Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 31 страниц)
– Ако Голдуотър спечели, там ще бъдат пратени милиони като Клиф и Бърни.
– Голдуотър ще постигне там победа, а няма само да се размотава.
– Пени, това, което трябва да се направи, е да се сложи край на нашите жертви. Защо да поддържаме диктатор като Дием?
– Единственото, което зная, е, че там убиват мои приятели.
– И Големият Бари ще промени всичко това.
– Естествено. Изглежда ми солиден. Ще възпре социализма в родината ни.
Гордън се отпусна назад на леглото и издаде примирена въздишка на недоверие.
– Пени, знам, че ме смяташ за някакъв нюйоркски комунист, но не мога да разбера…
– Вече закъснявам. Линда ме покани на този коктейл в чест на Голдуотър и ще отида. Искаш ли да дойдеш?
– Мили Боже, не.
– Добре, тръгвам.
– И ти, литераторката, поддържаш Голдуотър? Я стига.
– Знам, че не се вписвам в стереотипа ти, но това си е твой проблем, Гордън.
– Господи.
– Ще се върна след няколко часа. – Тя среса назад косата си, огледа плисираната си пола и решително и енергично излезе от спалнята. Гордън лежеше и я гледаше как тръгва, без да може да определи дали е сериозна. Пени с трясък захлопна предната врата и той реши, че наистина е сериозна.
От начало не бяха обещаваща двойка. Запознаха се на едно събиране на вино и картофки в някаква вила на плажа на Проспект стрийт, на стотина метра от Музея за изобразително изкуство в Ла Хола. (Когато за пръв път отиде в Музея, Гордън не обърна внимание на надписа и реши, че това просто е още една галерия, малко по-добра от останалите; да нарича нея и „Мет“ музеи му се струваше истински виц.) Първото му впечатление от Пени беше за строен порядък: хубави зъби, педантично чиста кожа, неизискваща грижи коса. Сравнението с малкото жени, с които се бе срещал в Ню Йорк, накрая завърши в нейна полза. Тя изглеждаше блестяща и открита, способна на неподправено весел разговор, неповлияна от готовите мнения на „Ню Йорк Таймс“ или от последния студентски семинар на тема „Кое е важно“. В пъстра рокля, със стройна шия, чиито прави линии се смекчаваха от извития перлен наниз, с плътен загар, който излъчваше топли, жълти лъчи, просмукващи се в него на бледата светлина – живот от далечна звезда. До този момент Гордън вече беше доста напреднал с бутилка долнопробно червено вино и навярно надценяваше вълшебството на събирането, но момичето сякаш изпъкваше в сумрачния брътвеж на стаята. На по-добро осветление те може би изобщо не биха си паснали. Този път обаче, тя бе сръчна, изкусна и различна от всички жени, с които се беше запознавал дотогава. Равните й калифорнийски гласни бяха облекчение след сдъвкания източен акцент, изреченията й се нижеха със спокойно съвършенство, което омая Гордън. Това бе истината: естественост, женствена пламенност, ясен поглед. Пък и във всеки случай, тя имаше пълни, атлетични бедра, които мърдаха под копринената рокля, като че ли цялото й тяло се напрягаше в дрехата и с наслада би се освободило от нея. Той не знаеше много за жените – прословутата слабост на Колумбия – и докато пиеше още вино и продължаваше да разговаря, се чудеше на себе си, на нея, на това, което ставаше. Всичко тревожно му напомняше на някаква любима фантазия. Когато си тръгнаха заедно, качиха се във фолксвагена и се отдалечиха от все още шумното парти, дишането му се ускори от представата за логичните последствия – а те бързо се реализираха. После прекараното заедно време, ходенето по ресторанти, преоткритите плочи и книги – всичко това изглеждаше неизбежно. Такова беше Правилото. Единственото, което Гордън винаги бе знаел за жените, беше, че трябва да има вълшебство, и сега то бе тук, неизречено, дори съвсем плахо. Той го усещаше.
