Текст книги "Сенчести души"

41

– Стефан! – извика Елена. Знаеше, че звучи като полудяла.

Нямаше отговор.

Тя тичаше. Следваше светлината.

– Стефан! Стефан!

Празна килия.

Пожълтяла мумия.

Пирамида от прах.

Някак си подсъзнателно, но наистина очакваше да се сблъска с едно от тези неща. И всяко от тях би я накарало веднага да хукне, за да се бие с Блудуед, макар с голи ръце.

Вместо това, когато девойката стигна до килията отдясно, завари млад мъж, с лице, лишено от надежда. Той повдигна тънката си като пръчка ръка в немощен жест на пълно отхвърляне.

– Те ми казаха истината. Пренесли са те тук уж да помогнеш на затворника. Но вече няма да се поддам на сънища.

– Стефан! – Тя падна на колене. – Трябва ли всеки път да минаваме през това?

– Знаеш ли те колко пъти те пресъздаваха, кучко?

Елена беше шокирана. Повече от шокирана. Ала в следващия миг омразата изчезна от лицето му.

– Поне мога да те видя. Имах… имах снимка. Но те, разбира се, ми я взеха. Скъсаха я, при това много бавно, като на всичкото отгоре ме принудиха да гледам разкъсването й. Понякога ме караха аз да я късам. Ако откажех, те…

– О, скъпи! Стефан, скъпи! Погледни ме. Вслушай се в звуците в затвора. Блудуед го разрушава. Защото откраднах от гнездото й другата половина на ключа. Стефан, аз не съм сън. Не виждаш ли? Те някога показали ли са ти това? – Протегна ръката си, върху чийто пръст блестеше двойният лисичи пръстен. – Сега – сега – къде да го сложа?

– Ти си топла! Решетките са студени – промълви Стефан и сграбчи ръката й. Сякаш рецитираше детски стихчета.

– Виждаш ли! – извика Елена триумфално. Нямаше нужда да сваля пръстена. Стефан държеше другата й ръка. Ключалката беше на принципа на пръстен с печат. Притисна го към вдлъбнатината в стената. Когато не се случи нищо, го завъртя надясно. Отново нищо. Завъртя го наляво.

Решетките на килията започнаха бавно да се вдигат към тавана.

В първия миг Елена не можа да повярва на очите си и реши, че халюцинира. После се обърна рязко и погледна към пода. Видя, че решетките вече са поне на половин метър над него.

След това се извърна към Стефан, който отново се бе изправил.

Двамата паднаха отново на колене. Щяха да пълзят като змии, ако бе необходимо – толкова огромна бе нуждата им да се докоснат. Но заради хоризонталната решетка беше невъзможно да се уловят за ръцете, докато тя се вдигаше.

В следващия миг решетките бяха вече над главата на Елена и тя държеше Стефан – държеше Стефан в прегръдките си! – ужасена, че пръстите й напипват костите му, но го държеше и никой не можеше да я убеди, че е халюцинация или сън. Ако двамата със Стефан трябваше да умрат, щяха да умрат заедно. Нищо друго нямаше значение, освен да не се разделят никога повече.

Трескаво обсипа с целувки непознатото, костеливо лице. Странно, но нямаше брада, гъста и дълга брада, тъй като вампирите нямаха бради, освен ако не са имали, когато са станали вампири.

После изведнъж килията се изпълни с хора. Добри хора. Те се смееха и плачеха, и й помагаха да направи импровизирана носилка от миризливите одеяла и сламеника на Стефан. Никой не изпищя, когато върху им наскачаха въшки, защото всички знаеха, че Елена ще се обърне и ще му разкъса гърлото като Сейбър. Или по-скоро като Сейбър, но с чувство, нали така все повтаряше госпожа Кортланд – с чувство. А за Сейбър беше просто работа.

Сетне изведнъж нещата се объркаха – Елена се взираше в любимото лице на Стефан, стискаше носилката му и тичаше – той беше лек като перце – нагоре по различен коридор от този, по който бе дошла дотук. С рамене и лакти си проправяше път. Очевидно всички същества в Ши но Ши бяха избрали другия коридор, за да изплуват. Несъмнено от другата страна ги очакваше безопасно убежище.

