Текст книги "Сенчести души"

34

Не мисли за тези неща, каза Елена по същия начин, по който й говореше Деймън. Поради същата причина не мисля за тях, защото иначе ще полудея. Но ако полудея, какво би спечелил от това Стефан? Не бих могла да му помогна. Затова, каквото и да ми струва, блокирам тези мисли зад желязна стена.

– И успяваш ли да се справиш? – попита Деймън с треперещ глас.

– Успявам – защото се налага. Помниш ли как в началото спорихме за въжетата около китките? Мередит и Бони не криеха съмненията си. Но те знаеха, че ако се налага, бих носила белезници и бих пълзяла след теб. – Елена се извърна, за да погледне Деймън в червеникавия мрак, преди да добави: – А ти самият се издаваше от време на време, знаеш го. – Обви го с ръце, за да докосне излекувания му гръб. Искаше да е сигурна, че той знае какво имаше предвид.

– Това беше заради теб – остро я упрекна той.

– Не съвсем – отвърна му Елена. Помисли за това. Ако ти не се беше съгласил с Наказанието, можехме да избягаме от този град, но така никога нямаше да помогнем на Стефан. Като склони да отстъпиш, като се съгласи на всичко, всичко, което направи, беше заради Стефан.

– След като стана дума за това, аз бях този, заради когото Стефан се озова тук – уморено рече Деймън. – Така че според мен сега сме квит.

– Колко пъти трябва да ти го повтарям, Деймън? Ти беше обсебен, когато позволи на Шиничи да те омае с думите си – припомни му Елена. Самата тя се чувстваше изтощена. – Може би трябва отново да бъдеш обсебен – или поне малко, за да си спомниш как се чувстваше тогава.

Всяка клетка в тялото на Деймън сякаш потръпна от тази мисъл. Но на глас изрече само:

– Знаеш ли, има нещо, което всички вие пропускате. За прастарата история за това, как двама братя едновременно се убиват взаимно и стават вампири, защото са влюбени в едно и също момиче.

– Какво? – възкликна Елена остро, шокирана от собствената си умора. – Деймън, за какво говориш?

– За това, което ти казах. Има нещо, което всички вие пропускате. Ха. Най-вече самият Стефан. Историята се повтаря многократно, но никой не я разбира.

Деймън извърна лице. Елена се приближи към него, само малко, така че той да може да вдъхне парфюма й, който тази вечер ухаеше на розово масло.

– Деймън, кажи ми. Кажи ми, моля те!

Деймън отново се извърна към нея…

И точно в този момент носачите на носилката спряха. Елена разполагаше само със секунда, за да изтрие лицето си, преди завесите да бъдат дръпнати.

Мередит им бе разказала мита за Блудуед, който бе научила от един сайт за легенди. Всичко за това, как Блудуед била направена цялата от цветя, а Боговете й вдъхнали живот, как предала съпруга си, причинявайки с това смъртта му, и как за наказание била обречена да прекарва всяка нощ, от полунощ до разсъмване, като кукумявка.

Ала очевидно имаше нещо, което не се споменаваше в митовете: фактът, че е била прогонена от Небесния дворец, обречена да живее тук, сред гъстия тъмночервен здрач на Тъмното измерение.

Имайки предвид всичко това, логично беше нейните приеми да започват в шест вечерта.

Мислите на Елена непрестанно прескачаха от тема на тема. Прие чаша с вино „Черна магия“ от един роб, но погледът й продължаваше да блуждае.

Всяка жена и повечето от мъжете на това парти бяха облечени в изкусно подбрани дрехи, които променяха цветовете си на слънчевата светлина. Елена имаше чувството, че нейната рокля е най-скромната – в края на краищата всичко навън изглежда беше розово, яркочервено или виненочервено. След като пресуши чашата си с „Черна магия“, Елена с лека изненада установи, че съвсем незабелязано е започнала да се държи по типичния за всяко парти маниер: поздравяваше хора, с които се бе запознала по-рано през седмицата, разменяше си с тях прегръдки и целувки по бузите, сякаш ги познаваше от години. Междувременно двамата с Деймън навлизаха все по-навътре в имението, като се движеха понякога по течението на многолюдната тълпа, а понякога и срещу него.

