Текст книги "Сенчести души"
Автор книги: Л. Смит
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 30 страниц)
– Казах да дойдете, за да поговорим, а не за оглед – незабавно я поправи Каролайн, също както в доброто старо време. Това също би трябвало да подейства успокояващо. Но сега, докато слушаше как отеква гласът на Каролайн изпод бюрото, Бони бе готова да се закълне, че бе придобил някакво ново звучене. Не толкова дрезгав, колкото…
Всъщност не искаш да мислиш за това. Не и в тази тънеща в среднощен мрак стая, подсказа на Бони вътрешният й глас.
Не толкова дрезгав, колкото ръмжащ, помисли си тя, като се почувства напълно безпомощна. Дори можеше да се каже, че Каролайн всъщност разговаряше с тях само чрез ръмжене.
Изпод бюрото се чуха някакви тихи звуци, които подсказаха на Бони, че момичето под бюрото се движи. Дишането на Бони се учести.
– Но ние искахме да те видим – промълви Мередит тихо. – Нали знаеш колко много Бони се страхува от тъмното? Може ли поне да запаля нощната лампа?
Бони усети как цялата се разтрепери. Не беше на добро. Не беше разумно да се издава пред Каролайн, че се бои от нея. Но катраненочерният мрак я караше да тръпне от ужас. Сякаш физически усещаше как нещо лошо се спотайва в ъглите на стаята – или може би бе плод само на нейното въображение? Дочуваше също шумове, които я принудиха да подскочи стреснато – като например двойното изщракване точно зад гърба й. Какво, по дяволите, прещракваше така?
– Добррре де! Светни онази там, до леглото. – Сега Каролайн ръмжеше, без въобще да се прикрива. И пристъпи към тях. Бони чу как се приближи шумоленето и задъханото дишане.
Не й позволявай да те докопа в тъмното!
Беше паникьорска, глупава мисъл, но Бони не можа да я прогони, както не можа да се удържи да не пристъпи слепешком настрани и се препъна в…
Нещо високо… и топло.
Не беше Мередит. Никога, откакто Бони я познаваше, приятелката й не беше воняла на пот, на гранясало, на развалени яйца. Но топлото нещо хвана и двете вдигнати нагоре ръце на Бони. Чуха се някакви странни тихи изщраквания, когато ръцете на съществото се вкопчиха около китките на Бони.
Тези ръце всъщност не бяха топли. Бяха горещи и сухи. Краищата им се докоснаха по особен начин до кожата на Бони.
После, когато светна нощната лампа до леглото, ръцете изчезнаха. Мередит се бе докопала до спасителната лампа, която обаче пръскаше съвсем слаба червеникава светлина. Лесно можеше да види защо бе така – върху абажура бяха привързани едно рубиненочервено боди и един пеньоар.
– Така може да предизвикаш пожар – промърмори Мередит, но дори нейният винаги спокоен глас този път трепереше.
Каролайн се изправи пред тях, залята от червената светлина. На Бони се стори по-висока от всякога, длъгнеста и жилеста, като се изключи подутият й корем. Беше облечена нормално, с джинси и тениска. Скри закачливо ръце зад гърба си, докато им се хилеше с обичайния си, лукаво нагъл маниер.
Искам да си отида у дома, каза си Бони.
– Е, сега какво? – прозвуча гласът на Мередит.
Каролайн продължаваше да се усмихва.
– Какво сега?
Мередит изгуби търпение.
– Какво искаш от нас?
Каролайн я изгледа предизвикателно, с извити вежди.
– Днес посети ли приятелката си Изабел? Побъбри ли си с нея?
Бони бе обзета от непреодолимото желание с един шамар, ама по-як, на мига да изтрие самодоволната усмивка от физиономията на Каролайн. Но не го стори. Сигурно бе игра на светлината – знаеше, че не можеше да е друго, – но й се стори, че в зениците на Каролайн просветнаха червени искри.
– Да, посетихме Изабел в болницата – потвърди Мередит с равнодушен тон. Но после добави с неприкрит гняв: – Ти отлично знаеш, че тя още не може да разговаря с никого. Обаче… – продължи с триумфиращ тон – лекарите ни увериха, че ще проговори. Ще й излекуват езика, Каролайн. Нищо, че ще й останат белези навсякъде, където се е пробола. Отново ще може да говори, и то много добре.
