Текст книги "Сенчести души"

25

– О, искам само да надникна за малко – промълви Бони, като погледна към строго пазения от чужди погледи скицник, в който лейди Улма беше нарисувала изисканите тоалети за първото им парти, което трябваше да бъде тази вечер. Освен този скицник, съвсем наблизо бяха складирани квадратни изрезки от платове като мостри за подбраните тъкани – искрящ атлаз, къдреща се при най-лекия допир коприна, прозрачен муселин и меко, плътно кадифе.

– Само след час ще облечеш роклята си за последната проба – но този път с широко отворени очи! – засмя се Елена. – Но не бива да забравяме, че довечера няма само да се забавляваме. Разбира се, ще трябва да изтанцуваме по няколко танца…

– Разбира се – въодушевено повтори Бони.

– Но целта ни е да открием ключа. Първата половина от двойния ключ на лисицата. Иска ми се да имах сега звездна сфера, която да показва вътрешността на къщата.

– Е, ние знаем толкова много, че можем да говорим за нея и да се опитаме да си представим какво има вътре – рече Мередит.

Елена, която въртеше в ръце звездната сфера от другата къща, остави леко помътнялото кълбо и каза:

– Добре. Да се опитаме да измислим нещо.

– Мога ли аз да се присъединя? – чу се плътен, добре модулиран глас откъм вратата. Всички момичета се извърнаха и надигнаха, за да поздравят усмихващата се лейди Улма.

Преди да седне, тя прегърна Елена и я целуна сърдечно по бузата. Елена неволно си припомни колко по-различна изглеждаше лейди Улма в кабинета на доктор Мегар в сравнение с елегантната дама, която сега бе пред нея. Тогава Улма бе само кожа и кости, с плахи очи като диво животно, подложено на страхотен стрес, облечена с обикновена домашна роба и мъжки чехли. А сега домакинята напомняше на Елена за римска матрона, със спокойно лице, което дори леко бе започнало да пълнее под лъскавите черни плитки, стегнати с гребени за коса, инкрустирани с диаманти. Тялото й също бе понапълняло, особено коремът й, макар че запазваше вродената си грациозност, която си пролича, докато се настаняваше на канапето, покрито с кадифе. Сега бе облечена с копринена рокля с цвят на шафран, с долна риза с ресни и цвят на праскова.

– Ние сме много развълнувани от тоалетите ни за вечерта – заговори Елена и посочи с кимване към скицника.

– И аз съм развълнувана като дете – призна лейди Улма. – Иска ми се да мога да направя за теб поне една десета от това, което ти стори за мен.

– Ти вече го направи – увери я Елена. – А ако намерим лисичия ключ – ще е благодарение на огромната ти помощ. А това – не мога да ти обясня колко много означава това за мен – завърши тя почти шепнешком.

– Но когато се възпротиви срещу установения тук ред, ти изобщо не си очаквала, че аз бих могла да ти помогна. Ти просто искаше да ме спасиш – и изстрада толкова много заради това – тихо й отговори лейди Улма.

Елена се размърда притеснено. Тесният бял белег покрай скулата й беше единственото по лицето й, напомнящо за станалото. Някога – когато се завърна за пръв път на земята от отвъдното – тя успя да отстрани тогавашния си белег само с едно просто призоваване на Силата. Но сега, макар че умееше да канализира Силата през тялото си и да я използва, за да изостря сетивата си, не можеше да я застави да се подчинява на волята й.

Някога, замисли се тя, като си представи онази Елена, която стоеше на паркинга пред гимназията „Робърт Е. Лий“ и гледаше онова порше, тя би сметнала увреждането на лицето си като най-голямото нещастие на света. Но след всички похвали, които бе получила, след като Деймън бе нарекъл раната й „почетен белег“, пък и след като бе сигурна, че за Стефан раната й не би имала значение, както и раната върху скулата й за самата нея, тя не гледаше много сериозно на белега си.

Вече не съм същата както някога, помисли си тя. И се радваше, че е така.

