Текст книги "Сенчести души"

Автор книги: Л. Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 30 страниц)

– Ние… какво? – Елена го изгледа невярващо.

Деймън само й хвърли ослепителната си двеста и петдесетватова усмивка. Преди Елена да се опомни, той измъкна от черната си чанта тънки прозрачни тъкани и ги подаде на момичетата. Воалите бяха толкова големи, че стигаха да покрият цялото тяло.

– Трябва само да ги сложите на главите си или да ги скрепите към косите си, или нещо подобно – обясни Деймън набързо.

– От какво са изтъкани? – заинтересува се Мередит, докато опипваше ефирната копринена материя, толкова лека, че вятърът можеше да я издуха от пръстите й.

– Откъде да зная?

– От другата страна цветът е различен! – извика Бони, като остави вятърът да промени нейния воал от бледозелено в проблясващо сребърно. Мередит разклати своя тъмновиолетов копринен воал и той се обагри в загадъчно тъмносиньо, обсипан с безброй звезди. Елена, която очакваше нейният воал да е син, се загледа в Деймън, който стискаше в юмрука си малко квадратно парче плат.

– Хайде да видим колко си добра – измърмори, като й кимна да се приближи към него. – Опитай се да познаеш цвета на плата.

Друго момиче на нейно място навярно би забелязало само черните му бадемовидни очи и изящно изсечените черти на лицето му или може би порочната му усмивка – някак си по-дива и по-сладка от всеки друг път. Но Елена не пропусна да забележи и сковаността на врата и раменете му – там, където винаги се трупаше напрежението. Тъмното измерение вече бе започнало да влияе върху психиката му, въпреки опитите му да се присмива над всичко.

Елена се запита колко ли импулси на Силата си Деймън трябва да блокира всяка секунда. Беше готова да му предложи помощта си, като самата тя се отвори към този непознат за нея свят, когато той сърдито и извика: „Опитай се да отгатнеш!“ с нетърпящ възражение тон.

– Златен – моментално изрече Елена, с което изненада самата себе си. Посегна да поеме квадратното парче от златист плат и докосна неволно ръката му. Изпита приятно усещане от допира на ръцете им, силен импулс като при удар от електрически ток, преминаващ от дланта и ръката й, и стигащ чак до сърцето. Деймън за миг стисна пръстите й, докато тя поемаше воала. На Елена й се стори, че още усеща електричеството, пулсиращо от върховете на пръстите му.

Другата страна на воала се оказа бяла, но искряща, все едно обсипана с диаманти. Господи, нима наистина бяха диаманти, удиви се тя. Кой можеше да е сигурен в каквото и да било, когато в него беше замесен Деймън?

– Може би това ще е твоят булчински воал? – измърмори Деймън, приближил устни до ухото й.

Въжето около китките на Елена сега бе много по-разхлабено и тя успя да погали прозрачната ефирна материя. Усети студенината на малките диаманти откъм бялата страна на воала с две лица.

– Откъде знаеше, че всички тези воали ще ти потрябват тук? – попита го Елена, внезапно завърнала се в реалния свят. – Вероятно не всичко ти е известно, но явно знаеш достатъчно.

– О, нали проучих това-онова по баровете и другаде. Попаднах на неколцина, които са били тук и са успели да се измъкнат обратно. Или са били изгонени. – Деймън се захили още по-предизвикателно. – Излизах нощем, докато ти спеше. Сдобих се с тези воали от един забутан магазин. Посочи с кимване към нейния воал, преди да добави: – Не си длъжна да забулваш лицето си с него или нещо подобно. Само го закрепи към косата си.

Елена последва съвета му, но избра да носи воала със златистата страна отвън. Той се спусна чак до петите й. Опипа го внимателно и си представи как може да го използва при флиртове. Както и да се загръща в него със замах, показваш презрението й към околните. Само да можеше да махне това проклето въже от китките си…

В следващия миг Деймън отново надяна маската на ледено невъзмутим господар с думите:

– За да не пострадаме, сме длъжни да внимаваме извънредно много с тукашните обичаи. Господстващите местни феодали и останалите благородници, владеещи този отвратителен хаотичен свят, наричан от тях Тъмното измерение, непрекъснато очакват революция. Ако с нещо нарушим крехкия баланс в политиката веднага ще ни накажат публично за пример и назидание на останалите.

