Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 31 страниц)
Маркъм осъзна, че се е изгърбил напред и драска математическите изрази на тези идеи. Малки, горещи ножчета пронизваха гърба му. Ръката, с която пишеше, протестираше с лека болка. Той се облегна и отпусна назад седалката. През прозореца видя долу сивата повърхност на морето, изтегнала се като гигантска черна дъска за странните Божии уравнения. Някакъв товарен кораб разораваше бразда, която се къдреше от теченията и хвърляше сребристи отблясъци под слънчевите лъчи. Спускаха се към „Дълес Интернешънъл“ по умерено дълга парабола.
Маркъм се усмихна с ведра умора. Проблемите те сграбчват и те отнасят като безмозъчни течения. Имаше ли някакво решение на парадокса? Той интуитивно разбираше, че тук се крие сърцето на физиката, начинът да покажеш дали си в състояние да се свържеш с миналото по безпощаден начин. Лаконичната банкова бележка на Питърсън доказваше нещо, което се беше случило, но какво?
Маркъм неспокойно се размърда, схванал се в тясната седалка. Въздушният транспорт отново започваше да става само за богатите, само че този път без това да се афишира. После откъсна мислите си от тези преходни напомняния за безпощадно реалния свят. Проблемът не бе решен, а оставаше малко време.
„Но може ли парадоксът изобщо да бъде решен?“ – помисли си той. Немският математик Гьодел беше показал, че дори простите аритметични системи съдържат неща, които са верни, но недоказуеми. Всъщност, дори не можеше да се докаже логичността на самата аритметика – тоест, че в нея няма парадокси. Гьодел бе накарал аритметиката да се опише сама на собствения си език. Беше я хванал в собствения й капан, завинаги я бе лишил от възможността да се докаже, като се позовава на неща извън самата нея. И това се отнасяше за аритметиката, най-простата известна логична система! Какво оставаше за самата вселена, през която минаваха тахиони и изтъкаваха тъканта на пространство-времето? Как биха могли всичките заврънтулки във всички пожълтели тефтерчета на света изобщо да впримчат онази огромна тъкан в старите кутийки на да/не, истина/неистина, минало/бъдеще? Маркъм се отпусна в наситената си топлота. Самолетът започна да се спуска и наклони нос към земята.
Въпросът, който продължаваше да го озадачава, беше дали Ренфрю трябва изобщо да прати съобщение, за да предизвика парадокс. Тахионите постоянно се произвеждаха от естествените сблъсъци на високоенергийни частици – именно така и ги бяха открили. Защо тези естествени тахиони не бяха предизвикали някакъв парадокс? Той се намръщи. Самолетът наведе нос още по-остро надолу и създаде илюзията за висене над отвор на яма с провесени крака. „Естествените тахиони…“ Отговорът трябваше да е, че за предизвикването на парадокс бе необходим някакъв минимален импулс. Трябваше да се засегне някакъв критичен обем от пространство-времето и така смущението мигновено щеше да се разпространи навън с достатъчна амплитуда за материята. При желание можеше да промениш миналото, да, ако не предизвикваш парадокси с голяма амплитуда. Щом прекрачиш прага, тахионовата вълна би оказала значително въздействие върху цялата вселена. Но в такъв случаи, как би могъл да кажеш, че това се е случило? Какъв беше ключът? Как вселената намираше начин да реши парадокса? Те знаеха, че са се свързали с миналото – Питърсън доказа това. Но какво още би могло да се случи?
