Текст книги "Сенчести души"

14

– Е, сега следва наистина трудната част от пътуването – обяви Деймън, когато двамата с Елена се върнаха при Бони и Мередит.

Мередит го погледна.

– Какво следва сега?

– Наистина трудната част. – Деймън разкопча черната си кожена чанта. – Вижте, това там е истинската порта – добави той шепнешком, – през която трябва да преминем. При това преминаване можете да се държите колкото искате истерично, защото се предполага, че сте пленнички. – Извади от чантата няколко въжета.

Елена, Мередит и Бони се притиснаха една към друга като нагледна демонстрация на сестринството на динозаврите велосираптор.

– Какво възнамеряваш да правиш с тези въжета? – бавно заговори Мередит, сякаш искаше да остави на Деймън време да обмисли за последен път решението си.

Деймън с видима досада поклати глава.

– Как какво? Ще ви завържа ръцете.

– Защо?

Елена бе поразена. Никога не бе виждана Мередит толкова ядосана. Самата тя дума не можа да отрони. Мередит пристъпи и впери гневен поглед в очите Деймън само от десетина сантиметра.

Сега очите й изглеждаха сиви! – възкликна удивено някаква изолирана част от ума на Елена. Тъмно, много тъмно, но съвсем ясносиви. През цялото време мислех, че са кафяви, а не е било така.

Междувременно Деймън изобщо не изглеждаше разтревожен от възмущението на Мередит. Дори един тиранозавър рекс би се изплашил повече от изражението на Мередит, помисли си Елена.

– И очакваш да се мотаем наоколо с вързани ръце? Докато ти правиш какво?

– Ами ще се държа като ваш господар – обясни й Деймън, ненадейно живнал, като ги озари с невероятната си ослепителна усмивка, макар и само за миг. – Вие трите ще сте мои робини.

Последва дълго, дълго мълчание.

Елена махна с ръка, сякаш искаше да помете всички евентуални възражения.

– Няма да го направим – заяви тя съвсем просто. – Няма и толкоз. Все трябва да има някакъв друг начин.

– Искаш ли да спасиш Стефан? Искаш ли, или не? – неочаквано я попита Деймън. Черните му очи, втренчени в Елена, излъчваха изгаряща топлина.

– Разбира се, че искам! – викна Елена, усетила как бузите й пламват. – Само че не като робиня, която ще влачиш на въже след себе си!

– Само по този начин хора могат да влязат в Тъмното измерение – заяви Деймън решително. – Вързани или оковани, като собственост на някой вампир, китсуне или демон.

– Не беше го споменавал досега. – Мередит поклати глава сломено.

– Казах ви, че няма да ви хареса!

Дори докато отговаряше на Мередит, очите на Деймън не се откъснаха от лицето на Елена. Под привидната си студенина като че ли я молеше да го разбере, замисли се тя. В доброто старо време, припомни си Елена, той само би се облегнал нехайно на най-близката стена, и повдигайки вежди, би казал: „Чудесно, и без това никак не ми се ходи там. Кой иска да отиде на пикник?“

Но сега Деймън искаше да влязат вътре, осъзна Елена. Отчаяно го искаше. Но просто не знаеше как да ги убеди. Единственият начин, който му бе познат се свеждаше до…

– Деймън, първо трябва да ни обещаеш нещо – заговори Елена, гледайки го право в очите. – И трябва да го направиш, преди да сме решили дали да продължим, или не.

Видя как в очите му се изписа облекчение, макар за другите две момичета лицето му може би да изглеждаше съвсем студено и безучастно. Елена беше убедена, че Деймън е доволен, защото тя не потвърди, че предишното й решение е окончателно.

– Какво искаш да обещая? – попита я той.

– Трябва да се закълнеш, да ни дадеш честната си дума, че независимо какво ще решим сега или след като навлезем в Тъмното измерение, няма да се опитваш да ни влияеш. Няма да ни приспиваш чрез методите ти за контролиране на съзнанието, нито да ни принуждаваш да правим това, което желаеш. И няма да използваш никакви вампирски номера за влияние върху съзнанията ни.

Деймън не би бил Деймън, ако не оспори всяко чуждо предложение.