– Добре – примири се Елена. – Хвани въжето ми докато се качвам в носилката.

Но се оказа безсмислено да остава привързана, след като и двамата се качиха на носилката. Носеха я четирима мъже, не много едри, но жилави. За щастие и четиримата бяха с еднаква височина, така че пътуването им продължи без досадно клатене.

Ако беше свободен гражданин, Елена Гилбърт никога не би позволила четирима мъже – четирима роби, според нея – да я носят върху носилка. Дори би протестирала бурно. Но вече бе сложила край на дебатите със самата себе си и съмненията още там, край доковете. Тя беше робиня, въпреки че Деймън не бе платил никому, за да я притежава. Следователно по никакъв повод нямаше право да надига глас. В това злокобно място, тънещо в пурпурен здрач, пропито със зловонна миризма, протестът й като нищо можеше да създаде доста проблеми дори за самите носачи на носилката – собственикът им би могъл да ги накаже, сякаш вината е тяхна.

Така че засега най-добрият план А си оставаше сведен само до четирите думи: Дръж Си Устата Затворена.

След като задминаха моста над вонящия бедняшки квартал, изпълнен с порутени къщурки, напред се заредиха по-приятни гледки. Все по-често се появяваха магазини, които отначало всички бяха с решетки и с фасади от грубо одялан камък, без никаква боя. По-нататък се заредиха по-прилично изглеждащи постройки, а накрая носилките изведнъж започнаха да лъкатушат из някакъв просторен пазар. Но и там дори по лицата на минувачите се запазваше нерадостният отпечатък от мизерията и изтощението. Елена очакваше да попадне в студен и черен, но поне чист град с бродещи из улиците му безчувствени вампири и демони с огън в очите. Но вместо това всичките местни жители, изпречили се пред очите й, приличаха на хора и продаваха най-обикновени стоки – от храни до лекарства, – които не бяха необходими на вампирите.

Е, нищо чудно всичките китсунета и демони да се нуждаят от това, заключи Елена и изтръпна от мисълта с какво може би се изхранва някой демон. По уличните ъгли се забелязваха оскъдно облечени момчета и момичета със сурови лица, както и дрипави, изпити хора, държащи плакати с покъртителни призиви: СПОМЕНИ СРЕЩУ ХРАНА.

– Какво означава това? – попита тя Деймън, но той забави отговора си.

– По този начин тук свободните хора прекарват по-голяма част от времето си – обясни й той. – Не го забравяй, преди да се втурнеш в някоя от спасителните си операции…

Елена не го слушаше. Взираше се напрегнато в един от местните, стиснал подобен плакат. Мъжът беше много стар, покъртително хилав и немощен, с развалени зъби, но най-лошото в него бе отчаяният му поглед. Повдигна треперещата си ръка. Върху дланта му се заклати малка, добре почистена топка. Непознатият замърмори:

– Спомен от един летен ден от младостта ми. Продавам го за десет златни монети. – Но колкото и да го повтаряше, никой не се приближаваше към него.

Елена изхлузи от пръста си пръстена с лапис лазули, подарен й от Стефан. Подаде го на непознатия старец. Не искаше да ядоса Деймън, като слезе от носилката, затова повика мъжа, като му показа пръстена в ръката си:

– Ела тук, моля те.

Той я чу и бързо пристъпи към носилката. Елена забеляза нещо да помръдва в брадата му – навярно въшки, – затова сведе очи към пръстена и притеснено изрече:

– Вземи го. Но по-бързо, моля те.

Старецът огледа изумено пръстена, сякаш видя някакво невероятно съкровище.

– Ама нямам пари да ти върна рестото – простена като вдигна ръка и избърса устните си с ръкава. Имаше вид, сякаш в следващия миг ще припадне. – Нямам за рестото!

