Текст книги "Пейзажите на времето"

13.

14 януари 1963 г.

Караше по Пърл стрийт и постоянно удряше спирачките, щом пред него предупредително премигнеха рубиненочервени стопове. Движението ставаше по-натоварено едва ли не с всеки изминал ден. Гордън за пръв път изпита раздразнение към другите, които нахлуваха и изпълваха с шум това райско кътче. След като вече се беше настанил тук, струваше му се безсмислено тази земя да се развива повече. Той уморено се усмихна, когато си помисли, че вече се е присъединил към легиона от първи заселници – сега Калифорния бе тук, а другите хора бяха там. Ню Йорк беше по-скоро друга идея, отколкото друго място.

Пени я нямаше в бунгалото. Казал й бе, че ще закъснее поради коктейла в дома на Лейкин и наполовина очакваше да е приготвила лека вечеря. Той обиколи апартамента, като се чудеше какво да прави. Чувстваше се леко неспокоен и не можеше да си намери място след трите чаши бяло вино. Откри консерва с фъстъци и си похапна. Записките на Пени за литературния курс, който водеше, бяха грижливо подредени върху масата за хранене, сякаш беше бързала да излезе, без да има време да ги прибере. Гордън се намръщи – това не бе типично за нея. Листовете бяха покрити със стегнатия й, заоблен почерк, параграфите бяха обозначени като „става“ или „спорно“. В горната част на листа на едно студентско есе върху „Кафка и Христос“ тя беше написала: „Кинг Конг ли е умрял, за да изкупи нашите грехове?“. Гордън се зачуди какво ли означава това.

Реши да излезе и да купи малко вино и нещо за хапване. Определено нямаше намерение да си стои вкъщи и да я чака. Докато излизаше през вратата, забеляза, че на мекото кресло, на което обикновено седеше, е облегната платнена чанта. Той развърза въженцето за стягане и я отвори. Вътре имаше мъжки дрехи. Гордън се намръщи.

Изпълнен със странна енергия, той не се качи на шевролета си, а се насочи пеша към Уиндънсий Бийч. Огромни островърхи вълни се разбиваха в гладките морски скали. Гордън се зачуди колко време биха могли тези скали да устоят на постоянно разяждащия ги прибой. На юг неколцина кафяви като индианци тинейджъри се излежаваха край малката общинска помпена станция. Те наблюдаваха разбиващите се вълни в отпуснат унес. Някои пушеха къси цигари. Гордън не можа да изкопчи от тях повече от три думи, независимо от въпросите, които им задаваше. „Неразгадаеми туземци“ – помисли си той и си тръгна. На път към колата си по „Наутилус“ той мина под боровете, които бяха разкъсали тротоара – бетонът заобикаляше твърдата им кора като замръзнали вълни.

Подкара шевролета по лъкатушещия тесен път покрай океана. Малките, едва ли не кукленски къщички се притискаха една в друга. Много от тях имаха претрупани, безвкусни орнаменти или ненужни куполи. Декоративни спирали и решетки си съседстваха с напомнящи на слонски уши бегонии. Рози се притискаха в сочен бамбук. Елементите на всички архитектурни стилове като че ли бяха пльоснати над къщите и бяха увиснали там. Улиците бяха прави и тихи – сякаш подреждаха пъстроцветните култури и истории, оформили това малко селце. В Ла Хола всичко се сливаше по начин, различен от Ню Йорк, със странна и изпълнена с очакване енергия. На Гордън му харесваше. Той импулсивно зави към Камино де ла Коста 6005. Сега това място се бе превърнало едва ли не в храм с неговия настлан с плочи двор и пълна с камъни градина, която продължаваше нагоре по хълма – там през 40-те и 50-те години беше живял и работил Реймънд Чандлър. Гордън бе прочел всички негови романи веднага след като за пръв път гледа Богарт в „Големия сън“. Пени му беше казала, че това е един от начините да опознае Калифорния.

