, допир на устните му до нейните.

И в същия миг тя се възпламени. Мислено простена: О! О, Деймън!, докато той измести устните си, за да докосне нежно ранената й буза с коприненомекия си език. Но първо се погрижи да прочисти стичащата се кръв, а накрая, когато замърсяването беше отмито така внимателно, спря кръвта и продължи с лекуването на раната й. Сега тя можеше да почувства неговата Сила, онази мрачна Сила, която бе показвал в хиляди битки досега, за да причини стотици смъртоносни рани – сега тя бе съсредоточена само върху тази лесна за него задача, едновременно с това и така приятна – отстраняването на белега от камшика от бузата на едно момиче. Елена си помисли, че усещането напомня за галене с венчелистчетата на роза от сорта „Черна магия“, които с хладина и нежност отстраняваха болката, докато тя тръпнеше от наслада.

Ала после спря. Елена беше наясно, че и този път е прекалила с виното, но сега не й прилоша. Измамно лекото вино бе омаяло главата й и се чувстваше приятно опиянена. Всичко й се струваше нереално, приказно.

– Ей сега ще те изцеря – обеща й Деймън, като отново докосна косата й, тъй леко, че тя едва го усети. Но този път тя пое изпратената от него към нея Сила, за да подсили усещането й, за да може да се наслади на всеки миг от преживяването. Още веднъж я целуна – така ефирно, че устните му съвсем леко се допряха ДО нейните. Главата й се отпусна назад, но той не се доближи повече към нея дори когато заради разочарованието си тя се опита да го притегли към себе си. Деймън просто бе решил да изчака, докато Елена обмисли по-спокойно случващото се помежду им.

Не бива да се целуваме точно сега. Мередит и Бонис са в съседната стая. Как се озовах в подобна ситуация? Но Деймън дори не се опитва да ме целуне… и ние трябваше да сме – ох!

Пронизаха я болки от останалите й рани.

Наистина я заболя много. Кое жестоко създание бе измислило този остър като бръснач камшик, простена Елена, който се врязваше така дълбоко в кожата, че в първия миг дори не я заболя – или не чак толкова силно… но ставаше все по-зле с всеки изминал миг? И не спираше да кърви… нали трябваше да спрем кървенето, докато чакаме лекарят да ме прегледа…

Но следващата й рана, точно която сега я прогаряше като огън, пресичаше ключицата й диагонално. А третата беше край коляното й…

Деймън се надигна, за да вземе следващата кърпа от мивката и да почисти раната й с вода.

Елена го отблъсна.

– Не.

– Не? Сигурна ли си?

– Да.

– Само исках да я почистя…

– Зная. – Наистина го знаеше. Можеше да чете мислите му, ясни и спокойни въпреки бушуващата му Сила. Не разбираше защо я бе допуснал толкова близо до себе си, но наистина го бе сторил.

– Поне ми позволи да ти дам един съвет: в никакъв случай не дарявай кръвта си на някой умиращ вампир и въобще не позволявай на никого да я опита. Това е по-лошо от „Черна магия“.

– По-лошо ли? – Досети се, че й правеше комплимент, макар да не го разбра.

– Колкото повече пиеш, толкова по-ненаситен ставаш – обясни й Деймън. За миг Елена видя вълнението, което причиняваше в доскоро спокойните води на неговите мисли. – А колкото повече пиеш, толкова повече Сила можеш да поемеш – додаде той сериозно Елена никога не се бе замисляла, че това може да е проблем, но действително беше. Спомни си каква агония изпита, когато се опитваше да абсорбира собствената си аура, преди да се научи как да я смесва и движи с кръвта си.

– Не се безпокой – продължи той, все още напълно сериозен. – Зная за кого мислиш сега. – Отново се отдръпна, за да вземе още една кърпа. Но без да се усети, той й бе подсказал твърде много.

– Ти знаеш за кого си мисля? – попита Елена тихо. Остана изненадана колко опасно прозвуча гласът й, като меко потупване на лапите на едра тигрица. – Без дори да ме попиташ?

– Е, поне предполагам…

– Никой не знае за какво си мисля – заяви тя. – Докато не му кажа. – Измести се и го накара да коленичи, за да я погледне въпросително. И зажадняло.

Тогава, веднага след като го принуди да коленичи, тя го притегли към раната си.