– Не искам ресто! – издума Елена, като едва не се задави заради буцата, заседнала в гърлото й. – Само го вземи. Но бързо, че ще го изпусна. – Той го грабна от ръката й в последния миг, когато носачите отново закрачиха напред.

– Нека ви благословят пазителите, госпожо – разбъбри се той оживено, докато се мъчеше да не изостава от носачите. – Чуйте ме, чуйте ме! Нека те ви благословят!

– Наистина не биваше да го правиш – упрекна я Деймън, когато гласът на нещастника заглъхна зад тях. – Той няма да го размени срещу храна.

– Но той беше прегладнял – тихо му припомни Елена. Нямаше как да му обясни, че просякът й напомни за Стефан, не само сега. – Все пак този пръстен беше мой – опита се да се защити. – Предполагам, че ще ми кажеш, че той ще прахоса парите от него за пиене и наркотици.

– Не, обаче няма да получи и храна. По-скоро ще устрои някакво пиршество.

– Е, чак пък толкова…

– Във въображението си. Ще размени твоя пръстен срещу някое овехтяло кълбо със спомени на престарял вампир още от времената с римски пиршества или пък с някой по-съвременен спомен от този град. Ще се любува на тези спомени, докато бавно умира от глад.

Елена се ужаси.

– Деймън, бързо назад! Трябва да се върна, да го намеря…

– Опасявам се, че няма да стане. – Без да бърза, Деймън вдигна ръка и здраво хвана въжето й. – Пък и този нещастник сигурно вече се е скрил някъде.

– Нима е способен на това? Как може да постъпва така?

– А как може болен от рак на белите дробове да не иска да откаже цигарите? Но не мога да отрека, че е много лесно да се пристрастиш към тези кълба от спомени. Виновни са проклетите китсунета. Именно те донесоха тук техните звездни сфери и ги превърнаха в най-обсебващите мании.

– Звездни сфери ли каза? За хоши но тама ли говориш? – ахна Елена.

Деймън, изненадан не по-малко от нея, я изгледа замислено.

– Знаеш за тях?

– Научих го от изследването на Мередит. Тя ми разказа, че тези китсунета често били изобразявани с ключове – Елена повдигна вежди многозначително или със звездни сфери. И в тези легенди се разказва, че влагали част или цялата си сила в такава звездна сфера. Ако я намериш, ще можеш да контролираш това китсуне. Мередит и Бони искат да открият звездната сфера на Мисао или Шиничи и да ги подчинят на волята си.

– Успокой неспокойното си сърце, за да не престане да бие – изрече Деймън с драматичен тон, но още в следващата секунда отново заговори делово. – Забрави ли какво ни каза онзи старец? Че иска да размени спомена си от един летен ден срещу храна? Той говореше за това. – Деймън взе късчето мрамор, което старецът бе пуснал в носилката, и го опря до слепоочието на Елена.

И в следващия миг светът изчезна.

Нито следа от Деймън. С него изчезнаха всичките гледки и звуци, и дори миризмите от пазара. Сега тя седеше върху зелена трева, полюшвана от лек ветрец. Гледаше към една плачеща върба, свела клони върху някакъв поток с червеникавокафяв цвят и едновременно с това тъмно, много тъмнозелен. Във въздуха се разнасяше някаква удивително сладка миризма – може би от орлови нокти или от фрезии. Нещо прекрасно развълнува Елена и тя се облегна назад, за да се полюбува на живописните бели облаци, носещи се сред яркосиньото небе.

По-скоро го почувства… защото с думи не можеше да го опише. Почувства се млада, но някъде в ума й се спотайваше познанието, че всъщност бе още по-млада от личността, която я бе обсебила. При все това бе развълнувана от прекрасната пролет, от всяко покълнало зелено листо със златист блясък от слънцето, от всяка гъвкаво извиваща се тръстика, от всеки безтегловен облак, всичките също като нея обзети от веселие.

