Текст книги "Сенчести души"

22

Следобед, след „наказанието“ на Елена, Деймън нае стая в същия жилищен квартал, където живееше доктор Мегар. Лейди Улма остана в кабинета на доктора, за да могат Сейдж, Деймън и доктор Мегар да я излекуват докрай.

Тя вече не говореше за тъжни теми. Толкова много им бе разказала за имението, в което бе преминало детството й, че слушателите имаха чувството, че познават всяка стая, въпреки че са били толкова много.

– Предполагам, че сега домът ми е пълен с плъхове и мишки – натъжено изрече тя, след като стигна до края на поредния си разказ. – Както и с паяци, и с молци.

– Но защо? – попита Бони, като не видя тайните знаци, които й правеха Мередит и Елена, за да престане да я пита.

Лейди Улма изви глава и се загледа в тавана.

– Заради… генерал Веранц. Демонът на средна възраст, който ме видя, когато бях още едва на четиринадесет. Като поведе въоръжения си отряд за нападението срещу дома ми, войниците му изклаха всяко живо същество, което завариха вътре – с изключение на мен и моето канарче. Родителите ми, дядовците и бабите ми, лелите и чичовците ми… по-малките ми братя и сестри. Дори и котката ми, спяща до прозореца. Генерал Веранц заповяда да ме доведат при него, както си бях само по нощница, боса, с несресана коса и разпусната плитка. До него беше поставена клетката на моето канарче, още покрита с кърпата, с която закривах клетката нощем. То бе още живо и весело чуруликаше, както винаги. Точно това някак си направи всичко наоколо да изглежда още по-зловещо – като в някакъв кошмарен сън. Трудно е да се опише.

Двама от войниците на генерала ме държаха за ръцете, когато ме завлякоха пред него. Държаха ме здраво, за да не побягна. Тогава бях толкова млада, нали разбирате, и всичките ми спомени за онзи ден са вече смътни. Но още помня съвсем ясно какво ми каза генералът:

– Заповядах на това птиче да пее и то запя. Казах на родителите ти, че искам да ти окажа честта да станеш моя жена, но те ми отказаха. Огледай се наоколо. Питам се какво желаеш. Искаш ли да бъдеш като канарчето? Или предпочиташ да споделиш участта на родителите си?

И ми посочи един от тънещите в мрак ъгли на стаята, макар че още грееха факлите, оставени да горят през цялата нощ. Все още имаше достатъчно светлина, за да видя купчината закръглени обекти, затрупани със слама или трева от едната им страна. Или поне така си помислих в първия миг, наистина. Бях толкова невинна, а предполагам и шокът бе причинил нещо на мозъка ми.

– Моля те – каза Елена и нежно погали ръката на лейди Улма. – Не бива да мислиш само за това. Ние те разбираме…

Но лейди Улма сякаш не я чу и продължи да разказва:

– И тогава един от войниците на генерала вдигна нещо като кокосов орех с много дълга слама отгоре, само че някаква много странна слама, вързана на плитка. Разклати я небрежно – и внезапно видях какво бе това всъщност. Беше главата на майка ми.

Елена едва не се задави. Лейди Улма огледа трите момичета със сухи очи и втренчен поглед.

– Може би си мислите за мен, че съм много коравосърдечна, след като ви разказвам за такива неща, без да припадна.

– Не, не… – изрече Елена забързано, още трепереща дори и след като се напрегна докрай, за да потисне психичните си сетива. Надяваше се Бони да не изпадне в несвяст.

Лейди Улма отново заговори:

– Войни, случаи на насилие и тирания, това бе всичкото, на което се нагледах, след като в онзи миг детинската ми невинност бе съкрушена. Все пак, по милостта на съдбата, още съм способна да се удивлявам и очите ми да парят от напиращите сълзи.

– О, моля те, не плачи – помоли я Бони, като се втурна към нея, за да я прегърне. – Моля те, недей. Ние сме тук заради теб.

Междувременно Елена и Мередит се спогледаха със свити вежди и забързано повдигане на раменете.

– Да, моля те, само не плачи – намеси се Елена, чувствайки лека вина, защото оставаше твърдо решена да продължи със своя план Б. – Но ще ни кажеш ли защо имението на родителите ти се оказва сега в такова окаяно състояние?