– Ами ако вие сами поискате от мен да го сторя? Защото там, вътре, има някои неща, които ще е по-добре да преживеете спящи…

– Е, тогава ще те уведомим, че сме променили мнението си, и те освобождаваме от обещанието ти. Ето, виждаш ли колко е просто. Няма други основания спор. От теб се иска просто да се закълнеш.

– Добре – склони Деймън, все още приковал поглед в очите й. – Заклевам се, че няма да прибягвам до никаква Сила, за да въздействам върху умовете ви, освен ако вие изрично не ме помолите. Давам ви честната си дума.

– Много добре. – Най-после Елена отклони поглед и го удостои с почти незабележима усмивка и кимване. Деймън също й кимна едва доловимо.

Тя се обърна и се озова пред прикования в нея изпитателен поглед на кафявите очи на Бони.

– Елена – прошепна й Бони, като я дръпна за ръката. – Ела за малко насам, може ли? – Елена не се възпротиви, защото Бони, макар и толкова дребна, бе силна като уелско пони. Елена тръгна с нея, като изгледа през рамо Деймън с безпомощно изражение.

– Какво има? – зашепна тя, когато Бони най-после спря да я тегли навън. Мередит също се присъедини към тях, решила, че става дума за сестрински работи. – Е, казвай де! – подкани я Елена.

– Елена! – избухна Бони, която явно повече не можеше да се сдържа. – Начинът, по който се държите двамата с Деймън, е по-различен от преди. Досега не си била… Искам да те питам направо: какво наистина се е случило помежду ви, докато бяхте сами?

– Едва ли точно сега е моментът да обсъждаме това – изсъска Елена. – Изправени сме пред голям проблем, в случай че още не си забелязала.

– Но ако…

Мередит продължи недовършената фраза, като отметна над очите си кичур от черната си коса.

– Ако е нещо, което няма да се хареса на Стефан? Като: „Какво се случи помежду ви с Деймън, когато сте били сами в мотела през онази нощ?“, цитира тя думите на Бони.

Устата на Бони провисна.

– Ама какъв мотел? В коя нощ? Какво е станало? – едва не се разкрещя тя, та се наложи Мередит да я успокоява и да я накара да замълчи.

Елена изгледа първо едната, после и другата от приятелките си – двете си приятелки, които бяха дошли да умрат с нея, ако се наложеше. Дъхът й секна. Толкова беше несправедливо, но…

– Не може ли по-късно да говорим за това? – предложи тя, като се опита да им подскаже с помръдване на очите и веждите си: „Деймън може да ни чуе!“

Бони повтори едва чуто:

– Какъв мотел? Коя нощ? Какво…

Елена се отказа да ги убеждава.

– Нищо не се е случило – увери ги тя категорично – Мередит просто цитира думите ти, Бони. Ти спомена за миналата нощ в съня си. И може би по някое време ще ни обясниш за какво си говорила, защото аз не зная.

Приключи, като погледна към Мередит, която само повдигна едната от безупречните си вежди.

– Имаш право – съгласи се Мередит, макар че никак не изглеждаше убедена. – Не е зле и в английския език да се използват думи като „сай“. Така поне разговорите ще станат много по-стегнати.

Бони въздъхна.

– Е, тогава сама ще разбера. Може да не вярвате, че ще мога, но ще се справя.

– Добре, добре, но междувременно някой ще каже ли нещо конкретно за въжетата на Деймън?

– Като например къде да си ги завре? – промърмори под нос Мередит.

Бони взе едно от въжетата и прокара по него малката си деликатна ръка.

– Не мисля, че е било купено в момент на ярост – отрони тя. Кафявите й очи се зареяха нанякъде и тя заговори с онзи странен и загадъчен тон, както ставаше, щом изпаднеше в транс. – Виждам момче и момиче зад щанд в магазин за домашни стоки. Момичето се смее, а момчето казва: „Готов съм да се обзаложа, че догодина ще отидеш да учиш за архитект.“

Момичето със замъглени очи казва „Да“, и…

– Днес не желая да слушам повече шпионските откровения на един медиум – изникна безшумно зад тях Деймън. От уплахата Бони рязко подскочи и едва не изпусна въжето. – Изслушайте ме – продължи той с по-суров тон. – Само на сто метра нататък е последното място за прекосяване на границата. Или ще ви завържа с тези въжета и ще се държите като робини, или няма да влезете там и няма да помогнете на Стефан. Това е положението.