Усмивката на Каролайн помръкна. По изпитото й лице останаха само следи от яростта й.
От какво се дразни толкова? – учуди се Бони.
– Няма да е зле да си покажеш носа навън от къщата – посъветва Мередит момичето с кестенявата коса. – Не можеш вечно да живееш в мрак…
– Няма да е вечно – прекъсна я Каролайн с остър тон – Само докато се родят близнаците. – Изправи се, все още с ръце зад кръста, но наведе гърба си назад, за да изпъкне повече коремът й.
– Бли… близнаци? – изненада се Бони.
– Мат младши и Мати. Така ще ги кръстя.
Бони не можа да понесе злорадата усмивка и дръзкия поглед на Каролайн.
– Не можеш да направиш това! – изкрещя тя.
– Или пък ще нарека момиченцето Хъни. Матю и Хън, на баща им Матю Хъникът.
– Нямаш право да го направиш! – кресна Бони този път още по-пискливо. – Особено след като Мат не е тук, за да се защити…
– Да, той избяга доста внезапно, нали? От полицията се чудят защо е побягнал. Разбира се – Каролайн понижи тона си до многозначителен шепот, – той не избяга сам. С него беше и Елена. Все се питам с какво ли се занимават двамата в свободното си време? – Изкиска се пронизително, като пълна глупачка.
– С Мат не е само Елена – напомни й Мередит, този път с по-нисък и по-заплашителен тон. – С тях има още някой. Нима си забравила за споразумението, което самата ти подписа? Да не казваме на никого за Елена, нито да шумим около нея?
Каролайн примигна бавно, като гущер.
– Това беше много отдавна. За мен сякаш е било в някакъв друг живот.
– Каролайн, никакъв живот не те очаква, ако престъпиш тази клетва! Деймън ще те убие. Или вече си… – Мередит не довърши предположението си.
Каролайн продължаваше да се киска по своя хлапашки маниер, сякаш беше малко момиченце и някой току-що й е казал неприлична шега.
Бони усети как я побиха тръпки и студена пот обля тялото й. Чак косъмчетата по ръцете й настръхнаха.
– Какво ти се причува, Каролайн? – Мередит навлажни устните си. Бони разбра, че тя се опитва да задържи погледа на Каролайн върху себе си, но кестенявото момиче се извърна. – Това… Шиничи ли е? – Мередит внезапно пристъпи напред и сграбчи Каролайн за ръцете й. – Свикнала си да го виждаш и чуваш, когато погледнеш в огледало? Сега постоянно ли го чуваш, Каролайн?
Бони искаше да помогне на Мередит. Наистина искаше. Ала не можеше да помръдне, нито звук да отрони.
Остана като вцепенена, като видя сивите нишки в косата на Каролайн. Сиви косми, помисли си Бони. Блестяха леко, много по-светли от разкошната кестенява коса, с която Каролайн толкова се гордееше. Освен тях имаше и други косми наоколо, които… изобщо не блестяха. Бони бе виждала подобно смесено, между светло и тъмно, оцветяване в козината на кучетата. Смътно си спомняше, че нещо такова се срещало и при някои вълци. Но съвсем друго бе да виждаш всичко това в косата на приятелката си от гимназията. Особено когато тези косми са настръхнали като на зло куче…
Тя е полудяла. Не, не е полудяла от гняв, а е душевноболна, осъзна Бони.
Каролайн вдигна поглед нагоре, но не към Мередит, а се взря право в очите на Бони. Бони потръпна. Каролайн се беше вторачила в нея замислено, сякаш се питаше за какво става Бони – за вечеря или просто е боклук за изхвърляне. Мередит пристъпи до Бони със стиснати юмруци.
– Не ме зззяпай така – рече Каролайн рязко и се обърна. Да, този път наистина изръмжа.
– Ти наистина си искала да ни видиш, нали? – поде Мередит кротко. – Ти… ти се перчиш пред нас. Но си мисля, че това е просто твоят начин да помолиш за помощ…
– Помощ, ама дррруг път!
