Текст книги "Сенчести души"

18

Елена се завърна в реалния свят бавно, с много усилия. Впи нокти в коженото яке на Деймън и за кратко се запита дали ще помогне, ако му свали якето. Но в следващия миг настроението й отново помръкна заради онзи звук – остро, настойчиво чукане.

Деймън надигна глава и изръмжа.

Ние сме като двойка вълци, помисли си Елена, борещи се с нокти и зъби.

Но другата част от мозъка й напомни, че чукането отвън не престава.

Тези момичета! Бони и Мередит! Нали им бе заповядал да не го безпокоят, освен ако къщата не гори!

Но лекарят… О, Господи, нещо лошо е станало с онази бедна, измъчена жена! Сигурно умира!

Деймън още ръмжеше, със следа от кръв по устните. Беше едва забележима следа, защото втората й рана вече бе напълно излекувана – както и първата, по скулата й. Елена напълно бе изгубила представа за времето, след като бе притеглила Деймън да целуне тази рана. Сега обаче, с нейната кръв във вените му, прекъснат насред най-очарователния миг на удоволствието му, Деймън приличаше на неопитомена черна пантера.

Дори не беше наясно дали ще успее да го възпре, ала поне да го укроти донякъде, без да използва цялата си Сила срещу него.

– Деймън! – извика тя. – Там отвън са нашите приятели. Забрави ли ги? Бони, Мередит и лекарят.

– Мередит – повтори Деймън и отново издърпа устни назад, като оголи ужасяващо удължените си кучешки зъби. Явно още не се бе завърнал в реалността.

Ако се изправи срещу Мередит сега, Деймън нима да се стресне, каза си Елена. Тя много добре знаеше, че нейната приятелка притесняваше Деймън, защото винаги разсъждаваше логично и нищо не убягваше от погледа й. Бяха толкова различни. Тя го дразнеше като камъче в обувката. Ала сега той можеше да се справи с това смущение по начин, който щеше да превърне Мередит в жив труп.

– Нека отида да видя – каза Елена, когато отново се почука. Не можеха ли да престанат с това тропане? Нима не й се бяха струпали предостатъчно грижи?

Ръцете на Деймън само се стегнаха около нея. Обля я горещина, защото знаеше, че дори той да я възпираше, пак сдържаше голяма част от силата си. Не искаше да я смачка, както би сторил, ако използваше дори само една десета от силата, спотайваща се в яките му мускули.

Вълната от чувства я принуди за кратко да затвори очи, да затаи дъх съвсем безпомощно, макар да знаеше, че в този момент тя трябва да бъде гласът на разума.

– Деймън! Те може би само ни предупреждават. Или може би Улма е пред прага на смъртта!

Споменаването за смъртта подейства на Деймън. Веднага присви очи сърдито, докато не заприличаха на две цепки. От кървавочервената светлина, проникваща през дървените капаци пред прозорците на кухнята, върху лицето му падаше някакво смътно подобие на решетка в черно и аленочервено, което го правеше по-красив от всякога – и още по-демоничен.

– Ти ще останеш тук – решително й заповяда Деймън, без да се преструва на „господар“ или „джентълмен“. Сега беше просто един див звяр, един самец, загрижен само за своята самка – единственото същество на този свят, което не беше за него плячка или съперник.

Докато беше в това състояние, тя не можеше да спори с него и затова реши да остане тук. Деймън щеше да се погрижи за всичко. А Елена щеше да остане вътре толкова дълго, колкото той преценеше, че е необходимо.

Елена действително не беше наясно чии са тези последни мисли – негови или нейни. Двамата още се опитваха да разплетат възела на емоциите си. Реши да го следи внимателно и ако се появи опасност той да загуби контрол…

Не би искала да ме видиш как губя контрол.

Повече я плашеше да го вижда как превключва от състоянието, подвластно само на суровия животински инстинкт, към леденото и безупречно мислено превъзходство. Не бе сигурна дали Деймън е най-здравомислещият от всички, които бе срещала през живота си. Или просто бе най-способният да прикрива дивото в себе си. Тя придърпа разкъсаната си блуза, докато го гледаше как с лекота и грациозност пристъпи към вратата, за да отвори рязко и така яростно, че едва не изпадна от пантите.