Изведнъж сърцето й се разтуптя. Току-що бе доловила нечии стъпки зад гърба си. Във внезапен прилив на радост тя скочи на крака, с докрай протегнати напред ръце към любовта си. Обзе я неописуемо силно усещане как принадлежи на…

… на това младо момиче? Сякаш нещо в мозъка на собственика на звездната сфера се срина от удивление. По-голямата част от мозъка му се бе посветила само да обрисува съвършенството на това момиче, реещо се с такава смайваща лекота сред полюшкващата се трева: гъсти черни къдрици, стелещи се по врата й, бляскави зелени очи изпод изящно извити мигли, нежна гладка кожа по бузите, докато се смееше заедно със своя любим, докато се преструваше, че в следващия миг ще побегне леко като елф…

Преследвачът и преследваното от него момиче заедно се стовариха върху толкова мекия килим от висока трева… а после всичко се възпламени тъй бързо, че Елена, с най-отдалеченото крайче на съзнанието си, се зачуди как, за Бога, може да сложи край на това прекрасно преживяване. И всеки път, когато опипваше с пръсти слепоочието си, тя беше прегръщана и целувана до отмала от… Алегра… да, така се казваше момичето – Алегра. И Алегра със сигурност беше красива, особено през погледа на зрителя на сцената. Особено кадифеномеката й кожа…

И после, също така внезапно, както изчезна, пазарът отново се появи. Тя отново беше Елена и пътуваше на носилката заедно с Деймън. Наоколо се надигаше какофония от всякакви звуци, разнасяха се хиляди различни миризми. Но тя дишаше тежко и в част от нея още отекваше името Джон – защото това бе името му, – докато оставаше запленена от любовта на Джон към Алегра.

– Но все още не разбирам – почти проплака девойката.

– Просто е – каза й Деймън. – Избираш си празна звездна сфера с предпочитан от теб размер, притискаш я до слепоочието си и започваш да си мислиш за спомените от някакъв момент назад във времето, които искаш да запишеш. Всичко останало го върши звездната сфера. – Не й позволи да го прекъсне, като се наведе напред, със закачлива искра в бездънните си черни очи. – Може би някога си преживяла особено горещ летен ден? Тези носилки имат завеси, които лесно могат да се спуснат – подканващо добави той.

– Деймън, не ставай глупав – прекъсна го Елена. Чувствата на Джон бяха възпламенили и нейните, като прахан и огниво. Нямаше право да жадува за целувки с Деймън, строго се упрекна тя. Нали искаше да се целува само със Стефан. Но откакто само допреди миг се целува с Алегра, този довод вече не й се струваше толкова убедителен, колкото би трябвало да бъде.

– Според мен… не мисля, че… – заговори, още задъхана, когато Деймън протегна ръце към нея, – че това е много хубаво…

С плавно подръпване Деймън развърза въжето, а след миг само щеше да го издърпа и от двете й китки, но Елена веднага се извъртя наполовина настрани и притисна едната си ръка. Нуждаеше се от опора.

Обаче при тези обстоятелства нямаше нищо по-значимо – или по-вълнуващо… от това, което направи Деймън…

Всъщност той не спусна завесите, но Бони и Мередит бяха зад тях, във втората носилка, която в момента не се виждаше сред навалицата на пазара. И със сигурност бяха извън мислите на Елена. Тя усети допира на две топли ръце. Инстинктивно се сгуши в тях. Обля я вълна на чиста любов и признателност към Деймън, може би заради разбирането му, че тя никога не би направила това като робиня, съблазнявана от своя господар.

И двамата нямаме господари, чу тя глас в главата си, като си спомни, че докато обуздаваше психическите си сили, бе забравила да ограничи силата на телепатичната връзка. О, може пък да се окаже полезно…

Но и двамата се наслаждаваме на взаимното си обожание, отвърна тя телепатично. Усети смеха му върху устните си, докато той признаваше истинността на казаното от нея. През тези дни й се струваше, че в живота й няма нищо по-сладко от целувките на Деймън. Можеше вечно да остане така, да се рее, забравила за целия останал свят. И това бе толкова хубаво, защото я споходи чувството, че извън тях двамата и цареше повече отчаяние, отколкото щастие. Но ако винаги можеше да се завръща към това, към този уют, към тази сладост, към този екстаз…

Елена подскочи в носилката и се отдръпна назад рязко, че носачите едва не се препънаха.