Прониза го внезапно прозрение. Ако вселената бе изцяло взаимосвързана система без никакъв митичен наблюдател, който да прекрати вълновата функция, то тя изобщо не трябваше да се прекратява. Тя…
Рязък удар. Маркъм изненадано погледна навън и видя, че земята внезапно се преобръща. Пред тях бяха търпеливите зелени поля на Мериланд. Група дървета се показаха под крилете. В кабината се чуваха объркани гласове. Викове. Стържещо бръмчене. Гората изчезна зад тях. Дърветата бяха остри, точни, с яснотата на добри идеи. Той ги гледаше как остават назад, когато самолетът стана лек, въздушен, като паяжина от метал, която падаше с него, няма материя, привличана от изкривената геометрия на гравитацията. Скриииииии. Дърветата бяха светли пръчки на косата светлина, всяко със зелена топка, експлодираща на върха. Те се носеха покрай тях все по-бързо и Маркъм си помисли за вселена с една вълнова функция, разпръскваща се в нови състояния на съществуване, докато в нея като ядката на идея се формираше парадокс. Ако вълновата функция се прекратеше… Пред тях и зад тях лежаха светове. Чу се остър пукот и той веднага разбра каква би трябвало да е причината.
32.
Питърсън бавно се събуди. Очите му останаха затворени. Тялото му казваше да не мърда, но той не можеше да си спомни защо. Около него се чуваше шум от движение и приглушени гласове, някъде от далечината се донасяше металическо дрънчене. Той отвори за кратко очи, видя бели стени, хромиран парапет. Шеметно замайване. Сега си спомни къде е. Предпазливо изви тяло. Тъпо, меко усещане. Просмукваща се, студена болка. Парапетът отстрани на леглото се намести в мъглявия фокус на погледа му. Той претърколи глава, потръпна и видя окачена над него бутилка. Опита се да проследи тръбите с очи, но не успя. Нещо беше вкарано в носа му. Залепената за ръката му тръба го бодеше, когато се мърдаше. Опита се да извика сестрата и издаде немощен грак.
Във всеки случай тя го чу. Кръгло лице с очила и бяло кепе изскочи в зрителното му поле.
– Събуждаме се значи? Така е добре. Сега всичко ще бъде наред.
– Студено… – Той затвори очи. Усети, че подпъхват завивките около него. Махнаха тръбичката от носа му.
– Можете ли да държите термометър в уста? – попита веселият глас. – Или да опитаме в другия край?
Той с омраза примижа срещу нея.
– Уста… – Чувстваше езика си омекнал и огромен. Нещо студено се плъзна в устата му. Хладни пръсти стиснаха китката му.
– Е, подобрявате се чудесно. Вие сте един от късметлиите, наистина. Взели сте Инфалайтин-G преди да стигне до вас.
Той се намръщи.
– Други?
– О, да – жизнерадостно отвърна тя. – Претъпкани сме от тях. Вече изобщо няма легла. Сега ги настаняват в спешното отделение. И то скоро ще се запълни, уверявам ви. Вие получихте самостоятелна стая, но сигурно ги чувате да стенат и пъшкат в отделение „Е“. Наблъскаха там шейсет легла. И всичките от онази странна храна, като вас. Макар че повечето случаи са по-тежки. Както казах, вие сте от късметлиите. А сега, време е да поемете малко храна.
– Храна? – ужасено попита той. Споменът за последната му вечеря с Лора предизвика у него гадене. – Сестра!
– Повръща ли ви се? – Гласът й звучеше жизнерадостно, както винаги. Тя сръчно намести под брадичката му бъбрековидно легенче и повдигна главата му. Питърсън жалко повърна. По брадичката му се процеди зеленикава слуз и остави горчив вкус в устата му. Стомахът страшно го болеше.
– В корема ви няма нищо, нали виждате? Сега просто полежете неподвижно и недейте се вълнува отново.
– Вие казахте храна – обвинително изхриптя той.
Тя весело се засмя.
– Е, наистина, но нямах предвид храна. Време е да сменя банката с хранителната течност, това е всичко.
