Текст книги "Пейзажите на времето"

11.

Питърсън се събуди и погледна навън през прозореца. Пилотът беше заобиколил, за да се насочи към Сан Диего откъм океана. От тази височина се виждаше по-голямата част от бреговата ивица на север до Лос Анджелис. Градът бе забулен в постоянната си мъгла – иначе денят беше ясен и светъл. Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците на високите административни сгради. Питърсън разсеяно погледна към морето. Малките бръчки на вълните едва забележимо пълзяха към брега. Когато самолетът се спусна по-ниско, той видя тук-там кривите линии от бяла пяна на синия фон, съвсем различни от онези на океана, над който бе прелетял предишния ден.

Беше си запазил място за бизнес-полет. От въздуха цъфтежът на диатомите в Атлантика се виждаше ужасяващо ясно. Вече се бе разпространил в диаметър от сто километра. „Цъфтеж“ беше наистина подходяща дума, помисли си иронично. Приличаше на някакво гигантско цвете, на алена камелия, която разцъфваше далеч от бреговете на Бразилия. Спътниците му се развълнуваха от гледката, панически се запрехвърляха от прозорец на прозорец, за да виждат по-добре, задаваха възбудени въпроси. Интересно, забеляза Питърсън, как червеното, цветът на кръвта, предизвикваше усещане за опасност в човешкия ум. Беше зловещо да гледа надолу и да вижда онзи тих, наранен океан, розовия прибой.

Мислите му се бяха дистанцирали от действителността под него и я превръщаха в сюрреалистична творба. Ако прибавиш лилави ягуари и жълти дървета, получава се Джес Алън. И оранжеви риби отгоре във въздуха…

Как бе онова стихотворение на Ботъмли? Втората строфа – нещо за това как птиците били принудени да летят по-високо – там, където пълзят неестествените ви изпарения; „там, гдето па̀рите ви неестествени пълзят; навярно даже камъните живи ще загинат, когато птиците в небето тъй високо все летят“. Хумористични стихове от деветнайсети век. За това как човек се е вкопчил в останките от цивилизацията.

В Рио бяха избухнали безредици. Обичайните политически глупости – шумен марксизъм и местни конвулсии, предизвикани от цъфтежа. На летището го чакаше хеликоптер, който бързо го откара на тайна среща в една голяма яхта, закотвена на север от града. Там беше бразилският президент с правителството си. Маккероу от Вашингтон и Жан-Клод Роле, колега на Питърсън от Съвета. Бяха заседавали от 10 часа сутринта до късния следобед, като междувременно им бяха донесли обяд. Щяха да се вземат мерки за възпиране на цъфтежа, ако бе възможно. Най-важно беше да обърнат процеса – експерименти се провеждаха в Индийския океан и в лабораторни резервоари в Южна Калифорния. Гласуваха някои спешни доставки за Бразилия, за да компенсират щетите в риболова. Бразилският президент трябваше да омаловажи значението им, за да избегне паниката на стоковата борса. Позакърпване на дигата, крехки подпори срещу тежестта на болното море около тях и така нататък. Когато се разделиха, Роле тръгна да докладва направо пред Съвета.

На Питърсън му се бе наложило да стъпва чевръсто, за да не го натоварят с тичане по разни задачи, с преодоляване на спънки и други такива. За да се регулира подобна криза, се искаше умело обикаляне. Трябваше да се успокояват отделните държави, да се следи за собствените интереси на Англия (макар това да не беше основната му официална задача) и разбира се, за постоянно надничащата зурла на медийното прасе. Питърсън успешно ги бе убедил, че някой официално трябва да хвърли око на експериментите в Калифорния. Човек не само трябва да постъпва правилно, но преди всичко трябва да бъде забелязан, че постъпва така. Това му осигури необходимото време. Истинската му цел беше един малък експеримент, измислен лично от него.