Но никой не падна при отварянето на вратата, следователно никой отвън не бе подслушвал интимния им разговор. Все пак Мередит бе доста наблизо, като с едната си ръка държеше Бони зад себе си, а другата беше вдигнала, за да почука още веднъж.

– Какво има? – попита Деймън с ледена интонация. – Не ви ли казах, че…

– Да, каза ни, но нещо се случи – заговори Мередит. Да прекъсне Деймън в сегашното му състояние, бе равносилно на самоубийство.

– Какво толкова се е случило! – озъби се Деймън.

– Навън се е струпала разгневена тълпа, заплашваща да запали сградата. Не зная защо са така вбесени – заради Дрозн или за това, че прибрахме Улма тук, но са извънредно ядосани и са дошли със запалени факли. Не ми се искаше да прекъсвам… лечението… на Елена, но доктор Мегар ми каза, че няма да се вслушат в думите му, защото е човек.

– А преди е бил роб – намеси се Бони, като се освободи от задушаващата хватка на Мередит. Изгледа Деймън с блеснали очи и протегнати в молба ръце. – Само ти можеш да ни спасиш – добави, за да му обясни какво се криеше зад напрегнатия й поглед. Което означаваше, че ситуацията наистина е много сериозна.

– Добре, добре. Ще се оправя с тях, а вие се погрижете за Елена.

– Да, разбира се, но…

– Не. – Деймън се държеше безразсъдно или заради кръвта и спомените, които не позволяваха на Елена да формира смислено изречение, или защото бе преодолял страха си от Мередит. Отпусна ръце върху раменете й. Беше по-висок от нея с пет-шест сантиметра, така че не се затрудни да прикове поглед в очите й. – Ти лично ще се грижиш за Елена. Всяка минута тук стават трагедии: непредвидими, ужасни, смъртоносни. Не искам това да се случи с Елена.

Мередит го изгледа продължително. За пръв път не се посъветва с поглед с Елена, преди да отговори на въпрос, който пряко я засягаше.

– Ще бдя над нея – промълви накрая с тих, но ясен глас. И позата й, и тонът й подсказваха, че би могла да добави „с цената на живота си“, без да прозвучи мелодраматично.

Деймън се отдалечи от нея, премина през вратата и без да погледне назад, продължи напред, докато изчезна от погледа на Елена. Но гласът му отекна в съзнанието й: Ще бъдеш в безопасност, ако изобщо има начин да те спася. Кълна се.

Ако имаше начин да я спаси. Страхотно. Елена се опита да раздвижи мозъка си. Мередит и Бони я изгледаха учудено. Елена първо пое дълбоко дъх и си припомни дните от миналото, когато едно момиче, след такава разгорещена любовна среща, щеше да го очаква дълъг и крайно сериозен разпит.

Но Бони само възкликна учудено:

– Лицето ти сега изглежда много по-добре!

– Да – кимна й Елена, като придърпа двата края на блузата си, за да ги завърже на възел под гърдите си. – Но кракът продължава да ми създава проблеми. Не успяхме – още не е излекуван.

Бони отвори уста и понечи да заговори, но веднага избърза да я затвори. От нейна страна това бе истински героизъм – както обещанието на Мередит пред Деймън. Е, все пак я отвори след малко, но само колкото да изрече:

– Вземи шала ми, за да го увиеш около крака си. Може да го сгънем и завържем откъм страната, където те боли. Така ще ти олекне.

– Мисля, че доктор Мегар вече е свършил с Улма – обади се Мередит. – Сега може би ще те прегледа.

В другата стая докторът отново миеше ръцете си, като използваше голямата помпа, за да изкачи повече вода в казанчето. В ъгъла бяха струпани окървавени дрехи, от които се разнасяше толкова неприятна мириша, че Елена мислено благодари на лекаря за струпването на билки върху купа от дрехи. Ароматите на билките потискаха миризмата на кръвта. Наблизо в едно широко, удобно кресло седеше някаква непозната на Елена жена.