Той отново затвори очи. Главата му пулсираше. Чуваше сестрата да се суети наоколо. После тя затвори вратата. Отдалеч, през двойните прозорци, до него долиташе бръмченето на лондонските улици. Всъщност, къде се намираше? В болницата „Гай“, навярно. Сега си спомняше по-ясно. Беше му се случило съвсем ненадейно. Прибра се вкъщи нормално. Събуди се след едночасов сън, малко му се гадеше и стана от леглото. След няколко стъпки се парализира. Спомняше си, че лежеше сгърчен на пода в спалнята, неспособен да извика, едва смееше да диша. Сара, разбира се, я нямаше. Предполагаше, че можеше и да умре, ако се бе паднало да е свободната нощ на икономката.
Когато се събуди, чувстваше съзнанието си по-ясно. Главата му пулсираше с бавна болка. Той позвъни за сестрата. Този път беше друга, някакво индийско момиче. Разбра, че е по-добре, когато откри, че се опитва да прецени големината на гърдите й под колосаната престилка.
– Как се чувствате сега, господин Питърсън? – монотонно попита тя, като се наведе над него.
– По-добре. Колко е часът?
– Вече е пет и половина.
– Бих искал да получа обратно часовника си. И съм гладен. Бих хапнал нещо много леко.
– Ще видя какво ви е позволено – отвърна тя и тихо излезе от стаята.
Той се помъчи да седне. Сестрата отново влезе с радио и бележка.
– Имахте посетителка, господин Питърсън – усмихнато каза тя. – Не можеше да остане, но ми даде това. И можете да хапнете малко бульон. Ще го донеса веднага.
Той позна изящните, едри заврънтулки на Сара и отвори плика.
Иън – Каква ужасна досада за теб. Не мога да понасям болниците, така че няма да те посещавам, но си помислих, че би могъл да използваш това радио. В петък заминавам за Кан. Надявам се да те видя дотогава. В противен случай, обади ми се. Навярно ще се върна в сряда вечерта.
Чао.
Сара
Той смачка листа и го хвърли в кошчето за отпадъци. Включи радиото – хубав малък апарат, който работеше с батерии. Изглежда на всички станции имаше само музика. Питърсън автоматично погледна към часовника си и разбра, че го няма. Колко каза сестрата, че бил часът? Стомахът му шумно къркореше. Три сигнала внезапно прекъснаха музиката.
– Тук е радио 4 на Би Би Си – съобщи женски глас, – а това са новините в 6 часа. Първо, заглавията: петдесет души са загинали през нощта след безредици по улиците на Париж. Самолет на „Юнайтид Еърлайнс“, пътуващ от Лондон за Вашингтон, е катастрофирал рано тази сутрин. Всички на борда са загинали. Цъфтежът, разпространяващ се в Атлантическия океан, напредва с километри на ден. Световният съвет е одобрил Енергиен план, въпреки ветото на страните от ОПЕК. Прекъсване на електричеството, продължило повече от шест часа днес, доведе до закриването на фабриките в централните графства. Проверочния мач на игрището за крикет „Лорд“ беше отменен днес, тъй като десет играчи от австралийския отбор са били приети в болница с хранително отравяне. Прогнозата за времето утре: слънчево, с временни заоблачавания и повишена възможност за бури. – Пауза. – Днес към бунтуващите се студенти в Париж са се присъединили работници…
Питърсън престана да слуша. Чувстваше се несигурен. Сестрата влезе с поднос в ръце. Той й даде знак да го остави върху шкафчето до леглото. Нещо в новините го беше разтревожило и той не знаеше точно какво. Сигурно бяха новините за цъфтежа. И все пак не почувства нищо, когато отново си помисли за това.
– „Юнайтид Еърлайнс“, полет 347 от Лондон за Вашингтон, попаднал в буря при приближаването си до летище „Дълес“ и катастрофирал в късния следобед. Съобщенията на пилота са били заглушени. Изглежда в момента преди катастрофата и пилотът, и вторият пилот са били ударени. Свидетели твърдят, че самолетът като че ли експлодирал, когато се сблъскал с дърветата. Не е оцелял никой. Тази последна от поредицата самолетни злополуки…
Господи! Дланите му се бяха изпотили. Той натисна звънеца за сестрата. Тя не дойде веднага. Питърсън натисна постоянно бутона и извика:
– Сестра!
