Текст книги "Сенчести души"

9

Когато отвори уста, за да заговори, Елена усети как се надига рязко, като понесена от тайфун. За миг се вкопчи в момчето, изтръгнато насила от прегръдката й. Успя само да му извика: „Ще се върна при теб“, както и да чуе отговора му, преди да бъде върната насила в обичайния свят на хотелски стаи, бани и процедури.

– Ще опазя тайната ни! – изплака пред нея невръстното момче при раздялата им, буквално в последния миг.

Какво можеше да означава това? Ще пази в тайна техните срещи от истинския, „нормалния“ Деймън?

След миг Елена пак се озова сред тънещата в мръсотия стая в мотела. Деймън я стискаше за ръцете. Като я пусна, Елена усети вкус на сол. Сълзите й се лееха по страните й неусетно за самата нея.

Но по всичко личеше, че за нейния нападател това няма никакво значение. Деймън сякаш бе изцяло погълнат от отчаяние. Трепереше като младо момче, целунало за пръв път първата си любима. Това е пречупило способностите му за самоконтрол, предположи неуверено Елена.

Самата тя обаче беше на ръба на припадъка.

Не! На всяка цена трябваше да остане в пълно съзнание.

Буташе го и се извиваше, готова дори да се нарани, само и само да се изтръгне от непоклатимата му прегръдка.

Но той още я държеше здраво в ръцете си.

Нима бе обсебен? Нима Шиничи отново бе проникнала в съзнанието на Деймън и го заставяше да върши неща…?

Елена се задърпа още по-силно, като се напрегна дотам, че наистина й идеше да закрещи от болка. Простена още веднъж…

Хватката му се отпусна.

Не можеше да го обясни, но Елена знаеше, че Шиничи нямаше нищо общо с всичко това. Истинската душа на Деймън беше въплътена в малкото момче, приковано с вериги от Бог-знае-колко-столетия. Измъчено малко създание, никога не познало топлината и близостта, но все още съхраняващо сърцераздирателен копнеж към тях. Детето, оковано към скалата, бе една от най-съкровените тайни на Деймън.

Елена се разтрепери така неудържимо, че не бе уверена дали няма да изгуби съзнание, но не спираше да се тревожи за момчето. Дали не му е студено? И то ли плачеше и страдаше като нея? Как да разбере?

Задъхани, двамата продължаваха да се гледат напрегнато. Косата на Деймън, обикновено добре пригладена, сега бе разрошена и бе заприличал на пират, нехаещ за външността си. Лицето му, винаги бледо и добре овладяно, сега бе налято с кръв. Погледът му се сведе надолу, когато Елена машинално се зае да разтрива китките си. Усети как я пробождат иглички, докато кръвообращението й постепенно се възстановяваше. А той, след като веднъж отклони поглед, повече не посмя да я погледне в очите.

Зрителен контакт. Добре тогава. Елена затърси някакво оръжие, например някой стол, но изведнъж откри, че леглото е неочаквано близо зад нея. Сега не разполагаше с богат избор на оръжия. Трябваше да използва всичко, което й бе подръка.

Отпусна се отмаляла на леглото, но не откъсваше очи от лицето на Деймън. Устата му бе подута. Това беше… нечестно. Игривото цупене винаги е било от най-силните оръжия в арсенала на Деймън. Имаше най-красивите устни, които тя някога беше виждала, както мъжки, така и женски. Устните, косата, полупритворените клепачи, тежките мигли, фината извивка на брадичката… не беше честно дори пред момиче като Елена, която отдавна бе престанала да се интересува от онези, които по случайност бяха надарени с необикновена красота.

Но никога не бе виждала тези устни подути, прекрасната му коса толкова разрошена, а миглите му така неспокойно трепкащи, защото той се стараеше да гледа навсякъде другаде, само не и към нея, като се стараеше да не се издава.

– За това ли… за това ли си мислеше, докато отказваше да говориш с мен? – попита го тя, като се постара да звучи колкото можеше по-уверено.

Неочакваната скованост на Деймън изглеждаше безупречна, както при всички останали негови безупречни изпълнения. Разбира се, дори бе престанал да диша. Взираше се в някаква точка насред бежовия килим, който трябваше отдавна да бъде изгорен.

