Текст книги "Сенчести души"

33

За своя изненада Елена не изпита гняв, а само решителност да защитава Стефан, ако можеше.

И тогава видя, че в килията, за която тя си мислеше, че е празна, се спотайваше едно китсуне.

Обаче то по нищо не приличаше на Шиничи и Мисао. Имаше дълга коса, бяла като сняг – но лицето му беше младо. Беше облечено изцяло в бяло, с туника и панталони от някакъв мек плат, подобен на коприна. Опашката му бе толкова пухкава, че на практика изпълваше малката килия. Освен това имаше лисичи уши, които помръдваха насам-натам. Очите му бяха златисти като отблясъците на фойерверки.

Той беше великолепен.

Китсунето отново се закашля. После извади – от дългата си коса, помисли си Елена – много, много малка торбичка от фина кожа.

Съвършена торбичка за съвършено бижу, каза си Елена.

Сега китсунето показа с жест как изважда бутилка с „Черна магия“ (все едно бе тежка, а питието в нея – възхитително) и се престори, че пълни торбичката със съдържанието на бутилката. След това, все едно че извади спринцовка (вдигна я и натисна буталото, също като доктор Мегар, за да излязат мехурчетата въздух) и я напълни с течността от торбичката. Накрая се престори, че промушва иглата на спринцовката през решетката на килията, натиска буталото с палеца си и я изпразва.

– Мога да те нахраня с „Черна магия“ – преведе Елена на Стефан. – Мога да напълня спринцовката от малката му торбичка. Доктор Мегар също би могъл да я напълни. Но няма време, затова аз трябва да го направя.

– Аз… – започна Стефан.

– Ти ще пиеш колкото може по-бързо.

Елена обичаше Стефан, искаше да слуша гласа му, не можеше да се насити да го гледа, но животът му бе заложен на карта и тя трябваше да го спаси. Взе малката торбичка, поклони се ниско, с благодарност на китсунето и остави пелерината си на пода. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Стефан, затова не се замисли как е облечена.

Тя овладя треперенето на ръцете си. Разполагаше с три бутилки „Черна магия“: скритата в нейната пелерина, тази на доктор Мегар и третата, скрита някъде в пелерината на Деймън.

И така, с точността на машина, тя повтори това, което китсунето й бе показало с жестове. Потапяне, изтегляне на течността, промушване през телената мрежа, пръскане. Отново и отново и отново.

След около десетина пъти Елена усвои нова техника – на катапулт. Пълнеше малката торбичка с виното, държеше я за горния край – докато Стефан нагласи устата си, сетне с едно движение смачкваше торбичката с длан и изстискваше доста голямо количество право в устата на любимия си. Телената мрежа стана лепкава, както и долната част на лицето на Стефан. Никога нямаше да се получи, ако стоманата беше остра като бръснач и за него, но всъщност по този начин през гърлото му премина удивително количество живителна течност.

Елена мушна другата бутилка с „Черна магия“ в килията на китсунето, която беше с обикновени решетки.

Не знаеше точно как да му благодари, но щом й остана свободна секунда, девойката се извърна и му се усмихна. Той пиеше жадно направо от бутилката, а по лицето му бе изписан израз на чисто и неподправено удоволствие.

Краят настъпи прекалено бързо. Елена чу бумтящия глас на Сейдж:

– Това не е честно! Елена няма да е готова! Елена не успя да прекара достатъчно време с него!

Девойката не се нуждаеше от повече подканяне. Пъхна последната бутилка с „Черна магия“ в килията на китсунето, поклони му се за последен път и му върна фината торбичка – но с напъхан вътре жълтият диамант от пъпа й. Това беше най-голямото бижу, което й бе останало, и тя видя как го преобръща внимателно в пръстите си с дълги нокти. След това китсунето се изправи на крака и леко й се поклони. Двамата се усмихнаха един на друг, после Елена изпразни торбичката на доктор Мегар и се загърна с червената си пелерина. След това, цялата трепереща, се обърна към Стефан и прошепна:

– Съжалявам. Нямах намерение посещението ми да прилича на лекарска визита.

– Но ти видя шанс да спасиш живота ми и не можа да не се възползваш от него.

Понякога двамата братя много си приличаха.

– Стефан, недей! О, колко те обичам!