Момичетата се спогледаха безмълвно. Елена не се съмняваше, че собственото й изражение ясно подсказваше, че тя не настоява Бони и Мередит да я придружат, но че самата тя ще тръгне с Деймън, дори и ако за целта й се наложи да пълзи на четири крака зад него.

Мередит погледна Елена право в очите, после бавно притвори клепачи и кимна с въздишка. Бони вече клатеше глава примирено.

Сред мъртвешка тишина Бони и Мередит се оставиха на Елена да им завърже китките. После Елена протегна ръцете си пред Деймън, за да завърже и нейните. Той остави достатъчно дължина от въжето да провисва между трите момичета, за да заприличат напълно на група оковани затворници.

Елена почувства как от гърдите й се надигна топла вълна. Лицето й пламна. Не посмя да погледне Деймън в очите, не пожела при тази тягостна сцена, но не й бе нужно да го попита, за да се досети, че той си мислеше за скандала, когато Стефан го изпъди като улично псе от апартамента си, пред всички присъстващи сега тук, плюс Мат.

Отмъстителен негодник, помисли си тя и се постара да изпрати мислено тези думи в посоката към Деймън. Знаеше, че най-много ще го заболи от последната дума. Деймън толкова много се гордееше, че е джентълмен.

Но „джентълмените“ не посещават Тъмното измерение, чу тя в главата си насмешливата реакция Деймън.

– Добре – изрече Деймън гласно и пое в ръката си предния край на въжето. Тръгна с бодра стъпка към мрачната пещера, а трите момичета се запрепъваха зад него.

Елена никога нямаше да забрави това пътуване. Не се съмняваше, че Бони и Мередит ще го помнят вечно. Минаха през схлупения вход на пещерата и малкия отвор зад него, приличащ на зееща уста. Бяха необходими няколко трудни маневри, за да преминат и трите през отвора. От другата страна на този отвор пещерата отново се разшири и те се озоваха сред просторна подземна зала. Или поне това подсказваха на Елена изострените й сетива. Но упоритата мъгла отново се спусна и тя не можа да се ориентира по кой път продължиха.

Няколко минути по-късно в далечината се появиха смътните очертания на някаква сграда. Не знаеше какво да очаква от Демонската порта. Може би грамадни двери от абаносово дърво, с дърворезба, изобразяваща змии, инкрустирани със скъпоценни камъни. Или грубо изсечени каменни колоси, износени от времето, като при египетските пирамиди. Или дори някакво футуристично енергийно поле, блещукащо, примигващо със синьо-виолетови лазери.

Вместо това обаче пред очите й се появи нещо по-скоро като овехтял, зле поддържан склад за всякакви стоки, с места за доставката и съхранението им. Сградата бе заобиколена със солидна ограда, най-отгоре бодлива тел. Смърдеше ужасно и Елена се зарадва, че двамата с Деймън не бяха насочили Силата да изостри и обонянието й.

После видяха много хора, мъже и жени в красиви дрехи, всеки с ключ в ръка, мърморещи нещо, преди да отворят по една врата в сградата. Вратите изглеждаха еднакви, но Елена бе готова да се обзаложи, че не водеха към едно и също място, макар че ключовете приличаха на онзи, който тя неотдавна, приблизително преди седмица, бе „взела на заем“ от къщата на Шиничи. Една от дамите бе наконтена като за живописен маскарад. Имаше лисичи уши, полускрити под дългата й кестенява коса. В следващия миг Елена забеляза как изпод дългата й до глезените рокля се помръдна лисича опашка и се досети, че тя всъщност е китсуне, преминаващо през Демонската порта.

Деймън забързано и доста грубо ги поведе към другия край на сградата, където спряха пред врата, увиснала на счупените си панти. През нея влязоха в порутена стая, която – колкото и да бе странно – отвътре изглеждаше по-просторна, отколкото отвън. Тук се търгуваха всякакви стоки, като много от тях изглежда бяха свързани с робите.

Елена, Бони и Мередит се спогледаха с недоумение. Очевидно тук водеха необучени роби отвън, за да бъдат измъчвани и потискани чрез ежедневен труд.

– Искам пропуск за четирима – рече Деймън кратко на стоящия зад гишето прегърбен, но набит мъж.