– Няма значение – рече тя, като пренебрегна болката в крака си, която още се обаждаше понякога. – Нека да поговорим за Сребърния славей и нейната галавечеря.

– Правилно – обади се Мередит. – Какво трябва да знаем за нея? Каква връзка има тя с ключа, Елена?

– Мисао каза: „Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?“ Или беше нещо подобно – повтори Елена замислено. Трите момичета знаеха наизуст тези думи, но повтарянето им се бе превърнало за тях в ритуал, когато обсъждаха тази тема.

– А „Сребърен славей“ е името, с което всички в Тъмното измерение наричат лейди Фазина Дарли! – извика Бони и плесна с малките си длани в пристъп на екстаз.

– Вероятно е неин прякор, който е получила при първия си концерт тук, когато е започнала да пее в акомпанимент на арфа със сребърни струни – вметна лейди Улма сериозно.

– А струните на арфата трябва да се настройват, за което е необходим ключ – продължи Бони все така възбудено.

– Да. – За разлика от нея Мередит говореше бавно и замислено. – Но ние не търсим ключ за настройване на арфа. Такива ключове изглеждат ето така. – Тя остави върху масата до нея парче дърво от бял клен, приличащо на много къса буква Т, което, ако се държи отстрани, може да заприлича на дърво, в което нежно се поклаща един къс хоризонтален клон. – Взех този ключ от музикантите, които Деймън беше наел.

Бони огледа изображението, с което Мередит илюстрира какво представлява ключът, за който говореха.

– Може да се окаже, че търсим именно това – ключ за настройване на струни на арфа – настоя тя. – По някакъв начин такъв ключ може да се окаже полезен и за двете цели.

– Не виждам как ще стане това – упорито тръсна глава Мередит. – Освен ако по някакъв начин двете половини на търсения от нас ключ не променят формата си, когато се съединят в едно цяло.

– О, да, мила моя – съгласи се лейди Улма, сякаш Мередит току-що беше направила някакво разбираемо за всички предложение. – Ако са магически половини от един ключ, почти с пълна сигурност може да се очаква Да изглеждат по-различно, след като се съединят заедно.

– Ето, видя ли? – попита я Бони предизвикателно.

– Но ако променят формата си, как, по дяволите, ще разберем, че сме намерили някоя от двете половини? – попита Елена нетърпеливо. За нея най-важното си оставаше намирането на това, което ще спаси Стефан.

За миг лейди Улма остана мълчалива, а Елена се почувства зле. Тя мразеше да прибягва до груб език, нито пък искаше да изглежда разстроена пред жената, която от съвсем млада е живяла толкова тежко, в пълно покорство и ужасен страх. На Елена й се искаше лейди Улма да се чувства сигурна, да бъде щастлива.

– Но поне едно знаем – додаде тя забързано. – Че е в музикалния инструмент на Сребърния славей. Затова ще се задоволим с това, което ще намерим в арфата на лейди Фазина.

– О, но… – поде лейди Улма, но замълча.

– Какво има? – попита я Елена нежно.

– О, не е нещо важно – бързо каза лейди Улма. – Исках да кажа, бихте ли искали да видите сега тоалетите си? Трябва да направим последната проба, за да се уверим, че всичко е идеално.

– Уха, ще ни бъде много приятно! – извика Бони и се наведе над скицника, а Мередит дръпна шнура на звънеца, което накара една от прислужниците тутакси да се затича към стаята с шивачките.

– Искаше ми се господарят Деймън и лорд Сейдж да ми позволят да ушия дрехи и за тях – натъжено сподели лейди Улма с Елена.

– О, Сейдж няма да присъства. Сигурна съм, че Деймън би се задоволил с черно яке, в комплект с черна риза, черни джинси и черни обувки, също като тези, които ежедневно носи. Ще бъде много щастлив да е облечен с тях и на празненството.