Момичето припряно влезе, като остави вратата отворена.
– Какво има сега? Хей, дори не сте докоснали бульона си.
– По дяволите бульона. Кой ден е днес? Сряда ли е?
– Да. Но вие…
– Искам телефон. Защо тук няма телефон?
– Извадиха го, за да не ви безпокои.
– Е, донесете го обратно.
– Не зная дали трябва да направя това…
– Какво става тук? – влетя в стаята първата сестра.
– Сестра, господин Питърсън иска да му бъде донесен телефон.
– А, не, нямаме нужда от това. Не искаме да ви безпокоят, нали?
– В момента съм обезпокоен – извика той. – Донесете ми телефон!
– Вижте, господин Питърсън, не можем да…
– Слушай, ти, путко тъпа – ясно и напрегнато каза той. – Искам телефон веднага или ще накарам да те уволнят.
Последва шокирано мълчание и двете жени излязоха заднешком от стаята, като предпазливо го поглеждаха. Той се отпусна назад, разтреперан от гняв. През вратата, която бяха оставили отворена, можеше да чуе стенания.
След малко дисциплинирано донесоха и включиха телефона. Питърсън пийна вода и се помъчи да сподави гаденето. После набра номера на секретарката си.
33.
25 септември 1963 г.
Гордън вървеше по коридора на връщане от лабораторията, когато дочу забележката. Двама професори тихо разговаряха.
– … и както е казал Поли, това дори не е вярно! – завършваше единият, когато Гордън приближи към тях. Те го видяха и веднага млъкнаха. Гордън знаеше историята. Поли беше изтъкнат, много критичен физик от първата половина на века. Във връзка с някаква научна статия той бе отбелязал: „Тази работа е толкова лоша, че дори не е вярна“. Което означаваше, че започва и завършва по средата, много зле е формулирана и не може да бъде проверена. Гордън мигновено разбра, че разговаряха за него. Материалът в „Лайф“ беше свършил работата си. Когато стигна до края на коридора, зад него се разнесе приглушен разговор и после заключителен взрив от смях.
Пени донесе вкъщи един брой на „Нешънъл Енкуайърър“ и му го остави да го види, когато се прибере късно вечерта. На първата страница имаше заглавие „ЯДРЕНО СЪОБЩЕНИЕ ОТ ДАЛЕЧНИЯ КОСМОС“, а под него – „Известни учени се свързват с друг свят“. Имаше две снимки на Сол и Гордън, очевидно направени от фотографа на „Лайф“. Гордън го хвърли в кошчето, без да го прочете.
В началото на учебната година във физическия факултет имаше парти по случай откриването на новата сграда на Института по геофизика. Персоналът стерилизира басейнчето на един фонтан на моравата отвън. Хю Браднър и Харълд Юри го напълниха с мощна смес от водка и плодови сокове. Гордън беше изхвърлил поканата си, заедно с обичайните университетски обяви. Пени я откри и настоя да отидат. Той искаше да си почине, но мърморенето й го накара да навлече най-лекото си сако и за пръв път не си сложи вратовръзка. В Калифорния такива подробности не били от значение. Пени носеше небрежна жълтеникава сламена шапка. „За изисканост“ – каза тя. Зад нея можеше да крие част от лицето си. Тази нотка на допълнителна тайнственост отново запали в него интереса към нея. Той осъзна, че през тези последни няколко седмици постоянно е бил в движение, зает с подготовка на лекциите и е прекарвал повечето си време с апаратурата за ядрен магнитен резонанс. Това го шокира. Жарта от началото на съвместния им живот беше започнала да се поохлажда. Търканията помежду им бяха изтрили козметичните илюзии.
