Текст книги "Сенчести души"
Автор книги: Л. Смит
Жанр:
Классическое фэнтези
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 30 страниц)
Деймън я гледаше така, сякаш си бе загубила ума, но това нямаше значение. Важното бе, че Елена усещаше как Силата пулсира в нея. Това бе обещание, каза си тя, което ще спазя, дори и това да ми коства живота.
Деймън преглътна.
– Може ли да поговорим за… за настоящето? – попита.
С този въпрос направо улучи десетката.
Настоящето. Това, което се случваше сега.
– Да. Да, разбира се. – Елена изгледа презрително пръчката от ясеново дърво. – Разбира се, Деймън, ще го направя. Не искам никой друг да пострада заради мен, преди да съм готова за битка. А и доктор Мегар е добър лечител. Ако ми позволят да се върна при него.
– Честно казано, не зная – призна й Деймън, без да отклони очи от нейните. – Но зная нещо друго. Мога да ти обещая, че няма да почувстваш върху себе си нито един удар – бързо и категорично добави той. Беше съвсем сериозен. Големите му черни очи още повече се разшириха. – Защото лично ще се погрижа за това. Цялата болка ще бъде отклонена от теб. А на сутринта няма да ти остане дори един белег. Но – завърши той много по-бавно – ще трябва да коленичиш, да ми се извиниш. На мен, твоя господар. Както и пред онзи гаден, мръсен, разкапан, противен дърт… – За миг Деймън дотолкова се увлече в проклятията си, че премина на италиански.
– Пред кого?
– Пред предводителя на владетелите на бедняшките квартали, а може би също и пред Младия Дрозн, брат на Стария Дрозн.
– Добре. Кажи им, че съм готова да се извиня на колкото Дрозновци пожелаят. Кажи им го по-скоро, за да не изгубим шанса си.
Елена видя многозначителния поглед, който й хвърли, но тя остана вглъбена в мислите си. Дали да позволи на Мередит и Бони да участват в това? Не. Щеше ли да позволи онова да се случи с Каролайн, ако тогава можеше да го спре по някакъв начин? Отговорът отново беше: „не“. Не, не, не. Елена винаги се бе възмущавала изключително силно от бруталността към момичетата и жените. Чувствата й срещу разпространеното в целия свят презрение към жените като второкласни създания се бяха избистрили удивително след завръщането й от отвъдното. Ако Силите я бяха върнали в света заради някаква цел, реши тя, то тази цел е да помага на момичетата и жените да се спасят от изпадане в робство, което много от тях дори не осъзнават.
Но нямаше предвид само злите робовладелци и безличните потиснати жени и мъже. Трябваше да го направи заради лейди Улма, за да спаси и нея, и бебето й… както и заради Стефан. Ако се съгласи да изтърпи унижението, тя ще остане само една дръзка робиня, вдигнала малко врява насред улицата, но категорично поставена от властите на мястото, което й се полага.
В противен случай, ако някой се вгледа по-внимателно в тяхната група… ако някой се досети, че са тук, за да освободят Стефан… ако тя, Елена, се окаже причината те да се разпоредят: „Преместете го в най-строго охраняваната килия и изхвърлете този глупав ключ, оставен от онова китсуне…“
Във въображението й се заредиха кошмарни сцени как Стефан ще бъде жестоко наказан, как ще бъде отведен някъде надалеч, как ще бъде завинаги загубен й нея, ако този уличен инцидент сред тези бедняшки коптори се разрасне до невероятно големи размери.
Не. За нищо на света нямаше да изостави Стефан, като се впусне във война, която не можеше да спечели. Но нямаше и да забрави.
Ще се върна за всички вас, обеща си тя. И тогава краят ще бъде съвсем различен.
Осъзна, че Деймън още не си е тръгнал. Наблюдаваше я зорко с поглед, остър като клюн на сокол.
– Изпратиха ме, за да те отведа при тях – рече той тихо. – Никога не биха приели отговор „не“. – Елена за кратко усети яростта му срещу тях, затова побърза да хване и стисне ръката му.
– След време ще се върна заедно с теб заради робите – обеща той. – Но ти го знаеш, нали?