Веднага след края на полувремето се разнесе тенекиеното дрънчене на музиката и пътниците започнаха да обсъждат прогнозите си за резултата. Питърсън смяташе това за най-неприятната част от пътуването в бизнес-класа и отново му се прииска да беше настоял пред сър Мартин за престиж да пътуват в свой собствен реактивен самолет. Беше скъпо, разточително и прочее и прочее, но пък много по-добре, отколкото да пътуваш в тази волска кола с криле. Стандартният аргумент, че частният транспорт позволява на човек да си почине и така спестява ценната енергия на ръководните дейци, не вървеше много в епохата на намаляващите бюджети.

Той пръв излезе от самолета през предната врата, както бе според плана. Чакаше го удовлетворително едър телохранител, наконтен с кожени ботуши и каска. Питърсън вече беше свикнал с открито носените автоматични пистолети.

В лимузината му седеше служител от протокола, който бъбреше глупости, но той бързо го накара да млъкне и се наслади на пътуването. Охраняващата ги отзад кола се движеше съвсем близо, забеляза той. Като че ли нямаше признаци от скорошни „неприятности“. Няколко изгорени блока, естествено и следи от стрелба с едрокалибрено оръжие на шосе 405, но във въздуха не се усещаше напрежение. Улиците бяха сравнително чисти и шосето на практика беше пусто. След като мексиканските полета бяха изчезнали далеч преди обвитите в лоша слава оптимистични срокове, Калифорния вече не бе раят на автомобилите. Това, плюс политическия натиск от страна на мексиканците за изпълняване на големите обещания за икономически подем, се беше смесило с останалата политическа каша тук и бе довело до „безпокойство“.

Обичайните церемонии отнеха съвсем малко време. Океанографският институт „Скрипс“ имаше очукан, но солиден вид, сини керемиди, солен дъх и всичко останало. Персоналът вече беше свикнал с посещенията на високопоставени лица. Момчетата от телевизията взимаха своя метраж – само че сега не го наричаха така, напомни си Питърсън, а на негово място се беше материализирала тайнствената дума „дексери“ – и своевременно бяха напъдени. Питърсън се усмихваше, стискаше ръце, обменяше реплики на любезност. Донесоха пакета от Калифорнийския технически институт, за който бе помолил Маркъм и Питърсън го прибра в чантата си. Маркъм беше поискал тези материали, като каза, че били свързани с експеримента с тахионите и служителят от Съвета се бе съгласил да използва служебните си връзки, за да ги получи от американците. Още не подлежали на публикуване, познат трик, за да се избегне издаването на каквато и да е информация, но с малко повечко тичане в крайна сметка беше успял.

Сутринта премина според плановете. Обобщено изложение от някакъв океанограф, диапозитиви и графики пред публика, състояща се от двайсет души. После повторение – по-откровено и далеч по-песимистично – пред публика от петима. След това частна среща с Алекс Кийфър, ръководител на института.

– Не желаете ли да си свалите сакото? Днес е доста топло. Всъщност, чудесен ден. – Кийфър говореше бързо, почти нервно и в същото време премигваше. Освободил се от тълпата, сега той като че ли имаше излишъци от енергия. Вървеше бързо, подскачаше напред на пети и постоянно се оглеждаше към Питърсън, като рязко поздравяваше хората, които срещаха. Кийфър го заведе в кабинета си.

– Влезте, влезте – каза той, потривайки ръце. – Седнете. Дайте ми сакото си. Не? Да, красива гледка, нали? Красива.

Последните думи бяха в отговор на забележката, която Питърсън всъщност не беше направил, макар автоматично да бе отишъл до големите ъглови прозорци, привлечен от искрящите простори на Тихия океан отдолу.

– Да – отвърна сега той и направи очакваната забележка. – Прекрасен изглед. Не ви ли разсейва?

Широкият пясъчен плаж се простираше към Ла Хола и после завиваше, прекъснат от скали и заливи, до нос, заобиколен от райски палми. В океана редици сърфисти във водонепроницаеми костюми търпеливо се поклащаха върху сърфовете си като големи, черни морски птици.