А сега, по време на метафоричния махмурлук, тя имаше приятели, наречени Клиф, родители в Оукланд и харесваше Голдуотър. Добре, помисли си той, значи подробностите не бяха съвършени. Но може би в известен смисъл това също беше част от вълшебството.
17.
15 април 1963 г.
Гордън закуси в кафенето на Хари на „Джирърд“, като се опита да прегледа бележките за лекцията си и да набележи някои проблеми за домашна работа на студентите. Беше трудно да се работи. Тракането на съдове постоянно му пречеше, а тенекиеният глас на радио свиреше песните на „Кингстън трио“, които той не харесваше. Единствената нова песен от поп-музиката, която можеше да търпи, бе „Доминик“, странен хит, записан от белгийска монахиня с ангелски глас. Така или иначе, не беше в настроение да се концентрира върху академични въпроси. Статията в „Сан Диего Юниън“ за телевизионното интервю на Сол бе по-лоша, отколкото очакваше – сензационна, извън границите на разумното. Неколцина от катедрата вече бяха споделили с него неодобрението си.
Той мислеше за тези неща, докато караше нагоре по „Тори Пайнс“, но не стигна до каквото и да е заключение. Разсейваше го един лъкатушещ кадилак с включени предни фарове. Шофьорът бе типичен четирийсетинагодишен мъж с кепе и замаяно изражение. В края на 50-те години, спомни си Гордън, Съветът за национална безопасност беше вдигнал с това голям шум. На един от националните празници бяха рекламирали практиката да се кара с включени фарове през деня, за да напомнят на всички да шофират безопасно. Идеята някак си се възприе от шофьорите, които смятаха, че бавното каране е равносилно на безопасност и сега, години по-късно, човек все още можеше да ги види да лъкатушат по улиците с безполезно включени фарове, уверени, че ниската скорост им гарантира неуязвимост.
Купър вече бе в лабораторията. „Демонстрира по-голямо усърдие с наближаването на кандидатския му изпит“ – помисли си Гордън, но после изпита чувство за вина поради цинизма си. Сега Купър наистина проявяваше искрен интерес, най-вероятно, защото цялата загадка със съобщенията произлизаше от неговата дисертация.
– С нови проби ли експериментираш? – приятелски попита Гордън, все още леко измъчван от чувството си за вина.
– Да. Получава се доста добре. Струва ми се, че номерът е в допълнителните индиеви примеси.
Гордън кимна. Той разработваше метод за смесване на пробите, за да постигне точната концентрация примеси и това беше първото потвърждение след няколко месеца усилия.
– Няма ли съобщения?
– Не – с очевидно облекчение отвърна Купър.
Откъм вратата се чу глас:
– Хм, казаха ми…
– Да? – попита Гордън и се обърна. Мъжът бе облечен в увиснали панталони и яке а ла Айзенхауер. Изглеждаше на около петдесет и лицето му беше силно загоряло, сякаш работеше на открито.
– Вий ли сте перфесор Бърнстейн?
– Да. – Гордън се изкуши да прибави една от старите шеги на баща си: „Да, аз имам тази чест“, но сериозното изражение на човека му подсказа, че няма смисъл.
– Аз, аз съм Джейкъб Едуардс от Сан Диего? Свършил съм една работа, която мисля, че може да ви заинтересува? – Той превръщаше всяко свое изречение във въпрос.
– Каква работа?
– Ами, ваш’те експерименти, съобщенията и всичко останало? Кажете, тук ли получихте сигналите?
– А, да.
Едуардс влезе в лабораторията, като с удивление докосваше уредите.
– Внушително. Наистина внушително. – Той огледа някои от пробите, оставени върху работната маса.
– Хей – извика Купър, като вдигна поглед от координатното записващо устройство. – Хей, тези проби са покрити с… по дяволите!