– Всичко е по вина на генерала. Той бе изпратен в далечни земи, за да води глупави, безсмислени войни. Когато замина, взе със себе си повечето от свитата си – включително и робите, които тогава му бяха подръка. След като замина, на третата година от нападението срещу имението на родителите ми, аз не бях негова фаворитка и не бях избрана да го придружавам. Тогава бях щастлива. Цялата му войска загина; хората от прислугата на имението, които потеглиха с него, бяха избити или взети в плен. Той нямаше наследници и собствеността му бе присвоена от краля, който обаче не се нуждаеше от нея. През всичките тези години остана безстопанствена – разбира се, че беше многократно оплячкосвана, но истинските тайни скривалища, като тайната на скъпоценностите, останаха неоткрити… поне доколкото ми е известно.

– Тайната на скъпоценностите – прошепна Бони със страхопочитание, все едно изричаше заглавие на криминален роман. Ръката й още обгръщаше кръста на лейди Улма.

– Каква е тайната на скъпоценностите? – попита Мередит с много по-спокоен тон. Елена не можа да проговори, изтръпнала в захлас от това, което изпитваше. Беше като участие в някаква магическа пиеса.

– По времето на моите родители беше общоприето да се укриват богатствата някъде в именията на собствениците – и тази тайна да остава известна единствено на притежателите на тези съкровища. Разбира се, баща ми, като дизайнер и търговец на бижута, трябва да е имал повече за криене от болшинството от хората. Имаше чудесна стая, която ми приличаше на пещерата на Аладин. Използваше я като работилница и там пазеше необработените диаманти, както и готовите бижута, които изработваше по поръчки или измайсторяваше за майка ми или само като плод на въображението си.

– И нищо ли не е намерено? – попита Мередит. В тона й се прокрадна лек скептицизъм.

– Ако някой е намерил нещо, то аз не съм чула за това. Разбира се, навремето те може да са изтръгнали сведения от баща ми и майка ми – но генералът не беше педантичен и търпелив вампир или китсуне, а груб и нетърпелив демон. Уби родителите ми още с нахълтването си в къщата. Въобще не му хрумна, че аз, едно дете само на четиринадесет, мога да зная къде е съкровището.

– Но ти… – прошепна запленено Бони, сякаш историята беше вълшебна приказка.

– Да, знаех. И сега го зная.

Елена преглътна. Още се опитваше да остане спокойна, да се държи като Мередит, да бъде хладнокръвна. Но тъкмо отвори уста, за да докаже колко добре се владее, когато Мередит я изпревари:

– Какво чакаме още? – И скочи на крака.

В момента лейди Улма сякаш беше най-спокойната личност там. Но освен това изглеждаше леко смутена и почти уплашена.

– Искаш да кажеш, че трябва да поискаме аудиенция от нашия господар?

– Искам да кажа, че трябва да излезем оттук, за да намерим онези скъпоценности! – извика Елена. – Макар че, да, Деймън би бил от голяма полза, ако се изисква сила, за да се отмести нещо тежко. Както и Сейдж. – Тя не можеше да разбере защо лейди Улма не е развълнувана.

– Не разбираш ли? – заговори Елена отново, докато мислите й бясно препускаха. – Можеш отново да си върнеш имението! Ние ще направим всичко по силите ни, за да го възстановим във вида, в който е било, когато си била дете. Искам да кажа, ако искаш по този начин да използваш парите. Но за мен ще бъде огромна радост да видя пещерата на Аладин!

– Ами… добре. – Лейди Улма внезапно се смути. – Мислех да помоля господаря Деймън за още едно благоволение – въпреки че парите от скъпоценностите могат да помогнат за това.

– Какво е това, което желаеш? – попита я Елена колкото можа по-нежно. – И не е необходимо да го наричаш господаря Деймън. Забрави ли, че той преди няколко дни те освободи от робството?

– Но това сигурно е било само… само за да се отпразнува моментът? – Лейди Улма все още изглеждаше смутена. – Той не е направил официално искане до службата за робите или някоя подобна, нали?

– Ако не го е направил, то е само защото не го знае! – извика Бони почти в същия миг, в който Мередит каза:

– В действителност протоколът тук не ни е познат. От това ли се нуждаеш?

Лейди Улма успя само леко да кимне. Елена се почувства неудобно. Според нея лейди Улма, робиня от повече от двадесет и две години, трудно можеше да повярва, че най-после е свободна.

– Деймън говореше съвсем сериозно, когато каза, че всички ние сме свободни – заяви тя, като коленичи край стола на лейди Улма. – Той просто не знае как се уреждат всичките тези формалности. Ако ни ги кажеш, ще му ги съобщим и тогава ще можем да се върнем в някогашното ти имение.