Елена отлично знаеше колко силно страданието и ужасът могат да деформират човешкото лице, но никога не се бе замисляла, че облекчението и липсата на болка също могат да го променят до неузнаваемост. Беше довела в лечебницата една нещастница, толкова свита и подплашена, че приличаше на малко дете. Слабото й изпито лице, сгърчено от агонията и неописуемия ужас, наподобяваше абстрактна картина на престаряла, сбръчкана вещица. Кожата й беше съвсем посивяла, а косата й не покриваше цялата й глава, само сплъстени кичури висяха отстрани като водорасли. Всичко в нея подсказваше, не, крещеше, че е окаяна и жалка робиня – от железните окови на китките й до силно разголеното й окървавено тяло, цялото в белези, до босите й, силно загрубели нозе. Елена дори не можеше да каже какъв бе цветът на очите на жената – само й се сториха сиви като лицето й.

А сега пред Елена седеше жена в началото или средата на тридесетте си години. Слаба, привлекателна, с аристократично изваяно лице, с превъзходно очертан патрициански нос, с черни пронизващи очи и вежди, красиво извити като криле на излитаща птица. Сега се беше излегнала удобно в креслото, с крака, отпуснати върху ниска отоманка, и бавно разчесваше косата си – черна, прошарена тук-там в сиво, което й придаваше още по-достоен вид, макар да бе облечена само в скромен тъмносин пеньоар. Вече имаше бръчки по лицето си, които й придаваха вид на жена със силен характер, но в нея се долавяше нещо топло и младежко, може би заради леко издутия й корем, върху който тя нежно ос отпуснала едната си ръка.

За миг Елена си помисли, че трябва да е съпруга на лекаря или неговата икономка. Но само миг преди да я попита дали злочестата робиня Улма не е умряла, тя неволно зърна как под маншета на тъмносиния пеньоар проблесна желязната гривна към оковите.

Господи, нима тази слаба чернокожа жена с аристократична осанка беше Улма? Явно доктор Мегар сътворил истинско чудо.

Лечител, така се беше представил той. Очевидно умееше да лекува рани, също като Деймън. Никой не би дочакал подобно изцеление, ако е бил жестоко бит с камшик като Улма. Да се опитва да прави хирургически шевове по обляната в кръв телесна маса, в каквото състояние Елена я бе довела, изглеждаше невъзможно, ала ето че доктор Мегар бе успял да се справи.

Елена въобще не беше очаквала да се озове в такава ситуация, но бързо си припомни добрите маниери на истинска южнячка, родена и възпитана в щата Вирджиния, прочут с изисканите си обитатели.

– Приятно ми е да се запознаем, госпожо. Аз съм Елена – заговори я тя и й протегна ръка.

Улма изпусна четката върху стола, надигна се и протегна двете си ръце, за да прегърне Елена. Пронизващите й черни очи сякаш поглъщаха лицето на девойката.

– Ти беше! – възкликна тя, спусна от дивана крака си, обут в чехъл, и се просна на колене пред Елена.

– О, не, госпожо! Моля ви! Сигурна съм, че лекарят ви е казал да си почивате. Сега не бива да се вълнувате.

– Но ти беше онази, която… – Явно поради някаква причина жената се нуждаеше от потвърждение. А Елена беше готова на всичко, за да я успокои.

– Да, аз съм – призна й Елена. – Но сега мисля, че трябва отново да седнете на дивана.

Улма тутакси се подчини, но все пак се долавяше някаква лекота и весело настроение във всичките й действия. Елена вече можеше да го разбере, макар да беше робиня само от няколко часа. Да се подчиняваш, но докато все още имаш някакъв избор, беше абсолютно различно от подчинението, когато неизпълняването на заповедите означава смърт.

Улма седна, но пак протегна ръце към Елена.