– Разбира се – кимна девойката. Искаше да го целуне само набързо, но целувката се оказа дълга. Всъщност не мислеше за онова, което Деймън бе казал за отклоняването на болката от ударите на камшика. Усещаше, че й се полага поне една целувка за това, което и предстоеше. Деймън погали косата й. Времето спря за тях, докато не ги стресна почукването на Мередит на вратата.
Когато доведоха Елена до издигнатата на открито кресна площадка, кървавочервената зора бе забулила всичко наоколо в някаква странна призрачност. Там се бяха събрали главатарите от бедняшките квартали, насядали върху възглавници, които някога може да са били красиви, но сега бяха доста окъсани. Разменяха си бутилки и кожени чаши с инкрустации от скъпоценни камъни, пълни с „Черна магия“ – единственото вино, на което вампирите наистина се радваха. Пушеха наргилета и понякога се изплюваха сред тъмните сенки. Наоколо бяха струпани много от постоянните обитатели на улиците, привлечени от слуха за публичното наказание на едно красиво младо момиче от човешката раса.
Елена беше грижливо подготвена за сцената на наказанието. Доведоха я пред настръхналите велможи с кърпа на устата и с оковани във вериги ръце. Младия Дрозн, превърнал се сега въпреки нежеланието му в център на вниманието, седеше на диван с кувертюра от тъкан със златни нишки. Деймън, с напрегнат вид, бе застанал между него и главатарите. Никога досега Елена не бе изпитвала такова желание за импровизация, освен в онази пиеса, която играха в училище, при която тя запрати една ваза срещу Петручио и потроши цялата къща – последната сцена от „Укротяването на опърничавата“.
Но сега всичко бе много по-сериозно. Играта бе на живот и смърт. Бяха заложени животът на Бони и Мередит, свободата на Стефан.
Странно, но като погледна Деймън в очите – мъжа, който държеше пръчката, – това й вдъхна кураж. Той сякаш й казваше да се държи смело и невъзмутимо, без да използва телепатия. Елена се запита как би се държал самият той в подобна ситуация.
Един от съпровождащите я пазачи я изрита и й напомни къде е попаднала. Бяха й заели „подходящо“ облекло от изоставения гардероб на омъжената дъщеря на доктор Мегар – рокля в перлен цвят, която отвън, на фона на незалязващото пурпурно слънце, изглеждаше бледоморава. Но по-важно беше, че като я носеше без копринената си долна риза, гърбът й оставаше гол до талията. Според местния обичай тя трябваше да коленичи пред старейшините и да сведе ниско глава, докато не опре чело до килима с пищни багри, но ужасно мръсен, пред нозете на старейшините, но на няколко стъпки по-надолу. Един от тях се изхрачи върху нея.
Всички бяха възбудени, бърбореха оживено, подхвърляха мръсотии, замеряха я с боклуци. Плодовете бяха прекалено ценни, за да ги хабят заради нея. Но изсъхналите изпражнения не се оценяваха като някаква ценност. Първите сълзи закапаха от очите й, когато разбра с какво я обстрелват.
Смелост и невъзмутимост, каза си тя, но не посмя да погледне към Деймън.
Докато тълпата се бе отдала на това, което смяташе като полагащо се време за забавление, един от пушещите наргилета старейшини се надигна. Зачете нещо от някакъв изпомачкан свитък, но Елена не разбра нищо. Стори й се, че речта му няма край. Както беше на колене, притиснала чело към мръсния килим, девойката чувстваше, че се задушава.
Най-после свитъкът бе сгънат и Младия Дрозн се надигна, за да разкаже с висок, почти истеричен глас и прекалено помпозен език историята на робинята, която нападнала своя господар (Деймън, мислено отбеляза Елена), за да се освободи от надзора му и да се нахвърли срещу главата на фамилията (Стария Дрозн, каза си Елена) и неговите скромни средства за съществуване – неговата каруца – и неговата безнадеждно некадърна, глупава и ленива робиня и за това, как всичко това довело до смъртта на брат му. Отначало Елена не повярва на ушите си – той обвиняваше лейди Улма за целия инцидент, защото имала дързостта да падне под товара си.
