Текст книги "Сенчести души"

43

Елена изпитваше чувство, което не можеше да опише. Не беше разочарование. Беше… облекчение. Сякаш през целия си живот бе търсила Стефан.

Но сега той отново бе при нея, в пълна безопасност и чист (след продължителната вана, по време на която тя настоя да го изтърка с всякакви четки и пемзи, след като двамата си взеха заедно душ). Косата му съхнеше като копринена тъмна маса – малко по-дълга, отколкото обикновено я носеше. Елена разбираше, че досега не бе имал нито възможност, нито сила да поддържа косата си, да я подстригва и мие.

А сега… нямаше надзиратели, нито китсунета, които да ги шпионират. Вече нищо не можеше да ги раздели. Двамата палуваха под душа, плискаха се с вода един друг, като Елена внимаваше да не се подхлъзне, готова всеки миг да подхване изнемощелия Стефан. Но забавлението им скоро свърши.

Струята на душа беше полезна и за още нещо – скриваше сълзите, стичащи се по страните на Елена. Тя би могла – о, небеса – да преброи и напипа всяко едно от ребрата му. Нейният красив Стефан беше само кожа и кости, но зелените му очи бяха живи, блестящи, с игрив пламък върху бледото лице.

След като облякоха халатите си, за известно време просто поседяха върху леглото. Сгушени един до друг, двамата – Стефан толкова много бе свикнал да бъде сред хора, а напоследък и да се възползва максимално от малкото храна, която получаваше – дишаха в пълен синхрон, чувстваха топлината на телата си… беше направо невероятно. После, почти колебливо. Стефан потърси ръката на Елена, стисна я и я задържа между дланите си, въртеше я между тях, сякаш не можеше да повярва, че тя е до него.

Елена преглътна няколко пъти, опитвайки се да подеме разговор, замаяна от блаженство. О, никога не съм искала нещо повече, помисли си девойката, макар да знаеше, че много скоро ще пожелае да говори, да го прегръща, да го целува, да го храни. Но ако някой я бе попитал дали й стига да стоят просто така един до друг, да общуват с докосвания и с любовта си, тя би отговорила утвърдително.

Думите неволно изригнаха от устата й като мехурчета от шупнала пяна, само че това бяха мехурчета от душата й.

– Понякога бях ужасена, че този път ще изгубя. Толкова много пъти бях побеждавала, че си мислех, че нещо ще поиска да ми даде урок, да ме накаже… и няма да се справя.

Стефан, който продължаваше да се взира в ръката й, се наведе и с безкрайна нежност започна да целува пръстите й един по един.

– Ти наричаш „победа“ да умреш в болка на слънчева светлина, за да спасиш безполезния ми живот – и още по-безполезния живот на брат ми.

– Наричам го повече от победа – призна Елена. – Всеки път, когато сме заедно, е победа. Всеки миг, дори в онази тъмница…

Стефан потръпна, но тя трябваше да довърши мисълта си.

– Дори там, да погледна в очите ти, да докосна ръката ти, да зная, че ти ме гледаш и ме докосваш – и че си щастлив – ами, за мен това е победа.

Стефан вдигна очи към лицето й. Дори на мъждивата светлина зелените им дълбини изглеждаха тъмни и загадъчни.

– И още нещо – прошепна той. – Тъй като аз съм това, което съм… и защото твоята върховна красота не е единствено този златист облак коса, а аурата ти, която е… нещо неизразимо велико и свято. Неописуемо. Отвъд всякакви думи…

Елена мислеше, че двамата просто ще седят заедно, вперили погледи един в друг, потопени в блажено съзерцание, но не стана така. Стефан доби отнесено изражение и тя осъзна колко близо до кръвожадността – и до смъртта – все още бе той.

Отметна припряно мократа си коса от едната страна на шията си и се наведе назад. Знаеше, че Стефан ще разбере.

И не се излъга. Но въпреки че девойката бе вдигнала брадичка, Стефан я наведе с двете си ръце и я погледна.

– Знаеш ли колко много те обичам? – попита.

Лицето му сега представляваше маска, загадъчна и странно вълнуваща.

– Не мисля, че знаеш – прошепна той. – Гледах и гледах как ти беше готова да направиш всичко, всичко, за да ме спасиш… но не мисля, че осъзнаваш колко много се увеличаваше любовта ми, Елена…

Сладостни тръпки пробягаха по гърба на Елена.

– Тогава по-добре ми покажи – пророни тя. – Или може и да не повярвам, че наистина го чувстваш.

– Ще ти покажа какво чувствам – промълви той. Но когато се наведе, беше само за да я целуне нежно. Бушуващата вихрушка от емоции в Елена – че това умиращо от глад създание иска да я целуне, вместо тутакси да забие зъби в шията й, достигна своя връх. Не можеше да го обясни с мисли, нито с чувства, а само с един жест – притегли главата на Стефан, така че устата му да се притисне към шията й.

– Моля те – промълви, – о, Стефан, моля те.

Сетне почувства кратка болка и Стефан пиеше кръвта й, а съзнанието й, което пърхаше наоколо като птица в ярко осветена стая, се издигна все по-нагоре и нагоре, докато най-накрая се сля с най-любимото същество.