– Каролайн – внезапно се намеси Бони, удивена от облялата я вълна на жалост, – моля те, опитай се да мислиш. Спомняш ли си, когато ни каза, че ти трябва съпруг? – Млъкна и преглътна. Кой щеше да иска да се ожени за това чудовище, което само преди няколко седмици изглеждаше като нормална тийнейджърка?
– Тогава те разбрах – довърши Бони колебливо. – Но казано честно, няма да постигнеш нищо, ако продължаваш да повтаряш, че Мат те е нападнал! Никой… – Не можа да се насили да произнесе очевидното.
Никой няма да повярва на такава като теб.
– О, аз всичко уррредих, при това много добррре – заръмжа Каролайн, а после се закиска. – Ще останеш яко изненадана.
В съзнанието на Бони изплува образът на някогашната Каролайн. Все едно видя как в изумруденозелените й очи отново проблесна познатият дързък поглед, мярна лукавото и потайно изражение на лицето й, гордото отмятане на лъскавата й кестенява коса.
– Защо избра Мат? – попита Мередит сърдито. – Откъде знаеше, че през онази нощ е бил нападнат от малах? Шиничи заради теб ли изпрати малаха?
– Или е била Мисао? – допълни Бони, като си припомни, че с Каролайн най-много бе разговаряла женската лисица от двете китсунета, лисичите духове.
– През онази вечер бях излязла на среща с Мат. – Изведнъж гласът на Каролайн стана необичайно монотонен, като че рецитираше поезия, само че бездарно. – Нямах нищо против да го целуна – той е толкова готин. Предполагам, че тогава е получил синката на врата. Може и да съм ухапала леко горната му устна.
Бони отвори уста, но усети как Мередит отпусна ръка на рамото й, за да я възпре, и побърза да я затвори.
– Само че той направо полудя – продължи Каролайн напевно. – Нахвърли се върху мен! Одрах го с ноктите си, по цялата му ръка. Мат обаче се оказа по-силен, много по-силен от мен. А сега…
А сега ще си имаш кученца, искаше да й каже Бони, но Мередит я стисна за рамото и тя отново се въздържа. Освен това Бони внезапно бе обзета от друга тревога: бебетата можеше да приличат на хора и на обикновени близначета, както ги уверяваше Каролайн. Тогава какво щяха да правят?
Бони много добре знаеше как разсъждават възрастните. Дори и Каролайн да не можеше да си боядиса косата отново в кестеняво, те ще кажат: „Вижте каква мъка е преживяла, чак косата й е посивяла преждевременно!“
И дори да станат свидетели на странното поведение на Каролайн – както Бони и Мередит в момента, – щяха да решат, че е следствие от шока. О, горката Каролайн, колко се е променила от онзи ужасен ден! Така се е изплашила от Мат, че се е скрила под бюрото. И не желае да се мие – може би това е типичен симптом след всичко, което е преживяла.
Пък и кой можеше да каже колко време ще е нужно, преди тези отрочета на върколак да се родят? Нищо чудно малахът, загнездил се вътре в Каролайн, да може да контролира и това, за да заприлича на нормална бременност.
Тогава Бони изведнъж се изтръгна от мислите си и се заслуша в думите на Каролайн, която за кратко бе престанала да ръмжи. Сега звучеше почти като някогашната Каролайн.
– Не мога да си обясня защо вярвате повече на неговата дума, отколкото на моята – заяви със злобен и обиден тон.
– Защото – заговори Мередит решително – ние познаваме и двамата. Щяхме да знаем, ако Мат излиза с теб, което значи, че не сте се срещали. И той не е от онези момчета, които ще цъфнат ненадейно на прага ти, особено след като се знае какво изпитва към теб.
– Но нали казахте, че онова чудовище, което го нападнало…
– Нарича се малах, Каролайн. Научи най-после тази дума. Нали си имаш един в теб!
Каролайн се ухили надменно и небрежно махна с ръка, за да отпъди тази мисъл.
– Казахте ми, че тези същества можели да те обсебят и да те накарат да вършиш неща, на които никога дотогава не си бил способен, така ли беше?
И трите замълчаха. Дори и да сме го казвали, не е било в твое присъствие, помисли си Бони.