Накани се да се изправи, но тогава прозвуча гласът на Бони:

– Нещо не е наред. Тя не е така щастлива, както беше преди малко. Трябва да открием на какво се дължи това.

Като даде малко повече воля на психичните си възприятия, Елена се убеди, че Бони има право. Остана коленичила до стола на лейди Улма.

– Какво е то? – попита тя, защото изглежда жената разголваше душата си най-вече, когато Елена й задаваше въпроси.

– Надявах се – бавно заговори лейди Улма, – че господарят Деймън може да откупи… – Изчерви се, но скоро се съвзе. – Може да благоволи да откупи още един роб. Говоря за… за бащата на детето ми.

Надвисна плътна тишина, след което и трите момичета заговориха едновременно, като според Елена трескаво се опитваха да отгатнат кого имаше предвид лейди Улма. Самата тя бе предположила, че именно Стария Дрозн е баща на детето й.

Но разбира се, че не беше той, тутакси се упрекна Елена мислено. Лейди Улма беше щастлива от тази бременност – а коя жена би била щастлива да има рожба от едно толкова отвратително чудовище като Стария Дрозн? Освен това той явно нямаше представа, че робинята му е бременна – пък и това въобще не би го вълнувало.

– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи – промълви лейди Улма, след като за кратко утихна пороят от въпроси и уверения за благоприятен изход. – Лусен е бижутер, прочут с умението си да създава бижута, които… ми напомнят за бижутата на баща ми. Но неговото освобождаване ще струва много скъпо.

– Но нали ще разполагаме със съкровищата от пещерата на Аладин! – весело извика Бони. – Искам да кажа, че ще имаш достатъчно пари, ако продадеш тези бижута, нали? Или ще ти трябват още?

– Но сега те принадлежат на господаря Деймън! – ужаси се лейди Улма. – Дори и да не го е разбрал, когато е наследил цялата собственост на Стария Дрозн, сега той е мой господар и владетел на цялото ми имущество…

– Нека първо се уреди официалното ти освобождаване, след което постепенно ще уредим всичко останало – каза й Мередит с най-твърдия си, най-разумния си тон.

„Мило дневниче,

Е, все още ти пиша, докато съм робиня. Днес освободихме лейди Улма, но решихме аз, Мередит и Бони да останем «лични асистентки». Правим го, защото лейди Улма каза, че ще изглежда странно и неуместно, ако Деймън не разполага с няколко красиви момичета като свои куртизанки.

Това всъщност е за добро, защото като куртизанки ние през цялото време ще се нуждаем от красиви дрехи и бижута. И понеже нося същите джинси откакто онова копеле Стария Дрозн ги сряза, можеш да си представиш колко съм развълнувана в очакването да се сдобия с нови тоалети.

Не, честно казано, вълнението ми не е само заради красивите дрехи. Всичко, което се случи, след като освободихме лейди Улма и после заминахме за някогашното й имение, се оказа като вълшебен сън. Къщата беше истинска развалина и очевидно превърната в убежище за диви животни, които са я използвали както за отходно място, така и за подслон. Открихме дори следи от вълци и други зверове, които са проникнали чак на горния етаж, което поражда въпроса дали в този свят не живеят върколаци. Очевидно живеят, като някои от тях са доста добре приети от различните местни феодали. Може би на Каролайн ще й хареса да дойде тук на почивка, за да научи нещо за истинските върколаци – говори се, че толкова много мразели хората, че дори не взимали за свои роби хора или вампири (които някога също са били хора).

Но да се върнем в къщата на лейди Улма. Основите й са каменни, а нагоре е изградена от солидно твърдо дърво, така че като сграда е наред. Завесите и гоблените, разбира се, висяха на парцали, затова беше доста страшно, когато проникнахме вътре само на светлината на факлите и видяхме тези дрипи да се развяват около нас. Да не споменавам за гигантските паяци. Мразя паяците повече от всичко.

Но ние влязохме вътре с нашите факли, които приличаха на умалени версии на онова гигантско пурпурно слънце, винаги висящо над хоризонта, багрещо всичко наоколо в кървавочервено, затворихме вратите и запалихме огън в грамадната камина в помещението, което лейди Улма нарича голямата зала. (Мисля, че там са се хранели и са устройвали празненства – в единия край, върху подиум, е поставена изключително голяма маса, а за музикантите е предвидена стая, която вероятно е била и дансинг. Лейди Улма обясни, че там прибирали прислужниците през нощите – говоря за голямата зала, а не за стаята на музикантите).