– Копеле гадно – злобно прошепна тя. Телата им още оставаха сплетени и тя с радост видя, че в очите на Деймън изглежда като една отмъстителна Афродита: с настръхнала златиста коса, развяна зад нея като при буря, с очи, блестящи във виолетово заради стихията на нейната ярост.

А сега – и това бе най-лошото – тази богиня гневно извърна лице от него.

– Нито за ден! – процеди тя ледено. – Нито за ден не успя да удържиш обещанието си!

– Не съм, Елена! Въобще не съм ти въздействал!

– Не ме наричай с името ми. Сега имаме други, професионални отношения. Аз ще те наричам „господарю“. А ти можеш да ме наричаш „робиньо“ или „псе“, или както си искаш.

– Ако ще поддържаме професионални отношения като между робиня и господар – додаде Деймън с опасен блясък в очите, – тогава просто мога да ти заповядам.

– Само се опитай! – Елена сви устни в жест, който съвсем не наподобяваше усмивка. – Защо не пробваш, за да видиш какво ще те сполети?

16

Очевидно Деймън бе решил да се остави изцяло на нейната милост. Доби жалостиво и малко разстроено изражение, което лесно му се удаваше, когато пожелаеше.

– Наистина не съм се опитвал да приложа върху теб влиянието си – повтори той, но веднага побърза да добави: – Може ли поне за малко да сменя темата – да ти разкажа за звездните сфери?

– Добра идея – призна Елена с леден тон.

– Цялата работа е в това, че звездните сфери записват директно импулсите от твоите неврони. А тези неврони стигат до мозъка ти. Всички спомени за преживяванията ти се съхраняват някъде в мозъка ти и звездната сфера просто ги извлича оттам.

– Това означава ли, че можеш да ги запомниш завинаги и отново и отново да ги гледаш като на кино? – попита Елена и извърна воала си така, че да скрие лицето си от очите му. Внезапно й хрумна, че за сватбата на Мередит и Аларик може да им подари една звездна сфера.

– Не – отвърна Деймън с доста мрачен тон. – Не става така. Първо, споменът е изтрит от паметта ти. В случая става дума за играчките на злите китсунета, забрави ли? След като звездната сфера е извлякла някакъв спомен от невроните ти, ти не си спомняш за съответното събитие. И второ, тази техника за запис в звездните сфери не е съвършена – „записът“ постепенно избледнява с течение на времето Сферата се замъглява, усещанията отслабват, докато накрая остава само една празна кристална сфера.

– Само че онзи старец предлагаше за продажба един ден от своя живот. Един прекрасен ден от младостта му! Според мен той на всяка цена е искал да си го запази.

– Нали го видя колко зле изглеждаше?

– Да. – Елена ясно си припомни окаяния старец, цепи въшлясал, измъчен, с изпито и мрачно лице. Усетя как гръбнакът й се вледени при мисълта, че този несретник Джон някога може да е бил щастлив, млад в жизнерадостен, смеел се и се е радвал на всеки нов ден. – О, колко е тъжно – промълви тя. Не говореше само за спомена.

Но този път Деймън не я разбра.

– Да – кимна. – Тук можеш да срещнеш много бедняци и окаяни старци. Изкупили са свободата си с много години робски труд или господарят им е умрял… на накрая свършват дните си в мизерия.

– Ами звездните сфери? Само за бедняците ли са създадени? Нали богатите могат просто да отидат до Земята и да се насладят на някой истински летен ден?

Деймън се засмя горчиво.

– О, не, и те не могат да си го позволят. Повечето от тях завинаги са приковани тук.

На Елена й направи впечатление с каква особена интонация той наблегна на думата приковани.

– Не те разбрах. Да не би да са прекалено заети, че нямат време за ваканция? – осмели се да го попита.