Кийфър се засмя.

– Щом разбера, че не мога да се съсредоточа, просто навличам неопреновия си костюм, излизам навън и плувам. Прочиства ума. Опитвам се да плувам всеки ден. Всъщност, в последно време почти не ми трябва костюм. Водата вече е доста топла. Онези младоци навън смятат, че е студена. – Той посочи към сърфистите, повечето от които сега бяха застанали на колене и гребяха пред доста голяма вълна. – Едно време ставаше наистина студено. Преди да построят онези мултигигаватови ядрени електроцентрали в Сан Онофре, нали знаете. Е, сигурен съм, че знаете. Това ви е работата, нали? Във всеки случай, те леко повишиха температурата на водата, точно в тази част от крайбрежието. Интересно. Засега изглежда, че стимулира морския живот. Наблюдаваме го внимателно, разбира се. Всъщност, това е едно от основните ни проучвания. Ако температурата стане още по-висока, може да промени някои цикли, но според нас вече е достигнала максимума си. От седем години няма ново покачване.

Когато започна да разказва за работата си, движенията и речта на Кийфър вече не бяха толкова резки. Питърсън предположи, че е в края на четирийсетте си години. Около очите му имаше бръчки и твърдата му черна коса беше посивяла по слепоочията, но изглеждаше в добра форма. Със смесица от завист и пренебрежение, която често изпитваше в Америка, Питърсън вече бе забелязал белезите на високото служебно положение на Кийфър: мекия маслиненозелен килим, лъскавото и голямо бюро от розово дърво, влаголюбивите висящи папрати и пълзящи растения, японските гравюри по стените, лъскавите списания върху покритата с кахлени плочки масичка за кафе и разбира се, огромните цветни прозорци с гледката към Тихия океан, която се разкриваше от тях. За миг си представи разхвърляното кътче на Ренфрю в Кеймбридж. Освен с гледката обаче, Кийфър не проявяваше гордост, нито дори осъзнаваше обстановката. Двамата седнаха, не до бюрото му, а в удобни кресла до масичката за кафе. Питърсън сметна, че вече е направено достатъчно за сплашването на посетителя и реши, че е нужен жест на безразличие.

– Имате ли нещо против да запаля? – попита той, като извади пура и златна запалка.

– О… аз… ами, естествено. – Кийфър като че ли за миг се обърка. – Да, да, разбира се. – Той се изправи и поотвори големия плъзгащ се прозорец, после се приближи до бюрото си и каза по интеркома: – Кери? Бихте ли донесла един пепелник, моля?

– Съжалявам – рече Питърсън. – Изглежда съм нарушил някакво табу. Мислех си, че пушенето в частните кабинети е позволено.

– О, така е, така е – увери го Кийфър. – Всичко е съвсем наред. Просто самият аз съм непушач и усилено се опитвам да разубеждавам другите. – Той отправи на Питърсън внезапна дяволита и обезоръжаваща усмивка. – Надявам се, че скоро ще получите просветление. Бих се много радвал, ако мога да ви окажа твърде силно влияние, тъй да се каже. – Питърсън си помисли, че използването на думата „твърде“ е обичайният опит на американците да говорят правилен английски пред англичани. Във всеки случай, ефектът беше провален от граматическата грешка преди това.

Вратата се отвори и секретарката на Кийфър донесе пепелник, който остави пред Питърсън. Той й благодари, като разсеяно претегли физическите й качества и я оцени с 8 по десетобалната система. После с удоволствие разбра, че единствено статусът му на член на Съвета е надделял над забраната на океанографа да се пуши в кабинета му.

Кийфър се облегна на ръба на стола с лице към него.

– И така… кажете ми как намирате обстановката в Южна Америка – потри ръце в очакване той.

Питърсън силно изпуфка.

– Зле е. Все още не е отчайващо, но е много сериозно. В последно време Бразилия е станала още по-зависима от риболова, благодарение на късогледата си политика на изсичане и изгаряне на горите отпреди едно-две десетилетия – и разбира се, този цъфтеж сериозно вреди на риболова.