Той разговаря с няколко членове на катедрата по физика, но му доскуча. Пени откри някакви литератори, но Гордън не можеше да си намери място и се луташе от една група учени на друга. Хората от катедрата по английски език вече изглеждаха пияни и цитираха модерни поети и стари филми. Там имаше весели, лекомислени момчета, които никога не бе виждал, гойски принцове, руси и непоносимо самоуверени, от онези, чиито хладилници са пълни с кисело мляко и шампанско. В тълпата видя един гост от Бъркли, висок и добре облечен, лауреат на Нобелова награда отпреди няколко години. Гордън го познаваше. Вклини се сред полумесеца от хора около учения и когато погледът на госта се спря върху него, той кимна. Погледът го отмина. Без кимване, без нищо. Гордън постоя с пластмасова чаша в ръка, с изцъклена усмивка на лице. Погледът отново се спря върху него. Никакво спиране, никакъв знак, че го е познал. Гордън отстъпи от бъбрещия полумесец с почервеняло лице. „Може би не ме е познал – помисли си той, докато се отдалечаваше. Наля си още водка. – От друга страна, може и да е.“
– Чудна пиячка, а? – рече някакъв мъж до него. – Опитай да кажеш „спектроскопия“ три пъти поред, ама наистина бързо. – Гордън опита и не успя. Оказа се, че мъжът се казва Бук и наистина приличаше на книжен плъх. Беше от „Дженеръл Атомик“ и се държеше много по-приятелски от университетските хора. Бяха застанали под надпис, който обявяваше:
Ако можеш да прочетеш това, благодари на учителя си.
Несериозността на Бук изобщо не можа да подобри настроението му. Водката обаче, започнала освобождава света от ужасната му конкретност. Гордън вече разбираше защо гоите пият толкова много. Бук изчезна някъде и той поведе разговор с гостуващия специалист по физика на частиците, Щайнгрубер. И двамата споделяха задълбочаваща се привързаност към водката. Започнаха да обсъждат вечната тема – жените. Гордън направи няколко изказвания за Пени. По странен начин, който не можеше напълно да схване, той размени ролите им, така че Пени да е ученичката по отношение на секса, въведена в света на възрастните от самия него, отракания нюйоркчанин. Щайнгрубер прие това като единственото възможно положение. Гордън започна да разбира, че този Щайнгрубер наистина е умен човек, с дълбока проницателност. Отново си сипаха водка. Гостът посочи към една застанала недалеч от тях блондинка и попита:
– Какво е мнението ти за онази там? – Гордън се втренчи в нея и заяви:
– Доста долнокачествена ми изглежда. Да.
Щайнгрубер остро го погледна.
– Това е жена ми. – След миг, преди Гордън да намери подходящ отговор, другият беше изчезнал.
Появи се Лейкин, като приятелски се усмихваше. С него беше Бърнард Кароуей.
– Чух, че си повтарял експеримента на Купър – без предисловие каза Лейкин.
– От кого си го чул?
– Мога и сам да видя.
Гордън използва момента. Опита се да отпие глътка от чашата си и откри, че е празна. После погледна към Лейкин.
– Майната ти – съвсем ясно каза той. После се отдалечи.
Откри Пени в тълпа, насъбрала се около Маркузе.
– Новоназначеният Официален Комунист? – попита Гордън, когато ги запознаха. За негова изненада Маркузе се засмя. Застаналата до тях чернокожа студентка не мислеше, че има нещо смешно. Оказа се, че името й е Анджела и че революцията нямало да бъде извършена от хора, веселящи се по коктейли – това бе всичко, което Гордън успя да схване от разговора или поне всичко, което можеше да си спомни. Той хвана Пени за ръката и я отведе.
В един ъгъл стоеше Джонас Салк. Гордън се зачуди дали да не опита да се запознае с него. Може би щеше да разбере какво е отношението на Салк към Сабин – кой всъщност беше разработил ваксината? Наистина интересен въпрос.