Купи храна от магазина на Албъртсън и кашон с различни бели вина от магазин за напитки близо до Уол стрийт. Паркетният под на магазина бе съхранил уморителната суха жега на деня. Докато прибираше бутилките, якият, почернял продавач с разсеяна развеселеност изгледа разкопчаната риза на Гордън. Когато се измъкна навън, физикът видя нататък по улицата Лейкин да слиза от един остин-хили. Той бързо се извърна и тръгна по „Проспект“ – в неясния сумрак професорът навярно не беше успял да го забележи. Както бе предвидил Лейкин, във „Физикъл Ривю Летърс“ веднага приеха статията за спонтанния резонанс. Сега инцидентът като че ли бе приключен за Лейкин, но Гордън продължаваше да изпитва тревогата на човек, който подписва чекове, макар да знае, че сметката му е изчерпана. Той остави кашона с подрънкващите една в друга бутилки в багажника на шевролета и тръгна към хотел „Валенсия“. В Ла Хола нямаше от онези безвкусни електрически призраци, които крещяха рекламите си, нито пък фабрики, игрални домове, комини, гробища, железопътни гари или евтини заведения, които да загрозяват околността. „Валенсия“ съобщаваше за себе си със скромен надпис. На верандата две жени на средна възраст играеха канаста и увлечено бъбреха помежду си. Носеха изискани щамповани рокли, стегнати в кръста, имаха тежки метални колиета и поне по три пръстена на всяка ръка. Двамата мъже, които играеха с тях, изглеждаха по-стари и уморени. „Навярно са се изтощили от подписване на чекове“ – помисли си Гордън и влезе покрай тях във фоайето. От бара се разнасяха шумни разговори. Той мина покрай редиците сламени дивани до задната част на фоайето – обичаше да гледа оттук към заливчето долу. Елън Браунинг Скрипс беше видяла какво правят с града алчните земевладелци и бе оставила една равна зелена морава до гората, така че не само богаташите да могат да се наслаждават на ленивите вълни. Докато Гордън гледаше, включиха прожекторите, които накараха гризящите сушата бели стени от кипяща вода да се откроят на мрачния фон на морето. Няколкото експедиции на физика в Тихия океан бяха започвали от оформения като полумесец залив долу. До брега имаше скала, на която човек можеше да застане и да се издигне над развълнуваното море. Повърхността й беше хлъзгава, но той обичаше да гледа назад към сушата, покрита с нетрайната си обвивка от гипс, дърво и вар, като че ли от това разстояние можеше да я прецени, да получи устойчива перспектива. Чандлър бе казал, че това е град, пълен със стари хора и с техните родители, но някак си изобщо не беше споменал за морето и за безжалостните, ревящи вълни, които разбиваха спокойствието на водата и безспирно разяждаха брега. Сякаш някаква незабелязана сила се появяваше на хоризонта откъм Азия и се мъчеше да откъсне това уютно кътче от американския континент. Ниските вълноломи се опитваха да притъпят ефекта, но Гордън не разбираше как ще могат да устоят. Времето щеше да разяде всичко това – просто така трябваше.

Когато се върна обратно през фоайето, шумът на бара бе с около едно питие по-висок отпреди. Някаква блондинка му хвърли преценяващ поглед и после, разбрала, че не е перспективен, извърна мекото си като каменен тротоар лице и сведе поглед към списанието „Лайф“. Той спря с колата до магазина за тютюневи изделия на „Джирърд“ и си купи евтино книжле за 35 цента. Докато излизаше, го вдигна към носа си – както обикновено, имаше сладкия мирис на тютюн за лула.

Той отключи вратата на бунгалото. На дивана седеше мъж и наливаше бърбън в стъклена чаша.

– А, Гордън – весело каза Пени и стана от мястото си до непознатия. – Това е Клифърд Брок.

Мъжът се изправи. Носеше панталони в цвят каки и кафява вълнена риза със закопчани джобове. Краката му бяха боси и Гордън видя чифт сандали, оставени до платнената торба до дивана. Клифърд Брок беше висок и едър, с глуповата усмивка, която набръчкваше ъгълчетата на очите му.

– Здрасти. Готино местенце си имате тука – отбеляза той.

Гордън измърмори някакъв поздрав.

– Клиф е стар мой приятел от гимназията – жизнерадостно поясни Пени. – Той е човекът, който ме заведе по онова време в Стоктън на надбягванията.

– А-ха – отвърна Гордън, като че ли това обясняваше много неща.

– Като някой стар дядо ли? – Все още ухилен, Клиф му предложи отворената бутилка върху масичката за кафе.

– Не, благодаря. Току-що ходих да купя малко вино.

– Аз също донесох – рече Клиф и измъкна изпод масичката едногалонова бутилка.

– Излязох заедно с него да купим нещо за пиене – допълни Пени. Челото й беше покрито със ситни капчици пот. Гордън погледна шишето. Беше бруксайдско червено, вино, което обикновено използваха за готвене.