Кийфър се наведе напред още, жаден за подробности като някаква домакиня-клюкарка и в този момент Питърсън премина на автопилот, той разказа каквото трябваше и извлече от специалиста някои технически тънкости, които си струваше да запомни. Разбираше от биология повече, отколкото от физика, тъй че свърши по-добра работа, отколкото с Ренфрю и Маркъм. Кийфър навлезе във въпросите на финансовото им положение – мрачно, разбира се; не се чуваше нищо друго – и Питърсън го насочи обратно към полезни теми.

– Ние смятаме, че може да бъде застрашена цялата хранителна верига – рече Кийфър. – Фитопланктонът се привлича от хлорните въглеводороди – онези, които се използват за изкуствени торове. – Той разлисти докладите. – Конкретно, манодрин.

– Манодрин ли?

– Манодринът е хлорен въглеводород, използван в инсектицидите. Той е отворил нова жизнена ниша сред микроскопичните алги. Развила се е нова разновидност на диатомеите. Тя използва ензим, който разрушава манодрина. Диатомейният силициев двуокис също отделя унищожителен продукт, който прекъсва предаването на нервни импулси при животните. Дендритните връзки престават да функционират. Но сигурно са ви обяснили всичко това на конференцията.

– Тя беше главно на политическо равнище – какви стъпки да се предприемат, за да се посрещне предстоящата криза и така нататък.

– И какво ще се направи по въпроса?

– Ще се опитат да прехвърлят ресурси от експериментите в Индийския океан, за да възпрат цъфтежа, но не зная дали ще има полза. Все още не са довършили опитите си.

Кийфър забарабани с пръсти по керамичните плочки.

– Вие лично видяхте ли цъфтежа? – рязко попита той.

– Прелетях отгоре – отвърна Питърсън. – Грозен е като грях. Цветът ужасява рибарските села.

– Мисля лично да отида там – промърмори Кийфър, повече на себе си, отколкото на Питърсън. Той се изправи и започна да се разхожда из стаята. – И все пак, знаете ли, продължавам да усещам, че има нещо друго…

– Да?

– Един от хората ми в лабораториите смята, че тук става нещо особено, като че ли процесът променя сам себе си. – Кийфър пренебрежително махна с ръка. – Но всичко това е само хипотеза. Ще ви държа в течение, ако се пръкне нещо.

– Ако се пръкне ли?

– Да стане, искам да кажа.

– А-ха. Непременно ме уведомете.

Питърсън си тръгна от „Скрипс“ по-късно, отколкото бе възнамерявал. Той прие поканата за вечеря в дома на Кийфър, за да запази приятелските отношения, което винаги се оказваше благоразумна идея. За всеки е по-трудно да се държи зле с теб, когато е бил малко пиян, разказал ти е виц и е опустошил тенджера с ядене в твоята компания, колкото и отегчителен да е бил разговорът.

Лимузината на Питърсън и прикрепената към него охрана го отведе в центъра на Ла Хола за срещата в Първа федерална банка в Сан Диего. Беше голяма, квадратна сграда, разположена сред скучни магазини. Той си помисли да купи някакъв сувенир, нещо, което като по-млад бе правил доста често, но след трисекундно обмисляне изостави идеята. Цените бяха ужасно високи и въпреки разклатената стабилност на долара, положението на лирата беше още по-лошо. Всичко това нямаше да има никакво значение, ако стоките бяха интересни, но в магазините се продаваха дребни бижута, декоративни лампи и безвкусни пепелници. Питърсън сбърчи лице и влезе в банката.

Управителят ги посрещна на вратата и присви устни при вида на свитата от телохранители. Да, бяха го известили за пристигането на господин Питърсън, да, бяха проверили банковите документи. Щом влязоха в кабинета му, Питърсън безцеремонно попита:

– И какво?