– Погледни ме! Скъпа моя богиня, пазителка, ангел спасител – каквато и да си: погледни ме! Вече отново съм човек, след като цели три години живях като животно – благодарение на теб! Долетя като ангел небесен и се изправи между камшика и мен. – Улма отново се разплака, но сега сълзите й бяха от радост. Погледът й се зарея по лицето на Елена и се прикова върху белега на скулата й. – Само че ти явно не си от пазителите, защото те се защитават с магии и никой не може да ги застрашава. Затова и никога не биха се забъркаш в подобна ситуация. За тези три години нито веднъж не се намесиха в такава сцена. А през това време се нагледах на това как всичките ми приятели, поробени преди мен, бяха покосени от неговия камшик, от неговия бяс. – Поклати мрачно глава, сякаш не можеше да произнесе гласно името на Дрозн.

– Съжалявам… толкова съжалявам – промълви Елена притеснено. Обърна се и погледна към Бони и Мередит, също като нея онемели от разказа на Улма.

– Няма значение. Разбрах, че твоят партньор го убил още там, на улицата.

– Аз й го казах – гордо заяви Лакшми, която бе влязла в стаята, без да я забележат.

– Моят партньор? – Елена едва не заекна от смущение. – Е, той не е мой… искам да кажа, че аз… ние…

– Той е нашият господар – веднага я поправи Мередит.

Улма още гледаше Елена с най-дълбоката си признателност, бликаща от сърцето й.

– Всеки ден ще се моля за душата ти да те извиси, за да те спаси, като те измъкне оттук.

– Могат ли душите да се извисяват оттук? – слиса се Елена.

– Разбира се. Постига се чрез разкаяние и добри дела. Предполагам, че имат значение и молитвите околните.

Е, сега със сигурност мога да твърдя, че съвсем говориш като робиня, замисли се Елена. Искаше и се да го каже по-деликатно, но беше толкова изтощена, болеше я кракът, всичките й чувства бяха така объркани.

– Не говорите като робиня – е, поне според моите представи за това, как би говорила една робиня – поясни Елена. – Или нищо не разбирам?

Видя как очите на Улма се насълзиха.

– О, Боже мой! Простете, че попитах. Моля ви…

– Не! Няма друга личност, с която по-силно да желая да споделя това. Ако си съгласна, ще ти разкажа как стигнах до това унизително състояние. – Улма зачака, без да откъсва поглед от Елена, готова на мига да изпълни всяко нейно желание.

Елена изгледа въпросително Мередит и Бони. Отвън вече не се чуваха викове. Ясно беше, че къщата не беше подпалена. За щастие точно в този миг доктор Мегар отново се появи.

– Запознахте ли се? – попита той, като замърда вежди в противоположни посоки: едната нагоре, другата – надолу. В ръката си държеше бутилката с остатъка от виното „Черна магия“.

– Да – каза Елена, – но тъкмо се питах дали да не се евакуираме оттук. Очевидно отвън се е струпала многобройна тълпа…

– Партньорът на Елена ще им даде много поводи за размисъл – обади се Лакшми, без да прикрива задоволството си. – Всички тръгнаха към Мястото за сборищата, за да решават за подялбата на собствеността на Дрозн. Готова съм да се обзаложа, че ще счупи няколко глави и съвсем скоро ще се върне тук – добави тя с ликуващ тон, като за никого не остана повод да се съмнява кой бе този, от когото момичето толкова се възхищаваше. – Иска ми се и аз да бях момче, за да видя това.

– Та ги си по-храбра от всички момчета. Нали ти ни доведе тук – увери я Елена. Спогледа се с Мередит и Бони. Явно безредиците бяха някъде надалеч, а Деймън беше всепризнат майстор в измъкването от подобни ситуации. Освен това той… може би се нуждаеше от едно яко сбиване, за да изразходи излишната си енергия, насъбрана в него благодарение на кръвта на Елена. Тя си каза, че една суматоха точно сега може да му се отрази добре.

Погледна към доктор Мегар.

– Как мислите, дали моят… нашият господар ще е добре?

Доктор Мегар замислено повдигна и спусна вежди.