– Почакайте, ще донеса другото от колата – каза той, за да отклони предложеното му от Клиф вино. После излезе в захладняващата вечер и донесе другите шишета, като прибра една част в шкафа, а друга – в хладилника. Отвори едно от тях, макар да не беше изстудено и си наля. В дневната Пени нареждаше върху масата пържени картофки и боб, докато слушаше бавния, провлечен говор на Клиф.

– До късно ли стоя на коктейла у Лейкин? – попита го тя, когато Гордън се настани в бостънския им люлеещ се стол.

– Не, само спрях, за да купя някои неща. Вино. Коктейлът беше просто едно от поредните поздравления. – Образът на Роджър Айзъкс или Хърб Йорк, които потупват уважавания философ по гърба, всъщност не отговаряше съвсем на истината, но Гордън не обърна внимание на това.

– Кого чествахте? – попита Пени, по необходимост проявявайки интерес.

– Някой каза, че бил марксистки критик. Мънкаше много и не успях да разбера за какво точно става дума. Нещо за капитализма, който ни потискал и не ни оставял да развихрим истинската си творческа енергия.

– Университетите са чудесно място за наемане на червени – подхвърли Клиф и замига като бухал.

– Струва ми се, че той по-скоро е комунист само на теория – примирително отвърна Гордън, без наистина да иска да защитава твърдението си.

– Смяташ ли, че ще го вземете на работа? – попита Пени, очевидно насочвайки разговора.

– Аз нямам право на глас. Това е работа на хуманитаристите. Всички се държаха с него много почтително, с изключение на Фехер. Когато онзи тип каза, че при капитализма човек експлоатирал човека, Фехер насочи пръст към него и отвърна: „Да, а при комунизма е обратното“. Падна страхотен смях. На Попкин обаче не му хареса.

– Не е нужно червените да те учат на нещо, което не можеш да научиш в Лаос – подметна Клиф.

– А какво каза за Куба? – упорстваше Пени.

– За ракетната криза ли? Нищо.

– Хъм – триумфално изсумтя тя. – И какво е написал онзи тип?

– Там бяха събрали малка купчинка негови публикации. Едната от тях беше „Едноизмерният човек“ и…

– Маркузе. Това е бил Маркузе – безстрастно заяви Пени.

– Кой е той? – измърмори Клиф, докато си наливаше малко бруксайдско в друга чаша.

– Един нелош философ – със свиване на рамене призна тя. – Чела съм онази книга. Той…

– В Лаос научих повече за червените – прекъсна я Клиф и вдигна едногалоновата бутилка така, че да може да си налее, като я опре на рамото си. – Да ви сипя ли? – покани ги той, като погледна към чашите им.

– Не, благодаря – отвърна Гордън и постави длан върху чашата си, като че ли Клиф все пак щеше да я напълни. – В Лаос ли си бил?

– Естествено. – Клиф отпи с наслада. – Знам, че туй поркане не е кат ваш’то – жест с чашата, при който рубиненочервената течност се разплиска, – ама е сто пъти по-добро от ония боклуци там, казвам ви.

– Какво си правил в Лаос?

Той спокойно погледна към Гордън.

– Спецчасти.

Физикът безмълвно и малко неспокойно кимна. Като студент, той не беше ходил войник.

– Как е там? – неуверено попита Гордън.

– Лайняно.

– Какво смятаха военните за установяването на ракети в Куба? – сериозно попита Пени.

– Стария Джак заслужи парите си онази седмица. – Клиф отпи дълга глътка от виното си.

– Клиф се е върнал завинаги – каза на Гордън Пени.

– Точно така – потвърди Клиф. – Рокендрол завинаги. Кацнах в Ел Торо. Знаех, че старата Пени е тука някъде, тъй че се обадих на нейния старец и той ми даде адреса й. Дойдох с автобус. – Той безгрижно махна с ръка. Настроението му се бе променило. – Искам да кажа, всичко си е наред, човече, аз съм просто старо приятелче. Нищо сериозно. Нали, Пени?

Тя кимна.

– Клиф ме заведе на абитуриентската ни вечер.

– Да, и тя изглеждаше страхотно. С чудна розова вечерна рокля. – Той ненадейно запя „Когато отново валсирам с теб“ с висок, треперлив глас. – Леле, какви лайна. Тереза Брюър.

Гордън кисело отбеляза:

– Мразех тия неща. Всички онези забави в гимназията.

– Обзалагам се, че си ги мразел – с равен глас отвърна Клиф. – От изток ли си?

– Да.

– Марлон Брандо, „На морския фронт“ и всичко останало? Леле, там е ужасна каша.