– Притча за науката – промърмори сам на себе си той.
– Какво? – попита Пени. Вместо към Салк, тя го насочи към група физици. Някакъв заядлив глас отвътре го помоли да млъкне, така че той остави тяхната част от разговора на Пени. Хората около него му се струваха далечни и мъгляви. Опита се да реши дали това се дължеше на него, или на тях. Вечният въпрос за относителността. Може би Маркузе знаеше отговора. Някакви французи попитаха Гордън за експериментите му и той се опита да обобщи идеите си. Оказа се изненадващо трудно. Странната дебелина на езика му бе изчезнала, но оставаше проблемът за онова, което самият той смяташе за вярно. Французите попитаха за Сол. Гордън заобиколи въпроса. Опита се да задържи центъра на разговора върху резултатите от експериментите си.
– Както е казал Нютон: „Аз не измислям хипотези“. Поне засега. Питайте ме само за данните. – Той се отдалечи в търсене на още водка, но басейнчето на фонтана беше празно. Гордън тъжно взе последните остатъци от солени бисквити. Когато се върна, Пени стоеше на известно разстояние от французите, загледана към панорамата от Ла Хола и в атлазения блясък на морето. Французите разговаряха на родния си език. Пени изглеждаше ядосана. Той я придърпа към себе си и момичето се подчини, като гледаше назад.
Тя настояваше да шофира по обратния път, но Гордън не виждаше причина защо да не го стори той. Когато минаваха покрай крайбрежните клубове и частни домове, Пени с внезапна ярост каза:
– Мръсни копелета.
– Ъ? Какво?
Тя сбърчи лице.
– След като ти се отдалечи, казаха, че си бил некадърник.
Гордън се намръщи.
– На теб ли го казаха?
– Не, глупчо. Започнаха да разговарят на френски. Смятаха, че разбира се никой американец не знае други езици.
– О.
– Нарекоха те измамник. Мошеник.
– О.
– Казаха, че всички говорят така за теб.
– Всички ли?
– Да – кисело отвърна тя.
34.
7 октомври 1963 г.
Появи се от шума съвсем внезапно. В един момент осцилоскопът показваше хаос и Гордън си играеше с лентовия филтър – нова верига, която беше разработил, за да преодолее шума. После изведнъж кривите на ядрения магнитен резонанс започнаха да се начупват и променят. Той гледаше осцилоскопа, без да помръдва. Беше 11 часа вечерта.
Гордън вдигна ръка към устните си, сякаш за да заглуши неволен вик. Резките линии продължаваха. Дойде му наум, че може би халюцинира. Той се ухапа по пръста. Не, линиите си оставаха. Като потискаше вълнението под стремежа към точност, той бързо започна да записва данните.
ДЕЙСТВИЕТО НА УЛТРАВИОАМСЛДУЗ СЛЪНЧДЪФК ОМ ВЕРИГИ ИЗГЛЕЖДА ЗАБАВЯТ РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО В ПОВЪРХНОСТНИТЕ СЛОЕВЕ НА АМСУЛДОП НО РАСТЕЖ
НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 НД 18 5 ФГДУЕЛ 30 29.2 НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 ВЪЗДЕЙСТВА НА ДИАТОМНИЯ ЕНЗИМ ЗАДЪРЖАН Б СИСТЕМНА ВЕРИГА РЕПРО ОПИТ ДА СЕ СВЪРЖЕМ С ВАС С Т ХИЙОНОВ ЛЪЧ УРЕДОПРЛ СИЧКИ ОСНОВНИ ИЗТОЧНИЦИ МОГАТ ДА ПОТВЪРДЯТ НД 18 5 ЗМСДУ ДЕК 30 29.2 РДУТФКИГЛП АСЛДУРМФУ КЕЙМБРИДОЛР КЕЙМБРИДЖСКИ ЦЪФТЕЖ НА ДИАТОМЕЯ ГХТУПДМ АСАНАТ ДЕК 30 29.2 ТОВА НЕ НАРУШАВА ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНОТО ИЗИСКВАНЕ ФОРМУЛИРАНО ОТ УИЛЪР-ФЕЙНМАН ПРИ ПОЛОЖЕНИЕ ЧЕ ОБРАТНАТА ВРЪЗКА В ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНАТА ВЕРИГА ПОЗВОЛЯВА ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ДА ПРОДЪЛЖИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО Е ДА ИЗПЪЛНИТЕ ЕКСПЕРИМЕНТИТЕ ЗА ДА ПРОВЕРИТЕ МОЛЕКУЛЯРНАТА ВЕРИГА КСДЕУРДЛ 18 5 36 ДЕК 30 29.2 ВРЕМЕВИ ДИФЕРЕНЦИАЛ АУСМП
– Клаудия? Ти ли си? – Това беше първият път, когато изобщо се обръщаше към нея с малкото й име.