И дори докато Елена се питаше как може едно лице да е толкова чисто, красиво и съвършено дори когато приличаше почти на оголен череп, не спираше да тича с приведени рамене. Надвеси се над Стефан, а косата й се спусна и ги закри като завеса, така че двамата останаха изолирани от света. Те бяха сами и тя прошепна в ухото му:

– Моля те, трябва да си силен. Моля те, заради мен. Моля те – заради Бони. Моля те – заради Деймън. Моля…

Щеше да продължи да изрежда имената на приятелите си, но и без това вече бе казала достатъчно. След дългото си отшелничество Стефан нямаше сили да се противопостави на каквото и да било. Вдигна рязко глава. Болката, която почувства Елена, беше по-силна от обикновено, защото главата му бе изкривена под непривичен ъгъл, но тя се изпълни с радост, защото той бе улучил вената й и кръвта се стичаше на стабилна струя в устата му.

Сега трябваше да забавят ход, иначе Елена можеше да се препъне и кръвта да обагри лицето му като на някой демон, но продължиха да вървят. Някой друг ги водеше.

Тогава, съвсем внезапно, те спряха. Очите на Елена бяха затворени, а мислите й – изпълнени единствено със Стефан, не би ги отворила за нищо на света. Ала в следващия миг отново се движеха. Елена усети как пространството около нея се разширява и осъзна, че се намират във фоайето. Трябваше да бъде сигурна, че всички са наясно с това.

Сега е вляво от нас, изпрати мислено послание до Деймън. Близо е до входа. Има врата с различни символи над нея.

Смятам, че съм запознат с пространствата, изпрати й сухия си, телепатичен отговор Деймън, но дори и той не можеше да скрие две неща от нея. Едното беше, че се радва на възторга й, защото знаеше, че най-вече той е причината за него.

Другото беше съвсем просто. Че ако трябваше да избира между собствения си живот и този на брат си, той щеше да се откаже от своя. Заради Елена, заради собствената си гордост.

Заради Стефан.

Елена не продължи да рови в тайните, които нямаше право да знае. Тя просто ги приемаше, оставяше Стефан да почувства грубата им енергия, като в същото време се стараеше да няма обратна връзка, която да позволи на Деймън да разбере, че Стефан знаеше.

Ангелски хор звучеше в небесата за нея. Сякаш тялото й бе посипано с листата на розата Черна магия. Усещаше полъха на крилете на гълъбите, пуснати на воля. Тя беше щастлива.

Но не беше в безопасност.

Разбра го, щом влезе във фоайето, но все пак имаха късмет, че Вратата между измеренията беше на мястото си. Блудуед бе разрушила другата страна, която се бе срутила в купчина от дървени отломки. Враждата между Елена и Блудуед може и да бе започнала като разправия между домакиня, която смяташе, че гостенката е нарушила правилата на дома, и гостенка, чието единствено желание бе да избяга, но бе прераснала във война на живот и смърт. Имайки предвид начина, по който реагираха вампирите, върколаците, демоните и другите обитатели тук долу, в Тъмното измерение, тази война бе станала сензация. Пазителите едва смогваха да удържат тълпата извън сградата. Улицата бе осеяна с трупове.

О, Господи, хората! Горките хора, помисли си Елена, когато гледката се изпречи пред очите й. Бог да благослови пазителите, които бяха опразнили това място и заради нея се сражаваха с Блудуед, каза си тя. Очакваше фоайето да е препълнено, когато двамата със Стефан се опитат да го прекосят тичешком. Но се оказа, че са сами.

– Сега отново ни трябва твоят ключ, Елена – прозвуча гласът на Деймън над нея.

Елена нежно отстрани Стефан от гърлото си.

– Само за миг, скъпи. Само за миг.

Когато погледна към вратата, Елена застина смутено. Имаше отвор, но нищо не се случи, когато пъхна пръстена в него и го бутна напред, натисна го и го завъртя наляво и надясно. С крайчеца на окото си видя някаква тъмна сянка над себе си, но не й обърна внимание, решила, че е незначителна, но тя се спусна с писък към нея, като пикиращ бомбардировач, а стоманените нокти се протегнаха към плячката.