– О, сър, за нас бе изненада. Нека ви обясня – сериозно отвърна слабият мъж. – Депозитен сейф с платени за десетилетия такси. Не е типично за вас.

– Точно така.

– Казаха ми… казаха ми, че нямате ключ? – Мъжът очевидно обаче се надяваше да не е така, за да си спести дългите обяснения пред шефовете си след това.

– Вярно е, нямам. Но не видяхте ли, че сейфът е регистриран на мое име?

– Да. Не разбирам…

– Нека просто да кажем, че това е въпрос, хм, на национална сигурност.

– И все пак, без ключ, собственикът…

– Национална сигурност. Времето е ценно. Надявам се, че са ви обяснили – Питърсън отправи към мъжа най-добрата си резервирана усмивка.

– Ами, заместник-министърът наистина ми обясни отчасти по телефона и аз се консултирах с непосредствения си началник, но…

– Е, тогава се радвам да разбера, че нещата са приготвени толкова бързо. Поздравявам ви за скоростта. Винаги е приятно да видиш ефикасно действие.

– Ами, ние наистина…

– Бих искал да му хвърля набързо един поглед – заяви Питърсън с очевидна твърдост в гласа.

– Ами, хм, насам…

Те минаха през безсмисления ритуал на вписване и подпечатване на точното време и влязоха през жужащата порта. Огромните стоманени врати се отвориха и се показа блестяща стена от сейфове. Управителят нервно извади съответните ключове от джоба на жилетката си. Той намери кутията и я измъкна. Последва миг на колебание, преди най-после да я предаде на Питърсън.

– Благодаря, да – любезно измърмори англичанинът и се насочи право към съседната малка стая за уединяване.

Идеята беше лично негова и много му харесваше. Ако думите на Маркъм бяха истина, бе възможно да се свърже с някого в миналото и да промени настоящето. Но точно по какъв начин тази постъпка щеше да въздейства на настоящето, не беше ясно. След като миналото, както го виждаха сега, спокойно можеше да е резултат от експеримента на Ренфрю, как биха могли да го различат от някое друго, никога неосъществило се, но вероятно минало? Маркъм бе казал, че целият този начин на възприемане му е погрешен, тъй като щом пратиш тахионов лъч между две времена, те завинаги остават свързани в затворена верига. Но на Питърсън му се струваше важно да разбере дали наистина е възможна такава връзка. В идеализираните експерименти на Маркъм с превключватели, които се движат ту към включено, ту към изключено положение, целият въпрос беше объркващ. Затова Питърсън бе измислил своего рода проверка. Просто трябваше да прати в миналото предварителните данни за океана и така нататък. Но също можеше да ги помоли да поставят някакъв белег. Ясен знак, че сигналите са били получени – това би било достатъчно, за да го убеди, че тези идеи не са лигавщини. Затова два дни преди да напусне Лондон, той се обади на Ренфрю и му даде да прати специално съобщение. Маркъм имаше списък на изследователските екипи, които бе вероятно да получат тахионовото съобщение на техните ядрени магнитни резонаторни устройства. До всяко от местата беше адресирано по едно съобщение – Ню Йорк, Ла Хола, Москва. Молеха ги да открият ясно обозначен депозитен сейф на името на Питърсън с бележка вътре. Това щеше да е достатъчно.

Питърсън не можеше да влезе във връзка с Москва без да обясни на сър Мартин защо иска да отиде там. Ню Йорк временно не им вършеше работа заради терористите. Оставаше Ла Хола.

Докато отключваше депозитния сейф, Питърсън почувства, че пулсът му се ускорява. Когато капакът на кутията се вдигна, той видя само лист пожълтяла хартия, сгъната на три. Взе го и внимателно разглади гънките. Хартията пращеше от годините.

Съобщението получено.

Ла Хола

Това беше всичко. Бе напълно достатъчно. Питърсън за миг изпита две противоположни чувства: въодушевление и внезапно разочарование, че не бе помолил за нещо повече. Кой ли беше написал бележката? Какво друго бяха получили? Англичанинът мрачно си призна: бе смятал, че онзи, който приеме сигнала, ще се подчини на инструкцията, а после ще продължи и ще им каже как го е сторил, какво смята, че означава или поне кой е самият той, по дяволите.