– Да, да. Ти ли си, Гордън?
– Точно така. Работя по експеримента успоредно с вас. Работиха ли хората ти снощи?
– Какво?
– Работихте ли по експеримента миналата нощ?
– Аз… не. Не… мой студент правеше някакви измервания. Мисля, че свърши към 6 часа.
– По дяволите.
– Какво? Извинявай, струва ми се, че не те чух правилно…
– Съжалявам, няма значение. Аз, хм, аз работех снощи към 11 часа и получих някои аномални резонансни ефекти.
– Разбирам. Е, тук е било към 2 часа през нощта.
– О, да. Разбира се.
– Колко време продължи ефектът?
– Повече от два часа.
– Ами, чакай да видя, студентът би трябвало скоро да дойде; сега едва минава осем. Гордън, ти си буден в 5 часа сутринта?
– А, да. Чаках да се свържа с теб.
– Спал ли си?
– Не, аз… следях дали ще се получи още от… ефекта.
– Гордън, върви да спиш. Ще поговоря със студента. Днес ще проведем някои експерименти. Но ти трябва да поспиш.
– Естествено, естествено.
– Обещавам ти, че ще направим измерванията. Но ти поспи, чуваш ли?
– Добре. Добре. Това е всичко, което искам.
– Гордън, госпожа Ивълстейн ми донесе онзи брой на „Лайф“. Защо не ми каза? Там е написано името на сина ми, с огромни букви, а той дори не ми казва. Беше преди седмици и…
– Мамо, виж, извинявай, че не ти казах. Аз…
– И материала в „Нешънъл Енкуайърър“, тя донесе и него. Той не ми хареса много.
Гордън раздразнено въздъхна в телефонната слушалка. Колко беше часът? За бога, 5 следобед. Какви ли данни получаваше групата на Цинс?
– Виж, мамо, бях заспал, аз…
– Заспал? По това време?
– Цяла нощ работих в лабораторията.
– Не трябва да го правиш, ще развалиш здравето си.
– Добре съм.
– Но аз исках да кажа, че „Лайф“ бе такава изненада…
– Мамо, трябва да поспя още. Съсипан съм.
– Е, добре. Просто исках да ти чуя гласа, Гордън. Вече не те чувам толкова често.
– Знам, мамо. Виж, ще ти се обадя след няколко дни.
– Добре, Гордън.
Той затвори и отиде да спи.
Групата на Цинс не откри нищо. Гордън не можеше отново да засече сигналите. Той продължи да проверява до края на седмицата. В петък имаше катедрен колоквиум върху плазмената физика, изнесен от Норман Ростокър. Гордън отиде и седна в най-крайните редове. Първият диапозитив на Ростокър беше:
Седем фази на програмата за термоядрено разпадане
I Ликуване
II Смут
III Разочарование
IV Търсене на вината
V Наказване на невинните
VI Отличаване на незамесените
VII Погребване на телата/Разпръсване на пепелта
Публиката се разсмя. Гордън също. Чудеше се на кой от етапите се намираше. Но не, цялата работа със съобщението не беше изследователски проект, а откритие. Фактът, че той бе единственият човек в света, който вярваше в него, не променяше нещата. „Търсене на вината“ обаче като че ли отговаряше точно. За миг Гордън се замисли за това и после, по средата на изложението на Ростокър, заспа.
