Текст книги "Сенчести души"
Автор книги: Л. Смит
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 30 страниц)
37
Елена беше завързана за кола на мъченията, като някоя героиня от второразреден филм, на която предстои скоро да я освободят. Разкопаването на ливадата още продължаваше, но все така мудно. Вампирите, заради които се бе озовала в тази ситуация, донесоха пръчка от ясен и позволиха на Деймън да я провери. Самият Деймън никак не бързаше и осигуряваше достатъчно забавления на зяпачите. Чакаше да чуе трополенето на колелата на каретата, което би било знак, че се е върнала. Действаше привидно уверено, но вътрешно се чувстваше натежал като олово.
Никога не съм бил садист, помисли си той. Винаги съм се старал да доставям удоволствие – освен в битките. Но аз трябваше да съм в онази затворническа килия. Нима Елена не го разбира? Сега е моят ред да бъда бичуван.
Беше се преоблякъл в „магическите одеяния“, като се забави толкова дълго, колкото можеше, без да събуди подозрения, че се опитва да отложи представлението. И сега бе заобиколен от шестстотин или осемстотин създания, които чакаха, за да видят как кръвта на Елена ще потече, как гърбът й ще се покрие с рани, а след това като с магическа пръчка ще заздравее.
Добре. Готов съм за шоуто.
Деймън се завърна в тялото си и в настоящето.
Елена преглътна. „Да споделя болката“, бе казала тя – без да има понятие как да го направи. Но ето я сега тук, като жертва, привързана към стълба, втренчила поглед в къщата на Блудуед и очакваща ударите.
Деймън държеше встъпителна реч пред тълпата, дрънкаше безсмислици, но се справяше много добре. Елена не откъсваше поглед от един конкретен прозорец на къщата. Изведнъж осъзна, че Деймън е млъкнал. Усети докосване на пръчката по гърба си, последвано от телепатичен шепот.
Готова ли си?
Да, мигновено отвърна тя, макар да знаеше, че не е. Сетне мъртвешката тишина бе прорязана от свистене във въздуха.
Умът на Бони блуждаеше. Съзнанието на Мередит течеше като поток. Ударът беше лек, но Елена усети как кръвта й бликна.
Долови смущението на Деймън. Това, което трябваше да бъде като срязване със сабя, беше само плесница. Болезнена, но поносима.
И отново. Триумвиратът си поделяше болката още преди съзнанието на Деймън да я регистрира.
Поддържай триумвирата в действие. Трети удар.
Остават още два. Погледът на Елена се плъзна по къщата. До третия етаж, където Блудуед би трябвало да беснее заради това, в което се бе превърнал приемът й.
Оставаше още един. До нея достигна гласът на един от гостите. „Онази библиотека. Тя има повече кълба, отколкото повечето обществени библиотеки и – гласът му за миг се снижи – разправят, че там имала всякакви сфери. Забранени. Сещаш се какви.“
Елена не знаеше, дори не можеше да си представи какво би било забранено тук.
В библиотеката си Блудуед – една самотна фигура – се движеше в ярко осветена огромна сфера, за да намери ново кълбо. Навярно в различните стаи се лееше различна музика. Отвън Елена нищо не чуваше.
Последният удар. Триумвиратът успя да се справи, разпределяйки агонизиращата болка между четирима души. Поне роклята ми вече е достатъчно червена, помисли си Елена.
След това всичко свърши. Бони и Мередит се препираха с една от жените вампири, която искаше да помогне да измият кръвта от гърба на Елена, за да стане чист и гладък, окъпан в златистото сияние на слънцето.
По-добре да ги държим настрани, изпрати Елена замаяно послание към Деймън; някои може да обичат да си гризат ноктите или да си ближат пръстите. Не можем да им позволим да вкусят кръвта ми и да усетят жизнената й сила; не и след като положихме толкова усилия да скрием моята аура.
Въпреки че от всички страни се разнасяха ръкопляскания и въодушевени възгласи, никой от присъстващите не се сети да развърже китките на Елена. Тя остана облегната на стълба, вперила поглед в библиотеката.
И тогава светът замръзна.