– Знаете за какви роби говоря – докато го слушаше застинала, Елена не посмя дори мухата от очите си да отстрани, а той продължи да крещи пискливо, призовавайки тълпата, която откликваше с нагли обиди към нея и я замеряше ожесточено, тъй като лейди Улма присъстваше тук, за да бъде и тя наказана.
Най-после Младия Дрозн привърши с изброяването на престъпленията на Елена: как тази дръзка безсрамница (Елена), която на всичкото отгоре носи панталони като мъжете, сграбчила нуждаещата се строг урок робиня на брат му (Улма) и най-нахално задигнала законната собственост на брат му (нима съм направила сама всичко това, иронично се запита Елена), за да я отведе в дома на един крайно съмнителен знахар (доктор Мегар), който сега отказваше да върне робинята на брат му.
– Още като чух за това, знаех, че никога повече няма да видя нито брат си, нито робинята му – закрещя той със същия окаян тон, към който се придържаше още от началото.
– Ако робинята е била толкова ленива, трябва да се радваш, че си се отървал от нея – провикна се някакъв присмехулник от тълпата.
– Сега не се занимаваме с това – заяви един много дебел мъж, чийто глас напомни на Елена за нетърпящия възражения Алфред Хичкок: говореше опечалено, не забравяше да вмъква паузи преди по-важните думи, с което още повече вдъхваше мрачно настроение и представяше цялата история като по-сериозна от всички говорили преди него. Елена скоро осъзна, че този мъж притежава много власт. Тълпата престана да я замеря, да я ругае, дори да я заплюва. Едрият мъж несъмнено беше местният „кръстник“, пред когото се прекланяха тези ужасно бедни обитатели на бедняшките квартали. Явно неговата присъда щеше да реши съдбата на Елена.
– А след това – бавно заговори той, без да престане да хруска през всеки няколко думи от някакви бонбони със златист цвят, от купата, донесена само за него – младият вампир Дамиен се погрижи за щедро обезщетение, и то за всичките ни щети. – Последва по-дълга пауза, докато той гледаше само към Младия Дрозн. – Заради това неговата робиня Алаина, която започна цялата тази бъркотия, няма да остане вързана и обявена за продан на търг, но ще покаже, че се покайва и подчинява и че по своя воля ще приеме наказанието, за което знае, че е неин дълг.
Елена усети, че й се зави свят. Не знаеше дали бе от дима, който се спусна надолу към нея, преди да се разсее на кълба във въздуха, но думите „ще приеме наказанието“ я шокираха толкова силно, че едва не й причерня. Не си представяше, че това наистина ще се случи – а картините, които се мярнаха в съзнанието й, бяха крайно неприятни. Освен това обърна внимание на новите имена, които получиха тя и Деймън. Това действително беше истинско щастие, помисли си тя, защото така Шиничи и Мисао никога няма да узнаят за тази малка авантюра.
– Доведете робинята при нас – завърши дебелият мъж и отново се отпусна върху внушителния куп от възглавници.
Елена се изправи. Повлякоха я грубо нагоре, докато пред очите й не се изпречиха позлатените сандали на дебелия мъж и над тях – забележително чистите чу крака, докато тя оставаше със сведени надолу очи, както подобаваше на една покорна робиня.
– Чу ли какво бе решено за теб? – Кръстникът още мляскаше и предъвкваше своя деликатес. Лекият вятър пренесе някаква тежка миризма до носа на Елена и внезапно в устата й се насъбра слюнка, която навлажни пресъхналите й устни.
– Да, господарю – промълви тя, защото не знаеше с титла да се обърне към него.
– Ще ме наричаш Ваше превъзходителство. А няма ли да добавиш нещо в своя защита? – попита я той, за искрено удивление на Елена. На устните й застина спонтанно хрумналият й отговор: „Защо ме питате – машинално отговори тя, – след като всичко е решено предварително?“ Този мъж някак си изглеждаше повече свързан с нейния досегашен живот, много повече от всички други, които бе срещнала в Тъмното измерение. Той се вслушваше в хората. Ще изслуша и мен ако му разкажа за Стефан, внезапно си каза Елена. Но после, като се позамисли малко по-спокойно, се запита какво би направил той, ако научи за Стефан? Нищо, освен ако не намери начин да извлече изгода от случилото се – да се сдобие с още власт, или да срази някой свой враг.
