Текст книги "Сенчести души"

24

„Мило дневниче,

Сега е нощта, преди вечерта на първото ни парти тук – или по-скоро галапразненство. Но аз не се чувствам много празнично. Толкова много ми липсва Стефан.

Мъчно ми е и за Мат. Как само си тръгна, толкова ядосан на мен, че дори нито веднъж не се обърна назад. Той не разбира как аз мога да… да съм загрижена за… Деймън и в същото време да обичам Стефан така силно, че сърцето ми ще се пръсне от мъка.“

Елена остави писалката и се втренчи тъжно в дневника. Наистина я измъчваше почти физическа болка в гърдите, която би я изплашила, ако не знаеше на какво се дължи. Стефан така отчаяно й липсваше, че едва се хранеше, почти не можеше да спи. Той бе като някаква пламтяща част от съзнанието й, като фантомен израстък, който никога няма да изчезне.

Дори писането в дневника нямаше да й помогне тази вечер. Всичко, което можеше да запише, се свеждаше до мъчителни спомени за доброто време, когато двамата със Стефан бяха заедно. Колко хубаво беше, когато бе достатъчно само да извърне глава и да го види – какво щастие е било това! А сега всичко това бе изчезнало и на негово място се бяха появили изтощително объркване, вина и тревога. Какво се случваше с него точно в този момент? Дали тя повече няма да изпита радостта да обърне глава и да го види? И дали… не го измъчват?

Ох, Господи, ако само…

Ако само бях го накарала да залости прозорците на стаята си в пансиона…

Ако само бях по-подозрителна спрямо Деймън…

Ако само се бях досетила, че той си е наумил нещо в онази последна нощ…

Ако само… ако само…

Думите се превърнаха в болезнено пулсиращ, непрекъснато отекващ в сърцето й рефрен. Задъха се от напиращите ридания, със здраво стиснати клепачи, стиснала юмруци и вкопчена във вътрешния си ритъм.

Ако продължавам да се чувствам по този начин – ако позволя на страданието да ме съкруши – ще се превърна в незначителна точка в пространството. Ще рухна, ще се срина в нищото – но дори и това ще бъде по-добре, отколкото тази отчаяна нужда от него.

Елена повдигна глава… и се загледа надолу към главата си, отпусната върху дневника.

Ахна.

Отново първата й реакция беше да си представи смъртта. Но после бавно, заради многото пролети сълзи, осъзна, че отново го бе направила.

Беше излязла от тялото си.

Но този път дори не беше резултат от съзнателно взето решение накъде да потегли. Летеше, рееше се толкова бързо, че не можеше да каже накъде бе поела. Сякаш нещо я теглеше, все едно се бе превърнала в опашка на комета, която бързо се устремяваше надолу.

В един момент осъзна, с познатото й чувство на ужас, че преминава през всичко наоколо, а после се разклаща, като че ли е краят на камшик в играта „Изплющи с камшика“, след което катапултира направо в килията на Стефан.

Още плачеше, когато се приземи на пода в килията. Не беше сигурна дали има твърда форма или тегло, но това въобще не я вълнуваше в този мит. Единственото, което видя, бе Стефан – много отслабнал, но усмихващ се в съня си. После падна върху него, в него, като продължаваше да плаче, докато отскачаше леко като перце. Стефан най-после се събуди.

– О, не можеш ли да ме оставиш поне за няколко минути да поспя на спокойствие? – озъби се той и добави няколко думи на италиански, които Елена никога досега не го бе чувала да изрича.

Елена изпадна в един от пристъпите, характерни за Бони. Плачеше толкова силно, че не можеше да слуша – дори не би могла да чуе – каквито и да било утешителни думи. Те бяха направили ужасни неща с него, като при това бяха използвали нейния образ. Всичко беше твърде ужасяващо. Бяха настроили Стефан да я мрази. Всички в целия свят я мразеха…

– Елена, Елена, не плачи, любов моя!