– Елена. – Той целуна пръстите й, притиснати към телената мрежа. Сетне се извърна към пазачите: – Не, моля, моля, не я отвеждайте! За Бога, дайте ни само минута още! Само една!

Но Елена трябваше да пусне пръстите му, за да задържи двата края на пелерината си. Последният й спомен от Стефан бе как той удря по телената преграда юмруци и крещи:

– Елена, обичам те! Елена!

След това Елена беше извлечена от коридора, а вратата между тях се затръшна. Коленете й затрепериха и тя едва не се свлече на пода.

Приятелски ръце я подхванаха и й помогнаха да тръгне. В гърдите й се надигна гняв! Ако са върнали Стефан в старата му въшлясала килия както тя вече предполагаше, че е станало, – сигурно са го накарали да върви. А тя много добре знаеше, че тези демони никак не бяха нежни. Вероятно са го подкарали като животно с остен.

Елена също трябваше да върви.

Тя се огледа, когато стигнаха до предното фоайе на Ши но Ши.

– Къде е Деймън?

– В каретата – отвърна Сейдж с най-нежния си тон. – Нуждае се от малко време.

Ще му дам аз време! – изкрещя част от Елена. Време да крещи, докато му разкъсвам гърлото! Ала останалата част от нея беше просто тъжна.

– Не успях да му кажа нищо от това, което исках. Исках да го уверя колко много съжалява Деймън; колко много се е променил брат му. Стефан дори не си спомня, че Деймън е бил там.

– Той е говорил с теб? – смая се Сейдж.

Сейдж и Елена излязоха през последните мраморни врати на сградата на Боговете на смъртта. Елена предпочиташе да я нарича така.

Каретата бе спряна до тротоара пред тях, но не се качиха в нея. Вместо това Сейдж отведе внимателно Елена малко настрани от останалите. Отпусна големите си ръце върху раменете й и заговори със същия гальовен глас:

– Mon Dieu2727
  Боже мой (фр.). – Бел.прев.


[Закрыть], дете мое, как не ми се иска да ти казвам това. Но трябва. Боя се, че дори и да измъкнем Стефан от затвора в деня на партито на лейди Блудуед – ще бъде твърде късно. След три дни той вече ще е…

– Това ли е медицинското ти заключение? – попита Елена остро и го погледна. Знаеше, че лицето й е измъчено и пребледняло, както и че той изпитва огромно съжаление към нея, ала тя искаше да отговори.

– Аз не съм лекар – бавно отвърна Сейдж. – Аз същ просто един вампир.

– Просто поредният вампир от Древните?

Сейдж повдигна вежди.

– Това пък откъде ти хрумна?

– Забрави. Съжалявам, ако греша. Моля те, би ли довел доктор Мегар?

Сейдж се вгледа продължително в нея, после се отдалечи, за да потърси лекаря. Не след дълго двамата мъже се върнаха при Елена.

Тя ги очакваше.

– Доктор Мегар, Сейдж видя Стефан само в началото, преди да му направите онази инжекция. Според него Стефан след три дни ще е мъртъв. Като се вземат предвид ефектите от спринцовката, съгласен ли сте с това?

Лекарят се взря в нея и тя видя как сълзи замъглиха късогледите му очи.

– Възможно е… евентуално е възможно, може би, ако той притежава достатъчно воля, да е все още жив дотогава. Но най-вероятно…

– Мнението ви ще се промени ли, ако ви кажа, че тази вечер той изпи може би една трета от бутилката с „Черна магия“?

Двамата мъже се вторачиха изумено в нея.

– Да не би да казваш…

– Да не би това да е новият ти план?

– Моля ви! – Забравила за пелерината, забравила за всичко останало, Елена сграбчи ръцете на доктор Мегар. – Намерих начин да го накарам да изпие толкова много. Това ще помогне ли? – Стисна толкова силно крехките му старчески ръце, че костите му изпукаха.

– Предполагам. – Доктор Мегар изглеждаше смутен. Не смееше да й вдъхва напразни надежди. – Ако наистина си повлияла толкова много на кръвоносната му система, почти със сигурност може да се очаква, че ще оживее до вечерта на партито Блудуед. Точно това искаш, нали?

Елена се наведе. Не можа да се сдържи и обсипа ръцете му с целувки.

– А сега да вървим да съобщим добрите новини на Деймън – заяви тя.