Все пак можеше да й стане съюзник, когато се върне тук, за да прочисти това място и освободи робите.
– Не, Ваше превъзходителство, нямам какво да добавя – изрече тя.
– Съгласна ли си да се проснеш на земята, за да измолиш да ти простя аз, както и Младия Дрозн?
Сега дойде ред на първата й подготвена реплика.
– Да – кимна тя. Успя да изговори ясно и убедително добре обмисленото си извинение, като само накрая леко се задави. Застанала толкова отблизо, Елена видя златни прашинки по лицето на едрия мъж, по брадата му и по скута му.
– Много добре. На тази робиня налагам наказание от десет удара с ясенова пръчка като назидание за всички останали смутители. Наказанието ще бъде изпълнено от моя племенник Клюд.
21
Настана невъобразим хаос. Елена вдигна глава и примигна объркано. Не знаеше дали да продължава да се държи като разкайваща се робиня. Главатарите на местните общности се надвикваха, сочеха с пръсти, размахваха ръце. Деймън отчаяно се опитваше да се добере до Кръстника, който явно бе решил, че с това ролята му в церемонията е приключила.
Тълпата не спираше да крещи и поощрява спорещите. По всичко личеше, че ще се стигне до още една битка, но този път между Деймън и хората на Кръстника, особено онзи, когото наричаха Клюд.
Светът се завъртя пред очите на Елена. Чуваше само откъслечни фрази:
– … само шест удара и ми обещахте, че аз ще следя за всичко… – крещеше Деймън.
– … ама ти наистина ли вярваш, че тези дребнави подлизурковци говорят истината? – извика му в отговор някой, може би Клюд.
Но не беше ли Кръстника такъв? Само че по-едър и по-страховит подлизурко, който на свой ред се подмазваше пред някой още по-високопоставен, замисли се Елена. Дали мозъкът му не беше замъглен от някаква дрога? Но в следващата секунда дебелият мъж погледна право към нея и тя сведе бързо главата си.
Сега тя отново чу виковете на Деймън, изправен пред Кръстника, но този път по-ясно, защото успя да надвика крясъците на тълпата.
– Надявах се, че дори и тук се спазва поне малко почтеност и благоприличие, когато се сключват сделки. – От гневния му тон си личеше, че повече не вярва в преговорите с местните и се готви за атака. Ужасена, Елена настръхна. Никога не бе чувала толкова неприкрита заплаха в гласа му.
– Почакай. – Кръстника заговори с типичния си уморен, дори небрежен маниер, но крясъците на тълпата моментално стихнаха. Дебелият стар мъж отстрани ръката на Деймън от рамото си и се извърна към Елена.
– Ще направя един щедър жест, като оттегля участието на племенника ми Клюд. Ти, Дайърмънд или както ти беше името, имаш правото сам да накажеш робинята си със собствено оръжие за изтезание.
Внезапно и съвсем неочаквано старият мъж изтръска златните прашинки в брадата си и заговори направо на Елена. Очите му изглеждаха много уморени, като на древен жрец, изненадващо проницателни.
– Клюд е майстор в бичуването с камшик. Дори е направил едно малко изобретение. Нарича го котешки мустачки. Чрез него само с един удар може да смъкне кожата от шията до бедрото. Повечето хора умират след десет удара с такъв камшик. Но се опасявам, че днес той ще остане разочарован. – Кръстника се ухили, като показа изненадващо бели и равни зъби. Подаде й купата си с бонбони със златист цвят, от които не преставаше да похапва. – Преди наказанието си може да ги пробваш. Ето, вземи.
Елена се страхуваше да ги опита, но не посмя да му откаже, затова взе един бонбон. Зъбите й го схрускаха. Вкусът се оказа приятен. Та това беше ядка от орех! Но потопена в подсладен лимонов сироп и поръсена с малко лют пипер или нещо подобно, след което оваляна в някаква вкусна течност с цвят на злато. С вкус на амброзия!