Той се отзова на обаждането от кабинета на Рамси и завари химика в лабораторията. Химикът беше разделил преплетената верига в правдоподобна конфигурация. Фосфор, водород, кислород, въглерод. Изглеждаше приемливо. Нещо повече, тя попадаше в клас, който напомняше на пестицидите. По-сложна, да – но очевиден линеен потомък. Гордън се усмихна, все още сънен след колоквиума.
– Добра работа – измърмори той. Рамси просия. На излизане Гордън мина през стъклената гора на лабораторията. Бе започнал да харесва ритъма й. Биолозите нататък по коридора имаха кафези с животни за изследванията си и Гордън тръгна натам, чувствайки се смътно щастлив. На една количка имаше табли. Върху тях бяха натрупани изкормени кафяви хамстери, напомнящи на избухнали картофи. Животът в служба на живота. Той бързо се отдалечи.
Телефонът му иззвъня в 6 часа следобед, докато прибираше листовете и книгите си в чантата за почивните дни. Сградата на факултета по физика бе почти пуста и звънът отекна в нея.
– Гордън, тук е Клаудия Цинс.
– О, здравей. Как е…?
– Имаме нещо. Смущения. – Тя продължи и му ги описа.
– Виж, хм, направи ми една услуга. Опитай се да ги разделиш на принципни модели. Искам да кажа, знам, че е късно и че там е, колко, 9 часа, но ако…
– Струва ми се, че те разбирам.
– Виж дали съвпада с Морзовата азбука – задъхано каза той.
Тих смях.
– Ще видя, Гордън.
Той я помоли да му позвъни вкъщи и й даде номера си.
– Казах ти миналата седмица – рече Пени. – Излитаме с „Еър Кал“ за Оукланд утре сутринта в десет от Линдбърг.
– Не си спомням.
– О, по дяволите. Казах ти.
– Пени, този уикенд имам много работа. Трябва да обмисля някои неща.
– Обмисли ги в Оукланд.
– Не, не става. Можеш да кажеш на родителите си, че ние…
Телефонът иззвъня.
– Клаудия?
– Гордън? Проверих и… ти беше прав.
Изведнъж го обзе горещо замайване.
– Какво е съобщението?
– Онези астрономически координати, за които ми каза. Само това е. Повтарят се в продължение на страници.
– Чудесно. Просто чудесно.
– Какво е това, Гордън?
– Не зная.
Разговаряха още малко. Клаудия щеше да продължи експеримента, вече без прекъсване. Силата на сигнала изглежда се усилвала и отслабвала неравномерно. Гордън слушаше, кимаше и се съгласяваше. Но мислите му не бяха насочени към подробностите. Вместо това от краката към гърдите му започваше да пропълзява странно усещане. Той затвори слушалката, след като пожела на Клаудия лека нощ и почувства, че косата на тила му се изправя. Беше истина. През цялото време бе допускал, че е потцер, че експериментът му е погрешен, че открива несъществуващи неща. Но сега вече знаеше: някой се опитваше да се свърже с него.
– Гордън? Гордън, кой беше?
– Цинс. Ню Йорк – замаяно вдигна поглед той. – Открили са го.
Тя го целуна и заедно изиграха кратък танц. Той не беше потцер. Гордън се щураше из дневната и ликуващо излайваше „Ха!“ и „Така!“. След миг се почувства замаян и седна. Внезапно изпита умора. „Надраскай една хипотеза, открий един факт.“ Но какво щеше да прави сега?
– Пени, ти си права – заминаваме за Оукланд!