После се качихме на горния етаж, където видяхме – кълна се, че е истина – няколко десетки спални с много просторни легла с колони, които обаче се нуждаеха от нови матраци и чаршафи, кувертюри и балдахини. Но не останахме там за по-продължителен оглед. От таваните висяха прилепи.

Насочихме се към работното помещение на майката на лейди Улма. Оказа се много обширно, където поне четиридесетина жени са шиели дрехите по кройките на майката на лейди Улма. Именно там намерихме нещо вълнуващо!

Лейди Улма отиде до един от гардеробите в помещението и измъкна отвътре овехтелите и проядените от молците дрехи. После натисна на няколко места в задната стена на гардероба и целият гръб на гардероба се отмести! Зад него се разкри много тясно стълбище, водещо надолу!

Спомних си за тайната крипта под гробницата на Хонория Фел и се запитах дали някой бездомен вампир не се е приютил в подземието, към което водеха тези стъпала, но веднага си казах, че е глупаво, защото веднага след вратата висяха паяжини. Деймън настояваше той пръв да се спусне по стъпалата, защото по-добре вижда в тъмното, но аз си мисля, че той просто беше любопитен да провери какво може да се крие в подземието.

Всички ние го последвахме, като внимавахме с факлите и… ами не мога да намеря думи, за да опиша какво видяхме долу. През първите няколко минути останах разочарована, понеже имаше само една голяма маса, но прашна, вместо да е блестяща. Когато обаче лейди Улма започна внимателно да почиства прахта от скъпоценностите с една специално подбрана кърпа, а Бони откри някакви торби и пакети и като ги обърна върху масата – все едно че изсипа цяла дъга! Деймън пък намери един кабинет в съседство с шкафове, чиито чекмеджета бяха претъпкани с огърлици, гривни, пръстени, ленти за ръкави, гривни за глезени, обици, пръстени за носове, игли за коса и още много други накити!

Не можех да повярвам на очите си. Изсипах съдържанието на една кесия и видях цяла шепа великолепни бели диаманти да се изнизват между пръстите ми, някои от които бяха колкото нокътя на палеца ми. Видях млечнобели перли и черни перли, по-дребни, но подбрани да си подхождат чудесно, както и по-големи с прекрасни форми. Видях сапфири с диаметър колкото монета от двадесет и пет цента, но някои достигаха дори големината на кайсии, проблясващи в розово, златисто или сиво. После си напълних дланта с изумруди и оливини, опали и рубини, турмалини и аметисти – както и с много лапис лазули, разбира се, служещи като отличителен знак на вампирите.

И всичките тези бижута бяха с толкова изкусна изработка, че чак гърлото ми се сви. Лейди Улма малко си поплака, но мисля, че беше от щастие, докато всички ние я отрупвахме с комплименти за нейните бижута. За броени дни от робиня без никаква собственост тя се бе превърнала в невероятно богата жена, притежаваща къща и всичко необходимо, за да живее на ниво. Ние решихме, че дори тя да се омъжи за любимия си, ще е по-добре преди това Деймън да го откупи без много шум и също толкова безшумно да го освободи от робството, като продължи да играе ролята на «глава на семейството», докато сме тук. През това време ние ще се държим като членове на семейството на лейди Улма и ще помогнем на бижутера Лусен отново да започне да работи, докато той и лейди Улма постепенно заемат мястото на Деймън. Местните феодали не са демони, а вампири и те не са толкова против придобиването на собственост от хора.

Разказах ли ти за Лусен? Той е страхотен майстор на бижута! Изгаря от страст да твори – до такава степен, че през първите дни на робството си създавал творби само от кал и треви, като си представял, че майстори скъпоценности. После щастието му се усмихнало и бил нает като чирак от един бижутер. Толкова страдал за лейди Улма и толкова силно я обичал, че беше истинско чудо тяхното събиране – и което е най-важното, вече като свободни хора.