– Прекалено заети са, прекалено много сила се изисква, за да пробият защитите, предпазващи Земята от тях, твърде много се страхуват какво ще предприемат враговете им, докато отсъстват от тук, твърде немощни са физически, прекалено са прочути и нашумели, прекалено са мъртви.

– Мъртви? – Ужасът от тунела и смърдящата на мърша мъгла отново заплашваше да я връхлети, да я обгърне отвсякъде.

На устните на Деймън разцъфтя поредната му злокобна усмивка.

– Нима забрави, че гаджето ти е мъртво? Да не споменаваме достопочтения ти господар. Повечето хора след смъртта си се отправят към някое ниво, което обикновено е различно от това тук – или по-високо или по-ниско. Това място тук е за лошите, но въпреки това се възприема като по-високо ниво. Има и нива по-надолу – е, там никой не иска да попадне.

– Като в Ада ли? – ахна Елена. – В Ада ли сме сега?

– По-скоро в преддверието на Ада. Или поне там се намираме засега. Защото съществува и Другата страна. – Посочи с кимване към хоризонта, над който още блещукаше мрачното слънце. – Там е другият град, който може да се окаже мястото, където си се била озовала по време на „ваканцията“ ти в отвъдния свят. Тук я наричат просто „Другата страна“. Но мога да ти разкажа за два слуха, за които узнах от моите информатори. Там, в „Другата страна“, използвали названието Небесния дворец. И там небето винаги греело с кристална синева, а слънцето никога не залязвало.

– Небесния дворец… – Елена не се усети, че говоря на висок глас. Инстинктивно усещаше, че това ще е палат на прекрасни крале и кралици, а не нещо неприятно като някоя Съдебна палата. Може би нещо като легендарния замък Камелот от приказното царство на крал Артур. Дори само като изрече тези думи, я налегна силна носталгия – само че не спомени, а предчувствие, застинало на върха на езика й, че всичките тези спомени са заключени зад някаква врата. Здраво залостена врата и Елена можеше само да надзърта през ключалката. Но все пак успя да види, че там имаше и жени пазители – високи, снажни, със златисти коси и сиви очи. Ето че една от тях – само че дребна като дете сред останалите много по-високи жени – внезапно се извърна и погледна Елена право в очите.

Носачите продължаваха да мъкнат носилката през пазара сред други групи от окаяно изглеждащи бедняци, но Елена се стараеше да не се заглежда повече в тях, като използваше воала си за прикритие.

Приличаха й на бедняци от Земята, от някой краен квартал в латиноамерикански град, само че имаха още по-нещастен вид.

Около носилката, най-вече откъм страната на Елена, се тълпяха деца с червенеещи се от слънцето коси, протягащи ръце с трогателни жестове, разбираеми без всякакви думи във всички страни, във всичките светове.

Гърдите й се раздираха от мъка, че не притежава нищо ценно, за да им го раздаде. Искаше й се да може да изгради къщи тук, за да се увери, че тези деца няма да бъдат лишавани от храна и прясна вода. Нито от образование, нито от достойно бъдеще. Но след като нямаше никаква представа как да им осигури каквото и да било от тези добрини, оставаше й единствено да ги съзерцава, с отчаян поглед, как се нахвърляха на орляци върху такива жалки „съкровища“ като дъвката й, гребенчето й, четката й за коса, гланца й за устни, бутилката й с минерална вода, дори и обиците й.

Деймън извърна глава, но не я спря, докато не започна да опипва нервно медальона с диамант и лапис лазули, който й бе подарен от Стефан. Елена се разплака, докато се мъчеше да откопчае закопчалката. Внезапно Деймън дръпна въжето, усукано около китката й.

– Престани – скара й се той. – Нищо не разбираш. Още не сме навлезли в центъра на града. Защо не се полюбуваш на архитектурните особености на града, вместо да се тревожиш за тези безполезни хлапета, които и без това скоро ще умрат?

– Това беше много жестоко и безчувствено – процеди Елена, но не знаеше как да го накара да я разбере. А и му беше толкова ядосана, че дори не се опита.