Замаяна, тя се надигна, огледа за кратко гърдите на Стефан и отново заплака, като се опита да си изтрие носа в затворническата му униформа, която имаше толкова окаян вид, че нищо не можеше да я направи да изглежда по-зле.

Не можеше, разбира се, както не можеше да усеща ръката, която нежно се опитваше да я обгърне. Нали не беше донесла със себе си собственото си тяло.

Но по някакъв начин бе успяла да донесе сълзите си. Един студен, металически твърд глас заговори в нея: Не ги хаби напразно, идиотке! Използвай тези сълзи. Ако ще продължаваш да плачеш, гледай да лееш сълзите си върху лицето или ръцете му. А между другото, трябва да знаеш, че всички те мразят.

Дори и Мат те мрази, а Мат обича всички, продължи да й повтаря тънкият, но жесток, неуморим й неумолим глас. Елена се разплака още по-неудържимо, като разсеяно забеляза ефекта от падането на всяка своя сълза. Защото всяка капка превръщаше побелялата кожа в розова и оцветяването се разпростираше на вълни наоколо, сякаш Стефан беше басейн, а тя се беше отпуснала прималяло върху него, като вода върху вода.

Само дето сълзите й се сипеха тъй бързо, че приличаха на порой, изливащ се върху езерото Уикъри. А това я накара да си припомни онзи ден, в който Мат падна в езерото, докато се опитваше да спаси едно малко момиче, потънало през дупката в леда. Ала сега дори и Мат я мразеше.

– Недей, о, моля те, недей, прекрасна любима моя – замоли я Стефан, толкова искрен, че всеки би повярвал на думите му. Но как можеше още да я обича? Елена знаеше как изглежда в момента, с подпухнало и зачервено от сълзите лице. Каква ти „прекрасна любима“! Освен това трябва да е луд да я кара да спре да плаче: сълзите й му вдъхваха нови сили, връщаха живота в него с всяко докосване до кожата му – а може би бушуващата в него буря също бе помогнала, защото сега телепатичният му глас звучеше още по-силно и все по-уверено:

Елена, прости ми – о, Господи, подари ми само един миг с нея! Само един-единствен миг! След това всичко ще мога да понеса, дори и истинската смърт. Само един миг, за да я докосна!

И може би Бог, преливащ от жал, точно в това мигновение сведе очи надолу към грешната земя. Устните на Елена потрепнаха, пърхащи над неговите, сякаш се опитваше да открадне една целувка още докато той спеше. Но само за миг на Елена й се стори, че усети топлата му плът под себе си и миглите му погалиха клепачите и, когато той се пробуди и с изненада отвори очи.

Моментално и двамата застинаха, с широко отворени очи, но никой от тях не прояви глупостта да помръдне дори на сантиметър. Елена обаче не можа да се сдържи, като усети прилива на топлина от устните на Стефан, от който цялото й тяло се сгря. Разтопи се в целувката, докато внимаваше да се задържи в същото положение, оставяйки само погледа си да се рее нефокусирано под леко притворените клепачи.

И когато миглите й отново се допряха до нещо осезаемо, вълшебното преживяване бързо стигна до своя край. Пред Елена оставаха само два избора: можеше да изпищи и да изрази телепатично възмущението си от Il Signore2020
  Господарят, Бога (ит.). – Бел.прев.


[Закрыть], задето бе послушал Стефан и им бе дал само един миг. Или да събере цялата си смелост, за да се усмихне и евентуално да успокои Стефан.

Спечели по-добрата нейна половина и когато Стефан отвори очите си, тя остана надвесена над него, като се преструваше, че просто си почива, опряна на лакти, върху гърдите му, като му се усмихваше, докато се опитваше да оправи косата си.

Успокоен, Стефан също й се усмихна. Сякаш бе готов да понесе всичко, само и само тя да не бъде наранена.

– Деймън щеше да е по-практичен – подразни го тя. – Щеше да ме остави да плача, защото в края на краищата собственото му здраве би било най-важното за него. И щеше да се моли за… – Замълча за миг, но накрая се засмя, което накара Стефан да се усмихне. – Нямам представа – заяви Елена накрая. – Всъщност не мисля, че Деймън е способен да се моли.