– Започвай с наказанието, момче – обърна се Кръстника към Деймън. – Но трябва да научиш момичето как да прикрива мислите си. Прекалено е умна, за да бъде похабена в някакъв окаян бордей като тукашните. Все пак защо не мога да се отърся от подозрението, че тя всъщност не желае да стане прочута куртизанка?
Преди Деймън да успее да му отговори или коленичилата Елена да го погледне, носачите го отнесоха до единствената карета с коне, която Елена бе видяла в това мизерно предградие.
Разгневените, оживено жестикулиращи местни водачи, подстрекавани от Младия Дрозн, най-после се споразумяха.
– Десет удара, без да се съблича, след което можеш да я отведеш – заявиха те на Деймън. – Но тези десет удара са окончателното ни решение. Този, който досега преговаряше с теб, вече няма право да преговаря.
Единият от тях почти небрежно вдигна за косата една отрязана глава. Колкото и да изглеждаше абсурдно, главата бе украсена с венец от прашни листа в очакване на пиршеството след церемонията.
Очите на Деймън заблестяха от пристъп на гняв, толкова силен, че всичко около него започна да вибрира. Елена усети Силата му, която приличаше на пантера, готова за скок. Връхлетя я усещането, че се опитва да говори срещу бушуващ ураган, затъкващ думите обратно в гърлото й.
– Съгласна съм с това.
– Какво?
– Всичко свърши, Дей… господарю Деймън. Повече няма да има крясъци. Аз съм съгласна.
Тя се просна по очи върху килима пред краката на Дрозн, а насъбралите се жени и деца изведнъж започнаха да я оплакват и да замерят с камъни подсмихващия се собственик на робинята.
Шлейфът на роклята й се разстла зад нея като булчински воал. Под горната пола в перлен цвят, долната фуста блестеше в кървави оттенъци на неугасващата червена светлина. Разпуснатата й коса се стелеше свободно по раменете, обвивайки ги в златист облак, толкова гъст, че Деймън трябваше да го раздели с ръцете си, за да оголи врата й. Целият трепереше. От ярост. Елена не посмя да го погледне. Знаеше, че умовете им ще се устремят един към друг. Тя трябваше да произнесе официалната си реч пред него и най-вече пред Младия Дрозн, за да не се налага преиграването на целия този фарс.
Госпожа Кортланд, преподавателката й по драматично майсторство, я учеше да произнася всяка реплика с чувство. Ако в теб няма чувство, няма да го има и в публиката.
– Господарю! – извика Елена с достатъчно силен глас, за да надвика жените, оплакващи злочестата й участ. – Господарю, аз съм само една робиня, недостойна да се обръща към вас. Но съгреших и затова приемам наказанието си с готовност, с нетърпение дори – да, с нетърпение, ако това ще възстанови поне малко, съвсем малко от вашия престиж, на който се радвахте преди моето необичайно дръзко злодеяние. Моля ви да накажете опозорената си робиня, която лежи като ненужен боклук върху вашата блестяща пътека.
Речта, която тя изговори с непоколебим и уверен тон, като старателна ученичка, назубрила всичко дума по дума, всъщност можеше да се сведе само до пет думи: „Господарю, моля да ми простите.“ Само че май никой не схвана иронията, която Мередит бе вложила в тях, нито я намери за забавна. Кръстника я бе одобрил; Младия Дрозн вече я бе изслушал; сега бе ред на Деймън.
Обаче Младия Дрозн още не бе свършил. Ухили се самодоволно на Елена, преди да изрече:
– Сега ще си получиш заслуженото, хлапачке. Само че искам първо да огледам ясеновата пръчка, преди да я използваш! – запрепъва се той към Деймън. Взе я от ръката му и няколко пъти пробно замахна върху възглавниците наоколо. Във въздуха се надигна червеникав прах. Остана доволен от това, че пръчката отговаря на изискванията му.
Отпусна се обратно върху дивана с кувертюра със златни нишки, задъхан от усилието, с пяна на уста, като пак огледа Елена от главата до петите.