Всичко около нея беше музика и движение. Тя оставаше неподвижна точка във въртящата се вселена. Но трябваше да се раздвижи, и то бързо. Дръпна силно въжетата, които разкъсаха плътта й.
– Мередит! Развържи ме! Разрежи бързо тези въжета!
Мередит незабавно се подчини.
Когато се извърна, Елена знаеше какво ще види. Лицето – изуменото лице на Деймън, наполовина негодуващо, наполовина смирено. В този миг това бе добре дошло за нея.
Деймън, трябва да отидем до…
Но тогава бяха погълнати от вълна от протести. Добронамерени почитатели, скептици, вампири, които молеха за „малка глътка“, зяпачи, които искаха да се уверят, че гърбът наистина е топъл и гладък, без никакви белези. Елена усети как по тялото й плъзнаха безброй ръце.
– Махнете се от нея, дяволите да ви вземат! – разнесе се примитивният, дивашки рев на самец, защитаващ самката си. Всички се отдръпнаха от Елена, но само за да се скупчат… много бавно и боязливо… около Деймън.
Добре, помисли си Елена. Сама ще се справя. Мога и сама. Заради Стефан ще се справя.
Проправи си път през тълпата, обсипана от набързо откъснатите цветя от почитателите си, усещайки допира на още повече ръце.
– Хей, тя наистина няма белези!
Най-накрая Бони и Мередит й помогнаха да се измъкне. Без тях Елена никога нямаше да успее.
В следващия миг тичаше, летеше към къщата, без дори да си направи труда да използва вратата близо до мястото, където Сейбър бе излаял. Знаеше какво има там.
На втория етаж се спря и се огледа смутено, преди да види тънката червена линия на нищото. Нейната кръв! Гледай ти за колко неща е полезна! Точно в този момент тя очертаваше първото стъклено стъпало, в което се бе спънала преди.
Тогава, сгушена в силните ръце на Деймън, тя не можеше да си представи, че някога ще изкачи тези стълби. Сега насочи цялата си Сила към очите си – и стъпалата пред нея се показаха. Но все още си оставаха ужасяващи. От двете им страни нямаше парапети, а тя бе замаяна от преживяното вълнение, страх и загуба на кръв.
Но си заповяда да продължи нагоре, нагоре и нагоре.
Елена! Обичам те, Елена!
Чу вика, сякаш в момента Стефан бе до нея.
Нагоре, нагоре, нагоре…
Краката я боляха.
Продължавай да вървиш. Без извинения. Ако не можеш да вървиш, продължавай, дори и да куцаш. Ако не можеш да куцаш, пълзи.
Тя наистина пълзеше, когато стигна до върха, до ръба на гнездото на кукумявката Блудуед.
Посрещна я приятна, макар и безцветна девица. Най-после Елена осъзна какво не бе наред във външността на Блудуед. Не притежаваше жизненост. Всъщност беше едно растение.
– Ще те убия, знаеш го.
Не, беше растение без сърце.
Елена се озърна. От мястото си можеше да вижда навън, макар че пред нея се извисяваше купол от лавици, безброй лавици с кълба, така че всичко изглеждаше странно изкривено.
Тук нямаше пълзящи растения, нито редици със странни, екзотични, тропически цветя. Но тя вече бе в средата на стаята, в гнездото на Блудуед. Самата Блудуед не беше близо до него; намираше се върху механизма, който й позволяваше да достига до различните звездни сфери.
Ключът трябваше да е заровен в това гнездо.
– Не искам да крада от теб – задъхано промълви Елена. Докато изричаше думите, пъхна двете си ръце в гнездото. – Онези китсунета изиграха номер и на двете ни. Те откраднаха ключа от мен и го скриха в гнездото ти. Аз просто взимам това, което е мое.
– Ха! Ти – човешка робиня! Варварка! Ти се осмеляваш да скверниш личната ми библиотека! Отвън разкопават красивата ми бална зала, безценните ми цветя. Ти си мислиш, че и този път ще ти се размине, но грешиш! Този път ще УМРЕШ!
Това бе съвсем различен глас от онази безизразна, носова интонация, с която я бе посрещнала преди и в която все пак се долавяха девически нотки. Това беше силен, твърд глас…
… глас, който си пасваше с размера на гнездото.