Нямаше покрив. Ноктите на Блудуед най-старателно го бяха изтръгнали.

Елена го знаеше.

Защото незнайно как, Елена внезапно видя цялата ситуация, не само своето участие в нея, а сякаш бе някаква друга личност, отделена от тялото си, разбираща много повече неща, отколкото жалката малка Елена Гилбърт.

Пазителите бяха тук, за да предотвратят второстепенните повреди.

Те не можеха, нито щяха да спрат Блудуед.

Елена знаеше и това.

Всички, които тичаха надолу по другия коридор, се държаха като обичайни жертви на кукумявката. Всички се бяха устремили към скривалищата си.

Някак си Елена го знаеше.

Но сега, замъглено, ала все пак достатъчно ясно, Блудуед видя онези, които преследваше от самото начало – крадците, опустошили гнездото й, онзи, който бе извадил едното от огромните й и кръгли далекогледи очи и я бе срязал толкова дълбоко, че другото й око се бе напълнило с кръв.

Елена го чувстваше.

Блудуед знаеше, че те бяха онези, заради които тя си бе счупила клюна. Престъпниците, варварите, онези, които щеше да разкъса на парчета, бавно–бавно, крайник по крайник, редувайки ги един с друг, след като сграбчи с ноктите си петима или шестима от тях. Ще ги наблюдава как, лишени от крайници, се гърчат под нея, безпомощни да избягат.

Елена го усещаше.

Под нея.

Точно сега… те се намираха точно под Блудуед.

Блудуед се стрелна надолу.

– Сейбър! Талон! – изкрещя Сейдж, но Елена знаеше, че този път нищо нямаше да отвлече вниманието на кукумявката. Нямаше да има нищо друго, освен убийства, бавно разкъсани тела и викове, отекващи сред единствената стена на фоайето.

Елена си го представяше.

– Няма да се отвори, по дяволите! – извика Деймън. Той насочваше китката на Елена, за да движи ключа в отвора. Но колкото и да дърпаше или натискаше, нищо не се получаваше.

Блудуед вече почти ги достигаше.

Връхлиташе с все по-голяма скорост, хвърляйки телепатически образи пред себе си.

Разтягаше мускули, стави пукаха, кости се цепеха…

Елена знаеше…

НЕЕЕЕЕ!

Гневът на Елена избухна.

Внезапно осъзна какво трябва да направи, ала вече бе твърде късно, за да изведе Стефан през вратата, затова изкрещя:

– Криле на Защитата!

Блудуед, на около два метра от тях, се удари в бариера, която дори ядрена ракета не би могла да порази. Връхлетя със скоростта на бясно движеща се кола, но с размерите на средно голям самолет.

Ужасът избухна, когато клюнът на кукумявката удари крилете на Елена. В горния си край те бяха яркозелени, обсипани с проблясващи изумруди, а в долния бяха покрити с кристали в розовия оттенък на зората. Крилете обгърнаха шестте човешки създания и двете животни – и не помръднаха и на милиметър, когато Блудуед се стовари върху тях.

Блудуед се превърна в животно, пометено на пътя от летящ автомобил.

Елена затвори очи, като се опитваше да не мисли за девицата, направена от цветя (и която бе убила съпруга си! – напомни си отчаяно Елена). С пресъхнали устни и лице, влажно от стичащите се сълзи, Елена се извърна към вратата. Сложи пръстена. Увери се, че пасва добре в отвора.

– Фелс Чърч, Вирджиния, Съединени щати, Земя. Близо до пансиона, моля! – промълви тя.

Минаваше полунощ. Мат спеше върху походното легло в бункера, а госпожа Флауърс върху дивана, когато внезапно ги събуди силен удар.

– Какво става, по дяволите? – Госпожа Флауърс стана и се втренчи през прозореца. Навън би трябвало да цари мрак.

– Внимавайте, госпожо – машинално рече Мат, но не се сдържа и попита: – Какво има? – Както винаги очакваше най-лошото и провери, че револверът е зареден с благословените куршуми.

– Има… светлина – отвърна безпомощно госпожа Флауърс. – Не зная какво друго да кажа. Светлина е.