– О, няма нищо, ръцете ми и тъй са си мръсни. Вий, момчета, си имате чудни уреди тука? Как плащате всичко туй?
– Имаме стипендия от… но, вижте, г-н Едуардс, с какво мога да ви бъда полезен?
– Ами, аз реших проблема ви, знайте ли? Реших го, да. – Едуардс не обърна внимание на свирепия поглед на Купър.
– Как, г-н Едуардс?
– Тайната – с потаен вид отвърна той, – е магнетизмът.
– О.
– Магнетизмът на нашто слънце, ето кво целят те?
– Кой? – Гордън започна да тършува из ума си за някакъв начин да разкара Едуардс от апаратурата.
– Хората, дето ви пращат онез писма? Те идват тук, за да откраднат нашия магнетизъм. Той е единственото, дето кара Земята да се върти около Слънцето – ето кво открих.
– Вижте, не мисля, че магнетизмът има някаква връзка с…
– Вашият експеримент тука – потупа той голямата полева бобина, – използва магнетизъм, нали?
Гордън не виждаше причина да отрича това. Преди обаче да успее да отвърне каквото и да е, Едуардс продължи:
– Били са привлечени от вашия магнетизъм, перфесор Бърнстейн. Те търсят още магнетизъм и сега кат са открили вашия, ще дойдат и ще го вземат.
– Разбирам.
– И ще вземат също слънчевия магнетизъм. – Той размаха ръце и погледна към тавана, като че ли имаше някакво видение. – Целия. Ний ще паднем в Слънцето?
– Не мисля…
– Мога да докажа всичко туй, знайте ли – спокойно го прекъсна мъжът с тон, който като че ли казваше: „Аз съм напълно с ума си.“ – Стоя сега тук пред вас кат човекът, дето е разкрил тайната на обединеното поле. Нали знайте? Отдето идват всички частици и отдето пристигат тез съобщения? Направих го.
– Леле Боже – кисело рече Купър.
Едуардс се обърна към него.
– Кво искаш да кажеш, момче?
Купър би отбой.
– Кажете ми, те на летящи чинии ли пристигат?
Лицето на Едуардс помръкна.
– Кой ти каза туй?
– Просто предположих – меко отвърна Купър.
– Имате нещо, дето не сте го рекли на вестниците?
– Не – намеси се Гордън. – Нямаме.
Едуардс насочи пръст към Купър.
– Тогаз що тоя каза… О! – Той замръзна, гледайки към студента. – Няма да кажете на вестниците, нали?
– Няма нищо…
– Няма да им кажете нищо за магнетизма, нали?
– Ние няма…
– Е, няма да я запазите за себе си! Общата теория на магнетизма си е моя и вий, вий, образовани… – той потърси думата, която му трябваше, отказа се и продължи: – Във ваш’те университети няма да ми попречите…
– Няма…
– … да ида във вестниците и да им кажа мойто виждане. И аз имам някво образование, знайте ли…
– Къде сте учили? – саркастично го попита Купър. – В „института на близката кръчма преди стачка“ ли?
– Вий… – Едуардс като че ли изведнъж се задави с думи – толкова много той не бе в състояние да изплюе наведнъж. – Вий…
Купър небрежно се изправи – изглеждаше мускулест и нащрек.
– Хайде, приятел. Мърдай.
– Кво?
– Вън.
– Не можете да ми откраднете идеите.
– Не ти ги искаме – каза Гордън.
– Почакайте да ги видите във вестниците. Само почакайте.
– Вън – повтори Купър.
– Няма да можете да видите и магнетичния ми мотор. Щях да ви покажа…
Гордън постави ръце на хълбоците си и тръгна към мъжа. От другата страна стоеше Купър и единственият му изход за бягство водеше към вратата на лабораторията. Едуардс заотстъпва, без да престава да говори. Мяташе им свирепи погледи и се мъчеше да открие някаква последна фраза, която да запрати срещу тях, но въображението му го изостави. Той се обърна с мърморене и излезе в коридора навън.