– Добре де, какво ще стане, ако призная, че не сме имали среща? Че просто го намерих да обикаля квартала с по-малко от десет километра в час с напълно отчаян вид. Ръкавът му беше разкъсан и цялата му ръка приличаше на сдъвкана от някакъв звяр. Затова го прибрах у дома и се опитах да превържа ръката му, но той изведнъж откачи. И аз наистина се опитах да го одраскам, но превръзките ми попречиха. Затова ги съдрах от него. Даже не съм ги изхвърлила, макар целите да са прогизнали от кръв. Ако ви разкажа всичко това, какво ще ми кажете?
Бих ти заявила, че ни използваш, за да се измъкнеш безнаказано, преди да сме съобщили на шериф Мосбърг, помисли си Бони, вече по-спокойна. Бих казала още, че имаш право и че сигурно можеш, когато ти е полезно, с малко усилия да изглеждаш съвсем нормална. Ако спреш с това детинско кискане и изтриеш това лукаво изражение, ще бъдеш много неубедителна.
Но сега говореше Мередит:
– Каролайн, не знаеш ли, че могат да направят ДНК-тест на следите от кръв?
– Разбира се, че зная! – изгледа я Каролайн така възмутено, че за миг забрави да гледа хитро.
Мередит се втренчи в нея.
– Това означава, че могат да разберат дали тези превръзки са били изцапани или не от кръвта на Мат – рече тя. – Което може да подкрепи, но може и да опровергае твоята версия за случилото се и да насочи разследването към друго обяснение.
– Никакво друго обяснение няма. Превръзките просто са просмукани с кръв. – Каролайн рязко се надигна, отиде до скрина, издърпа едно чекмедже измъкна оттам нещо, което някога сигурно е било спортен бандаж. Сега червенееха дори и на тази оскъдна светлина.
Докато гледаше във вкоравената тъкан на фона на червената светлина, Бони проумя две неща. Първо, тя не беше част от превръзката, която госпожа Флауърс бе направила на ръката на Мат сутринта, след като той беше нападнат. Второ, наистина цялата бе просмукана с кръв.
Светът сякаш се завъртя около нея. Дори и да вярваше на Мат, това ново откритие я изплаши. Тази нова версия можеше да сработи – особено, при положение че никой не можеше да открие Мат, за да му се вземе кръвна проба.
Нали самият Мат бе признал, че му се губело част от времето през онази нощ… за което нямал никакъв спомен.
Но това още не означаваше, че Каролайн казва истината! Защо ще започне с една лъжа, а после ще я промени, когато разбере, че фактите не й изнасят?
Очите на Каролайн имаха същия цвят като очите на котките. А котките си играят с мишките само за да се забавляват. Само за да ги гледат как ще побягнат.
Мат беше побягнал…
Бони поклати глава. Внезапно почувства, че повече не може да стои в тази къща. Тя някак си се бе загнездила в мозъка й, карайки я да приеме всички невъзможни ъгли на изкривените стени. Дори вече свикна с отвратителната миризма и противната червена светлина. Но сега, когато Каролайн държеше просмукалата с кръв превръзка и й обясняваше, че това е кръвта на Мат…
– Отивам си у дома – обяви Бони внезапно. – Мат не го е направил. А аз… аз повече няма да се върна тук!
Съпроводена от кискането на Каролайн, тя се извъртя, като се постара да не гледа към „уютното гнездо“, което Каролайн си бе свила под бюрото. Имаше празни бутилки и полупразни чинии с храна, както и смачкани дрехи. Всичко можеше да се крие под тях – дори и някой малах.
Но докато Бони отстъпваше към вратата, стаята сякаш се движеше заедно с нея, дори ускори завъртането й, така че момичето се завъртя два пъти около себе си, преди да успее да се спре.
– Почакай, Бони, почакай, Каролайн – извика Мередит почти обезумяло. Каролайн сгъна тялото си като акробат и пак се скри под бюрото. – Каролайн, ами Тайлър Смолуд? Не ти ли пука, че той е истинският баща на твоите… твоите деца? Колко пъти се срещахте, преди той да се сдуши с Клаус? И къде е сега Тайлър?
– Мъррртъв е. Само толкова зная. Ти и твоите пррриятели го убихте. – Отново заръмжа, но този път поне не чак толкова злобно. По-скоро напомняше на тържествуващо котешко мъркане. – Изобщо не ми липсва, така че надявам се завинаги да си остане мъртъв – довърши Каролайн с приглушено кискане. – Той никога нямаше да се ожени за мен.