В каретата Деймън стоеше изправен, с ясно очертан профил на фона на кървавочервеното небе. Елена влезе при него и затвори вратата след себе си.

– Свърши ли се? – запита я той с безизразно лице.

– Да е свършило? – Елена не повярва, че Деймън може да я пита за това, но си каза, че за него явно е много важно да се увери какво се е случило с брат му.

– Той… мъртъв ли е? – добави Деймън унило, пощипвайки носа си.

Елена остана мълчалива за няколко удара на разтуптяното си сърце. Деймън би трябвало да знае, че не е много вероятно Стефан да умре през следващия половин час. Но след като не получи незабавно потвърждение на предположението си, вдигна рязко глава.

– Елена, кажи ми! Какво се случи? – попита той с нетърпелив тон. – Мъртъв ли е брат ми?

– Не – отвърна Елена тихо. – Но е много вероятно да умре след няколко дни. Този път беше в ясно съзнание, Деймън. Защо не говори с него?

Деймън определено се смути.

– Какво бих могъл да му кажа? – попита той грубо. – „О, колко съжалявам, загдето почти те убих?“ Или: „О, надявам се да преживееш още няколко дни“?

– Нещо подобно, може би, но без саркастичната нотка.

– Когато аз умирам, – заядливо поде Деймън, – ще съм изправен на двата си крака и ще се боря докрай.

Елена го зашлеви през устата. Нямаше много пространство, за да размахва ръце, но тя вложи толкова много от Силата си в този замах, колкото можеше да се осмели, без да има опасност от преобръщане на каретата.

Сетне двамата за дълго останаха смълчани. Деймън докосна разкървавената си уста, за да ускори оздравяването й, като преглътна от собствената си кръв.

Накрая изрече сподавено:

– Май изобщо не ти хрумна, че си моя робиня, нали? Че аз съм твоят господар?

– Ако си решил да се криеш зад фантазиите си, това си е твоя работа – тросна му се Елена. – Аз обаче съм изцяло в реалния свят. И между другото, скоро след като ти избяга, Стефан не само се съвзе, но и се засмя.

– Елена… – Гласът му се извиси. – Ти си намерила начин да му дадеш кръв? – Стисна толкова силно ръката й, че я заболя.

– Не кръв. Малко „Черна магия“. Ако бяхме двамата, щеше да стане много по-бързо.

– Вие бяхте трима.

– Сейдж и доктор Мегар трябваше да отвлекат вниманието на пазачите.

Деймън отдръпна ръката си.

– Разбирам – изрече безизразно. – Значи аз за пореден път го предадох.

Елена го погледна със симпатия.

– Сега си изцяло вътре в каменната топка, нали?

– Не разбирам за какво говориш.

– Каменната топка, в която си затворил всичко, което би могло да те нарани. Дори ти самият си се напъхал вътре, въпреки че там трябва да е доста тясно. Предполагам, че Катрин е там, затворена в собствена малка стая. – Припомни си нощта в хотела. – Както и майка ти, разбира се. Би трябвало да кажа майката на Стефан. Тя е майката, която си познавал.

– Не… моята майка… – Деймън дори не можеше да говори смислено.

Елена знаеше какво иска той. Жадуваше тя да го прегърне и приласкае, да го увери, че всичко е наред – само те двамата, сгушени под пелерината й, с топлите и ръце, обвити около него. Но нямаше да го получи. Този път отказваше да го стори.

Цялата й нежност и утеха бяха за Стефан, единствено за него. И, помисли си девойката, щеше да спази това обещание, въпреки че невинаги се бе придържала стриктно към него.

* * *

С напредването на седмицата Елена успя да се възстанови от болката, породена от срещата със Стефан. Въпреки че никой от тях не можеше да говори за това, освен с кратки, задавени възклицания, всички я послушаха, когато Елена заяви, че трябва да се свърши още доста работа и че ако успеят да я довършат добре, ще могат да се завърнат у дома ако ли не, на Елена не и пукаше дали ще се прибере у дома, или ще остане завинаги тук, в Тъмното измерение.

У дома! Звучеше като завръщане в рая, въпреки че Бони и Мередит знаеха от първа ръка, че във Фелс Чърч се спотайваше Адът, готов да ги погълне. Но някак си дори и това бе за предпочитане пред тази земя на кървава светлина.