Накрая вдигна към нея огромните си черни очи. Трудно й бе да каже нещо за очите му, защото цветът на ирисите му почти съвпадаше с този на зениците му. Но Елена не можеше да се отърси от впечатлението, че в този миг те бяха толкова разширени, та сякаш бяха изцяло погълнати от зениците му. Как е възможно очи, черни като капан в полунощ, да побират толкова светлина? Сякаш виждаше в тях цяла вселена от звезди.

– Бягай! – тихо й рече Деймън.

Тя усети как краката й се сковаха.

– Заради Шиничи ли?

– Не. Сега трябва да избягаш.

Девойката почувства как бедрените й мускули леко се поотпуснаха. Все пак бе благодарна на съдбата, че точно в този миг не трябваше да доказва, че може да избяга – или поне да се спасява с пълзене. Но остана със стиснати юмруци.

– Искаш да кажеш, че трябва да бягам, защото си гадно копеле? – ядоса се тя. – Да не би отново да си решил да ме намразиш? Забавлява ли те да…

Деймън се извъртя, сковаността му изчезна, заменена от движение, по-бързо, отколкото нейните очи можеха да проследят. Блъсна рамката на прозореца, като почти в последния миг прибра назад юмрука си. Последва силен трясък и още хиляди по-слаби шумове от чупенето на стъклото, което се посипа навън като дъжд от диаманти.

– Това може да… да накара някой да ти се притече на помощ. – Изрече го небрежно, като логично заключение. Отново се извърна от нея, явно не му пукаше за обноските. Леки тръпки разтресоха тялото му.

– Да се появи някой в толкова късен час и точно тук, в това място, толкова отдалечено от главната сграда? Съмнявам се. – По тялото на Елена се разля вълна от адреналин, благодарение на който се бе отскубнала от прегръдката на Деймън. Цялата бе изтръпнала и с усилие се сдържаше да не се разтрепери неудържимо.

Отново се озоваха в предишните си позиции. Деймън се взираше нямо в нощта, а за нея оставаше гледката на гърба му. Или поне той желаеше да останат така.

– Можеше просто да ме помолиш – заговори тя. Не беше наясно обаче дали един вампир ще го разбере. Ето, например още не бе успяла да научи Стефан на това. Той понякога се отказваше от неща, които бе искал, защото не се досещаше, че може просто да попита. Въпреки невинността си и добрите си намерения Стефан често оставяше проблемите си нерешени, докато Елена не се принудеше да го помоли да действа.

Докато Деймън, помисли си тя, обикновено нямаше подобен проблем. Той директно взимаше всичко, което си пожелае, при това с небрежност, все едно че грабваше нещо от щанд от квартален магазин. Ето че и сега се засмя полугласно, което издаваше, че действително е смаян.

– Ще го приема вместо извинение – промълви Елена тихо.

Сега Деймън се разсмя по-силно, а Елена усети как я побиха студени тръпки. Ето я тук, опитвайки се да му помогне, а той…

– Нима вярваш, че това е всичко, което желая? – попита я и с това прекъсна размишленията й.

Тя почувства, че отново се вледенява, като се досети какво имаше предвид. Деймън с лекота можеше да вземе кръвта й, след като я притисне така, че да не може да помръдне. Но разбира се, с това не се изчерпваше онова, което той искаше от нея. Нейната аура… тя много добре знаеше как въздействаше на вампирите. Деймън неслучайно през цялото време я закриляше от другите вампири, които биха могли да видят нейната аура.

Разликата беше, че Елена не се интересуваше от другите. Но Деймън беше по-особен. Когато я целуваше, цялото й същество усещаше разликата. Беше като… като нещо, което никога не бе изпитвала преди… преди да срещне Стефан.

О, Господи – наистина ли тя, Елена Гилбърт, предаваше Стефан, като отказваше да се измъкне от тази ситуация? Деймън всъщност беше по-добър от нея, след като я убеждаваше да отдалечи аурата си от него и да не го изкушава.

И всичко това само за да може на следващия ден мъчението отново да започне.