Най-после моментът настъпи. Деймън не можеше повече да отлага изпълнението на наказанието й. Бавно, сякаш всяка негова стъпка бе част от недостатъчно репетирана пиеса, той заобиколи Елена, за да има подходящ ъгъл за замахване. Накрая, когато насъбралата се тълпа започна да става неспокойна, а жените забравиха за оплакването и насочиха вниманието си към алкохола, той се приготви за изпълнението на наказанието.
– Моля да ми простите, Господарю мой – изрече Елена с безизразен глас. В същото време си помисли, че ако зависеше от него, Деймън дори не би си спомнил за това, което трябваше да направи.
Крайно време беше да започне. Елена помнеше какво й бе обещал Деймън. Знаеше също обаче колко много обещания бяха нарушени днес. А десет удара бяха почти двойно повече от шест.
Не ги очакваше с нетърпение.
Но когато първият удар се стовари върху нея, тя си припомни, че Деймън не беше от онези, които не спазват обещанията си. Усети глух тласък, последван от вцепеняване, след което – за нейно учудване – нещо влажно, което я накара да вдигне очи нагоре над дъските, чак към облаците. За нея бе удивително да осъзнае, че това всъщност бе собствената й кръв, която се лееше по тялото й, ла без тя да усеща болка.
– Накарай я да ги брои – изръмжа Младия Дрозн и Елена машинално изрече „Един“, преди още Деймън да я удари.
Елена продължи да отброява ударите със същия ясен, но безчувствен тон. В мислите си тя не беше тук, в този отвратително смърдящ бордей. Лежеше подпряна на лакти, за да поддържа главата си, вперила поглед в очите на Стефан – в онези нежно зелени очи, които никога нямаше да остареят, независимо колко столетия са видели. Изпаднала в унес, тя отброяваше ударите заради него, а десетият удар ще бъде техният сигнал тя да скочи и да хукне. Заръмя лек дъжд. Стефан й даваше преднина, но скоро, много скоро щеше да побегне след нея през тучната зелена трева. Елена ще се втурне в трескав бяг, напрягайки докрай мускулите си, но Стефан, разбира се, ще я настигне. И тогава те заедно ще се затъркалят по тревата, заливащи се до припадък от смях.
Чуваше смътно, като отдалече, похотливите подмятания и вълчото ръмжене на зяпачите. Постепенно дори и те се промениха. Всичко й приличаше на глупав сън, в който участваха само Деймън и ясеновата пръчка. В съня Деймън замахваше достатъчно силно, за да задоволи дори най-възбудените зрители, а ударите му, които Елена чуваше как плющят сред все по-дълбоката тишина, звучаха повече от убедително. Прилоша й, когато осъзна, че това са звуците от раздирането на собствената й плът, но ги усещаше само като глухи плесници, стоварващи се нагоре и надолу по гърба и. А Стефан се пресегна към ръката й, за да я целуне!
– Винаги ще бъда твой – каза й Стефан. – Ще си принадлежим един на друг във всеки твой сън.
Винаги ще бъда твоя, мълчаливо му отвърна Елена, уверена, че ще получи посланието й. Може би няма да мога да те сънувам през цялото време, но винаги ще бъда с теб.
Винаги, ангел мой, ще те чакам, каза й Стефан.
Елена чу как нейният глас отброи „десет“ и Стефан отново целуна ръката й, преди да изчезне. Примигваща, смаяна, смутена от внезапното завръщане на шумовете, тя се надигна предпазливо и се огледа.
Младия Дрозн, обзет от подозрение, заслепен от ярост, остана горчиво разочарован. Беше изпил повече, отколкото можеше да понесе. Вайкащите се жени отдавна бяха млъкнали и само гледаха смаяно. Единствено децата още вдигаха шум, като се катереха нагоре и надолу по дъските, подвикваха си едно на друго и се затичваха, щом забележеха, че Елена извръщаше поглед към тях.
Така всичко свърши, без никаква церемониалност.
Щом се изправи, Елена усети как светът се завъртя два пъти около нея и коленете й се подкосиха. Но Деймън я хвана, за да не падне, като подвикна на няколкото младежи наблизо, които още изглеждаха в пълно съзнание и склонни да му обърнат внимание.