Изкачиха се по стръмните стъпала от бял (розов) мрамор, украсени от двете страни с великолепни сини (виолетови) делфиниуми и розови (яркочервени) рози. Елена се спря там по две причини. Едната бе да вземе още една чаша с „Черна магия“. Първата вече я бе изпълнила с приятна топлина – макар че всичко тук изглеждаше окъпано в меко сияние. Надяваше се, че втората чаша ще й помогне да забрави всичко, което Деймън й бе казал, докато пътуваха в носилката, с изключение на ключа – и ще й помогне да си спомни какво обмисляше, преди мислите й да бъдат отвлечени от разговора между Бони и Мередит.

– Предполагам, че най-добрият начин е просто да попитаме някого – каза тя на Деймън, който се бе озовал внезапно и безшумно до лакътя й.

– Да попитаме какво?

Елена се наведе леко към роба, който току-що й бе поднесъл нова чаша със свежа напитка.

– Може ли да попитам – къде се намира главната бална зала на лейди Блудуед?

Облеченият в ливрея роб я погледна изненадано. Сетне посочи с глава наоколо.

– Цялата тази площ, под балдахина, се нарича Голямата бална зала – рече и се поклони над подноса с напитките.

Елена се втренчи слисано в него. После се озърна.

Под гигантски балдахин – струваше й се, че конструкцията се използва почти постоянно и бе осеяна с множество красиви фенери, чиито разноцветни оттенъци се подчертаваха от слънчевите лъчи – на всички страни в продължение на стотици метри се простираше равна тревна морава.

Беше по-голяма от футболно игрище.

– Това, което бих искала да знам – Бони се обърна към една от гостенките, която явно се чувстваше като у дома си в огромното имение, – е следното: коя е главната бална зала?

– О, скъпа, зависи какво имаш предвид – отвърна гостенката жизнерадостно. – Има Голяма бална зала отвън – сигурно си я видяла, докато си се изкачвала насам – големият павилион? Освен това има Бяла бална зала вътре. Тя е осветена от полилеи и завесите са спуснати. Понякога я наричат Валсовата зала, тъй като там се танцува само валс.

Но Бони още не можеше да се отърси от ужаса, обзел я при първите думи на гостенката.

– Има бална зала отвън? – попита с треперещ глас, надявайки се, че не е чула добре.

– Точно така, скъпа. Можеш да я видиш през онази стена там. – Жената не лъжеше. Наистина можеше да се вижда през стената, защото всички стени бяха стъклени, една зад друга, като по този начин Бони виждаше всичко като илюзия с огледала: една след друга се редуваха осветени стаи, всичките пълни с гости. Само последната стая на долния етаж изглеждаше изградена от нещо непрозрачно. Това навярно беше Бялата бална зала.

Но отсрещната стена, към която сочеше гостенката – о, да! Там се виждаше върхът на балдахина. Девойката смътно си спомняше, че бе минала покрай него. Другото, което си спомняше, беше…

– Нима танцуват на тревата? Върху онова… огромно тревно поле?

– Разбира се. Тревата е специално подравнена и подрязана. Никой не би искал да се спъне в някой бурен или буца пръст. Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Струваш ми се доста бледа. Е – засмя се гостенката, – дотолкова бледа, доколкото някой може да изглежда така на тази светлина.

– Добре съм – отвърна замаяно Бони. – Наистина съм добре.

Двете групи се срещнаха по-късно и споделиха за ужасяващите неща, на които се бяха натъкнали. Деймън и Елена бяха открили, че почвата под външната бална зала е твърда почти колкото скала – всичко, което е било заровено там, преди земята да бъде утъпкана с тежки валяци, сега се намираше под терен, твърд като цимент. Единственото място, където някой би могъл да копае, беше около тази зала.

– Трябваше да доведем ясновидец – рече Деймън. – Нали се сещаш, някой с пръчка или махало, въоръжен с част от дреха на изчезнал човек.

– Прав си. – За пръв път Мередит бе съгласна с него. – Защо, наистина, не доведохме ясновидец?

– Защото не познавам такъв – отвърна Деймън с най-сладката си и най-свирепа усмивка като на баракуда.

Бони и Мередит бяха установили, че подът в балната зала беше като скала – от много красив бял мрамор. Помещението бе украсено с множество цветни орнаменти, но единственото, в което Бони можеше да пъхне малката си ръка (колкото можа по-незабележимо), беше букет цветя, поставен във ваза с вода. Никъде нямаше мека почва, за която би могъл да се използва терминът „заровено в“.