Но спря да опипва верижката на медальона, като вдигна очи над главите на просещите хлапета и високо над бедняшките бараки, както Деймън я бе посъветвал. Погледът й се прикова в далечината, върху хоризонта – толкова странен, че чак дъхът й секна, – осеян с величествени каменни сгради, сякаш построени, за да останат непокътнати през вечността. Приличаха на египетските пирамиди и зикуратите на маите, когато са били нови. Всичко наоколо бе окъпано в червено и черно от слънцето, забулено в момента от колосални мрачни кълба от обагрени в пурпурно облаци. Огромното червеникаво слънце в този странен свят създаваше различни гледки, подходящи за най-разнообразни настроения. Понякога изглеждаше едва ли не романтично, проблясващо върху огромната река, покрай която Елена и Деймън преминаваха, а в лениво течащата вода се къдреха хиляди малки вълни. Но друг път грееше чуждо и зловещо, багрейки и най-великолепните здания с цвета на кръвта.

Гледката изчезна от очите на Деймън и Елена, когато носачите започнаха да се спускат към града, където се извисяваха тези грамадни сгради. Но от погледа на Елена не убягна дългата, заплашителна сянка, която тяхната носилка хвърляше напред.

– Е? Какво мислиш? – попита Деймън загрижено, опитвайки се да я успокои.

– Все си мисля, че прилича на Ада – замислено отвърна Елена. – Никак не ми се иска да живея тук.

– Но кой е казал, че ще живеем тук, моя принцесо на мрака? Ще се върнем у дома, където чернотата на нощта е кадифеномека, а луната осветява всичко като от сребро. – Той я погали бавно с пръст от китката до рамото й, което тутакси пробуди сладостни тръпки в нея.

Тя се опита да задържи воала си като преграда срещу него, но материята бе прекалено прозрачна. Деймън продължаваше да й се усмихва с блестящата си усмивка, все още ослепителна през бялата страна на воала й, обсипан с диаманти – е, разбира се, нежно розов като морска раковина заради светлината – откъм нейната страна на воала.

– Има ли Луна в този свят? – попита тя като опит да отвлече вниманието му. Страхуваше се – страхуваше се от него – страхуваше се от самата себе си.

– О, да, има, дори мисля, че луните тук са три или четири. Но са много малки и тъй като слънцето не залязва никога, не се виждат добре. Не е… романтично. – Отново й се усмихна, този път по-лениво и Елена се извърна.

И още в следващия миг забеляза отпред нещо, което моментално погълна цялото й внимание. В една странична уличка се бе преобърнала някаква каруца и едри рула от сурови и обработени животинска кожи се бяха изтърколили върху мръсния паваж. Мършава старица с изпито лице на измъчвана от глад робиня, вързана пред каруцата като впрегатен добитък, бе просната на паважа. Над нея се извисяваше висок гневен мъж и сипеше жестоки удари с камшика си върху беззащитното тяло на клетницата.

Лицето на жената се оказа обърнато точно към посоката на Елена. Беше изкривено в болезнена гримаса, докато тя се опитваше безуспешно да се свие на топка, притиснала ръце върху корема си. От кръста нагоре бе гола, и докато камшикът плющеше със свистене, тялото и от шията до кръста се покри с кръв.

Елена усети как се зарежда със Силите на крилете си – нищо не постигна. С цялата си трескаво пулсираща жизнена сила искаше да стори нещо – каквото и да е, – за да се разперят крилете от раменете й, но нищо в нея не се промени. Може би се дължеше на това, че носеше робските гривни. Или вероятно на Деймън до нея, който й заповядваше властно да не се намесва.

Но за Елена думите му бяха откъслечни звуци в сравнение с ударите на сърцето й, отекващи в ушите й. С рязко движение издърпа въжето от ръцете му и скочи от носилката. С шест или седем скока се добра до мъжа с камшика.

Понеже беше вампир, кучешките му зъби се бяха удължили при вида на кръвта пред очите му, но не преставаше да замахва като обезумял. Беше прекалено силен за Елена, но…

Още със следващия си скок Елена се озова до жената и закрилнически простря ръце над нея. Въжето провисна от китката й.