Елена се огледа. Не можеше да проумее нищо от това, което виждаше. Дали онова там беше огромно кожено палто с много екзотична шарка? Или гърбът на препарирано животно?
Създанието в библиотеката се извърна към нея. Или по-скоро главата му се извъртя, докато гърбът му оставаше напълно неподвижен. То завъртя главата си настрани и Елена бе сигурна, че това, което вижда, е лицето. Главата беше по-противна и неописуема, отколкото девойката можеше да си представи. Имаше една вежда, която се спускаше от единия край на челото надолу към носа (или където би трябвало да бъде носът), а след това отново се стрелваше нагоре. Цялата физиономия приличаше на гигантска оформена V-образна вежда, под която се виждаха две огромни жълти очи, които често примигваха. Вместо човешки нос се виждаше голям, хищнически извит черен клюн. Останалата част от лицето бе покрита с пера, най-вече бели, които по краищата, където явно се намираше вратът, се преливаха в сиво. Той също беше в сиво и бяло, а от върха на главата стърчаха две образувания, подобни на остри рога – също като рога на демон, каза си Елена.
Тогава, докато главата все още беше с лице към нея, и тялото се извърна към Елена.
Беше тяло на едра и яка жена, покрито с бели и сивкави пера. Изпод най-долните се подаваха нокти.
– Здравей – проговори съществото със стържещ глас, като клюнът му се отваряше и затваряше. – Аз съм Блудуед и никога не съм позволявала на никого да докосва нищо в библиотеката ми. Аз съм твоята смърт.
Думите: „Не може ли първо да поговорим?“ напираха на устните на Елена. Нямаше намерение да става героиня. Определено не искаше да си мери силите с Блудуед, докато търси ключа, който трябваше да е някъде тук.
Елена се опитваше да измисли някакво обяснение, докато трескаво претърсваше гнездото, когато Блудуед разпери криле, които изпълниха стаята, и се спусна към нея.
И тогава като блеснала светкавица нещо разцепи пространството помежду им, издавайки дрезгав вик.
Беше Талон. Сейдж сигурно бе дал своите заповеди на сокола, когато бе пуснал птицата.
Кукумявката сякаш се смали малко – за да напада по-добре, реши Елена.
– Моля те, позволи ми да ти обясня. Още не съм го намерила, но в твоето гнездо има нещо, което не ти принадлежи. То е мое – и на Стефан. А китсунетата са го скрили тук в нощта, когато си ги заварила да бягат. Спомняш ли си?
Блудуед остана мълчалива за миг. Когато го стори, пролича, че възприема еднозначно ситуацията.
– Ти дръзна да пристъпиш в личните ми покои. Ти ще умреш – заключи и когато този път връхлетя върху Елена, момичето чу зловещото щракане на клюна й.
Нещо малко и ярко се спусна право към очите на Блудуед. Това отвлече вниманието на огромната кукумявка, която се извърна, за да се разправи с новия натрапник.
Елена се отказа от опитите да се справи сама. Понякога просто се нуждаеш от помощ.
– Талон! – извика тя, макар да не беше сигурна доколко птицата разбира човешката реч. – Опитай се да отвлечеш вниманието й – поне още минута!
И докато двете птици се спускаха, въртяха и надаваха крясъци около нея, Елена продължаваше отчаяно да търси в гнездото, като от време на време се навеждаше, за да се предпази. Но големият черен клюн винаги оставаше прекалено близо. Веднъж клъвна ръката й, но адреналинът на Елена бе достигнал такива висоти, че тя почти не почувства болка. Продължи да търси, без да спира.
Накрая осъзна какво трябваше да направи още в самото начало. Грабна едно кълбо от прозрачната му поставка.
– Талон! – извика тя. – Тук!
Соколът се спусна към нея и се чу звук от пукнато, но пръстите на Елена бяха невредими, а хоши но тама бе изчезнала.
Сега вече Блудуед нададе истински писък на гняв. Гигантската кукумявка се стрелна след сокола, но все едно човек се опитваше да улови муха – интелигентна муха.