– Вероятно ще се наложи да плати кръвен данък на роднините на Стария Дрозн, но не е редно да е много голям. После вече може да прави каквото си пожелае със собствеността на това проклето дърто копеле. Според мен за всички вас сега е най-безопасно да останете тук, по-далеч от Мястото за сборищата. – Продължи с разсъжденията си, подкрепящи мнението му, докато наливаше в ликьорени чашки от виното „Черна магия“. – Полезно е за нервите – отбеляза лекарят и отпи.

Улма му се усмихна с най-красивата си, стопляща сърцето усмивка, докато лекарят обиколи гостите си с подноса.

– Благодаря ти – и на теб благодаря – и на теб благодаря. Не бих искала да ви отегчавам с историята си.

– Не, разкажете ни, разкажете ни, моля ви! – Елена изгаряше от нетърпение да чуе повече за живота й, особено сега, като се увери, че над приятелките й или над Деймън не е надвиснала пряка опасност. Всички останали кимнаха утвърдително.

Улма леко се изчерви, но започна разказа си по-спокойно:

– Родена съм при царуването на Келемен II. Сигурна съм, че това не говори нищо на нашите гости, но не и на онези, които познаваха както него, неговата доброта. Изучавах професията на майка ми, която бе прочут дизайнер на модни тъкани. Баща ми беше бижутер, известен почти колкото нея. Притежаваха хубаво имение в покрайнините на града. Можеха да си позволят хубава къща, почти като на повечето от богатите им клиенти, макар че внимаваха да не изтъкват богатството си. Тогава аз бях лейди Улма, а не Улма старицата. Родителите ми се грижеха по всички възможни начини да ме опазят от хорските очи, за да не пострадам. Но…

Улма… не, лейди Улма, замисли се Елена и отпи солидна глътка вино. Очите й сега бяха променени – гледаше в миналото, но се стараеше да не разстройва слушателите си. Заговори отново миг преди Елена да я помоли да спре, докато не се почувства по-добре.

– Ала въпреки всичките им грижи… някой… отнякъде ме забелязал и поискал ръката ми. Не, не беше Дрозн, който тогава бе само кожар във Външните земи. Дрозн видях за пръв път преди три години. А онзи беше владетел, генерал, демон с ужасна репутация, така че баща ми категорично му отказа да стана негова жена. Нахлуха у нас вечерта. Бях на четиринадесет, когато се случи това. Така бях превърната в робиня.

Елена бе пронизана от силна емоционална болка, пренесена в мозъка й директно от мозъка на лейди Улма. О, Господи, отново го направих, стресна се, докато забързано се опитваше да овладее психичните си сетива.

– Моля ви, не е нужно да ни разказвате всичко това. Може би някой друг път…

– Бих искала да го споделя с теб… с теб, за да знаеш какво добро си извършила. И предпочитам само веднъж да говоря за това. Но ако не желаеш да слушаш…

Заради вежливостта трябваше да бъдат нарушени именно правилата на вежливостта.

– Не, не, щом желаете, моля ви, продължавайте… Аз само исках да знаете колко много съжалявам. – Елена погледна към доктора, който търпеливо я чакаше до масата с кафявата бутилка в ръка. – Ако нямате нищо против, може ли да ми излекувате крака? – Усети, че последната дума прозвуча с нотка на съмнение, понеже още се чудеше как някой би могъл да излекува Улма така магически. Затова не се изненада, когато лекарят поклати глава. – Или по-скоро да ме зашиете, докато говорим.

Бяха необходими няколко минути лейди Улма да превъзмогне шока и притеснението, че е оставила своята спасителка да я чака, но не след дълго Елена вече лежеше върху операционната маса, а лекарят й подаваше да отпие от бутилка, ухаеща на сироп за кашлица.

О, явно по-добре да опита това, което използваха в Тъмното измерение като упойка – особено след като очакваше от хирургическите шевове да я заболи, реши Елена. Отпи само една глътка и стаята се завъртя пред очите й. Отказа предложената от доктор Мегар втора глътка.

Той развърза окончателно съсипания шал на Бони, след което се зае да разрязва над коляното джинсите на Елена.