Опасявахме се, че на Лусен може да не се хареса идеята да го откупим като роб и да не го освобождаваме преди заминаването ни, но той никога не бе очаквал да го освободят – заради таланта му. Той е малко муден, но много изискан и любезен мъж, с добре оформена брада и сиви очи, които ми напомнят за очите на Мередит. Остана очарован от това, че се отнасяха достойно с него и че не го заставяха да се труди денонощно, макар че би приел всичко, само у само да бъде с лейди Улма. Мисля, че той е чиракувал още когато баща й е работил като бижутер и през всичките тези години е бил влюбен в нея, обаче никога, никога не е могъл да бъде с нея, защото тя е била млада дама с високо положение, а той е бил роб. Сега са толкова щастливи заедно!

С всеки изминал ден лейди Улма все повече се разхубавява и подмладява. Помоли Деймън за разрешение да боядиса косата си и той й отвърна, че ако иска, може дори да я оцвети в розово, стига това да й харесва, и сега тя е невероятно красива. Не мога да повярвам, че някога съм я смятала за старица, но в това те превръщат агонията, страхът и безпомощността. Всеки неин сив косъм е следствие на това, че е била робиня, без никаква собственост, без бъдеще, без сигурност, без възможност да задържи при себе си децата си, ако се сдобие с деца.

Забравих да споделя с теб за още едно наше постижение – Мередит, Бони и аз за кратко бяхме издигнати до ранга на «лични асистентки». Това означава, че имаме право да наемем голям брой бедни жени, които да се прехранват чрез шиене, защото лейди Улма действително иска да работи като дизайнер и да ги учи как се създават изискани дрехи. Ние й повтаряхме, че трябва само да си почива, но тя ни отговаряше, че през целия си живот е мечтала да бъде дизайнер като майка си и че сега изгаря от желание да осъществи мечтата си – при това, като облича три момичета със съвършено различни фигури. Аз пък изгарям от желание да видя какво ще постигне тя: вече се зае със скиците и утре ще я посети доставчикът на платовете, за да подбере материалите.

Междувременно Деймън нае около двеста души (не преувеличавам!), за да изчистят изцяло имението на лейди Улма, да поставят нови мазилки, тапети, гоблени, драперии, завеси, да ремонтират водопроводната инсталация, да полират мебелите, за да се запазят, както и да доставят нови мебели вместо старите, които просто трябваше да се изхвърлят. О, и за да посадят вече отгледани цветя и дървета в градината и да ги подредят около фонтаните и всичко останало от този сорт. След като толкова много народ се зае да работи, ние ще можем да потеглим само след броени дни.

Всичко това, като оставим настрани усилията ни да направим лейди Улма щастлива, преследва само една цел – Деймън и «личните му асистентки» да бъдат приети от висшето общество, когато започне тазгодишният светски сезон. Защото най-доброто съм оставила за накрая. Както лейди Улма, така и Сейдж успяха веднага да разпознаят хората от загадките, които ни остави Мисао!

Това само доказва правотата на предположението ми, че Мисао никога не е допускала възможността ние да се доберем дотук или че ще успеем да проникнем в местата, където са скрити двете половини от ключа на лисицата.

Но съществува много лесен начин да уредим да ни поканят в къщите, в които трябва да проникнем. Макар да сме новодошли и да представляваме сензация като nouveau riche 18 18
  Новобогаташи (фр.). – Бел.прев.


[Закрыть] (така ли се изписваше?), ако разпространим историята на лейди Улма там, където трябва, и ако всички искат да узнаят повече за нея – ще ни поканят на приемите! Ето така ще проникнем в двете имения, където трябва да потърсим двете половини от ключа на лисицата, необходими за освобождаването на Стефан! Извадихме невероятен късмет, защото точно сега светският сезон започва и двете имения, които искаме да посетим, са сред първите, в които ще има празненства, едното е галавечеря, а другото е пролетно соаре в чест на първите цветя.

Зная, че редовете, които пиша, са неравни, защото ръката ми трепери. Самата аз се разтрепервам при мисълта, че наистина ще потеглим на път, за да търсим двете половини от лисичия ключ, с който ще измъкнем Стефан от затвора.

О, мило дневниче, вече стана късно – а не мога – не мога да пиша за Стефан. Да бъда тук, в същия град, където е и той, да зная посоката, водеща към затвора му… и все пак да не мога да го видя. Очите ми се затварят и вече едва виждам какво пиша. Искам поне малко да поспя, за да бъда готова за следващия ден, когато ще се разхождам наоколо, ще надзиравам и ще наблюдавам как имението на лейди Улма разцъфва като роза – но сега се опасявам, че пак ще сънувам кошмари как ръката на Стефан бавно се изплъзва от моята.“