– Разбирам – засмя се лейди Улма. – Е, и без това тази вечер ще се видят най-различни фантастични стилове в облеклото, така че той може да промени мнението си. А сега по-добре да спуснем завесите на всички прозорци наоколо. Галавечерята ще бъде вътре в къщата, само на газено осветление, така че цветовете ще са истински.

– Чудя се защо в поканите се казва, че празненството ще бъде „в къщата“ – каза Бони. – Може би, защото може да завали дъжд.

– Заради слънцето – обясни лейди Улма. – Това омразно тъмночервено слънце променя синьото в пурпурно, а жълтото в кафяво. Сама ще се увериш, че никой няма да се появи на соаре при закрити врати с тоалет в аквамарин или в зелено – не, дори и ти, с тази ягодовочервена коса, която направо крещи за подобен цвят.

– Разбрах. Явно с това слънце, което не залязва никога, постепенно се скапваш.

– Чудя се дали наистина разбираш – промърмори лейди Улма и добави забързано: – Докато чакаме, да ти покажа ли какво сътворих за високата ти приятелка, която се съмнява в дизайнерските ми способности?

– О, моля те, да! – Бони й подаде скицника.

Лейди Улма го прелисти, за да намери листа със скицата, която най-много й допадаше. Взе цветните си моливи с вид на дете, забързано отново да се посвети на любимите си играчки.

– Ето, това е – рече тя, като с цветните си моливи добави тук-там по една линия, другаде по някоя крива, но задържа скицника така, че трите момичета да виждат скицата.

– О, Боже! – изпищя шашнато Бони. Дори и в очите на Елена се четеше възторжено одобрение.

Момичето на скицата определено беше Мередит, с наполовина спусната и наполовина вдигната коса, но облечена в рокля – ама каква рокля! Черна като абанос, без презрамки, идеално прилепваща към високата й стройна фигура, като чудесно подчертаваше извивките по тялото й. На скицата Мередит беше великолепно изобразена, като най-вече се наблягаше на това, за което Елена бе научила, че се нарича „деколтето на любимата“: предницата на Мередит приличаше на сърце от картичките за Свети Валентин. Този стил се запазваше за цялата й фигура, чак до коленете, където роклята внезапно отново се разширяваше, при това значително. „Рокля на морска сирена“, обясни им лейди Улма.

– А ето я и самата нея – обяви тя, когато влязоха няколко от шивачките, за да разстелят пред момичетата чудесната рокля. Момичетата се възхитиха от гладкото черно кадифе, обсипано с малки правоъгълни златисти шарки. Напомня ми за нощното небе у дома, помисли си Елена, с хилядите падащи звезди по тънещия в мрак небесен свод.

– С нея ще носиш тези големи обици, украсени с оникс и злато. А онези там гребени от черен оникс и злато ще придържат косата ти вдигната. Като допълнение към тоалета Лусен изработи тези прекрасни гривни и пръстени – продължи лейди Улма. Елена осъзна, че преди няколко минути Лусен е влязъл в стаята. Тя му се усмихна, после погледът й се прикова върху подноса с три нива, който носеше. Най-отгоре, върху подложка от слонова кост, бяха поставени двете гривни от черен оникс с диаманти, както и пръстен с диамант, от чиято красота тя едва не припадна.

Мередит се озърна притеснено, сякаш бе попаднала на тайна частна сбирка и сега не знаеше как да се измъкне незабелязано от деликатната ситуация. После погледът й се отмести от роклята към накитите и накрая отново се върна към лейди Улма. Мередит не беше от онези, които лесно губят самообладание. Но след миг на колебание тя просто пристъпи към лейди Улма и я прегърна пламенно, после се приближи до Лусен и много нежно положи ръка върху рамото му. Ясно бе, че временно бе загубила дар слово.

Бони изучаваше скицата с вид на познавач.

– Тези гривни са създадени специално за тази рокля, нали? – попита тя заговорнически.

За изненада на Елена лейди Улма се смути.

– Истината е, че… хм… ами нали все пак госпожица Мередит е робиня? От всички роби се изисква да носят символични гривни, когато са извън именията, в които служат. – Тя сведе очи към дъските по пода от полирано дърво. Бузите й се зачервиха от неудобство.