Гордън и Купър се спогледаха.
– Един от природните закони – рече Гордън, – е, че половината хора трябва да са под средната стойност.
– За гаусово разпределение, да – отвърна Купър. – Но е тъжно. – Той поклати глава и се усмихна. После се върна към работата си.
* * *
Едуардс беше първият, но не и последният. Щом статията от „Сан Диего Юниън“ бе отпечатана от други вестници, заприижда постоянен поток посетители. Някои идваха от Фресно и Юджийн, решени да разкрият загадката на съобщенията, всеки от тях уверен, че знае отговора, още преди да е видял свидетелствата. Някои носеха ръкописи, които бяха съчинили върху свои идеи за вселената като цяло, върху конкретна научна теория – Айнщайн беше любим обект за опровергаване – или, от време на време, върху експериментите на Гордън. Идеята за написване на предполагаемо учен трактат, като за единствен източник се използва някаква мъглява вестникарска статия, забавляваше Гордън. Някои от посетителите дори бяха публикували своите хипотези, използвайки любимото на аматьорите отпечатване на лични разноски. Те му ги показваха, нежно подавайки овързаните пакети със сензационни корици. В тях хаотични термини се блъскаха за място в изречения, които не водеха доникъде. Под ловки ръце се появяваха уравнения, накичени с нови символи като коледни елхи. Теориите, когато Гордън имаше време да ги изслушва, започваха и свършваха по средата – нямаха никаква връзка с каквото и да е друго нещо, известно във физиката и винаги нарушаваха първото правило на научния модел: не можеха да се проверят. Повечето от маниаците изглежда си мислеха, че за да изградиш нова теория, трябва само да откриеш нови термини. Наред с „енергия“, „поле“, „неутрино“ и други разпространени термини, се появяваха „макрон“, „суперон“ и „приливна сила“ – всички те неопределени, обгърнати в магическата аура на Верующия.
Гордън бързо се научи да ги разпознава. Те идваха в кабинета му или в лабораторията, или му се обаждаха вкъщи и само след миг той можеше да ги разграничи от обикновените хора. Маниаците още от самото начало използваха едни и същи ключови думи. Твърдяха, че са решили всичко – че са обхванали всички известни проблеми в един грандиозен синтез. „Обща теория“ – това незабавно ги издаваше. Друг характерен момент беше ненадейната, необяснима поява на Думите на Верующия, като например „суперон“. Отначало в такива случаи Гордън се смееше, небрежно се майтапеше с маниаците, понякога ги взимаше на подбив. Но третият отличителен белег на тези хора бе липсата на чувство за хумор. Те никога не се смееха, никога не отстъпваха от укрепените си позиции. Всъщност, явният присмех изваждаше на повърхността най-лошите им черти. Всички те бяха еднакво сигурни, че всеки работещ учен се стреми да открадне идеите им. Неколцина го предупредиха, че вече са подали молба за патент. (Фактът, че можеш да патентоваш изобретение, но не и идея им убягваше.) От този момент Гордън започна да се опитва да открие хитър изход от разговора. По телефона беше лесно – просто затваряше слушалката. С маниаците, които идваха лично, не бе толкова просто. Възраженията срещу техните грандиозни идеи неизбежно водеха до открити заплахи, че те ще – тук идваше ред на мрачния поглед, на неохотното решение, че трябва да използват последното оръжие – отидат във вестниците. Неизвестно защо, за тях пресата винаги беше арбитър на научните въпроси. Откакто Гордън бе поставен в прицела на вниманието им от „Сан Диего Юниън“, той, разбира се, ужасно се страхуваше от каквито и да е атаки срещу положението му на същите свещени страници.