Елена бе попадала в много ситуации, при които бе преценявала, че за самата нея ще е по-добре да се измъкне, преди да стане напечено. Ала сега проблемът бе, че нямаше къде да избяга, без да рискува да изпадне в още по-голяма опасност. И неволно да провали шансовете си да стигне до Стефан.

Дали не трябваше да замине с Мат? Но Деймън беше казал, че без неговата помощ те, двама представители на човешката раса, няма как да се доберат до Тъмното измерение. Изрично им подчерта, че се нуждаят от него. Елена все още се съмняваше, че ако тя не го придружаваше, Деймън щеше да се съгласи да си направи труда да шофира през цялата Аризона, да не говорим за участието му в издирването на Стефан.

Освен това как би могъл Мат да я защитава по време на опасното пътуване, на което бяха потеглили двамата с Деймън? Тя беше наясно, че Мат е готов да умре за нея – и точно това би направил, ако се изправят срещу вампири или върколаци. Ще умре. Но така щеше да остави Елена сама срещу враговете.

О, да, Елена много добре знаеше с какво се занимаваше всяка вечер Деймън, след като тя заспиваше в колата. Подреждаше някакви свои загадъчни магии около нея, подписваше ги с името си, подпечатваше ги с печата си, за да държат до сутринта надалеч всякакви блуждаещи създания по-далеч от колата.

Но те още оставаха свързани с най-заклетите си врагове – близнаците китсуне, Шиничи и Мисао.

Елена се замисли за всичко това, преди да вдигне глава и да погледне Деймън право в очите. Очи, които в този миг й напомниха за момчето в дрипи, приковано към скалата.

– Нали няма да ме изоставиш? – прошепна той.

Елена само поклати глава.

– Наистина ли не се боиш от мен?

– О, боя се. – Тя отново изтръпна. Но сега тя определяше курса и нищо нямаше да я спре. Особено когато той я гледаше по този начин. Това й напомни за дивата радост и почти неохотната гордост, които демонстрираше той, когато заедно побеждаваха враговете.

– Няма да стана твоята принцеса на нощта – каза му тя. – Освен това много добре знаеш, че никога не бих могла да се откажа от Стефан.

По устните му пробягна иронична усмивка.

– Разполагаме с предостатъчно време, за да променя мисленето ти по тези въпроси.

Не е нужно, каза си Елена. Не се съмняваше, че Стефан би я разбрал.

Но дори и сега, когато й се струваше, че целият свят се е завихрил устремно около нея, нещо в Елена се надигна и я подтикна да предизвика Деймън.

– Каза ми, че не е свързано с Шиничи. Аз ти повярвах. Но да не би всичко това да е заради… заради онова, което каза Каролайн? – Долови как собственият й глас изведнъж стана много по-суров.

– Каролайн ли? – примигна Деймън учудено.

– Тя подхвърли, че преди да срещна Стефан, аз съм била само една… – Не можа да произнесе последната дума. – Че съм била… склонна към безразборни връзки.

Челюстта на Деймън се скова. Лицето му мигом пламна – сякаш изневиделица бе ударен от неочаквана посока.

– Онова момиче… – промърмори. – Тя вече си е избрала съдбата и ако ставаше дума за някой друг, може би щях да съм склонен да я съжалявам. Но тя… прекрачи… всякакво благоприличие… – Заговори по-бавно. На лицето му се изписа смущение. Гледаше втренчено Елена. Тя разбра, че е забелязал напиращите в очите й сълзи, тъй като той се протегна, за да ги изтрие с пръсти. Но внезапно се спря и поднесе ръката си към своите устни, за да вкуси сълзите й.

Вкусът им го озадачи. Поднесе и другата си ръка към устните си. Елена се взираше учудено в него. Би трябвало да е смутен – но не беше. Вместо това по лицето му се изписа калейдоскоп от емоции, но твърде бързо, за да успеят човешките й очи да ги проследят. Но можеше да се закълне, че долови удивление, недоверие, горчивина, още удивление и накрая нещо като пристъп на радост, сякаш и неговите очи бяха просълзени.

Тогава Деймън се разсмя. Забързано, самоиронично, но искрено, дори с леко въодушевление.