– Лейди Улма – о, моля те, не вярваш наистина, че това има значение за нас, нали?

Очите на лейди Улма проблеснаха, като вдигна глава.

– Няма ли значение?

– Ами… – заговори Елена колебливо – всъщност няма значение… ами понеже… защото и без това не можем нищо да направим, поне засега. – Разбира се, прислужниците не бяха посветени в тайните на отношенията между Деймън, Елена, Мередит и Бони. Дори и лейди Улма не можеше да си обясни защо Деймън не освобождава от робство тези три момичета, в случай че „се стигне до нещо крайно нежелано, като например Съветът на пазителите да го забрани“. Но момичетата формираха непробиваема фаланга срещу тази идея, защото би обрекла на провал целия им замисъл.

– Е, както и да е – продължи да бъбри Бони, – все пак си мисля, че гривните са красиви. Искам да кажа, че тя и без това едва ли би могла да открие нещо по-подходящо за такава рокля, нали? – С тези думи направи комплимент и на дизайнерката на роклята за професионалния й усет.

Лусен скромно се усмихна, а лейди Улма го стрелна влюбено.

Мередит я гледаше със сияещо лице.

– Лейди Улма, просто не зная как да ти благодаря. Ще облека тази рокля – и тази вечер ще бъда такава, каквато никога досега не съм била. Разбира се, косата ми трябва да се вдигне нагоре, цялата или поне отчасти. Не съм свикнала да я нося така – довърши Мередит неловко.

– Тази вечер ще я носиш цялата вдигната, високо над тези прекрасни вежди. Тази рокля подчертава елегантно извитите форми на раменете и ръцете ти. Ще е престъпление да ги крием, независимо дали е денем или нощем. А колкото до прическата ти, от нея се иска най-вече да оставя открито екзотичното ти лице, вместо да го забулва! – заяви лейди Улма с категоричен, нетърпящ възражения тон.

Чудесно, каза си Елена. Те ще й помогнат да забрави за символичното й робство.

– Ще си сложиш и грим – бледозлатист върху клепачите, с черна очна линия и спирала, за да удължи и подчертае миглите. Съвсем леко нанесено червило, също в златисто, но без никакъв руж. Категорично съм убедена, че младите момичета въобще не се нуждаят от руж. Маслинената ти кожа чудесно довършва картината на знойна девица.

Мередит погледна безпомощно към Елена.

– Обикновено не си слагам грим – зае се да обяснява тя, но и двете знаеха, че е безполезно. Идеята на лейди Улма за тоалета и визията на Мередит щеше да стане реалност.

– И не я наричай рокля на морска сирена, защото ще пожелае наистина да се превърне в сирена – ентусиазирано заговори Бони. – Но ще е по-добре да я заредим с магия, за да държи настрани всички моряци вампири.

За изненада на Елена лейди Улма кимна сериозно.

– Една моя приятелка, шивачка, днес изпрати една жрица, за да благослови всичките тоалети и да ви пази да не станете жертви на вампирите. Одобрявате ли това? – Тя погледна към Елена, която кимна.

– Стига само тези магии да не отдалечат Деймън от нас – додаде шеговито, но застина, защото Бони и Мередит моментално впериха погледи в нея с надеждата да уловят нещо в изражението на Елена, което да я издаде.

Но докато лейди Улма продължаваше да говори, Елена запази неутрално изражение.

– Естествено, ограниченията не се отнасят за твоя… господар Деймън.

– Естествено – отвърна Елена сдържано.