Накрая Гордън усъвършенства отбраната си. По телефона овладя бързото затваряне – толкова бързо, че веднъж затвори на собствената си майка, когато не позна гласа й и не успя да разбере нищо смислено, поради трансконтиненталното пращене на статично електричество. Също толкова лесно се справяше с ръкописите и писмата на маниаците. Пишеше им кратко писъмце, в което казваше, че идеите им са „интересни“ (удобен, нищо неозначаващ термин) и че са извън неговата компетентност, така че не е в състояние да ги обсъжда. Това действаше – те никога не отговаряха. Най-лоши бяха маниаците, които идваха на място. Той се научи да се държи рязко, дори грубо. Това го избавяше от повечето от тях. По-трудните, упорити типове – от сорта на Едуардс – успяваше да навежда на други теми за разговор. После ги изблъскваше към вратата, като мърмореше успокоителни фрази – но никога не обещаваше да прочете ръкопис, да присъства на лекция или да потвърди дадена теория. Последният начин означаваше да се замеси още повече и губеше повече време. Просто ги изблъскваше към вратата и те си тръгваха – понякога неохотно, но си тръгваха.
Един страничен ефект от този прилив на маниаци се прояви в небрежните забележки на други членове на катедрата. Отначало ги гледаха с интерес. После започнаха да се забавляват и Гордън ги снабдяваше с анекдоти за странни теории и още по-странно поведение. Но постепенно настроението се промени. На други преподаватели не им харесваше катедрата да се прочува с изопачения си образ в „Сан Диего Юниън“. По време на следобедната почивка за кафе престанаха да го питат какви нови маниаци са се появили. Гордън забеляза промяната.
18.
24 май 1963 г.
Сан Диего растеше и се разширяваше. За разлика от хаоса на Лос Анджелис, по-младият южен град предпочиташе да насърчава прилива на чиновници, „чисти“ индустрии и мозъци. Най-големият център за привличане на мозъци в района беше „Дженеръл Атомик“, само на километър и половина от новопостроения университет. В неговите води щяха да се видят да плуват доста значителни риби, замислени над проблеми, финансирани от правителството. Прочути имена от Бъркли и Калифорнийския технически институт прекарваха приятни месеци в драскане по черните дъски, докато навън катериците и зайците на „Дженеръл Атомик“ лениво събираха своите подаяния. Животните бяха част от съзнателния психологичен план за създаване на обстановка на покой, тишина и дълбока замисленост – приликата с филмите на Дисни може би беше случайна. Безжалостно кръглия план на архитекта за централните офиси на „Дженеръл Атомик“, с копнеещата да окаже помощ библиотека в средата, имаше подобна цел. Пръстеновидните пътища и сгради напомняха за източните идеи за цялостност, ведрина, покой. Извитите коридори трябваше да способстват за контакта между изследователите. Всъщност обаче, неизбежната геометрия означаваше, че никой не можеше да види на повече от стотина метра напред. Това пречеше на случайните срещи, докато учените влизаха и излизаха – те изчезваха от поглед, преди да бъдат забелязани. Да си отидеш вкъщи или в библиотеката означаваше да се движиш радиално и следователно да не видиш никого. Както каза през онова лято Фрийман Дайсън: „Средното разстояние на контакт тук не е по-голямо от футболна врата“. И все пак често то бе достатъчно – и това бяха вълнуващи моменти. Едва преди шест месеца „Маринър II“ за пръв път беше проучил Венера отблизо. Гел-Ман и други откриваха нови дълбини в теорията на частицата. През април Комисията по атомна енергия избра Дж. Робърт Опенхаймър за носител на наградата „Ферми“ за 1963 г. В очите на много учени Опенхаймър бе публично бичуваното момче от ерата на Маккарти – през 1954 г. бяха обявили, че представлява риск за националната сигурност. Сега най-после правителството изглежда донякъде изкупваше глупостта си. Лошото отношение към Едуард Телър, който не се беше изказал сурово срещу Опенхаймър, започна да се смекчава.