– Е, благодаря, че си толкова добра, за да ме изслушаш – поде лейди Улма. – Но аз вече се уверих колко си добра. Ще се постарая да спестя и на двете ни болезнените подробности от робството ми. Достатъчно е само да спомена, че през всички тези години бях препродавана от един господар на друг, все като робиня. И всеки път ставаше все по-зле. А накрая някой подметна, като на шега: „Защо пък да не я пуснем на Стария Дрозн? Ако някой може да изстиска последното останало в нея за полза на господаря й, това ще е само той.“

– Мили Боже! – възкликна Елена. Надяваше се всички наоколо да си обяснят бурната й реакция с разказа на лейди Улма, а не заради спирта, с който лекарят почисти наранената й плът. Деймън е много по-добър в това, помисли си тя. Досега не съм осъзнавала какъв късмет съм имала с него. Тя се постара да не се разтрепери, когато доктор Мегар започна шева с иглата, но стискаше тъй силно китката на Мередит, че се уплаши, че ще я счупи. Опита се да разхлаби хватката си, но в отговор Мередит я стисна силно. Дългата й гладка ръка беше почти като на момче, но много по-мека. Елена беше доволна, че можеше да стиска толкова силно, колкото искаше.

– Само че напоследък силите ми започнаха да отслабват – добави лейди Улма тихо. – Струва ми се, че той съзнателно се стараеше да ме унищожи. – Когато заговори за собственика си, лицето й доби сурово изражение. – И тогава разбрах истината. – Лицето й изведнъж засия и Елена видя как е изглеждала Улма като тийнейджър – толкова красива, че всеки демон би я поискал за своя жена. – Знаех, че в мен расте нов живот. Но знаех също, че ако може, Дрозн непременно ще го погуби.

Улма сякаш не забеляза учудването и ужаса, изписан по лицата на трите момичета. Елена обаче не можеше да се отърси от усещането, че преживява някакъв кошмар, все едно бе застинала до ръба на чернееща се пукнатина в леда. И че трябва да продължи да се лута в тази непрогледна тъмнина, да заобикаля предпазливо коварни, едва видими пукнатини в леда, сковал цялото Тъмно измерение, докато най-после се добере до Стефан, за да го освободи. Това спонтанно надигнало се в нея отвращение не беше първото чувство, обзело я, докато заобикаляше поредната пукнатина в леда, но бе първото, което толкова й подейства.

– Вие, млади жени, сте съвсем нови тук и напълно неопитни – наруши лейди Улма продължителната тягостна тишина. – Дано само не съм казала нещо неподходящо…

– Ние тук сме робини – уточни Мередит и повдигна въжето си. – Струва ми се, че колкото повече научим толкова по-добре ще бъде за нас.

– Вашият господар – никога не бях виждала досега някой да се сражава така шеметно със Стария Дрозн. Мнозина са говорили какво ли не против него, ала смелостта им се изчерпваше само с това. Вашият господар обаче…

– Ние го наричаме Деймън – прекъсна я Бони.

Лейди Улма веднага запомни името му.

– Да. Господарят Деймън – мислите ли, че би ме задържал при себе си? Разбира се, той първо ще трябва да плати кръвен данък на роднините на… на Дрозн, след което пръв ще може да избира какво да вземе от неговата собственост. Аз останах сред малкото роби, които Дрозн не успя да убие. – В изписаната по лицето на жената надежда имаше нещо толкова болезнено, че Елена едва се сдържа да не отвърне очи от нея.

И тогава се досети, че от доста време не бе виждала Деймън. Колко време му е нужно, за да се оправи с тълпата? Погледна тревожно към Мередит.

Мередит тутакси разбра какво се крие зад този поглед, но само поклати безпомощно глава. Дори да успееха да се доберат до Мястото за сборищата под водачеството на Лакшми, какво можеха да направят?

Елена успя да се овладее да не потръпне от болка и се усмихна на лейди Улма.

– Защо не ни разкажете още за времето, когато сте били малко момиче? – попита я тя.