Бони трябваше да се махне оттук. Затърси пипнешком дръжката на вратата. Намери я, но очите й се заслепиха. Толкова дълго бе стояла в този червеникав полумрак, че светлината в коридора й подейства като яркото слънце на пустинята.
– Угаси лампата! – извика Каролайн изпод бюрото. Но докато Мередит се пресягаше, за да изключи лампата, Бони чу изненадващо силна експлозия и зърна как една сянка с червеникави ивици потъна в мрака.
И още нещо.
Преди вратата да се затръшне, светлината от коридора нахлу в стаята на Каролайн като мощен фар. Каролайн вече късаше нещо със зъби. Нещо като месо, но не приличаше на печено.
Бони побягна и едва не се блъсна в госпожа Форбс.
Майката на Каролайн още ги чакаше в дъното на коридора. Явно не бе помръднала оттам, след като Бони и Мередит влязоха в стаята на Каролайн. Не изглеждаше като жена, подслушвала зад вратата. Само стоеше сковано, безмълвно загледана в нищото.
– Трябва да ви изпратя – заговори тя с притихналия си безцветен глас. Не вдигна глава, за да погледне в очите Бони и Мередит. – За да не се загубите. На мен често ми се случва.
Преминаха по правия коридор до стълбището и слязоха долу, където им оставаха само четири крачки до външната врата. По пътя Мередит не каза нищо, а Бони не можеше. Щом излязоха навън, Мередит се обърна и погледна приятелката си.
– Е, какво ще кажеш? От какво е по-силно обсебена? От малаха или от върколака? Можеш ли да разбереш какво става по аурата й?
Бони чу собствения си смях, но й заприлича повече на плач.
– Мередит, нейната аура въобще не е човешка… така че не мога да я преценя. А майка й изглежда изобщо няма аура. Те са просто – тази къща е просто…
– Няма значение, Бони. Повече не бива да се връщаш там.
– Все едно е… – Бони не знаеше как да обясни изкривените стени или стъпалата, които слизаха надолу, вместо да се изкачват нагоре.
– Струва ми се – изрече тя накрая, – че не е зле да направиш още едно проучване. За такива неща като – обладаване, типично за Америка.
– Искаш да кажеш обладаване от демони? – попита я Мередит и я изгледа остро.
– Да, мисля, че така трябва да се каже. Но не зная откъде да започна списъка с нещата, които не са наред с нея.
– Хрумна ми нещо – изрече Мередит тихо. – Като например – забеляза ли, че тя нито веднъж не ни показа ръцете си? Намирам го за много странно.
– Зная защо е така – прошепна Бони, докато се опитваше да потисне истеричния смях, който напираше в гърдите й. – Това е, защото ноктите й вече не са човешки.
– Какви ги говориш?
– Нали стисна китките ми с двете си ръце. Тогава ги усетих.
– Бони, това е пълна безсмислица.
Бони събра сили, за да продължи.
– Сега Каролайн има животински нокти, Мередит. Наистина животински. Като на вълк.
– Или може би като на лисица – прошепна й Мередит.
6
Елена пусна в действие целия си чар, за да успокои Мат. Окуражи го да си поръча втора и трета белгийска вафла. Непрестанно му се усмихваше през масата. Но явно не се справяше много задоволително. Мат беше като на тръни, сякаш нещо го пришпорваше, но в същото време не сваляше очи от нея.
Той още си представя как Деймън се спуска от небето, за да измъчва някое младо момиче – каза си Елена унило.
Деймън не беше с тях, когато излязоха от кафенето. Елена забеляза как Мат смръщи вежди.
– Защо да не откараме ягуара до някоя автокъща за коли втора употреба? – попита Елена. – Щом се налага да се откажем от ягуара, бих искала да ме посъветваш каква кола да вземем в замяна.
– Да, съветвам те да се спреш на някоя бричка, която всеки миг ще се разпадне – отвърна Мат с крива усмивка, която показваше, че му е ясно, че тя го манипулира, но той всъщност нямаше нищо против.