Собственикът на робинята не се впечатли от намесата й. Вече бе замахнал за поредния си удар, така че камшикът се стовари върху бузата на Елена и раздра тънкото й лятно горнище, мина през камизолата и се вряза в плътта под нея. Момичето простена, когато краят на камшика разсече коравия плат на джинсите, сякаш беше от масло.

Очите й се наляха със сълзи, но тя не им обърна внимание. Стисна устни и успя да не издаде нито звук. Дори не помръдна от мястото си. Усети как вятърът изду скъсаната й блуза, докато воалът, останал недокоснат, се вееше зад нея, сякаш да защити злочестата, рухнала върху прекатурената каруца робиня.

Елена отчаяно се опитваше да призове крилете си на помощ. Искаше да се сдобие с истинските мощни оръжия, които притежаваше, ала не успя да ги принуди да се разгърнат и да спасят нея или бедната робиня в краката й. Но дори и без тях Елена бе сигурна поне в едно: гадното копеле пред нея нямаше да успее да удари отново робинята си, не и преди да разкъса Елена на парчета.

Няколко минувачи се спряха да зяпат, други изскочиха тичешком от близкия магазин.

Мъкнещите се зад носилката деца я обградиха и ревнаха вкупом. Това още повече привлече вниманието на околните, така че скоро се насъбра внушителна тълпа.

Нямаше съмнение, че едно бе да видиш как търговец бие окаяната си робиня, заместваща коня – това бе почти ежедневна гледка. Но съвсем друго бе пред очите ти плющящ камшик да среже дрехите на толкова красиво момиче с коса, разкошна като златиста коприна, скрито под изящен воал, с очи, може би напомнящи на някои от тукашните за чезнещите им спомени за лазурно синьото небе – това определено бе нещо съвсем друго. Още повече че това никому неизвестно момиче очевидно съвсем отскоро беше робиня, защото унижи господаря си, като отскубна от ръцете му въжетата, служещи му като поводи, и се изправи насред улицата с непокътнатия си воал, правейки го за смях.

Страховит уличен театър.

Ала въпреки всичко собственикът на робинята се приготви за следващия удар. Изправи високо ръка и с все сила замахна с камшика. Неколцина в навалицата ахнаха, други замърмориха възмутено. Слухът на Елена, отскоро станал много по-изострен, с лекота долови забързаното им шепнене: момиче като това не може да е робиня, предназначена за някой от бедняшките коптори. Трябва да е за богатите от центъра на града. Дори само аурата й бе достатъчно красноречива подкрепа на тази догадка. Всъщност, с тази златиста коса и ослепително красиви сини очи може да се окаже пазител от Другата страна. Кой можеше да знае…

Вдигнатият камшик така и не се стовари. Преди да я удари, проблесна черна светкавица – чиста Сила – и половината тълпата се разпръсна. Някакъв вампир, млад на вид, с дрехи от горния свят, от Земята, си проправи път до момичето с коса като злато. Или по-скоро се надвеси над собственика на робинята, който уплашено се беше присвил. Сърцата на малцината зрители, които не се трогнаха от момичето, сега – като го видяха – веднага се разтуптяха. Явно той бе господарят на момичето и сега щеше да се погрижи за всичко.

В този миг Бони и Мередит се появиха на сцената, все още излегнали се във втората носилка, спуснат за благоприличие воалите си – на Мередит с цвят на звездно небе в полунощ, а на Бони в бледозелено. Спокойно можеха да послужат като илюстрация на приказка от „Хиляда и една нощи“.

Ала щом съзряха Деймън и Елена, забравиха за всякакво благоприличие и тутакси скочиха от носилката. Обаче сега навалицата така се беше сгъстила, че трябваше да си пробиват път ожесточено, с лакти и колене. Все пак за броени секунди се добраха до Елена. Ръцете им междувременно се бяха освободили от въжетата и в суматохата краищата им се влачеха зад тях. Воалите им бурно се вееха от вятъра.

Назад к карточке книги "Сенчести души"