– И освен това защо Шиничи и Мисао ще сложат ключа във вода, след като знаят, че след няколко дни ще я сменят? – попита Бони намръщено, а Мередит добави:

– И как ще намерим разхлабена дъска в мрамора? Така че не виждаме как би могла тук някъде да е заровена половината от ключа. Между другото, аз проверих – Бялата бална зала съществува от години, така че няма шанс те да са пъхнали ключа под каменните плочи.

– Добре – каза Елена, която вече пиеше третата си чаша „Черна магия“. – Досега можем да заключим следното: едната зала отпада от списъка. И тъй като вече имаме половината от ключа – спомнете си колко лесно се сдобихме с нея…

– Може би Мисао така е искала само да ни подразни – прекъсна я Деймън и повдигна вежди. – Да ни вдъхне надежди, преди окончателно да ги попари.

– Не вярвам в това – рече Елена отчаяно и го изгледа кръвнишки. – Стигнахме чак дотук – много по-далеч, отколкото Мисао е очаквала. Можем да намерим и другата половината. Ще я намерим.

– Добре – съгласи се Деймън, внезапно добил крайно сериозно изражение. – Ако се престорим на хора от персонала и се снабдим с кирки, бихме могли да разкопаем пръстта отвън. Но нека първо да претърсим къщата отвътре. Миналия път се получи.

– Добре. – Мередит за пръв път го погледна директно без следа от неодобрение. – Двете с Бони ще се заемем с горния етаж, а вие се погрижете за долния – може пък да открием нещо в онази Бяла валсова зала.

– Добре.

Те се заеха за работа. На Елена й се искаше да е по-спокойна. Въпреки изпитите три чаши „Черна магия“ – или може би именно заради тях – виждаше определени неща в нова светлина. Но трябваше да се съсредоточи върху търсенето – само и единствено върху търсенето. Би направила всичко – всичко – каза си тя, за да се сдобие с ключа. Всичко заради Стефан.

Бялата бална зала бе изпълнена с уханието, носещо се от големите гирлянди от пищно разцъфнали цветя, сгушени сред гъста зеленина. Наоколо бяха разпръснати високи паравани, ограждащи мястото около фонтана, за да създадат интимни кътчета, където двойките биха могли да се усамотят. И въпреки че никъде не се виждаше оркестър, в залата се лееше музика, на която чувствителната натура на Елена тутакси откликна.

– Не предполагах, че умееш да танцуваш валс – рече Деймън внезапно и девойката осъзна, че се поклаща в ритъма със затворени очи.

– Разбира се, че мога – отвърна тя, леко засегната. – Всички посещавахме класовете на госпожа Хоупуел. Това е еквивалент на училище по етикет във Фелс Чърч – поясни и се засмя на себе си, усетила забавната страна. – Но госпожа Хоупуел обичаше да танцува и ни научи на всички танци и движения, които смяташе за грациозни. Тогава бях на около единадесет години.

– Предполагам, че би било абсурдно от моя страна да те поканя да танцуваш с мен – каза Деймън.

Елена го погледна озадачено с огромните си очи. Въпреки яркочервената рокля с дълбоко изрязано деколте, тази вечер не се чувстваше като неустоима сирена. Беше твърде възбудена, за да усети магията, втъкана в дрехата – магия, която тя чак сега осъзна, й нашепваше, че е танцуващ пламък, огнена стихия. Предполагаше, че Мередит навярно се чувстваше като тих поток, бавно и кротко течащ в посоката си, но блестящ и искрящ по своя път. А Бони – Бони, разбира се, беше въздушен полъх, роден да танцува леко като перо в тази ефирна рокля, почти неподвластна на гравитацията.

Но Елена изведнъж си спомни възхитените погледи, насочени към нея. И защо Деймън така внезапно стана толкова уязвим? Нима не вярваше, че тя би танцувала с него?

– Разбира се, че с удоволствие ще танцувам с теб – отрони тя, осъзнала с лек шок, че досега не бе забелязала, че Деймън носи безупречна бяла вратовръзка. Разбира се, беше си я сложил точно в единствената нощ, когато би могла да им попречи, но с нея приличаше на чистокръвен принц.