– А сега да се заемем с най-дребничката красавица, която ще отиде на галавечерята – заговори лейди Улма на Бони, която прехапа устни й силно се изчерви. – За теб имам нещо специално. Не помня преди колко време се научих да работя с тази материя. Година след година оглеждах витрините на магазините, като копнеех да купя този плат и да създам от него нещо впечатляващо. Разбираш ли? – В стаята влезе следващата група шивачки, понесли по-малка и по-лека рокля, докато лейди Улма показа скицата на момичетата. Елена се вгледа в нея с удивление. Материята беше великолепна – направо невероятна, – но шевът изглеждаше особено изкусен. Самата тъкан напомняше на пера на паун, в жизнерадостно синьо-зелено, като някаква поразително ловка ръка беше съшила частите така умело, че от талията нагоре по роклята да изобразяват очи на паун.

Кафявите очи на Бони отново се разшириха.

– Ама това за мен ли е? – задъхано изрече тя, почти изплашена дори да докосне материята.

– Да. Ще пригладим косата ти назад, за да изглеждаш изискано като приятелката ти. Хайде, пробвай роклята. Мисля, че ще ти хареса как ще ти стои. – Лусен бе излязъл от стаята и Мередит вече се бе облякла в роклята си на морска сирена.

Бони започна да се съблича, грейнала от щастие.

Лейди Улма се оказа права. Бони се влюби в начина, по който щеше да изглежда тази вечер. В момента нанасяше последните, довършителните щрихи от грима си като деликатно пръскане с розова вода и цитрусов спрей – благоухания, сътворени специално за нея.

Беше застанала пред едно огромно огледало от посребрено стъкло броени минути преди да потеглят за галавечерята на Фазина, наричана Сребърния славей.

Бони леко се завъртя и огледа с възхищение роклята си без презрамки, дълга до глезените. Корсажът й бе изработен – или поне така изглеждаше – изцяло от паунови пера, подредени в сноп, който се свиваше на талията й, за да се изтъкне колко бе тънка. Имаше и по още един сноп от по-големи пера, отпред и отзад, насочени надолу от кръста. Гърбът й всъщност изобразяваше по-дребна поредица от паунови пера на фона на коприна с изумруден цвят. А отпред, под по-големия, насочен надолу сноп, следваха стилизирано разпръснати пера, майсторски изработени от сребро и злато, всичките насочени от горе на долу, достигащи чак до края на роклята, поръбена с позлатен брокат.

И като че ли не беше достатъчно, та лейди Улма й подаде ветрило с паунови очи, изглеждащи като съвсем истински, с дръжка от нефрит и с инкрустация от изумруди и пискюл, който леко подрънкваше при поклащане, защото бе от нефрит, жълт кварц и изумрудени амулети най-отдолу.

Около шията на Бони висеше подходящо подбрана за роклята й огърлица от нефрит, обсипана с изумруди, сапфири и лапис лазули. А около двете й китки имаше няколко гривни от нефрит с изумруди по тях, които потропваха леко при движенията на ръцете като символично напомняне за това, че беше робиня.

Но погледът на Бони не се задържа за дълго върху тях, може би защото всъщност не изпитваше истинска омраза към тези гривни. По-скоро си мислеше за пристигането на фризьорката, специално призована днес, за да притегли назад къдриците на Бони с цвят на ягода, докато не полегнат равномерно по главата й след потъмняването им с наситено червено. Накрая фризьорката ги задържа с шноли от нефрит, украсени с изумруди. Сърцевидното й лице никога не бе изглеждало така зряло и в същото време толкова фино. Към изумрудените сенки и черната очна линия, лейди Улма добави яркочервено червило, след което изведнъж реши да наруши собствените си правила, като нанесе внимателно с четката малко руж по страните на Бони. Прозрачната й кожа доби румен оттенък, като на млада дама, развълнувана от поредния комплимент. Изящно изработените нефритени обици със златни камбанки в тях допълваха комплекта от накитите и Бони започна да се чувства като приказна принцеса от древния Ориент.

– Това действително е някакво чудо. Обикновено изглеждам като дребна, пакостлива фея, която все се опитва да прилича на мажоретка или цветарка – довери им тя, като отново разцелува възторжено лейди Улма. Остана още по-очарована, като откри, че червилото остана непокътнато по устните й, вместо да полепне по бузите на нейната благодетелка. – Но тази вечер наистина изглеждам като млада дама.