– Деймън – рече тя, преглъщайки сълзите си – всичко се бе случило толкова набързо, – какво не е наред с теб?

– Нищо ми няма. Всичко е наред – увери я той и вдигна пръст като учител, поучаващ учениците си. – Но го запомни от мен, Елена: никога не се опитвай да правиш на глупак някой вампир. Вампирите притежават много сетива, за които хората дори не подозират – и още нещо дори, за което самите ние не сме наясно, докато не ни потрябва. Доста дълго време ми отне, за да осъзная какво ми е известно за теб. Защото, разбира се, всички ми повтаряха едно и също, но моят ум ми подсказваше съвсем друго. Накрая обаче го проумях. И сега, Елена, зная каква си всъщност.

За половин минута тя остана смълчана и шокирана.

– Ако го знаеш, тогава аз също мога да ти кажа, че никой няма да ти повярва.

– Може би няма – съгласи се Деймън, – особено ако са от човешката раса. Но вампирите са програмирани да разпознават аурата на една девица. А ти си като стръв за еднорозите, Елена. Не зная и не ме е грижа как си се сдобила с тази репутация. Самият аз дълго време тънех в заблуда, но накрая прозрях истината. – Внезапно се наведе към нея и сега тя виждаше само лицето му. Косата му докосна леко челото й. Устните му се озоваха съвсем близо до нейните. Черните му бездънни очи уловиха погледа й.

– Елена – прошепна той, – това е тайната ти. Не съм наясно как си успяла, но ти… ти си девственица.

Още повече се доближи до нея. Устните му едва-едва се плъзнаха по нейните, диханията им се сляха в едно. Дълго, дълго останаха така. Деймън сякаш завладян от желание да даде на Елена нещо от своето тяло: кислорода, от който и двамата се нуждаеха, но се снабдяваха с него по различен начин. За повечето хора тази неподвижност на телата им, пълното мълча, ние и продължителното преплитане на погледите може би щеше да им дойде в повече. Навярно щяха да се почувстват като потопени в личността на партньора прекалено дълбоко, все едно че губят своето аз и се превръщат в едно цяло или в ефирна част от другия, преди дори целувката да е свършила.

Елена обаче се рееше във въздуха с помощта на силата, която й придаде дъхът на Деймън – в буквален смисъл. Ако мощните, дълги и същевременно нежни ръце на Деймън не я бяха задържали за раменете, тя навярно би се изплъзнала от прегръдката му.

Елена знаеше, че съществуват и други начини той да я задържи долу. Можеше да й въздейства и да й върне теглото. Но досега не бе усетила дори и най-незначителен опит за намеса от негова страна. Сякаш държеше да й предостави честта сама да направи своя избор. Не би я съблазнил чрез някой от многобройните си трикове, усвоени през нощите на повече от половин хилядолетие.

Само дишането й се ускоряваше все повече и повече и Елена усещаше как сетивата й се изострят, а сърцето й започна да тупти до пръсване. Наистина ли беше сигурна, че Стефан не би имал нищо против това? Но нали Стефан я бе удостоил с най-голямата чест, като се осланяше всецяло на нейната любов, като се доверяваше на нейната преценка. Ето че тя започваше да напипва истинската същност на Деймън, всепоглъщаща му нужда от нея; уязвимостта му, защото тази нужда бе започнала да го обсебва като непреодолима мания.

Без да се опитва да й въздейства, той все пак бе разперил над нея големите си нежни черни криле, така че да не може да избяга, да не може да се скрие от него. Елена усещаше как в следващия миг ще припадне, пометена от вихъра на страстта, чиито искри прехвърчаха между тях. Като последен жест, но не на отхвърляне, а на покана, тя изви глава назад, за да му разкрие оголената си шия и да го остави да почувства нейния копнеж.

Все едно огромни кристални камбани зазвъняха в далечината, когато почувства триумфиращата му радост от доброволното й отдаване на кадифения мрак, който я покоряваше.

Въобще не усети зъбите, които пробиха кожата й, нито жадните устни, засмукали кръвта й. Преди това да се случи, пред нея засияха безброй звезди. А сетне цялата вселена се гмурна в черните очи на Деймън.