– Върни ми веднага кълбото! То е безценно! Безценно!
– Ще си го получиш веднага щом намеря това, което търся – заяви Елена, полудяла от ужас и възбудена до крайност от бушуващите хормони. Изкачи се в гнездото и зашари по мраморното му дъно с пръсти.
Соколът два пъти я спаси, като пускаше кълба с трясък на пода всеки път щом Блудуед се насочеше към Елена. И всеки път шумът от поредното разбито кълбо караше кукумявката да забравя за Елена и да подгонва сокола. Тогава Талон просто грабваше друго кълбо и със светкавична скорост се стрелваше пред лицето на кукумявката.
Елена започваше да изпитва кошмарното усещане, че всичко, в което е била уверена само преди час, е било съвсем погрешно.
Беше облегната на единия от стълбовете, крепящи балдахина, и се взираше в библиотеката и девицата, която я обитаваше, а думите бавно изплуваха в главата й.
Стаята със сферите на Блудуед…
Стаята с кълбата на Блудуед…
Стаята със звездните сфери на Блудуед…
… Балната зала на Блудуед.
Два начина да се изговорят едни и същи думи. Две различни стаи.
В мига, в който осъзна това, пръстите й докоснаха метал.
38
– Талон! Хайде… след мен! – извика Елена и побягна от стаята колкото можеше по-бързо. Това беше стратегически ход. Дали кукумявката няма да се смали дотолкова, че да прелети през вратата, или ще разруши светилището си, за да победи Елена?
Беше добър стратегически ход, но не й помогна много. Кукумявката се смали, за да профучи през вратата, а после отново възстанови гигантските си размери, за да нападне Елена, докато тичаше надолу по стъпалата.
Да, тичаше. С цялата си Сила, насочена към очите й, Елена подскачаше надолу по стъпалата, както Деймън преди това. Нямаше време да се страхува, нито да мисли. Успя само да превърти в пръстите си дребния, твърд предмет с форма на полумесец.
Шиничи и Мисао наистина го бяха скрили в гнездото й.
Сигурно в лехата, до която бе спрял и залаял Сейбър, е имало стълба или нещо от стъкло, което Деймън не е могъл да види. Не – Деймън би трябвало да я види, така че те навярно са донесли собствена стълба.
Затова следата им прекъсваше там. Те се бяха изкачили направо в библиотеката. И са изпотъпкали лехата, ето защо новите цветя не изглеждаха много добре.
Скок… подскок… скок… аз съм огнен дух. Не мога да пропусна стъпало. Аз съм стихиен огън. Скок… Скок… скок.
И тогава Елена се озова на нивото на земята, опитвайки се да не се удари в нея, но беше като заложник на собственото си тяло, което вече скачаше. Падна достатъчно тежко, за да натърти едната си страна, но продължи да стиска здраво в ръка скъпоценния полумесец.
Гигантският клюн се стовари върху стъклото, където тя беше само допреди миг. Ноктите на кукумявката издраха гърба й.
Блудуед все още я преследваше.
Сейдж и групата му от яки млади мъже и жени вампири следваха тичащото куче. Те бяха принудени да се съобразяват с ритъма на Сейбър. За щастие само малцина бяха настроени да влязат в схватка с кучето, което тежеше колкото тях – дори повече от мнозинството скитници и деца, които срещнаха, когато стигнаха до пазара.
Децата се скупчиха около каретата и още повече ги забавиха. Сейдж се възползва от това, за да размени скъпо бижу с кесия, пълна с дребни монети. Докато се движеха, хвърляше монети зад каретата, което им освобождаваше пътя отпред.
Минаха покрай дузина сергии и кръстовища, но кучето не беше обикновена ловджийска хрътка. Притежаваше достатъчно Сила, повече дори от някои вампири. Достатъчно бе да подуши само една-две молекули от ключа, за да не изгуби дирята. Докато всяко друго куче можеше да бъде заблудено от една от стотиците подобни следи от китсуне, през които преминаха, Сейбър провери и отхвърли всяка една от тях като недостатъчно съответстващи по форма или размер.