Надеждата ги крепеше и подклаждаше интереса им към всичко, което ги заобикаляше. Така че те за пореден път изпитаха удоволствие от одеянията, които лейди Улма сътворяваше за тях. Дизайнът бе единственото, което можеше да прави тази дама, докато официално си почиваше в леглото. Лейди Улма екипираше усилено новите модели. Тъй като приемът на Блудуед щеше да се състои и на открито, и на закрито, всички рокли трябваше да бъдат проектирани много внимателно, за да бъдат красиви както на приглушената светлина на свещите, така и под палещите пурпурни лъчи на слънцето.

Роклята на Мередит бе в синьо, металик, като на слънчева светлина изглеждаше виолетова и за разлика от прилепналата рокля на морска сирена, с която бе облечена на партито на Фазина, тази рокля подчертаваше съвършено различна страна на момичето. На Елена й напомняше на дреха, която би облякла египетска принцеса. И този път раменете и ръцете на Мередит бяха открити, но семплата, тясна пола падаше до сандалите й, а фините сапфирени мъниста, които украсяваха тънките презрамки, подчертаваха скромния й вид. Този вид се подсилваше от косата на Мередит, която лейди Улма настоя да носи свободно пусната. Лицето й бе лишено от грим, с изключение на фината черна очна линия. Огърлицата от овални сапфири образуваше яка около деликатната й шия. Освен това на китките и по пръстите й блестяха сини скъпоценни камъни в тон с нея.

Роклята на Бони бе изключително оригинално творение – изработена от сребриста материя, която на околната светлина добиваше пастелен оттенък. Вътре, на лунната светлина, щеше да искри в нежно розово – почти същият цвят като ягодовата коса на Бони. Към нея имаше колан, колие, гривни, обеци и пръстени – всички украсени с изящно полирани опали. Къдриците на Бони щяха да бъдат внимателно вдигнати нагоре и оформени в предизвикателна вълниста маса, за да открият лицето и да придадат на прозрачната й кожа мек розов нюанс на слънчева светлина или неземно блед, ако е вътре, на закрито.

Роклята на Елена отново щеше да бъде най-семплата и в същото време най-поразителната. Дрехата беше яркочервена – цветът щеше да е един и същ на кървавочервените лъчи на слънцето, както и вътре, на светлината на газените лампи. Деколтето беше ниско изрязано, давайки възможност на млечнобялата й кожа да сияе със златисти отблясъци на слънчевата светлина. Плътно прилепнала към тялото, от едната страна роклята имаше дълбока цепка, за да може Елена да върви спокойно и да танцува. В следобеда на партито лейди Улма среса внимателно косата на Елена в бухнал облак, който блестеше с тицианово сияние навън и със златисто вътре. Бижутата й включваха диаманти по ръба на деколтето, по пръстите, китките и на едната ръка над лакътя, плюс диамантената огърлица на Стефан. Всички те щяха да блестят на слънцето в кървавочервено като рубини, ала от време на време щяха да лумват в искрящите цветове на фойерверките. Лейди Улма се закле, че всички ще бъдат шашнати.

– Но аз не мога да нося тези скъпи бижута – възрази Елена на лейди Улма. – Може да не мога да те видя отново, преди да измъкнем Стефан, а след това ще сме бегълци!

– Същото се отнася и за нас – додаде тихо Мередит, плъзгайки поглед по момичетата в техните „вътрешни цветове“ в сребристосиньо, яркочервено и опалово. – Всички ние сме накипрени с повече бижута, отколкото някога сме носили „навън“ или „вътре“ – но ти можеш да ги изгубиш!

– А на вас може да ви потрябват – обади се тихо Лусен. – Това е още една причина всяка от вас да има бижута, които може да размени за цигари, безопасност, храна или каквото и да е друго. Изработката им е много проста и лесно можете да извадите камъните, за да ги използвате за заплащане. Самите бижута не са в натруфен стил, който би могъл да не допадне на изискания вкус на някой колекционер.

– В допълнение мога само да кажа, че всички са от най-високо качество – намеси се и лейди Улма. – Те са най-чистите образци, без никакви дефекти, които успяхме да намерим за толкова кратък срок.

След всичко това трите момичета повече не можеха да се сдържат и се спуснаха към двойката – лейди Улма, разположена в огромното си легло със скицника до нея, и Лусен, застанал наблизо – и плакаха, и се целуваха, докато всички не съсипаха страхотния си грим.