Усещането за начало, за нов старт вече бе клише на политическата сцена. Обкръжението на Кенеди беше постоянен обект на жилото на медиите. Албумът „Първото семейство“ на Вон Мийдър, който се подиграваше с клана Кенеди, бе светкавично разпродаден – публиката го възприемаше само като чудесна шега. Учените обаче бяха по-скептични – предимно либерали или радикали – и общо усещаното пренебрежение на Боби Кенеди към законните тънкости на личната кореспонденция ги тревожеше. Но увеличаването на финансите за научни изследвания вече изглеждаше постоянно – започнало бе с внезапен устрем след изстрелването на „Спутник“ и сега нарастваше в линейна прогресия. Всички знаеха, че в един момент това ще престане, но не скоро; оставаше да се постигне много, а малцина можеха да го сторят.
Фрийман Дайсън бе пристигнал в Калифорния в отпуск от Принстън, за да работи по проекта „Орион“. Дайсън имаше невероятна репутация като физик-теоретик и затова го поканиха да изнесе един от последните пролетни колоквиуми в катедрата по физика в КУЛХ. Гордън се радваше. Той щеше да изнесе последния колоквиум за годината и това, че Дайсън щеше да говори преди него за някои спекулативни идеи, можеше да разпръсне част от реакцията срещу Гордън.
Дайсън беше слаб и забавен, движеше се грациозно пред черната дъска, сякаш в лек транс, сериозно обмисляше онова, което искаше да каже и така насочваше всяко изречение, че да постигне точно определен резултат. В началото той много внимателно бе поправил Джордж Фехер, който се обърна към него със званието „доктор“. Дайсън така и не бе завършил доктората си и сега изглежда изпитваше английска гордост от това, че поне формално бе аматьор. Но в колоквиума му нямаше нищо аматьорско. Диапозитивите му бяха подредени, с ясни графики, някои от които цветни. Тяхната професионална завършеност за Гордън подчертаваше приятните страни на благополучието. Преди да защити доктората си в Колумбия, грубите скици и надписаните на ръка диапозитиви бяха широко разпространени.
Дайсън описа годините си на работа по проекта „Орион“, план за задвижване на огромни космически кораби чрез взривяване на ядрени бомби зад тях. Взривът трябваше да удари „тласкащата плоча“, която да предаде притъпения тласък на самия кораб чрез шоковите поглъщатели. Отначало идеята се бе сторила на Гордън като изобретение на Руб Голдбърг, но когато Дайсън я обясни, вече изглеждаше правдоподобна. Единственото решение за пренасяне на наистина големи товари през слънчевата система бяха някакви ядрени двигатели. „Орион“ беше принципно прост и използваше вече добре усъвършенствана технология: създаването на ефикасни бомби. Защо човешката разрушителна способност да не бъде използвана за нещо полезно? Дайсън смяташе, че ако се положеха сериозни усилия, човекът не само щеше да стигне до Луната преди 1970 г. – целта на Кенеди, – но и зад нея, чак до Марс. Използваните принципи се проверяваха в маломерни експерименти и действаха. Проблемът, разбира се, беше първият етап: издигането на кораба над земната повърхност чрез ядрени взривове.
– А няма ли да ни засипете с радиоактивни отпадъци? – попита някакъв глас от публиката.
Дайсън присви устни. Беше набит и острите му черти сякаш „забождаха“ проблема като пеперуда.
– Много по-малко, отколкото атмосферните тестове, които ние и Съветския съюз провеждаме в момента. Изчислихме, че „Орион“ няма да прибави повече от един процент към радиационното равнище, което политиката ни – внимателно произнесе думата той, – вече е установила.