– Дайте ми някаква наметка.
Не прозвуча като молба. Единственият донякъде прилично облечен от мъжете наоколо му подхвърли някаква тежка наметка, черна, поръбена със зеленикаво-синкав кант, като му каза:
– Задръж я. Представлението беше страхотно. Чрез хипноза ли го направи?
– Не беше представление – озъби му се Деймън с толкова страховит глас, че останалите бедняци не посеяха да му връчат визитките си.
– Вземи ги – прошепна му Елена.
Деймън сърдито сграбчи в шепата си визитките им. Но Елена събра сили да отметне косата от лицето си и да се усмихне на младежите едва-едва, с натежали клепачи. В отговор те също й се усмихнаха плахо.
– Когато ти… хм… отново ще правиш представление…
– Ще научите за това – извика им Елена. Деймън вече я носеше на ръце към дома на доктор Мегар, заобиколен от неизбежната свита от шумни хлапета, загърнати в своите наметала. Чак тогава Елена се запита защо Деймън бе поискал наметка от някакви непознати, след като самият той носеше.
– Ще има някакви церемонии. Напоследък често се случва – каза му госпожа Флауърс с леко смутен, но изискан тон, докато двамата с Мат отпиваха от билковия чай в салона на нейния пансион. Вече бе станало време за вечеря, но навън още беше светло.
– Какви церемонии? – попита Мат. Той така и не се завърна в дома на родителите си, откакто, преди повече от една седмица, се раздели с Деймън и Елена, за да се върне във Фелс Чърч. Първо се отби в къщата на Мередит, която се намираше на края на града. Тя го убеди първо да се обади на госпожа Флауърс. След като тримата с Бони поговориха, той реши, че ще е най-добре да остане „невидим“. Семейството му щеше да бъде в по-голяма безопасност, ако никой не знаеше, че той все още е във Фелс Чърч. Щеше да живее в пансиона, но за това не биваше да знае нито едно от децата, които бяха създали всичките тези затруднения. А после, след като Бони и Мередит потеглят за срещата с Деймън и Елена, Мат щеше да действа като някакъв таен агент.
Сега той съжаляваше, че не замина с момичетата. Никак не му беше лесно да действа като таен агент там, където всичките му врагове можеха да подслушват и виждат по-добре от него, както и да се движат много по-бързо. Затова посвещаваше повечето от времето си на четенето на блогове в интернет, които Мередит беше отбелязала, докато беше търсила следи за нещо, което можеше да им бъде от полза.
Но не беше попаднал на сведения за каквито и да било церемонии. Обърна се към госпожа Флауърс, която отпиваше от чая си със замислено изражение.
– Какви церемонии? – повтори Мат.
Благодарение на бялата си коса, нежното си лице и приятните си сини очи, госпожа Флауърс създаваше впечатлението, че е най-безобидната дребна стара дама на света. Но не беше. Вещица по рождение и градинарка по призвание, тя знаеше много както за отровните треви, способни да причиняват черна магия, така и за лечебните лапи, спомагащи за бяла магия.
– О, в повечето случаи се вършат доста неприятни неща – отвърна тя тъжно, втренчена в листенцата от чая в чашата си. – Знаеш ли, отчасти напомнят за сборищата на учениците и студентите след мачовете между техните отбори, където всички са въодушевени. Вероятно там се извършва някакво подобие на черна магия. До известна степен са свързани с изнудвания и промиване на мозъци – например поучават новоприетите, че са станали виновни само заради присъствието си на тези сборища. Освен това могат да стигнат още по-далече, като извършват цялостно посвещаване… такива работи. Много неприятно.
– Но какво точно е неприятното? – настойчиво попита Мат.
– Наистина не зная, скъпи. Никога не съм присъствала на такава среща.
Мат се замисли. Вече наближаваше седем вечерта, след което бе забранено на децата под осемнадесет години да излизат навън. Осемнадесетгодишните бяха най-големите деца, които можеха да бъдат обсебени.