Но имаше случаи, когато дори Сейбър изглеждаше безпомощен. Стоеше в средата на кръстовище с шест пътя, нехаещ за движението, накуцвайки леко, въртейки се в кръг. Изглежда не можеше да избере верния път.
Нито пък аз бих могъл, приятелю, помисли си Сейдж. Вече бяха стигнали доста далеч, но явно щяха да продължат още по-нататък. Нямаше начин да се издигнат нагоре, нито да копаят в земята… Сейдж се поколеба и огледа пурпурната плетеница от пътища.
И тогава видя нещо.
Точно срещу него, от лявата му страна, имаше парфюмериен магазин. Там навярно се продаваха стотици различни ухания и милиарди молекули бяха изпуснати нарочно във въздуха.
Сейбър беше объркан заради милиардите аромати, нахлули в носа му.
Вампирите в каретата крещяха да продължат напред или да се връщат. Всъщност бяха лишени от истинска стръв за приключения. Просто искаха хубаво шоу и несъмнено имаха много роби, които записваха на видео боя с пръчки, за да могат след това у дома да му се насладят на спокойствие.
В този миг проблясък на синьо и златисто накара Сейдж да вземе решение. Пазителя! Eh, bien…
– Следвай ме, Сейбър!
Сейбър отпусна глава и опашка, когато Сейдж избра наслуки една от посоките и хукна редом с друг тичащ вампир, за да се измъкнат от оживеното кръстовище и да поемат по друга улица.
Но тогава като по чудо кучето отново навири опашка. Сейдж прецени, че в ноздрите на Сейбър навярно вече не бе останала нито една молекула от миризмата на китсуне…
… но споменът за миризмата… все още бе там.
Сейбър отново беше по следа, с наведена глава и щръкнала опашка, съсредоточил всичката си Сила и ум върху една-единствена цел: да открие друга молекула, която си пасва с триизмерния спомен от молекулата в съзнанието му. Сега, когато не бе заслепен от смущаващата миризма на всички онези различни концентрирани аромати, кучето можеше да мисли по-ясно. Това му помагаше да се промъква из улиците, създавайки суматоха след себе си.
– Ами каретата?
– Забрави за каретата! Само не изпускай от погледа си онзи там с кучето!
Сейдж се стараеше да не изостава от Сейбър. Скоро разбра, че преследването свърши. Tranquillité3636
Спокойно! (фр.). – Бел.прев.
[Закрыть]! – заповяда той мислено на Сейбър. Самият той едва събра сили да прошепне думата. Никога не беше сигурен дали приятелите му, животните, притежават телепатични способности или не, но му харесваше да смята, че са телепати, независимо че се държеше така, сякаш не бяха. Tranquillité! – повтори си той.
И така, черното куче с блестящи черни очи и мъжът хукнаха безшумно по стълбите на една порутена сграда. След това, сякаш бе излязъл на приятна разходка в провинцията, Сейбър седна и погледна задъхано към Сейдж с щастлива физиономия. Отвори и затвори уста, безшумно имитирайки излайване.
Сейдж изчака младите вампири да го настигнат, преди да отвори вратата. Не почука, защото искаше да се възползва от елемента на изненадата. Със силата на ковашки чук проби с юмрук дупка във вратата и затърси ключалки, вериги и резета. Не откри нищо такова, но напипа дръжка.
Преди да отвори вратата и да пристъпи в неизвестната опасност, Сейдж се обърна към онези зад него:
– Каквото и да намерим, то принадлежи на господаря Деймън, аз съм негов надзирател и единствено благодарение на уменията на моето куче стигнахме чак дотук.
Спътниците му се съгласиха – някои с одобрително ръмжене, други с безразличие.
– По силата на това аз ще вляза пръв, каквато и опасност да ни очаква. Сейбър! СЕГА!
Те нахлуха в стаята, почти изкъртвайки вратата от пантите.
Елена неволно изкрещя. Блудуед направи това, което Деймън не бе сторил – ноктите й издраха гърба на Елена, покривайки го с кървави бразди.
Но дори след като Елена откри стъклената врата, водеща навън, тя продължаваше да усеща сплотените усилия на другите умове, които й помахаха да се задържи, да се повдигне и да поемат част от болката й.