Щеше да продължи да бърбори още дълго, безпомощна да се удържи, макар че лейди Улма вече се мъчеше да прикрие дискретно издайнически бликналите от очите й сълзи. Спря се едва когато пред нея се появи Елена. Бони ахна и окончателно млъкна.

Роклята на Елена бе завършена рано следобед, но Бони досега бе успяла само да зърне скицата й. Но някак си не бе успяла да осъзнае как тази рокля ще промени Елена.

Бони тайно се бе чудила дали лейди Улма ще остави да изпъкне естествената красота на Елена и се надяваше приятелката й да остане очарована от роклята си, така както се бе възхитила на роклите на Бони и Мередит.

Едва сега Бони разбра замисъла на лейди Улма.

– Нарича се „Роклята на богинята“ – обясни лейди Улма на смаяните, онемели момичета в стаята, докато Елена плавно пристъпваше, а Бони, изпаднала в захлас, си каза, че ако на Олимп някога наистина са живели богини, те със сигурност биха си пожелали да бъдат обличани така.

Вълшебството в тази рокля се коренеше в нейната простота. Ушита от млечнобяла коприна, с деликатни плисета от кръста надолу (лейди Улма нарече това неравномерно пристягане на плисетата „рюш“). Така се крепяха двете просто оформени половини на корсажа й с V-образно деколте, разкриващо кожата на Елена с цвят на праскова. Двете половини на корсажа бяха закрепени върху раменете й чрез два изящни клипса от злато, седеф и диаманти. От талията надолу полата се спускаше на грациозни копринени гънки чак до изящните сандали на Елена – отново покрити със злато, седеф и диаманти. На гърба й двете половини, пристегнати на раменете й, продължаваха като презрамки, скосени по-долу, за да се съберат на талията.

Толкова семпла рокля, но така величествено стоеше на най-подходящото за нея момиче.

Около шията на Елена висеше създадена с безупречно майсторство огърлица от злато и седеф, в стилизирана форма на пеперуда, инкрустирана с толкова много диаманти, че при всяко движение те искряха на светлината с многоцветни пламъци във всички оттенъци на дъгата. Над нея тя носеше своя лапис лазули и медальона с диаманта, подарен й от Стефан, тъй като твърдо отказа да го свали. Но нямаше значение. Пеперудата напълно прикриваше медальона.

Върху всяка от китките си Елена носеше по една широка гривна от злато и седеф, обсипани с диаманти, от онези разкошни бижута, които бяха открили в тайното скривалище, очевидно създадени в комплект с огърлицата.

И това бе всичко. Косата на Елена беше многократно разресана, за да оформи копринен златист водопад от вълни, спускащи се отзад под раменете й. Устните и бяха съвсем леко докоснати от розово червило. Но лицето й, с гъстите черни мигли и леко извити вежди – точно сега й придаваха развълнуван вид в съчетание с полуотворените й розови устни и блясъка на бузите й – беше без всякакъв грим. Обиците й наподобяваха каскади от диаманти, надникващи иззад златистите й кичури.

Тази вечер тя ще ги докара до лудост, помисли си Бони, докато оглеждаше дръзката рокля със завист, но не и с ревност. Изпитваше безумна радост при мисълта за сензационното впечатление, което Елена щеше да направи. От нас трите тя носи най-простичко скроената рокля, но въпреки това напълно засенчва и Мередит, и мен.

При все това Бони не помнеше някога Мередит да е изглеждала по-добре – или по-екзотично. Досега дори не бе осъзнавала каква зашеметяваща фигура има Мередит, въпреки че приятелката й притежаваше богат асортимент от дизайнерски дрехи.

Мередит само сви нехайно рамене, когато Бони й го каза. Тя също имаше ветрило, с черен лак, но досега го държеше сгънато. Сега го разтвори и после отново го прибра, след което се потупа замислено с него по брадичката.

– Попаднахме в ръцете на един гений – простичко обобщи тя. – Но не бива да забравяме защо всъщност сме тук.