– Вероятно не – съгласи се Стефан. – Когато бяхме млади – и още бяхме хора, – градският свещеник се разхождаше с бастун, защото обичаше да го използва не толкова като опора, колкото като инструмент за усмиряване на провинилите се хлапета.

Елена се замисли за нежното дете, оковано към огромната, тежка скала на тайните. Дали религията беше едно от нещата, които той бе заключил зад редицата от затворени врати като херметичните камери в подводниците, за да скрие почти всичко, което имаше значение за него?

Не посмя да попита Стефан за това. Вместо това снижи „гласа си“ до най-тихия възможен телепатичен шепот, едва улавян от невроните в тъй чувствителния мозък на Стефан: Според теб какви други практични неща може Деймън да обмисля? Нещо, свързано с проникването в затвора?

– Хм… проникване в затвора? Първото, което ми хрумва, е, че ти трябва да опознаеш маршрута си в този град. Доведоха ме тук с вързани очи, но те не притежават силата да премахват проклятието, тегнещо върху вампирите, и да ги превръщат в хора, така че още разполагам с изострените си вампирски сетива. Бих казал, че този град е приблизително с размерите на Ню Йорк и Лос Анджелис, взети заедно.

– Доста голям град – отбеляза Елена, като се постара да запамети това, което можеше да й потрябва.

– Но за щастие това, което ни интересува, се намира в югозападната му част. Градът би трябвало да се управлява от пазителите – само че те са от Другата страна на това измерение, а демоните и вампирите доста отдавна са осъзнали, че хората се страхуват повече от тях, отколкото от пазителите. Сега се състои от дванадесет до петнадесет феодални замъка или имения, като господарите от всяко имение владеят обширни земи извън града. Там те отглеждат свои уникални продукти и ги продават тук. Например има вампири, които притежават лозя, от които получават гроздето за „Черна магия“.

– Разбирам – рече Елена, която не разбра много за какво й говореше той, освен че стана дума за виното „Черна магия“. – Но това, което интересува всички ни, е как да се доберем до Ши но Ши – до твоя затвор.

– Точно така. Е, най-лесно ще бъде да се намери секторът, обитаван от китсуне. Всъщност Ши но Ши е огромно струпване на сгради, като най-голямата – онази без покрив, макар да е заоблена, може да не успееш да я различиш от земята…

– Онази, която прилича на колизеум? – прекъсна го Елена нетърпеливо. – Докато летях насам, успях да огледам града от птичи поглед.

– Ами това, което прилича на колизеум, наистина е колизеум – усмихна се Стефан.

Той наистина се усмихна! Явно се чувстваше достатъчно добре, за да се усмихва, зарадва се Елена, но не каза нищо.

– За да се влезе и после да се излезе от този прокълнат град, трябва просто да се насочим надолу от колизеума към вратата, водеща назад към нашия свят – заключи Елена. – Но за да те освободим, трябва да открием някои неща, а те вероятно са пръснати в различни части на града. – Опита се да си припомни дали беше споменавала на Стефан за двете половини на лисичия ключ. Ако не му бе разказвала, вероятно щеше да е по-разумно да не заговаря сега за това.

– На ваше място бих наел водач от местните – веднага реши Стефан. – Всъщност нищо не зная за този град, освен онова, което ми разказаха затворническите надзиратели – обаче не съм сигурен дали да им вярвам. Но скромните хора – онези, простосмъртните – вероятно знаят това, което искаш да научиш.

– Това е добра идея – каза Елена. Нарисува невидими шарки с прозрачния си пръст върху гърдите му. Мисля, че Деймън наистина възнамерява да направи всичко, на което е способен, за да ни помогне.

– Уважавам го заради това, че дойде тук – замислено изрече Стефан. – Той спазва обещанието си, нали?