– Не е чак толкова лошо – промърмори Гордън. Клиф някак си беше налучкал истината. Известно време Гордън бе гледал гълъби на покрива, точно като Брандо и се беше качвал да им говори в съботните нощи, когато нямаше среща, а това се случваше много често. После се бе убедил, че срещите в събота вечер не са най-важното в живота на един тинейджър и скоро след това се избави от гълъбите. Така или иначе, цапаха много.

Гордън се извини и отиде за още вино. Когато се върна с чаша за Пени, двамата си припомняха за старите времена. За модата на Бръшляновата лига; бързите коли; вариетето на Тед Мак; дразнещото остроумие „Това е за мен, за да зная, и за теб, за да разбереш“; сладоледа „Сийлтест“; „Ози и Хариет“; „Бащата знае най-добре“; прическите „патешко дупе“; нощното пребоядисване на водната кула през последната година в училище; момичета, които дъвчеха дъвка и напускаха, забременели още през първата година; „Моята малка Марджи“; тъпия председател на последния клас; свободните вечерни рокли, които трябвало да се завързват, за да не падат; безделниците; кръглите карфици; Елоиз, която развалила роклята си с кринолин, като паднала в басейна на една нощна забава; ходенето по барове, където на никой не му пука за възрастта ти; момичета в толкова тесни прави поли, че трябвало да се качват в автобуса настрани; пожара в химическата лаборатория; панталоните без колани и най-различни други неща, които Гордън не беше харесвал на времето, докато се ровеше в книгите си и правеше планове за Колумбия и за които сега не виждаше причина да изпитва носталгия. Пени и Клиф също си ги спомняха като тъпи и безсмислени, но със съвсем друго, нежно пренебрежение, което Гордън не разбираше.

– Звучи като някакъв кънтри клуб. – Той придаде шеговита интонация на гласа си, но думите му бяха сериозни. Клиф долови неодобрението му.

– Просто се забавлявахме, човече. Нали знаеш, преди покривът да падне над главите ни.

– На мен всичко ми се струва наред.

– Да, ама не е. Иди там, окаляй си задника и ще разбереш. Китайците са ни загризали от една страна. Куба запълва всички страници на вестниците, но всъщност всичко се случва именно тук. – Той допи виното си и си наля още.

– Разбирам – каменно отвърна Гордън.

– Клиф – весело се обади Пени, – разкажи му за мъртвия заек в часа на г-н Хоскинс. Гордън, Клиф донесе…

– Виж, човече – бавно каза Клиф, втренчил се в него, като че ли беше късоглед и размахал показалец във въздуха, – ти просто не…

Телефонът иззвъня.

Гордън с благодарност се изправи и отиде да се обади. Когато физикът излезе от стаята, Клиф тихо замърмори нещо на Пени, но той не можа да го разбере.

Гордън долепи слушалката до ухото си и сред съскането на статичното електричество, чу гласа на майка си:

– Гордън, ти ли си?

– Хм, да. – Той хвърли поглед към дневната и снижи глас. – Къде си?

– У дома, на Второ авеню. Къде би трябвало да бъда?

– Ами… просто се чудех…

– Дали отново не съм дошла в Калифорния да те видя ли? – с дразнеща интуиция довърши майка му.

– Не, не… – Той замълча за част от секундата, приготвил се да каже „мамо“, но изведнъж реши да не го прави, когато в съседната стая седеше Клиф от спецчастите. – Изобщо не исках да кажа това, разбра ме съвсем погрешно.

– Тя е там с теб, нали? – Гласът й беше тънък и далечен, като че ли връзката ставаше все по-слаба.

– Естествено. Естествено, че е тук. Ти какво очакваше?

– Кой знае какво да очаква напоследък, синко.

Винаги, когато го наричаше „синко“, той знаеше, че го очаква конско евангелие.

– Не трябваше да си тръгваш така. Без да кажеш нито дума.

– Знам, знам. – Гласът й отново отслабна. – Братовчедка ми Хейзъл също каза, че не е трябвало да го правя.

– Имахме да вършим разни неща, бяхме планирали да те заведем на различни места – излъга той.

– Бях толкова… – не успя да намери думата тя.

– Можехме да поговорим за… нещата. Нали знаеш.

– Ще го направим. В момента не се чувствам много добре, но се надявам скоро да дойда там.

– Не се чувстваш много добре ли? Какво искаш да кажеш, мамо?

– Лек плеврит, нищо ми няма. Хвърлих доста пари по лекари и някакви изследвания. Вече всичко е наред.