Бони и Мередит си проправяха път към нея през огромните стъклени отломки. Крещяха на кукумявката, а Талон героично я атакуваше отгоре.
Елена не можеше да издържа повече. Трябваше да види. Трябваше да разбере дали металният предмет, който бе взела от гнездото на Блудуед, не е само някакъв непотребен боклук. Трябваше да го разбере сега.
Излъска тънкото парче метал в злощастната си яркочервена рокля и открадна един миг, за да погледне надолу. Видя как пурпурната светлина заискри върху златото и диамантите, върху двете притиснати назад малки уши и двете блестящо зелени очи от александрит.
Копие на първата половината на ключа, но от другата му, огледална част.
Краката на Елена едва не се подкосиха.
Тя държеше втората половина на лисичия ключ.
Тогава бързо вдигна свободната си ръка и пъхна пръсти в малкия джоб, умело закрепен зад диамантената огърлица. Вътре имаше малка кесия, специално ушита от лейди Улма. В нея се намираше първата половина на лисичия ключ, която Елена пъхна там, след като я показа на Сейбър и Талон. Сега, като сложи втората половина на ключа при първата, тя се стресна, като усети някакво движение в кесията. Двете части на лисичия ключ ставаха – какво, едно цяло?
Черният клюн се блъсна в стената до нея.
Без дори да се замисли, Елена се наведе и се претърколи, за да го избегне. Когато пръстите й се стрелнаха отново, за да се увери, че кесията е здраво завързана, тя с изумление напипа вътре позната форма.
Не е ключ?
Не е ключ!
Светът се завъртя лудешки около Елена. Нищо нямаше значение – нито предметът, нито собственият й живот. Близнаците китсуне ги бяха измамили, бяха направили на глупаци тъпите човеци и вампира, дръзнал да им се противопостави. Двойният лисичи ключ не съществуваше.
Въпреки това надеждата отказваше да умре. Какво обичаше да повтаря Стефан на италиански? Mai dire mai – никога не казвай никога. Макар да знаеше какъв риск поема, макар да знаеше, че е глупаво, Елена пъхна пръста си в кесията.
Нещо студено се плъзна върху пръста й и остана там.
Тя погледна надолу и за миг остана изумена от гледката. Там, върху пръста й, блестеше златен пръстен с инкрустирани диаманти. Представляваше две абстрактни лисици, извити заедно, обърнати една към друга. Всяка лисица имаше две уши, два чифта зелени очи от александрит и стърчащ нос.
И това беше всичко. Каква полза би имал Стефан от подобна дрънкулка? Тя нямаше нищо общо с двойния ключ, изобразен върху рисунките на светилищата на китсунетата.
Като ценност предметът навярно струваше милиони пъти по-малко от това, което вече бяха похарчили, за да се сдобият с него.
И тогава Елена забеляза нещо.
От очите на едната от лисиците струеше светлина. Ако не се взираше толкова отблизо или ако в момента не се намираше в Бялата валсова бална зала, където всичко се виждаше много по-ярко и наситено, можеше и да не го забележи. Ала докато въртеше ръката си, светлината струеше точно над нея. Сега сияеше от четири очи.
И лъчът бе насочен право в посоката на килията на Стефан.
В сърцето на Елена надеждата възкръсна като Феникс от пепелта и тя мислено се понесе на пътешествие извън лабиринта на стъклената стая, където в този момент се лееше валсът от „Фауст“. Далеч от слънцето, дълбоко в сърцето на града – там се намираше Стефан. И тъкмо натам бе насочена бледозелената светлина, която се излъчваше от очите на лисиците.
Изпълнена с надежда, девойката завъртя пръстена. Светлината изчезна от двата чифта лисичи очи, но когато Елена обърна пръстена така, че втората лисица да се намира на една линия с килията на Стефан, отново се появи.
Тайни сигнали. Колко дълго би могла да притежава подобен пръстен и да не предприеме нищо, ако вече не знаеше къде се намира затворът на Стефан?
Вероятно много повече, отколкото оставаше на любимия й да живее.
Сега трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да стигне до него.