В този момент Дайсън се замисли, като че ли можеше да усети как „Орион“ му се изплъзва. Вестниците публикуваха ежедневни отчети за договореностите по забраната на ядрените опити – според вашингтонските слухове, тя щяла да се подпише в близките месеци. В такъв случай щеше да бъде забранена дори малката доза радиоактивност на „Орион“. Към края на часа, след уравненията и графиките, се стигна до горчивото заключение. Историята щеше да подмине „Орион“. Някой ден той може би щеше да лети над атмосферата, когато хората откриеха безопасен начин да влизат в орбита с химически ракети. Но дори тогава, голяма част от отпадъците щяха в крайна сметка да остават във въздуха. Може би не съществуваше напълно сигурен начин да използваме дарбите си като правим ракети. Може би нямаше пряк път към планетите.
Продължителни ръкопляскания поздравиха мрачното заключение на Дайсън. Той неуверено се поклони към публиката и се усмихна с тъжните си очи.
Гордън изнесе последния колоквиум за годината. Публиката беше още по-голяма и по-шумна, отколкото на лекцията на Дайсън преди седмица. Гордън започна с подробностите на експеримента, с историята на проучванията в областта, показа диапозитиви на нормални резонансни линии. Беше обобщил всички обикновени резултати на Купър до момента и показа как те потвърждават обикновената теория. Дискусията бе задоволителна, но сравнително спокойна. Гордън беше възнамерявал да остави нещата така – без да споменава за съобщенията, без да поема рискове. Но нещо го накара да прекъсне поредицата от диапозитиви. Той промърмори:
– Шумът, наблюдаван по време на работата ни обаче, има някои необикновени характеристики. – И се отнесе в описание на прекъсванията на Купъровите резонансни криви, разказа за подозрението, че в тях има някаква методична периодичност и после описа първото съобщение. Гордън използва шлайфпроектора, като плъзгаше прозрачните листове под обектива, докато говореше. Сега изреченията му станаха по-бързи, думите по-отсечени, гласът му придоби инерция. Той направи анализ на първото съобщение. Обсъди вероятността да е случайност. В препълнената зала се надигна сдържан шепот. Гордън описа опитите им да открият местен източник на шума, неуспеха им и после второто съобщение. Не спомена за Сол и за координатната система 29 на 53 – просто показа данните. Диаграмата НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 изпълни целия екран на шлайфпроектора. Едва тогава Гордън спомена за „спонтанния резонанс“ и отдаде на Айзък Лейкин цялата чест за термина и идеята. Лицето му беше безстрастно, а гласът му – равен и спокоен, докато описваше „спонтанния резонанс“, представяше статистическата вероятност този ефект да се дължи на случаен шум и остави редовете на НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 на шлайфпроектора като нямо свидетелство. Сухо и прецизно разказа за предпазните им мерки срещу външни сигнали, за усилването и отслабването на „спонтанния резонанс“ – сега той използва термина иронично, като спираше преди и след думите, сякаш за да го затвори в словесни кавички и съвсем леко се усмихваше – и се заразхожда пред черната дъска, опитвайки се да си спомни премерения начин, по който го бе правил Дайсън, свел надолу глава.
От публиката се разнесе глас. Преди първото изречение да свърши, главите се обърнаха, за да видят кой говори. Беше Фрийман Дайсън.
– Вие разбирате, предполагам, че Сол Шрифър направи от това голям въпрос? От Херкулес 99?
– О, да – зашеметен отвърна Гордън. Не беше видял Дайсън в публиката. – Аз… аз не съм го упълномощил да…
– И че все още е невъзможно някой от Херкулес 99 да отговори на нашите радиостанции? Прекалено далеч е.
– Ами, да.
– И че ако това е съобщение оттам, те трябва да използват комуникации, по-бързи от светлината?
Аудиторията беше притихнала.
– Да. – Гордън се поколеба. Трябваше ли да подкрепи идеята на Сол? Или да се отдръпне?
Дайсън поклати глава.
– Миналата седмица говорих за една мечта. Хубаво е да се мечтае – но трябва и да се връщаме към действителността.