– Три дивачки наведнъж? – Мъжът огледа момичетата и се обърна към Деймън, за да изгледа и него с нескрито подозрение.

– Какво мога да кажа? Обичам си работата – обясни МУ Деймън, като го гледаше втренчено право в очите.

– Да, но… – Мъжът се засмя. – Напоследък пропускаме само по един-двама на месец.

– Те ми принадлежат по закон. Не са отвлечени. Всички на колене – заповяда Деймън с небрежен тон на трите си робини.

Мередит се подчини първа, като се озова на пода грациозно, като балерина. Тъмносивите й очи останаха фокусирани върху нещо, което никой друг не можеше да види. Елена съсредоточи мислите си в Стефан и си представи, че коленичи, за да го целуне върху дървения нар в килията му. Това свърши работа, защото без усилия се озова на земята.

Но Бони остана права. Тя, най-сговорчивата, най-податливата и най-невинната от техния триумвират изненадващо откри, че краката й отказват да й се подчинят.

– Истинска червенокоска, нали? – отбеляза мъжът, докато гледаше изпитателно Деймън, въпреки самодоволната си усмивка. – Може би трябва да си купиш електрошокова палка за нея.

– Може би – съгласи се Деймън сковано. Бони го погледна с празен поглед, после отклони очи към коленичилите си приятелки и се свлече на земята. Елена я чу как тихо изхленчи. – Но установих, че твърдият тон и неодобрителният поглед вършат повече работа.

Мъжът се отказа от по-нататъшни коментари и отново се приведе.

– Пропуск за четирима – изръмжа и дръпна едно мръсно въже, завързано към една камбана. Бони вече плачеше от страх и унижение, но освен Елена и Мередит сякаш никой друг не й обръщаше внимание.

Елена не посмя да се опита да я успокои телепатично. Това нямаше да си пасне на аурата на едно „обикновено момиче“. Пък и кой можеше да е сигурен какви капани или тайни механизми криеше мъжът, който продължаваше да ги разсъблича с поглед? Искаше и се да призове Крилете за нападение, направо тук, в помещение, за да изтрие самодоволната усмивка от физиономията му.

Но в следващия миг нещо друго я изтри напълно, както си бе пожелала. Деймън се облегна небрежно на гишето и му прошепна нещо, от което лицето на похотливеца доби болезнено зеленикав цвят.

Чу ли какво каза Деймън? – попита Елена безмълвно Мередит, само чрез мимики с очите и веждите си.

Мередит, присвила очи, отпусна ръка пред корема на Елена и замахна с ръка, имитирайки разпорване на корема.

Сега вече дори и Бони се усмихна.

После Деймън ги остави да изчакат отвън пред задната страна на склада. Само след няколко минути изостреното зрение на Елена забеляза как една лодка тихо се понесе през мъглата. Досети се, че сградата вероятно е точно на брега на някаква река, но въпреки че съсредоточи Силата само в очите си, едва успя да види мястото, където блещукащата вода стигаше до брега. Дори и след като концентрира цялата Сила в ушите си, тя съвсем слабо чу плисъка на бързо течаща река.

Лодката спря по някакъв загадъчен начин. Елена не видя нито да се спуска котва, нито нещо друго, което да я притисне към брега. Но лодката действително престана да се носи по водата. Прегърбеният мъж постави дъска, за да се качат на борда – първо Деймън, а после и неговите „робини“.

Като стъпи в лодката, Елена видя как Деймън подаде безмълвно на лодкаря шест златни монети. По две за всяка от тях, които вероятно не се очакваше да се върнат обратно.

За кратко потъна в спомени от ранното си детство – трябва да е била около тригодишна – как седи в скута на баща си, а той й чете от една книга за древногръцката митология. Още помнеше, че имаше прекрасни илюстрации. В книгата се разказваше и за лодкаря Харон, отвеждащ душите на умрелите през реката Стикс към острова на смъртта. Баща й обясни, че гърците поставяли по една монета върху всяко око на всеки мъртвец, за да може да си плати на лодкаря за преплаването на реката. От това пътуване няма да има връщане! – внезапно я осени ужасяващо откритие. Няма изход! Със същия успех можеха да са наистина мъртви…

Странно, но тази паника я спаси да не затъне в тресавището на ужаса. Тъкмо надигна глава, може би да закрещи, когато бледата призрачна фигура на лодкаря се обърна назад към пътниците в лодката му. Елена чу как Бони се разкрещя. Мередит трепереше неудържимо. Трескаво и без да се замисли, се протегна към чантата си, където криеше револвера. Дори и Деймън сякаш не можеше да помръдне.