Единствената автокъща в града не изглеждаше особено обещаваща. Но дори тя не беше толкова потискаща, колкото собственикът, когото откриха да спи в малка канцелария с отдавна немити прозорци. Мат почука леко на зацапания прозорец, но чак след още няколко почуквания мъжът отвътре подскочи от стола си и гневно им махна да си вървят.
Мат обаче пак почука на прозореца, защото главата на мъжа вътре отново заклюма. Този път онзи се надигна от стола си, съвсем бавно, изгледа ги с горчиво примирение и се дотътри до вратата.
– Какво искате? – попита сърдито.
– Да направим размяна – заговори Мат със силния си глас, изпреварвайки Елена, която възнамерявайки да бъде по-мила.
– Вие, двама тийнейджъри, имате кола за размяна? – заговори ниският мъж с мрачно недоверие. – Държа това място от двайсет години…
– Само погледнете – Мат отстъпи крачка назад, за да му покаже как ягуарът блестеше на утринното слънце като гигантска роза, само че на колела. – Ягуар, съвсем нов, модел Икс Зет Ар. Вдига сто километра в час само за три секунди и седем десети! Има двигател петстотин и петдесет конски сили, модел Ей Джей-Ви 8, от гамата Джи Ай Ен, трето поколение. Ягуарът ни е шестскоростен, с автоматична предавка Зет Еф! Има и екстри: Адейптив Дайнамикс и Актив Диференчиъл за усилване на теглителната мощност! Няма друга кола като Ягуар Икс Зет Ар! – приключи тирадата Мат, приближил се плътно до ниския мъж, чиято уста оставаше леко отворена, докато очите му проблясваха, гледайки ту към Мат, ту към ягуара.
– Ти… искаш да замениш тази кола за някоя друга от това място? – попита той, за да се увери, че не сънува. – Да не си мислиш, че съм пълен с пари за… почакай малко! – прекъсна насред възклицанието. Очите му престанаха да се стрелкат и замряха като на изпечен покерджия. Повдигна рамене, но не и глава, с което заприлича на хищник.
– Не я искам – отсече и се накани да се върне в канцеларията си.
– Как така не я искаш? Преди минута едва не ти потекоха лигите! – кресна Мат ядосано, но мъжът не трепна. Лицето му си оставаше безизразно.
Аз трябваше да говоря, помисли си Елена. Нямаше да започна така войнствено, но вече е твърде късно.
Реши да не обръща внимание на ядните реплики на мъжете и вместо това се извърна към разнебитените стари коли, пръснати из паркинга. Върху предните стъкла на всяка кола бе залепен малък надпис, отдавна покрит с дебел слой прах: „Десет процента коледна отстъпка! Леснодостъпен заем при покупка! Чиста сделка! Безопасна кола, специално за по-възрастни! Не се изисква заплащане в брой! Можете да проверите какво купувате!“ Елена се изплаши, че всеки миг ще избухне в сълзи.
– Тук никой не търси такива коли – обясни търговецът равнодушно. – Кой ще я купи?
– Да не си луд? Та този страхотен ягуар ще ти доведе цял куп клиенти. Това… това си е жива реклама! Много по-добра от онзи пурпурен хипопотам там горе.
– Не е хипопотам, а слон.
– Кой може да го познае, като е срязан наполовина?
Търговецът приближи с важна стъпка, за да хвърли още един поглед на ягуара.
– Хм, не е съвсем нова. Таз кола доста път е извървяла.
– Но ние я купихме само преди две седмици!
– И к’во от това? След някоя и друга седмица ще започнат да рекламират новия модел ягуар за следващата година. – Мъжът махна с ръка към прекрасната кола на Елена. – Стар модел.
– Стар модел ли?!
– Да. Такава голяма кола гълта много бензин…
– Но е много по-икономична от някой хибрид!
– И мислиш, че хората го знаят? Виждат я и…
– Виж какво, мога веднага да я закарам, на което и да е друго място…
– Че направи го, де! Не си струва да я заменям тази кола, за която и да е друга от моя паркинг!
– За две коли. – Друг глас се разнесе точно зад гърбовете на Мат и Елена. Очите на търговеца се уголемиха, сякаш бе зърнал призрак.
Елена се извърна и срещна непроницаемия черен поглед на Деймън. Слънчевите му очила „Рей Бан“ висяха на верижка върху тениската му. Стоеше изправен, с ръце, свити зад кръста. Гледаше твърдо, право в лицето на търговеца на коли.