Но не, не, помисли си Питърсън, като се отпусна на стола. Това беше достатъчно. То доказваше, че цялата тази колосална работа е факт. Невероятен, но факт. Естествено, никой не знаеше точно до какво ще доведе той – но поне бе сигурен.

А освен това, с известна гордост си помисли администраторът, беше постигнал всичко сам. Почуди се дали това чувство изпитват учените – да направиш откритие, да видиш тайните на света незаключени, та дори само за миг.

После банковият управител колебливо почука на вратата, настроението му се изпари и Питърсън прибра в джоба си пожълтялата хартия.

Настани се в хотел „Валенсия“, в апартамент, който гледаше към заливчето. Паркът отдолу беше отчасти разяден от настъпващия прибой, както свидетелстваше ненадейното затваряне на някои от алеите. Вълните по целия бряг бяха подяли конгломератната почва. Над тях стърчаха рифове, готови всеки момент да се срутят. И като че ли никой не забелязваше това.

Той освободи охраната и шофьора си за през нощта. Правеха го прекалено очебиен, а днес вече достатъчно се бе движил в центъра на вниманието. Мислите му бяха объркани от успеха в банката. Изразходва част от енергията си в преплуването на трийсет дължини в хотелския басейн и после в безуспешни набези из близките магазини. Най-много го интересуваха магазините за облекло, но те бяха от онези, които не можеха просто да изложат стоките си и да не ти се пречкат, а ги разполагаха в сцени от английските имения или френските замъци. Тук все още имаше пари, макар повечето от тях да изглеждаха хвърлени в неправилна насока. Хората бяха весели, чисти и лъскави. В Англия да си заможен поне те разграничаваше от другите – тук това не гарантираше нищо, дори само добър вкус.

Тротоарите бяха пълни със старци, някои от които ставаха доста груби, ако не се отстраниш веднага от пътя им. Но по-младите мъже бяха енергични и атлетични. Повече го интересуваха жените, решително модерни и безупречно нагласени. В тях обаче имаше някаква ласкавост, неопределим белег на преуспяла неутралност. Част от него завиждаше на подобен живот. Той знаеше, че тези хора, които така уверено крачеха по „Джирърд“, имаха толкова ограничения, колкото и англичаните – южна Калифорния представляваше множество от правила за имиграция, купуване на къщи, ползване на вода, промяна на работата, автомобили, всичко, но хората изглеждаха свободни. Тук все още не се чувстваше силно онази житейска умора, която европейците често смятаха за зрялост. На Питърсън винаги му беше липсвала известна разлика между жените. Струваха му се взаимозаменяеми с грижливо изгладените си и открити лица. Сексът с тях бе здравословен, задоволителен и обичаен. Ако човек им предложеше, никога не бяха изненадани или шокирани. Тяхното „не“ означаваше „не“ и тяхното „да“ означаваше „да“. Липсваше му предизвикателството на отказа, който можеше да означава „може би“, изисканата игра на прелъстяване. Тези американци не играеха игри – бяха енергични и опитни, но никога неправолинейни, потайни или непредвидими. Предпочитаха директните въпроси, даваха директни отговори. Обичаха да са на върха.

В този момент от размишленията си Питърсън спря пред магазин за алкохол и реши да види дали ще може да намери няколко кашона добро калифорнийско вино, което да отнесе със себе си в Англия. Човек никога не знае кога отново ще има възможност.

Чакаше в бара Кийфър, когато го осени мисълта. Ами ако просто беше пратил съобщението в писмо до Ренфрю? Като се имаше предвид състоянието на пощенските услуги в последно време, то спокойно можеше и да не е стигнало до получателя си досега, независимо от оказаното въздействие. В такъв случай, след като днес бе получил пожълтялата хартия, би могъл да позвъни на Ренфрю и да му нареди да не праща съобщението. Какво щеше да разбере тогава Маркъм?