Мат също видя светлината, която хвърляше отблясъци върху вратата на бункера. Не чу гръмотевица, когато се събуди. Побърза да изтича до прозореца при госпожа Флауърс.

– Виждал ли си…? – възкликна възрастната жена, вдигна ръце и безсилно ги отпусна. – Какво би могло да означава това?

– Не зная, но си спомням, че всички говорят за лей линиите. Линиите на Силата, скрити в земята.

– Да, но тези линии преминават по повърхността на земята. Те не са насочени нагоре като… като фонтан! – отсече госпожа Флауърс.

– Но аз съм чувал, че когато три лей линии се съберат в една – мисля, че Деймън го каза, – те могат да образуват Врата. Врата към измерението, накъдето водят.

– Мили Боже – промълви госпожа Флауърс. – Да не би да смяташ, че това отвън е една от онези врати? Може би са те и се връщат.

– Не е възможно. – За времето, което Мат прекара с възрастната жена, не само се бе изпълнил с уважение към нея, но и я бе обикнал. – Както и да е, не смятам, че е разумно да излизаме навън.

– Скъпи Мат, ти си ми такава утеха – промърмори госпожа Флауърс.

Мат се съмняваше в това. Нали бяха оцелели благодарение на нейните запаси от храна и вода. Дори походното легло бе нейно.

Ако беше сам, той може би щеше да проучи това… необичайно явление. Трите светлинни лъча сияеха изпод земята под такъв ъгъл, че се пресичаха на височината на човешки ръст. Ярки светлини. И с всяка изминала минута ставаха все по-ярки.

Мат затаи дъх. Три лей линии, брей? Господи, това сигурно бе нашествие на чудовища.

Дори не смееше да се надява.

Елена не знаеше дали трябва да каже Съединени щати или Земя, нито дали вратата би могла да я отведе във Фелс Чърч. Не знаеше дали Деймън би трябвало да й посочи име на врата, близо до Фелс Чърч. Но… навярно… с всички тези лей линии…

Вратата се отвори, разкривайки малко помещение, колкото асансьорна кабина.

– Можете ли вие четиримата да носите Стефан и да се сражавате, ако се наложи? – тихо попита Сейдж. И – след секунда, докато проумеят какво иска да каже – проехтяха три писъка на протест с три различни момичешки интонации.

– Не! О, моля те, не! О, не ни напускай! – замоли се Бони.

– Нима няма да дойдеш у дома с нас? – попита прямо Мередит.

– Заповядвам ти да влезеш, при това бързо! – нареди му Елена.

– Каква властна жена – промърмори Сейдж. – Е, ами, изглежда Махалото на съдбата отново отмери своя ход. Аз съм само обикновен мъж и се подчинявам.

– Какво? Това означава ли, че идваш с нас? – извика Бони.

– Да, означава, че идвам. – Сейдж вдигна нежно на ръце изнемощелия Стефан и пристъпи в малката кабина зад вратата. За разлика от предишните ключове, които Елена използва днес, този изглежда задействаше асансьора с нещо като гласови команди… или поне така се надяваше. В крайна сметка Шиничи и Мисао се нуждаеха само от един ключ за двамата. А сега няколко души искаха да отидат едновременно на едно и също място.

Надеждата не я напускаше.

Сейдж хвърли на земята старото одеяло на Стефан. Нещо изтрополи върху земята.

– О… – Стефан се протегна немощно към него. – Това е диамантът на моята Елена. Намерих го на пода след…

– Има още много там, откъдето е взет – каза Мередит.

– За него е важен – намеси се Деймън, който вече бе вътре. Вместо да влезе по-навътре в асансьора, в малката кабина, която можеше да изчезне всеки миг, да замине за Фелс Чърч, преди той да се върне, Деймън излезе във фоайето, огледа внимателно пода и коленичи. После бързо взе нещо, изправи се и се върна в кабината.

– Искаш ли да го вземеш, или да остане в мен?

– Нека остане в теб. Пази го… за мен.

Всеки, който познаваше миналото на Деймън, особено отношенията му с Елена и знаеше за древния диамант, принадлежащ на Елена, би казал, че Стефан сигурно е полудял. Но Стефан не беше луд.