– За нас вие сте истински ангели спасители, осъзнавате ли го? – изхлипа Елена. – Като вълшебни кръстници или ангели! Не зная как ще имам сили да ви кажа сбогом!

– Като ангели – промълви лейди Улма и изтри сълзата, търкулнала се по бузата на Елена. Сетне я прегърна и рече: „Виж!“, като посочи към себе си, излегнала се удобно в леглото, заобиколена от две прекрасни млади жени с влажни очи като на кошути, готови да изпълнят всяко нейно желание. След това лейди Улма кимна към прозореца, откъдето се виждаше малкият поток край мелницата и няколко палмови дървета с узрели плодове, които блестяха като скъпоценни камъни сред клоните им, а накрая махна с ръка, за да посочи градините, овощните дървета, полетата и горите на имението.

Взе ръката на Елена и я плъзна по леко заобления си корем.

– Виждаш ли? – попита с едва доловим шепот. – Виждаш ли всичко това – а можеш ли да си спомниш каква бях, когато ме намери? Коя от нас е ангел сега.

При думите „каква бях, когато ме намери“, ръцете на Елена се стрелнаха нагоре и закриха лицето й – сякаш беше неспособна да понесе онзи спомен. След това отново прегърна и целуна лейди Улма, слагайки начало на нова серия от прегръдки, гибелни за грима.

– Господарят Деймън беше достатъчно добър дори да откупи Лусен – рече лейди Улма – и може и да не ти се вярва – тук тя погледна към тихия, брадат бижутер с очи, пълни със сълзи, – но аз изпитвам към него същото, което ти към Стефан. – След тези думи лицето й пламна и тя го закри с шепи.

– Днес той ще освободи Лусен – пророни Елена, отпусна се на колене и положи глава върху възглавницата на лейди Улма. – И окончателно ще даде имението на теб. Той има адвокат, който цяла седмица подготвя нужните документи с един пазител. Всичко вече е готово и дори онзи ужасен генерал да се върне, той няма да може да те докосне с пръст. Вече завинаги имаш дом.

Последва още плач. Още целувки. Сейдж, който най-невинно минаваше по коридора покрай стаята на лейди Улма, подсвирквайки си след малко лудории с кучето си Сейбър, бе довлечен вътре.

– Ти също ще ни липсваш! – заплака Елена. – О, благодаря ти!

По-късно същия ден Деймън спази всички обещания, дадени от Елена, като раздаде и щедри премии на всички прислужници. Въздухът се изпълни с метални конфети, розови листа, музика и викове за сбогом, докато носилката отнасяше Деймън, Елена, Бони и Мередит към партито на Блудуед – завинаги и надалеч.

* * *

– Сега като се замисля, защо Деймън не освободи и нас? – обърна се Бони към Мередит, докато пътуваха в носилката към имението на Блудуед. – Разбирам, че трябваше да бъдем робини, за да влезем в този свят, но вече сме вътре. Защо не ни превърне в почтени момичета?

– Бони, ние и без това сме почтени момичета – напомни й Мередит. – Освен това по-важното е, че ние никога не сме били истински робини.

– Е, аз имах предвид защо той не ни освободи, така че всички да знаят, че сме почтени момичета, и ти много добре разбираш това, Мередит.

– Защото не може да се освободи някой, който вече е свободен, ето защо.

– Но той би могъл да извърши тази церемония – продължи да настоява Бони. – Или тук наистина е много трудно да се освободи някой роб?

– Не зная – тросна й се Мередит, изгубила търпение от тази непрестанна инквизиция. – Но ще ти кажа защо мисля, че не го прави. Мисля, че причината е, защото по този начин той се чувства отговорен за нас. Искам да кажа… не че робините не могат да бъдат наказвани – видяхме го с Елена. – Мередит замълча и двете момичета потръпнаха при спомена. – Но в края на краищата и собственикът на робите може да загуби живота си заради тях. Спомни си, че те искаха да го пребият заради това, което Елена бе направила.

– Значи той го прави заради нас? За да ни защити?

– Не зная. Аз… предполагам, че е така – замислено отвърна Мередит.

– Тогава… излиза, че в миналото сме грешили за него – Бони великодушно каза „ние“ вместо „ти“. От групата на Елена Мередит бе най-имунизираната срещу чара на Деймън.