Изтекоха няколко напрегнати мига, когато се дочу:
– Сребристият приус…22
Тойота приус, хибрид. – Бел.прев.
[Закрыть] там, отзад, в десния край на паркинга. Прибран е под… навеса – заговори бавно търговецът на автомобили със замаяно изражение – в отговор на още незададения следващ въпрос на купувачите: – Аз… аз ще ви заведа. – Гласът му прозвуча също толкова замаяно.
– Не забравяй да вземеш и ключовете. Нека нашият приятел я изпробва – нареди му Деймън. Търговецът послушно зарови пръсти сред връзката с ключове, висяща на колана му, след което бавно се отдалечи с безизразен поглед.
Елена се обърна към Деймън.
– Нека позная. Ти го попита коя е най-добрата кола тук, познах ли?
– По-скоро трябваше да кажеш „Коя е най-малко неприятната“ и щеше да отгатнеш – поправи я Деймън и за десета от секундата я ослепи с бляскавата си усмивка. Но веднага я скри.
– Деймън, но защо са ни две коли? Зная, че ще е по-удобно и така нататък, но за какво, все пак, ще я ползваме втората?
– За каравана – обясни й той.
– О, не, само това не. – Но дори и Елена трябваше да признае, че така ще е по-добре – поне двамата й спътници ще си направят график кой да шофира колата след Елена. Въздъхна примирено. – Е, ако и Мат се съгласи…
– Мат ще се съгласи – увери я Деймън, докато й се стори за кратко – за съвсем кратко – невинен като ангел.
– А какво криеш зад гърба си? – усъмни се Елена, след като реши повече да не повдига въпроса за намеренията на Деймън спрямо Мат.
Той отново се усмихна, но този път със старата си усмивка – само леко трепване на ъгълчето на устата му. Погледът му подсказваше, че не е нищо особено. Обаче като вдигна десницата си, в нея се появи най-красивата роза, която Елена бе виждала през живота си.
Защото се отличаваше с най-наситения оттенък на червеното от всички рози, попадали пред погледа й, откакто се помнеше. В нея обаче нямаше и следа от пурпурен цвят, а само кадифеномеко бургундско. На всичко отгоре бе откъсната тъкмо в момента на пълното си разцъфтяване. Сигурно при допир щеше да бъде нежна като коприна. Яркозеленото й стъбло, удивително право, само с няколко нежни листенца по него, беше дълго най-малко четиридесет и пет сантиметра.
Обаче Елена с решителен жест прибра ръката си зад гърба. Деймън не беше от сантименталните – дори когато й изнесе тирадата за неговата „принцеса на нощта“. По-скоро имаше вероятност тази роза да е свързана по някакъв начин с тяхното пътуване.
– Какво? Нима не ти харесва? – удиви се Деймън. Елена се усъмни дали не си въобразява, но гласът му й се стори пропит с горчиво разочарование.
– Естествено, че ми харесва. Но за какво ти е тази роза?
Деймън се отдръпна от нея.
– За теб е, принцесо – обясни с наранен вид. – Не се тревожи, не съм я откраднал.
Не, не би я откраднал. Елена не знаеше откъде я бе намерил, но беше толкова красива…
Все още не смееше да вземе розата от ръката му, затова Деймън я вдигна и плъзна хладните, копринено-меки венчелистчета по бузата й. Девойката потръпна от нежната им ласка.
– Престани, Деймън – измърмори, привидно недоволна, но сякаш нямаше сили да се отдръпне.
Той обаче не престана. Вместо това обходи лицето й с хладните, леко шумолящи листенца. Елена не можа да се сдържи и пое дълбоко дъх. Но това, което усети, не бе ухание на цвете. Лъхна я аромат на старо и тъмно, много старо и много тъмно вино, нещо древно и опияняващо, което някога я бе накарало мигом да отпие от него. Да пие от виното „Черна магия“, от собствената си възбуда… само и само да е с Деймън.
Но това не съм истинската аз, възнегодува едва доловимият вътрешен глас в главата й. Аз обичам Стефан. Деймън… искам… непременно искам…
– Искаш да разбереш защо ти донесох точно тази роза? – попита я Деймън тихо и гласът му неусетно се преплете със спомените й. – Избрах я заради името й. Защото това е роза от сорта „Черна магия“.