Устните й се извиха в лека насмешка. О, да, принц на кръвта…

– Сигурен ли си, че ти можеш да танцуваш валс? – попита го тя.

– Добър въпрос. Научих се през 1885 г., защото се смяташе за бунтовен и неприличен танц. Но зависи дали говориш за народен валс, виенски валс, английски валс…

– О, я стига. Да вървим, че ще пропуснем още един танц. – Елена улови ръката му. Усети малки искри, сякаш бе погалила козината на котка. Поведе го към танцуващите двойки.

Започна нов валс. Музиката изпълни залата и сякаш понесе Елена във въздуха. Косъмчетата по врата й настръхнаха. Цялото й тяло изтръпна, все едно бе изпила божествен еликсир.

Това беше любимият валс от детството й: този, с който бе отгледана. Валсът на Чайковски от „Спящата красавица“. Но някаква детинска част от ума й неволно свързваше нежните леещи звуци след гръмкото, наелектризиращо начало, с думите от едноименния филм на Дисни:

Познавам те; веднъж танцувах с теб в съня си…

И както винаги, очите й се наляха със сълзи; сърцето й запя, а краката искаха да полетят, вместо да танцуват.

Роклята й беше с гол гръб. Топлата ръка на Деймън се притискаше към кожата й.

Сега Елена наистина се чувстваше като пламък. Ние сме предопределени да бъдем така. Тя не можеше да си спомни дали беше нещо казано в миналото от Деймън, или той го нашепваше в момента в съзнанието й. Като два пламъка, слети в един.

Добра си, каза й Деймън и този път тя знаеше, че говори той и това е в настоящето.

Не е нужно да си толкова снизходителен. И без това съм твърде щастлива! – засмя се Елена в отговор. Деймън беше експерт не само в стъпките. Танцуваше валса, сякаш все още беше бунтовен и неприличен танц. Водеше я с твърд устрем, който човешката сила на Елена не можеше да спре. Но улавяше незабележимите й сигнали за това, което тя искаше, и им се подчиняваше, сякаш танцуваха върху лед и всеки миг щяха да се завъртят и подскочат.

Елена имаше чувството, че цялата се разтапя.

Нито веднъж дори не й хрумна, че приятелите, съдниците и враговете от гимназията й направо нямаше да повярват, че Елена можеше да се разтопи под звуците на класическа музика. Бе освободена от дребнавата злоба, от незначителните притеснения да бъдеш различен. Беше скъсала с етикетите. Искаше й се да може да се върне, за да покаже на всички, че е над тези неща.

Валсът свърши прекалено скоро. Изпита желание да натисне бутона Replay и всичко да започне отначало. Имаше един миг, когато музиката спря и двамата с Деймън се взираха един в друг с взаимен копнеж и възторг…

И тогава Деймън се поклони над ръката й.

– Валсът е нещо повече от това, само да движиш краката си – промълви, без да вдига глава. – В движенията може да се внесе полюшваща грация, лумнал пламък на радост и единение – с музиката, с партньора. Това не е въпрос на практика. Благодаря ти от сърце, че ме дари с тази наслада.

Елена се засмя, за да скрие сълзите си. Винаги бе обичала да танцува. Искаше да танцува танго с Деймън – истинско танго, такова, което би трябвало да се танцува след брака. Но имаше друга мисия… жизнено необходима мисия, която трябваше да бъде завършена.

И когато се обърна, се озова сред тълпа от мъже, демони, вампири, звероподобни създания. Всички искаха да танцуват с нея. А Деймън се отдалечаваше, без да се обръща.

Деймън!

Той спря, но не се обърна. Да?

Помогни ми! Трябва да намерим другата половина на ключа!

Нужен му беше миг, за да прецени ситуацията, но сетне разбра. Върна се при нея, улови я за ръката и изрече с ясен, звънлив глас:

– Това момиче е моята… лична асистентка. Не желая тя да танцува с никой друг, освен с мен.

Последва недоволен ропот. Робините, които се водеха на подобни балове, обикновено не бяха от тези, на които им е забранено да общуват с непознати. Ала в този момент в другия край на залата настана някакво раздвижване.

– Какво е това? – попита Елена, мигом забравила за танца и ключа.

– По-скоро бих попитал кой е този – отвърна Деймън. – И ще отговоря: нашата домакиня, самата лейди Блудуед.