Защото високото привидение, изпълняващо задълженията на лодкар, нямаше лице.

Там, където трябваше да са очите му, имаше само две дълбоки вдлъбнатини; вместо уста – плитка кухина, а носът му се заместваше от дупка с триъгълна форма. Излъчваният от него тайнствен ужас, а на всичкото отгоре и вонята, надигаща се от склада, дойде в повече на Бони. Тя се килна настрани и припадна, свличайки се върху Мередит.

Въпреки обхваналия я ужас, Елена достига до момент на откровение. След като се озова сред противния, влажен здрач, тя бе забравила да изключи пълната мощ на сетивата си. Несъмнено виждаше много по-добре от Мередит нечовешкото лице на лодкаря. Можеше също да чува неща, като например звуци от отдавна умрели миньори, дълбаещи скалите над главите им, както и устремените полети на огромни прилепи или хлебарки, или някакви подобни отвратителни създания вътре в каменните стени, заобикалящи ги от всички страни.

Но сега Елена изведнъж усети топли сълзи да се стичат по ледените й страни. Осъзна, че сериозно беше подценявала психичните сили на Бони през челото време, откакто знаеше, че е медиум. Ако сетивата на Бони винаги са били отворени за ужасите, каквито сега изпитваше и Елена – то не бе чудно, че приятелката й живее в такъв страх. Елена си обеща, занапред ще е много по-толерантна, ако се случи Бони да се подплаши или разкрещи. Всъщност Бони дори заслужаваше уважение, задето бе опазила разсъдъка си. Но Елена не посмя да стори нищо повече, освен да погледне приятелката си, която лежеше в безсъзнание. Само се закле мислено, че оттук нататък Бони ще има верен закрилник в лицето на Елена Гилбърт.

Това обещание и стоплящото чувство от него останаха да горят като свещ в съзнанието на Елена. Свещ, която тя си представяше, че държи Стефан, докато светлината от пламъка трепка в зелените му очи и хвърля призрачни отблясъци върху лицето му. Само това бе достатъчно, за да не загуби разсъдъка си до края на пътуването.

Лодката акостира в някаква пуста местност. Трите момичета бяха изтощени от продължителния ужас и от силното напрежение.

Досега не бяха се замисляли достатъчно върху думите „Тъмно измерение“, нито си представяха различните форми на мрака, които ги очакваха.

– Пристигнахме в нашия нов дом – обяви Деймън мрачно. Докато го наблюдаваше, като се стараеше да не се озърта наоколо, по скованите му рамене и врат Елена разбра, че никак не се радва да е тук. Тя си мислеше, че за него това ще е като някакъв рай, свят, в който хората са роби, където ги измъчваха за забавление, чието единствено правило е слугуване на егото на господарите им. Сега обаче осъзна, че е сгрешила.

За Деймън това по-скоро бе свят на същества със Сили колкото неговите или дори още по-мощни. Той трябваше да се изправи смело сред тях като някакъв уличен хлапак – но с това изключение, че не можеше да си позволи никакви грешки. Трябваше да открият как да живеят, но не само това, а да живеят в лукс и да се смесят с изисканото общество, ако искаха да имат шанс да спасят Стефан.

Стефан – не, тя не можеше да си позволи точно сега да мисли за него.

Ако се поддаде на този подтик, ще загуби контрол, ще настоява за абсурдни неща – като незабавно да се втурнат към затвора на Стефан, дори и само да го види, като капризно малко момиче, влюбено до уши в по-голямо момче, което просто иска да се добере до „къщата на момчето“ за да му покаже колко го боготвори. И тогава какво ще стане с плановете им за бягство от затвора? Нали в план А изрично се подчертаваше: да не се допускат никакви грешки. Елена щеше да се придържа към това, докато не измисли по-добро решение.

Така Деймън и „робините“ му проникнаха в Тъмното измерение през Демонската порта. Наложи се да свестят най-дребничката от тях, като плиснат вода в лицето й, за да се окопити, да се изправи и отново да поеме на път.