Той допи джина си и после си спомни онази работа със затворените вериги. Да, планът, който току-що бе измислил, щеше да остави всичко в неопределено положение. Това беше отговорът. Но що за отговор?

* * *

– Проклети улици – оплака се Кийфър. – Заприличват на бордеи. – Той рязко извъртя волана. Гумите изсвистяха.

За Питърсън тази промяна на темата беше несъмнен напредък. До този момент Кийфър бе разказвал за удоволствието и ползата от това да ядеш пресни зеленчуци, доставени почти със скоростта на светлината от „долината“ – рог на изобилието, на който не му трябваше друго име.

За да насърчи тази нова насока на разговора, Питърсън рискува да подметне:

– А на мен всичко ми изглежда съвсем проспериращо.

– Да, ами разбира се, вие не го виждате, защото се движите само по булевардите. Но става все по-трудно да поддържаме стандартите. Огледайте се тук, например. Забелязвате ли нещо?

Вече бяха стигнали високо на хълмовете, по криволичещи тесни пътища, които разкриваха гледка към океана между испански ферми и миниатюрен френски замък.

– Виждате ли какви стени са издигнали? Когато за пръв път пристигнахме тук, хм, преди почти двайсет години, всички те бяха отворени. Всички къщи се виждаха великолепно. Сега не можете да отидете на гости на съседа си без да стърчите на улицата, да натискате звънци и да се обяснявате по интеркома. И ужас, би трябвало да видите алармените инсталации! Електроника на стойност сто немски овчарки. И оръжейни системи за стрелба срещу крадци.

– Значи равнището на престъпността е високо? – попита Питърсън.

– Ужасно. Незаконно пребиваващи чужденци, прекалено много хора, липса на достатъчно работни места. Всеки смята, че има право на разкошен живот – или поне на комфорт, – тъй че настъпва масов гняв и примирение от разбитите мечти.

Питърсън започна да пренарежда графика си. Щеше да си остави време да намери възможно най-добрата електронна охранителна система. Глупаво от негова страна да не се сети за това предварително. Американците бяха ненадминати точно в такива неща. Една добра система – адаптивна и сигурна – щеше да му е от полза. Отново му се прииска да разполагаше с частен самолет.

– Градът се разделя на заградени територии – продължи Кийфър. – Пълни най-вече със старци.

Питърсън кимна, когато океанографът му цитира статистиката за Калифорния, която отстъпваше само на Флорида по брой на старите хора. След разпадането на Системата за социална сигурност, лобито на „Движението на по-старите“ бе започнало да упражнява още по-силен натиск за специални привилегии, данъчни облекчения и добавки към пенсиите. Англичанинът беше сигурен, че знае повече от Кийфър за демографията – преди две години Съветът бе получил доклад в световен мащаб, включващ някои секретни предвиждания. Запазването на нулева раждаемост бе довело до издигане на популационната крива в САЩ и Европа и сега тя достигаше пенсионната възраст. Старците очакваха големите си месечни чекове, които трябваше да дойдат от намалелите доходи на по-младите хора посредством данъците. Това бе довело до „синдром на правото“. Старците смятаха, че са плащали достатъчно големи данъци през живота си и че после са били заврени в килера, преди да успеят да постигнат огромните заплати, които сега получаваха младшите служители. Те „имали право“, твърдеше Движението на по-старите и обществото трябвало да разбере това. Старците гласуваха по-често и с по-точна преценка за изгодата си. Те имаха власт. В Калифорния побелялата глава се бе превърнала в символ на политическа активност.

– … те не излизат със седмици, с прекрасните телевидеосистеми, които си купуват. Спестяват им пазаруването, разкарването до банката или срещата с хора под шейсетте. Просто правят всичко това по електронен път. Но пък градът си отива. Най-старото кино в Ла Хола, „Еднорог“, беше закрито миналия месец. Ужасен позор.