Последвалото не можеше да се опише с думи. Двамата общуваха с мисли, чисти и бистри като блестящи скъпоценни камъни. Елена ликуваше, защото съзнанието на Стефан бе изцяло открито за нея, нищо не бе скрито зад стена или потънало в мрак, нямаше скали от тайни, нито приковани към тях плачещи деца…

Какво! – чу тя безмълвното възклицание на Стефан. Приковано дете? Огромна скала? Кой би могъл да крие това в съзнанието си…?

Стефан се отдръпна. Знаеше отговора, преди бързата като светкавица мисъл на Елена да му го подскаже. Елена усети яркозелената вълна на жалостта му, примесена с естествения гняв на млад мъж, достигнал дълбините на Ада, но неосквернен от ужасната черна отрова на омразата на брат към брат.

И аз не зная какво да направя! – въздъхна Елена, когато приключи с обяснението на всичко, което знаеше за най-съкровените мисли на Деймън. Направих всичко, което бе по силите ми, Стефан, дори… дори го обичах. Дадох му всичко, което не беше предназначено единствено за теб. Но не зная дали изобщо имаше някакво значение.

Той нарече Мат Мат вместо Мет, прекъсна я Стефан.

Да… забелязах го. Не спирах да го моля за това, но сякаш нямаше никакво значение.

Имало е значение: ти си го променила. Малко хора са способни на това.

Елена притисна силно любимия мъж към гърдите си, сетне застина и го погледна, разтревожена да не е било прекалено силно. Той й се усмихна и поклати глава. Вече приличаше на нормален човек, а не на оцелял от лагер на смъртта.

Би трябвало да продължиш да го използваш, каза й Стефан телепатично. Никой няма по-голямо влияние върху него.

Ще го направя – без помощта на Крилете, обеща Елена. После се притесни, че Стефан ще я помисли за твърде самоуверена – или прекалено пристрастна.

Но един кратък поглед към Стефан бе достатъчен, за да се увери, че постъпва правилно.

Двамата се вкопчиха един в друг.

Не беше толкова трудно, колкото Елена си го бе представяла – да позволи на Стефан да пие и от други човешки същества.

– Ако сте уплашени или сте променили решението си, просто го кажете – беше първото, което заяви облеченият в чиста пижама Стефан на тримата си донори. – Чувам идеално и не съм полудял от жажда за кръв. Пък й навярно ще усетя, ако не ви е приятно, и ще спра. И накрая – благодаря ви – благодаря на всички ви. Тази нощ реших да наруша клетвата си, защото все още съществува, макар и малък шанс, ако заспя, утре сутринта да не мога да се събудя без вашата помощ.

Бони беше ужасена, възмутена и бясна.

– Искаш да кажеш, че през цялото онова време не си могъл да заспиш, защото си се боял, че…

– От време на време заспивах, но благодарение на съдбата – благодарение на Бог – всеки път се събуждах. Имаше моменти, когато не смеех да помръдна, за да запазя енергията си, но Елена винаги намираше начин да дойде при мен и всеки път, когато идваше, ми носеше някаква храна. – Погледна я така, че сърцето на Елена сякаш излетя от гърдите й и се издигна високо в небето.

След това тя направи график, така че Стефан да бъде хранен на всеки час. После оставиха Бони сама – първият доброволец, – за да й бъде по-удобно и да не се притеснява.

На следващата сутрин Деймън излезе, за да навести Лий, племенницата на собственика на антикварния магазин, която изглеждаше много радостна да го види. Като се завърна, огледа с насмешка пръснатите из пансиона легла.

И тогава видя букета.

Беше солидно запечатан със защити амулети, с които да премине през бездната между измеренията. От него се излъчваше нещо много силно.

Деймън наклони глава.

Хмм… питам се какво ли е?

„Мило дневниче,

Не зная какво да кажа. Ние сме у дома.

Миналата нощ двамата със Стефан си взехме дълга вана… и аз бях малко разочарована, защото любимата ми четка с дълга дръжка за търкане на гърба не е тук, а и нямах звездна сфера, за да пусна вълшебна музика за Стефан – а водата беше хладка! Стефан отиде да провери дали бойлерът е включен на най-високата степен и се натъкнал на Деймън, който се канел да стори същото! Обаче не постигнаха голям ефект, защото къщата е пълна с хора.

Но аз се събудих преди няколко часа и пред мен се откри най-красивата гледка на света… изгревът. Бледорозово и тайнствено зелено на изток, но все още тъмно на запад. После небето доби сякаш още по-голяма дълбочина, а дърветата се забулиха в облаци роса. Тогава от хоризонта се надигна блестящо великолепие и небето се оцвети в тъмнорозово, кремаво и тук-там дори в жълто-зелено. Накрая се появи една огнена линия и в този миг всички цветове се промениха. Линията се изви в дъга, небето на запад се обагри в тъмно, тъмносиньо и тогава се показа слънцето, носещо топлина и светлина, дърветата засияха в яркозелено, а небето стана божествено синьо – божествено просто означава небесно. Като го видях, ме прониза най-сладостната тръпка. Небето приличаше на скъпоценен камък – прекрасен, небесносин, а златното слънце пръскаше енергия, любов, светлина и всички най-добри неща на света.

Нима бих могла да не изпитвам най-вълшебното щастие, докато се любувам на изгрева в прегръдките на Стефан?

Благословени сме ние, защото сме толкова щастливи, че сме родени в светлината – ние, които я виждаме всеки ден, без да се замислим. Можехме да сме родени със сенчести души, които живеят и умират в пурпурния мрак, без да знаят, че съществува нещо по-добро.“