– Да – промълви Елена. Но го знаеше още преди да й го каже. Беше единственото име, подходящо за тази роза.
Деймън й подари целувка чрез розата, като завъртя разкошно разцъфналия цвят в кръг по бузата й, след което леко я притисна до лицето й. Струпаните в центъра на розата по-здрави венчелистчета се опряха о кожата й, а външните само я галеха съвсем леко.
Елена усети как й се зави свят. Денят бе топъл и влажен. Как бе възможно тази роза да е толкова хладна? Сега най-външните листенца се изместиха според извивките на нейните устни. Искаше да му каже Да спре, ала думите заседнаха на гърлото й.
Все едно се върна назад във времето, отново онези дни, когато Деймън се появи за пръв път пред нея и я пожела само за себе си. Когато за малко да му позволи да слее устни с нейните, преди да знае дори името му…
Очевидно намеренията му въобще не се бяха променили оттогава. Тя помнеше смътно, че и преди се бе вълнувала от тази загадка. Деймън неизменно променяше другите около себе си, докато самият той си оставаше абсолютно непроменен.
Но аз се промених, каза си тя, когато краката й като че ли изведнъж затънаха в плаващи пясъци. Толкова се промених от онези дни. При това предостатъчно, за да открия в Деймън качества, каквито никога не бях очаквала от него. И то не само диви и мрачни страсти, но и нежност. Достойнство и чест, вградени като златни жили в каменната скала на душата му.
Трябва да му помогна, помисли си Елена. Не зная как, но трябва да му помогна – и на малкото момче, приковано към скалата.
Тези мисли бавно се процеждаха в съзнанието й, докато тялото й сякаш бе отделено от него. Толкова бе обсебена от тях, че бе изгубила представа за всичко и чак сега осъзна колко много се е приближил Деймън до нея. Гърбът й се опря до една от износените, тъжно изглеждащи коли. Деймън продължи да й говори безгрижно, ала в думите му прозираше сериозна нотка.
– Може ли да разменя розата за една целувка? – попита я. – Наистина я наричат „Черна магия“ и аз я спечелих честно. Името й беше… Името й беше…
Деймън млъкна и за миг по лицето му се изписа смущение. После се усмихна, но с усмивката си на воин, онази бляскава усмивка, която умееше да показва и скрива толкова бързо, че бе възможно въобще да не я забележиш. Елена се притесни. Деймън, естествено, още не бе запомнил правилно името на Мат, но досега тя не помнеше случай той да забрави името на някое момиче, ако действително бе решил да го запомни. Особено след като преди броени минути може да се е хранил от това момиче.
Отново ли се намесваше Шиничи? – усъмни се Елена. Дали китсунето продължаваше да заграбва спомените на Деймън или поне най-сладките? Както бе досега. И най-вълнуващите, независимо дали са свързани с нещо лошо или добро? В този миг Елена не се съмняваше, че и Деймън си мислеше за същото. Черните му очи я изпиваха с изгарящ поглед. Беше бесен. Но в цялата му ярост се долавяше и някаква уязвимост.
Без да се замисля, Елена отпусна ръце върху ръцете на Деймън. Забрави за розата, въпреки че той продължаваше да очертава с нея извивките под брадичката й. Опита се да заговори уверено и спокойно.
– Деймън, какво ще правим?
Мат се появи тъкмо в този миг. По-скоро се втурна към тях. Появи се след продължително лавиране сред лабиринта от струпаните нагъсто автомобили, като се блъсна в един бял джип със спукана гума и се провикна отдалеч:
– Хей, знаете ли, че този приус…
И замря.
Елена знаеше на каква сцена бе станал свидетел: Деймън я гали с розата, докато тя, все едно че го прегръщаше. Пусна ръката на Деймън, но не можа да се отдръпне от него заради колата зад нея.
– Мат – понечи да заговори тя, но гласът й пресекна. Искаше й се да каже: Не е това, което изглежда. Въобще не се прегръщахме. Но беше точно така, както изглеждаше. Тя бе загрижена за Деймън, опитваше се да му помогне, да стигне до заключената му душа…