Той обхвана ръката на брат си, която държеше диаманта.

– Разчитам на теб – промълви той с едва забележима усмивка.

– Не зная дали сте забелязали – заговори Мередит, – но има един бутон вътре в тази измишльотина.

– Натисни го! – извикаха Сейдж и Бони, но викът на Елена ги заглуши:

– Не, почакай!

Беше видяла нещо. В другия край на фоайето пазителите явно не можеха да спрат един невъоръжен гражданин, който влезе в помещението и го прекоси с припряна, но елегантна походка. Беше висок приблизително метър и осемдесет, облечен в снежнобяла туника и панталони, в тон с дългата му бяла коса. Имаше щръкнали лисичи уши и дълга копринена опашка, която се поклащаше след него.

– Затворете вратата! – изрева Сейдж.

– О, Боже! – прошепна Бони.

– Може ли някой да ми каже какво, по дяволите, става? – озъби се Деймън.

– Не се тревожи. Това е един приятел от затвора. Мълчалив приятел. Хей, и ти си излязъл! – Стефан му се усмихваше, което бе достатъчно, за да успокои Елена. Новодошлият държеше нещо в протегнатите си ръце, което – едва ли би могло да е това, на което приличаше – вече приближаваше и наистина приличаше на букет цветя.

– Това е китсуне, нали? – попита Мередит, сякаш целият свят бе откачил.

– Един затворник… – обади се Стефан.

– Един крадец! – изкрещя Сейдж.

– Шшт! – сгълча го Елена. – Той вероятно ни чува, дори и да не може да говори.

Китсунето вече бе стигнало до тях. Погледът му се кръстоса с този на Стефан, сетне се плъзна към останалите. Подаде букета, увит в целофан, залепен с дълги стикери, върху които се виждаха някакви магически символи.

– Това е за Стефан – каза той.

Всички, включително и Стефан, ахнаха.

– А сега ще трябва да се справя с досадните пазители – въздъхна китсунето. – Трябва да натиснеш бутона, за да тръгне кабината, красавице – обърна се към Елена.

Елена, която за миг бе вперила очарован поглед в пухкавата опашка около копринените му панталони, се изчерви. Припомни си някои неща. Определени неща, които изглеждаха много различни… в самотната тъмница… в мрака на изкуствено създадената нощ…

О, добре. Стегни се, заповяда си тя.

– Благодаря ти – рече тя и натисна бутона. Вратите започнаха да се затварят. – Още веднъж ти благодаря! – добави и леко се поклони на китсунето. – Аз съм Елена.

– Йорошику. Аз съм…

Вратата помежду им се затвори.

– Да не би да си се побъркала? – извика Сейдж. – Да вземеш букет от лисица!

– Явно вие го познавате, мосю Сейдж – заключи Мередит. – Как се казва?

– Не зная как се казва. Зная само, че открадна от мен три пети от съкровището на манастира край Сена! Зная, че е експерт, но експерт по измами с карти! Ах!

Последното не беше гневен вик, а тревожно възклицание, защото малката кабина се залюля настрани, сетне се спусна рязко надолу и почти спря, преди да продължи да се движи равномерно.

– Наистина ли ще ни отведе във Фелс Чърч? – попита плахо Бони, а Деймън я прегърна през раменете.

– Ще ни отведе някъде – обеща той. – А след това ще видим. Всички ние умеем да оцеляваме.

– Струва ми се – вметна Мередит, – че Стефан изглежда по-добре. – Елена, която предпазваше Стефан от люшкането на асансьора между измеренията, я стрелна с поглед.

– Наистина ли? Или само така ти изглежда на светлината? Мисля, че би трябвало да се нахрани – додаде тревожно тя.

Стефан се изчерви, а Елена притисна пръсти до устните си, за да не треперят. Недей, скъпи, каза му безгласно. Всички тези хора са готови да пожертват живота си заради теб – или заради мен – заради нас. Аз съм здрава. Още кървя. Моля те, да не хабим кръвта.

– Ще спра кървенето – промърмори Стефан. Но когато се наведе към него, тя бе сигурна, че той ще пие от кръвта й.