Елена се спусна зад тълпата, за да зърне това изключително създание. Но ахна, когато видя едно момиче, застанало на прага на балната зала.

Тя е направена от цветя… спомни си Елена. Как би изглеждало едно момиче от цветя?

Ще има кожа с най-финия оттенък на розовото като ябълков цвят, помисли си Елена, докато се взираше без стеснение в новодошлата. Страните й ще са в малко по-наситен оттенък на розовото като роза под първите лъчи на зората. Очите й – огромни и нежни, идеално лице с цвета на делфиниум, с гъсти черни мигли, обрамчващи полупритворените клепачи, сякаш винаги вървеше в полусън. С жълта коса, бледа като иглика, която падаше почти до пода, сплетена в плитки, достигащи до фините й глезени.

Устните й ще са червени като макове, полуотворени и подканващи. И от нея ще се разнася ухание като на букет от първите пролетни цветя. Ще се носи като летен бриз.

Елена, както и останалите гости край нея, стоеше като омагьосана, неспособна да откъсне очи от това видение. Само още една секунда да отпие от тази красота, умоляваше я душата й.

– Но в какво е облечена? – чу се да пита Елена гласно. Не си спомняше да е зърнала през многобройните плитки нито ослепителна дреха, нито проблясване на кожа, нежна като ябълков цвят.

– В някаква рокля. От какво е направена? От цветя – вметна Деймън иронично. – Тя е облечена в рокля, направена от всяко цвете, което някога съм виждал. Не разбирам как не се разпадат – може би са копринени и са съшити едно с друго. – Той бе единственият, който не изглеждаше поразен от това видение.

– Чудя се дали ще говори с нас, да ни каже само няколко думи поне – промърмори Елена. Копнееше да чуе нежния магически глас на момичето.

– Съмнявам се – отговори й един мъж от тълпата. – Тя не говори много, поне преди полунощ. Боже! Това си ти! Как се чувстваш?

– Много добре, благодаря – отвърна любезно Елена, сетне бързо отстъпи назад. Разпозна младия мъж, който бе един от тези, дали им визитките си в края на церемонията на Кръстника, в нощта на нейното Наказание.

В този миг искаше само да се измъкне незабелязано. Но наоколо имаше твърде много мъже и беше ясно, че те нямаше да позволят на двамата с Деймън да си отидат.

– Това е момичето, за което ти разказвах. Тя изпада в транс и без значение колко жестоко е наранена, не чувства нищо…

– … кръвта я облива отвсякъде като вода, а тя дори не трепва…

– Те са професионалисти. Само минават оттук…

Елена тъкмо щеше хладнокръвно да излъже, че Блудуед изрично забранява такива варварщини на нейните приеми, когато чу един от младите вампири да казва:

– Не знаеш ли, че аз съм този, който убеди лейди Блудуед да те покани на тази сбирка. Казах й за твоето представление и тя прояви интерес към него.

-Е, налага се да измисля някакво извинение, помисли си Елена. Все пак трябваше да бъде любезна с тези млади мъже. По-късно можеха по някакъв начин да й бъдат полезни.

– Боя се, че тази вечер не мога да го направя – рече тихо тя, за да й отговорят и те по този начин. – Разбира се, лично ще се извиня на лейди Блудуед. Но в момента просто ми е невъзможно.

– Напротив, възможно е. – Сепна я гласът на Деймън, разнесъл се точно зад нея. – Напълно е възможно – ако някой намери амулета ми.

Деймън! Какво говориш?

Шшт! Това, което трябва.

– За нещастие, преди три седмици и половина си изгубих много ценен амулет. Прилича на този. – Извади половината от лисичия ключ и им го показа, за да могат всички да го огледат добре.

– Това ли използвахте за онзи номер? – попита някой, но Деймън беше твърде умен, за да му се върже.

– Не, много хора ме видяха да изнасям представлението преди около седмица без него. Това е личен амулет, но след като липсва част от него, имам чувството, че няма да мога да направя магията.

– Прилича ми на малка лисица. Ти да не си китсуне? – попита друг – твърде умен, за свое добро, помисли си Елена.

– Може би ви прилича на лисица. Всъщност е стрела. Стрела с два зелени камъка върху острието. Това е… талисман за мъжки чар.

– Не мисля, че се нуждаеш от повече чар, отколкото имаш и в момента – обади се женски глас в тълпата. Всички се разсмяха.