– А, добре. Грижи се за себе си.

– Не е по-зле от стрептококовата ти инфекция в гърлото, спомняш ли си? Зная тези неща, Гордън. Сестра ти вчера беше тук на вечеря и си припомнихме как… – и тя се отнесе с обичайната интонация на гласа си, излагайки събитията през седмиците, проследявайки подразбиращото се завръщане в кошарата на блудната му сестра, приготвянето на зелева супа, кнедли, ребърца и език с прочутия унгарски сос със стафиди и всичко това само за вечеря. А след „ти-ятер“ двете разговаряли за Озбърновия „Лутер“ („Толкова шум за нищо!“). Никога не била карала баща му да хвърля спечелените си с честен труд пари за такива неща, но сега процесът на поправяне на децата й оправдавал този малък разкош. Той нежно се усмихна, заслушан в спокойния поток от думи, които идваха от един друг, някогашен живот на близо пет хиляди километра разстояние и се зачуди дали Филип Рот е чувал за Лаос.

Мислено си я представи на другия край на дългата медна жица, стиснала до побеляване с ръка телефонната слушалка. Щом гласът й омекна, той можеше да усети как дланта й се отпуска и кокалчетата й вече не са толкова бели. Когато разговорът завърши, Гордън се чувстваше добре. Върна тежката черна слушалка на стойката й на стената и едва тогава осъзна задъхания и сподавен плач, който се носеше от дневната.

Пени седеше на дивана до Клиф и го прегръщаше, докато той хълцаше в шепите си.

– Аз не… Вървяхме през онова оризище в преследване на шайка виетнамци от Патет Лао към мястото, накъдето знаехме, че бягат – към Долината на гърнетата. Бях с онзи шибан взвод виетнамски войници, заедно с Бърни – Бърни от нашия клас, Пени – и… онази минохвъргачка запука право върху нас и главата на Бърни се люшна… Той седна долу в калта и каската падна в ръцете му. Бърни ги вдигна към лицето си, започна да вади нещо от каската и се стовари настрани. Бях на земята до него, а минохвъргачката ни обстрелваше. Пропълзях до Бърни, видях, че водата навсякъде наоколо беше порозовяла и тогава разбрах. Погледнах в каската – онова, което се опитваше да извади, беше част от скалпа му, косата все още бе залепнала вътре. Шрапнелът беше изровил мозъка му, след като му бе отнесъл челюстта. – Сега Клиф говореше по-ясно, с продължителни въздишки между думите и триеше очите си с длани. Пени го прегръщаше и шепнеше нещо. Тя се пресегна над широкото му рамо и го целуна по бузата с тъжно, разсеяно движение. С внезапен, глождещ шок Гордън разбра, че тя беше спала с него някога, през онези розови гимназиални дни. Между тях се усещаше някаква стара интимност.

Клиф вдигна очи и видя Гордън. Той леко се вцепени, после поклати глава и подсмръкна.

– Почна да вали – ясно рече той, сякаш решен да продължи и да доразкаже останалата част от историята, независимо кой беше в стаята. – Нямаше помощ отникъде. Онез пикливи виетнамски пилоти изобщо не се излагат на вражески огън. Бехме се скрили в малката бамбукова горичка, ’дето отстъпихме. Патет Лао и Конг ни беха приклещили. Ние с Бърни бехме съветници и не се предполагаше да даваме заповеди, беха ни пратили с тоя взвод, ’щото изобщо не мислеха, че ще се срещнем с врага. Всички смятаха, че с настъпването на дъждовния сезон онез ще се изтеглят.

Той вдигна бутилката бруксайдско и си наля нова чаша. Пени седеше до него, скромно стиснала ръце в скута си. Очите й блестяха. Гордън осъзна, че е застанал вцепенен по средата между кухнята и дневната. Насили се да седне на бостънския люлеещ се стол.

Клиф изпи половината чаша, въздъхна и изтри очи с ръкав. Вече се бе поуспокоил и в начина, по който продължи, се долавяше спокойна умора, сякаш думите пресушаваха малките капчици на вълнението му.

– Командирът на онзи взвод се беше парализирал от страх. Бе загубил ориентация, настояваше да се измъкнем същата нощ. Оризищата се скриха в мъгла. Искаше да отида на разузнаване с десет виетнамци. Така и направих, а онези дребни типове, нарамили своите M–1, беха уплашени до посиране. Не бехме минали и стотина метра, когато един от тях се спъна и започна да крещи. Минохвъргачката пак запука и ние се хвърлихме обратно в бамбука.