Елена кимна. Дълбоко, дълбоко в съзнанието й изплуваха мислите: Той ми даде думата си, че ще се грижи за теб. Той ти даде думата си, че ще се грижи за мен. Деймън винаги държи на думата си.

– Стефан – заговори тя отново, като достигна мислено до най-тайните кътчета на съзнанието му, където можеше да сподели, или поне така се надяваше, макар и само тайно, – ти наистина би трябвало да го видиш. Когато прибягнах до помощта на Крилете на изкуплението, успях да прогоня всичко лошо, което го тласкаше към жестокости. А като използвах Крилете на пречистването, цялата онази скала, потискаща душата му, се раздроби на късове… Струва ми се, че ти не можеш да си представиш какъв беше той. Толкова е съвършен – толкова подновен. А по-късно, когато се разплака…

Елена долови в Стефан три вътрешни пласта на емоции, нахлули един след друг. Недоверие за това, че Деймън може да плаче, въпреки всичко, което Елена му разказваше. После вяра и удивление, докато поглъщаше впечатленията от образите и спомените в нейното съзнание. И накрая необходимостта да я утеши, докато му рисуваше Деймън, завинаги в плен на разкаянието. Един Деймън, който никога нямаше да съществува отново.

– Той те спаси – прошепна му Елена, – но не успя да спаси себе си. Дори не се спазари с Шиничи и Мисао. Просто им позволи да отнемат всичките му спомени за онова време.

– Може би са били прекалено болезнени.

– Да – потвърди Елена, като съзнателно свали бариерите си, за да може Стефан да почувства болката и от това, че новото и съвършено създание, което бе сътворила, се бе разпаднало, след като бе узнало за жестокостите и подлостите, сторени от него и които… ами, които биха огънали и най-силната душа. – Стефан? Мисля, че той се чувства много самотен.

– Да, ангел мой. Мисля, че имаш право.

Този път Елена се замисли по-дълго, преди да се осмели да продължи.

– Стефан? Не съм сигурна дали той разбира какво е да бъде обичан. – Зачака изтръпнала отговора му.

Тогава той отново заговори много нежно и много бавно:

– Да, ангел мой. Мисля, че имаш право.

О, колко много го обичаше! Той винаги разбираше. И винаги беше толкова смел, великодушен и открит. Вярваше й безгранично, когато най-много се нуждаеше от това.

– Стефан? Мога ли да остана и тази нощ?

– Нима вече е нощ, любов моя? Можеш да останеш, освен ако те не дойдат да ме отведат някъде. – Стефан отново доби много сериозен вид, приковал поглед в очите й. – Но ако те дойдат, обещай ми, че ще си тръгнеш.

Елена се взря в зелените му очи и каза:

– Ако това искаш, обещавам ти.

– Елена? Ти… ти ще спазиш обещанието си, нали? – Внезапно заговори много сънливо, но този път бе налегнат от здравословен сън, а не от изтощение, както някой след освежаваща разходка заспива спокойно.

– Ще се постарая да го спазя – прошепна Елена. Но няма да се отделя от теб, добави мислено. Ако някой се появи, за да го нарани, те ще открият на какво е способен един безтелесен противник. Например какво ще стане, ако проникне в техните тела и успее за кратко да установи контакт? Достатъчно дълго, за да стисне нечие сърце между красивите си бели пръсти? Ето това би било постижение.

– Обичам те, Елена. Толкова се радвам… ние се целувахме…

– Не е за последен път! Ще видиш! Заклевам ти се! – И го заля с нов порой от сълзи.

Стефан само се усмихна нежно. И после заспа.

На сутринта Елена се събуди в голямата си спалня в къщата на лейди Улма. Беше сама. Но имаше още един спомен, като увехнала роза, която да скъта на специално място в душата си.

И някъде дълбоко в сърцето си тя знаеше, че тези спомени могат да се окажат всичко, което един ден ще й остане от Стефан. Можеше да си представи как тези сладостно уханни, крехки спомени ще се превърнат в нещо, което тя ще пази и лелее – ако Стефан никога не се завърне у дома.