Това, разбира се, не беше официално обявен вечерен час. От полицейския участък май нямаха представа как да се справят със странната епидемия, която върлуваше сред младите момичета във Фелс Чърч. Да ги изплашат директно? По-скоро полицията беше изплашена. Един млад шериф изскочил ужасен от къщата на Райън, след като видял как Карън Райън отхапала главата на хамстера си и какво правела с останалите си домашни любимци.
Да ги затворят в полицейския участък? Родителите на момичетата нямаше да се примирят с това, независимо колко лошо бе поведението на децата им и колко очевидно бе, че хлапетата им се нуждаят от помощ. Децата, които бяха отвеждани в съседния град за прегледи от психиатри, се държаха нормално и говореха спокойно и логично… през всичките петдесет минути от прегледите. Но после, при връщането им във Фелс Чърч, те си отмъщаваха, като имитираха много точно всичко казано от родителите им, издаваха животински звуци, разговаряха помежду си на езици, звучащи като азиатски. Или, ако се придържаха към нормалния начин на говорене, често демонстрираха смразяваща способност да изговарят думите отзад напред.
Медицинската наука не можеше да даде отговор за причината на епидемията сред децата.
Но това, което най-много плашеше родителите, беше изчезването на синовете и дъщерите им. Отначало решиха, че децата се крият в гробището, но когато родителите им се опитваха да ги проследят, заварваха гробището празно… чак до тайната крипта под гроба на Хонория Фел. Децата като че ли… просто изчезваха.
Мат мислеше, че знае отговора на тази загадка. Гъстият храсталак в Олд Уд се намираше близо до гробището. Или пречистващите сили на Елена не можеха да достигнат толкова далече, или мястото беше толкова зле урочасано, че можеше да устои на всякакви опити да бъде прочистено.
Освен това Мат знаеше, че гората Олд Уд сега беше напълно подвластна на двете китсунета. Само след втората крачка навътре сред гъстия храсталак може да се окаже, че после целият живот няма да ти стигне, докато се опитваш да се измъкнеш от капана.
– Но може би аз съм достатъчно млад, за да успея да ги проследя – каза той на госпожа Флауърс. – Зная, че Том Пиърлър излиза с тях, а той е на моите години. Както и онези, от които започна всичко това: Каролайн го предаде на Джим Брайс, а той – на Изабел Сайтоу.
Госпожа Флауърс изглеждаше разсеяна, замислена за нещо съвсем различно.
– Трябва да разпитаме бабата на Изабел за онези защити на религията шинто срещу силите на злото. Мислиш ли, че по някое време можеш да го направиш, Мат? Опасявам се, че скоро ще ни се наложи да се барикадираме.
– Това ли ви подсказват чаените листенца?
– Да, скъпи. Те са съгласни с това, което казва моята бедна стара глава. Може би не е зле да поговориш с доктор Алпърт, за да изведе дъщеря си и внучетата си от града, преди да е станало много късно.
– Ще й предам съобщението, но мисля, че ще бъде много трудно да убедим Тайрън да не се среща с Дебора Кол. Той наистина е много увлечен по нея – е, може би доктор Алпърт ще убеди и семейство Кол да я последва.
– Може би ще успее. Това ще означава да се тревожим за по-малко деца – рече госпожа Флауърс, като посегна към чашата на Мат, за да погледне в нея.
– Ще го направя. – Колко странно, помисли си Мат. Сега имаше трима съюзници във Фелс Чърч, но и тримата бяха жени над шестдесетте. Едната беше госпожа Флауърс, все още достатъчно жизнена, за да става рано всяка сутрин и да се заема с градинарските си занимания; другата беше Обаасан – обречена да пази леглото, съвсем слаба и крехка като кукла, с вързана на кок черна коса – винаги готова да ти даде съвет почерпен от мъдростта, която е натрупала, докато е била жрица в някакъв храм. Последната беше доктор Алпърт, лекарката на Фелс Чърч, със стоманеносива коса, тъмнокафява кожа и абсолютно прагматично отношение към всичко, включително и към магиите. За разлика от полицаите тя не си затваряше очите пред ставащото и правеше всичко, което й бе по силите, за да облекчава изплашените деца, а освен това съветваше ужасените им родители.