От тълпата се надигна вълна от смях, която се стовари върху Гордън. Без да се замисля, той отстъпи две крачки назад. Самият Дайсън изглеждаше изненадан от реакцията, но после се усмихна от мястото си по средата на амфитеатралната аудитория. Когато погледна към Гордън, лицето му се бе смекчило, сякаш за да притъпи острието на забележката си. Другите около него се пляскаха с длани по коленете, клатеха се напред-назад на столовете си, като че ли нещо беше отпуснало напрежението им и сега, по знак на Дайсън, бяха сигурни как да реагират.
– Аз не предлагам… – започна Гордън, но продължаващият смях го заглуши. – Аз не… – Той забеляза, че Айзък Лейкин се изправя от мястото си малко по-отпред и вляво. Публиката обърна очи от Гордън към него. Смехът престана.
– Бих искал да направя заявление – с кънтящ глас каза Лейкин. – Измислих идеята за спонтанния резонанс, за да обясня необикновените данни. Направих го съвсем честно. Смятам, че в тези експерименти наистина става нещо. Но тази работа със съобщенията… – презрително махна с ръка той. – Не. Не. Това са глупости. Сега се отказвам от каквато и да е връзка с тях. Не искам името ми да се свързва с такива… такива твърдения. Нека Бърнстейн и Шрифър правят каквото искат – аз няма да им сътруднича.
Лейкин решително седна на мястото си. Последваха ръкопляскания.
– Аз не предлагам решение на въпроса какво означава това – започна Гордън. Гласът му бе тънък и трудно произнасяше думите. Той погледна към Дайсън. Някой шепнеше на професора с широка усмивка. Лейкин, забеляза Гордън, седеше със скръстени пред гърдите си ръце и гледаше свирепо към НД и ДЕК. Гордън се обърна и вдигна очи към извисяващите се над него координати – огромни, безпристрастни и безпощадни.
– Но смятам, че то е там. – Той отново се завъртя към тълпата. – Зная, че звучи смешно, но… – Бръмченето на публиката продължаваше. Гордън се закашля и не успя да призове на помощ кънтящата увереност на Лейкин. Шумът ставаше все по-силен.
– Хм, Гордън… – Той с изненада откри, че до него е застанал ръководителят на катедрата. Проф. Глайър вдигна ръка към публиката и мърморенето престана. – Вече надхвърлихме определеното ни време, а тази вечер тук трябва да започне друга лекция. Повече, хм, повече въпроси могат да бъдат зададени по време на кафето, което е сервирано във фоайето. – Професорът даде знак за приглушените ритуални аплодисменти, които скоро потънаха сред шума на разпръскващата се тълпа. Някой мина покрай Гордън и каза на събеседника си:
– Е, може би Кронкайт вярва в това, но… – и събеседникът му избухна в смях. Гордън застана с гръб към черната дъска и се загледа в излизащите. Никой не дойде, за да му зададе въпрос. Групата около Лейкин бръмчеше. Дайсън се появи до Гордън.
– Съжалявам, че го приеха така – каза той. – Не исках да…
– Знам – измърмори Гордън. – Знам.
– Просто изглежда ужасно невероятно…
– Шрифър смята… – започна Гордън, но реши да остави този въпрос. – Какво мислите за останалата част от съобщението?
– Ами, честно, не вярвам, че е съобщение. Няма никакъв смисъл.
Гордън кимна.
– Хм, статията във вестника изобщо не ти помогна, нали разбираш?
Гордън кимна.
– Е, хм, тогава да вървим на кафе? – Дайсън неспокойно му кимна за сбогом и се присъедини към напускащата залата тълпа. Колоквиумът беше свършил и Гордън почувства как напрежението го напуска, за да бъде заменено от познатата вцепененост в края на деня. Докато събираше материалите си, ръцете му трепереха. „Трябва да се упражнявам повече – помисли си той. – Не съм във форма.“ Изведнъж реши да пропусне кафето. Да вървят по дяволите всичките. По дяволите цялата проклета тайфа.