Питърсън кимна, за да изрази заинтересованост, като в същото време мислеше за преразпределянето на графика си. Автомобилът зави по стръмна отбивка, когато портата пред него се отвори. Заизкачваха се към продълговата бяла къща. Фалшив испански стил, мислено я определи англичанинът. Скъпа, но безвкусна. Кийфър паркира колата под навеса и Питърсън забеляза там велосипеди и детска количка. За Бога, деца. Ако трябваше да вечеря на една маса с тайфа американски изчадия…

Изглежда страховете му щяха да се реализират, защото на вратата две малки момчета се хвърлиха към Кийфър, като говореха едновременно. Океанографът успя да ги накара да млъкнат за достатъчно дълго, за да ги представи на Питърсън. Тогава децата насочиха вниманието си към него. След формалностите, по-голямото директно го попита:

– Вие учен ли сте като баща ми?

По-малкото го гледаше с немигащи очи и нервиращо пристъпваше от крак на крак. Първото момче беше потенциално по-шумното и по-досадното, реши Питърсън. Знаеше този тип – сериозни, разговорливи, упорити и почти непреодолими.

– Не точно – започна той, но не успя да довърши.

– Татко ми изследва диатомеите в океана – прекъсна го момчето. – Това е много важно. Когато порасна и аз ще стана учен, но може би ще бъда астроном, а Дейвид ще е астронавт, но сега е само на пет години, тъй че всъщност не знае. Искате ли да видите модела на слънчевата система, който направих за нашия научен проект?

– Не, не, Бил – припряно отвърна Кийфър. – Зная, че е чудесен, но господин Питърсън не желае да го безпокоят сега. Ще пийнем нещо и ще си поговорим за разни неща, които интересуват само големите. – Той тръгна напред към дневната, последван от англичанина и двете момчета. Кийфър бе от тези родители, които наричаха възрастните „големи“, сухо си помисли Питърсън.

– Аз също мога да разговарям за такива неща – възмутено каза Бил.

– Да, да, разбира се, че можеш. Исках да кажа, че ще разговаряме за неща, които не те интересуват. Какво ще пиете? Мога да ви предложа уиски със сода, вино, текила…?

– Откъде знаеш, че няма да ме интересуват, аз се интересувам от много неща – настоя момчето, преди Питърсън да успее да отговори. Положението спаси един тих, твърд глас, който долетя от съседната стая:

– Момчета! Веднага елате тук, моля! – Двамата изчезнаха без да спорят. Питърсън си запази за бъдеща употреба словесния бекхенд, с който можеше да се справи с по-голямото момче.

– Виждам, че имате перно. Бихте ли ми предложили перно с текила и малко лимон, моля?

– Господи, каква смес. Добра ли е? Самият аз не пия често силен алкохол. Черният дроб, нали знаете. Седнете, съвсем сигурен съм, че имаме лимонов сок. Жена ми трябва да знае. Казва ли се някак тази напитка или вие сам сте си я измислили? – Кийфър отново се държеше странно.

– Мисля, че я наричат „мачо“ – иронично отвърна Питърсън.

Той огледа стаята. Беше проста и елегантна, съвсем бяла, с изключение на няколко ориенталски предмета. До отсрещната стена беше поставен изискан параван. Вдясно от камината имаше японска дърворезба, а в една ниша бяха наредени цветя. Откритите прозорци срещу камината гледаха над покривите и върховете на дърветата към Тихия океан. Водата бе като черно покривало на фона на блестящите навсякъде другаде по брега светлини, доколкото можеше да види Питърсън. Той си избра един нисък бял диван и седна странично в края му, така че да може да вижда и стаята, и гледката. Въпреки малките купчини разхвърляни тук-там книжа, очевидно принадлежащи на Кийфър, стаята излъчваше спокойствие.

– Надявам се, че така е добре. Равни количества перно и текила, нали? Ще ида да потърся лимоновия сок. А, ето я и жена ми.