Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 31 страниц)
2.
Марджъри заключи кухненската врата зад себе си и заобиколи покрай къщата, понесла кофа с храна за пилетата в ръка. Задната морава беше спретнато разделена на четири с тухлени пътеки със слънчев часовник по средата. По силата на навика тя вървеше по пътеката и не стъпваше по мократа трева. Зад моравата се намираше симетричната розова градина – единственият й любим проект. Докато минаваше през нея и разкъсваше паяжините с тялото си, жената спираше тук-там, за да откъсне някой увяхнал цвят или да помирише някоя пъпка. Още бе рано, но няколко рози вече разцъфваха. Докато вървеше, тя говореше на всеки храст.
– Шарлот Армстронг, справяш се много добре. Виж всичките тези пъпки. Ще бъдеш истинска красавица това лято. Тифани, как си? Виждам по теб листни въшки. Ще трябва да те напръскам. Добро утро, кралице Елизабет, изглеждаш съвсем здрава, но стърчиш прекалено навътре в пътеката. Трябваше да те окастря повече от тази страна.
Някъде от далечината Марджъри чуваше чукане, което се редуваше с трелите на кацналия върху живия плет синигер. Със сепване осъзна, че чукането идваше откъм собствената й къща. Не можеше да е нито Хедър, нито Линда – те щяха да заобиколят отзад. Марджъри се обърна. От листата западаха дъждовни капки, когато тя се понесе покрай розовите храсти, бързо пресече моравата и заобиколи къщата, като остави кофата до кухненската врата.
Неугледно облечена жена с кана в ръка се извръщаше от предната врата. Изглеждаше така, сякаш беше прекарала цялата нощ на открито – косата й бе сплъстена и по лицето й имаше сажди. На ръст беше приблизително колкото Марджъри, но доста слаба и с увиснали рамене.
Марджъри се поколеба. Жената също. Те се гледаха през подковообразната извивка на чакълената алея. После Марджъри се приближи.
– Добро утро. – Канеше се да попита: „С какво мога да бъда полезна?“, но се сдържа, тъй като изобщо не бе сигурна, че иска да направи каквото и да е за тази жена.
– Добрутро, госпойце. Можете ли да ми заемете мъничко млеко, как мислите? Отдавна обикалям за млеко, пък дицата още не съ закусвали. – Говореше уверено, но някакси неискрено.
Марджъри присви очи.
– Откъде сте? – попита тя.
– Току-що се нанесохме в старата ферма надолу по пътя. Само малко млеко, госпожо? – Жената се приближи до нея и протегна каната.
„Старата ферма… но тя е изоставена – помисли си Марджъри. – Трябва да са от преселниците.“ Тревогата й се усили.
– Защо идвате тук? По това време на деня магазините са отворени. По пътя има и ферма, нали знаете, откъдето можете да купите мляко.
– Хайде, госпожо, нема да ме накарате да вървя километри, докато малките ме чакат, нали? Шъ ви го върна. Не ми ли вярвате?
„Не“ – помисли си Марджъри. Защо жената не беше отишла при някой от своите хора? Само на няколко метра по-нататък имаше къщички, построени от Съвета.
– Съжалявам – твърдо отвърна тя, – но нямам излишно мляко.
За миг очите им се срещнаха. После жената се обърна към градината.
– Излизай, Рог – извика тя. От рододендроните се появи висок, мършав мъж, който влачеше за ръка малко момче. Марджъри с усилие се сдържа да не издаде тревогата си. Тя вцепенено стоеше с леко отметната назад глава, като се опитваше да изглежда така, сякаш владееше положението. Мъжът се потътри към тях и застана до жената. Ноздрите на Марджъри леко се разшириха, когато долови киселия мирис на пот и дим. Човекът носеше дрехи, които трябва да произхождаха от много различни източници – платнен каскет, дълъг, раиран колежански шал, вълнени ръкавици, всички пръсти на които бяха скъсани, летни сини еспадрили, панталони, с няколко сантиметра по-къси и по-широки от необходимото и нелепа жилетка с щедра бродерия под пепеляво, старо изкуствено яке. Навярно бе приблизително на възрастта на Марджъри, но изглеждаше поне десет години по-стар. Лицето му беше набръчкано, с дълбоко разположени очи и брадичката му бе обрасла с неколкодневно стърнище. Тя осъзнаваше контраста между себе си и тях – закръглена, загладена, с бухнала след измиването коса, със защитена от кремове и лосиони кожа, облечена в дрехите, които наричаше „старото ми работно облекло за градината“, мека синя вълнена пола, ръчно плетен пуловер и яке от овча кожа.
– И очаквате да ви поверваме, че немате ни’кво млеко у къщата, а, госпожо? – изръмжа мъжът.
– Не съм казвала подобно нещо – рязко отвърна Марджъри. – Имам достатъчно за собственото си семейство, но не повече. Надолу има още много къщи, в които можете да опитате, но ви предлагам да отидете до селото и да си купите. Няма и километър дотам. Съжалявам, че не мога да ви помогна.
– Майната ви. Просто не искате. Сичките сте надути, богаташи такива. Искате да си го кътате сичкото за себе си. Вижте се к’во имате – толкоз голема къща и само за вас, мо’ем да се обзаложим. Вий не знайте к’ъв е тежък животът ни. Не съм имал работа от четири години и нема де да живейм, пък вий сте си добре…
– Рог – предупредително каза жената и стисна ръката му. Той се освободи с дръпване и се приближи една крачка към Марджъри. Тя не отстъпи и усети прилив на гняв. Какво право имаха да идват тук и да й крещят, по дяволите, в собствената й градина?
– Вече ви казах, че имам достатъчно само за собственото си семейство. Времената са тежки за всички – студено отвърна тя. „Но аз никога няма да тръгна да прося – помисли си Марджъри. – Тези хора нямат никаква морална твърдост.“
Мъжът се приближи още повече. Тя инстинктивно отстъпи назад, за да запази разстоянието помежду им.
„Времената са тежки за всички“ – повтори той, като имитираше акцента й. – Малко прекалено тежки, а? Прекалено тежки за сички останали, щом си имате ’убава къща, храна и сигур кола и теливизор. – Погледът му шареше по къщата, спирайки се на гаража, телевизионната антена на покрива, на прозорците. Слава Богу, че бяха заключени, помисли си тя, а също и предната врата.
– Вижте, не мога да ви помогна. Бихте ли си тръгнали? – Тя се обърна и понечи да завие обратно покрай къщата. Мъжът закрачи след нея. Жената и детето мълчаливо ги последваха.
– Да, точно тъй, просто ни обръщате гръб и съ прибирате в големата си къща. Нема да съ избавите от нас толкоз лесно. Настъпва денят, когат шъ требва да слезете от проклетата си висота…
– Ще ви бъда благодарна, ако…
– Стига, Рог!
– Изпели сте си веч песента. Шъ има революция и тогаз вий шъ молите за помощ. И си мислите, че шъ я получите? Хич нема да я бъде!
Марджъри ускори ход и почти се затича, като се опитваше да се избави от него преди да стигне до кухненската врата. Когато мъжът се приближи иззад нея, тя бъркаше в джоба си за ключа. От страх да не я докосне, Марджъри се извъртя и застана лице в лице с него.
– Махайте се оттук. Вървете си. Не ме безпокойте. Отидете при властите. Разкарайте се от земята ми!
Мъжът отстъпи назад. Тя грабна кофата с храната за пилетата, като не искаше да остави навън нещо, което той да може да открадне. Слава Богу, ключът се превъртя лесно и тя затръшна вратата точно, когато човекът се качваше по стъпалата. Марджъри заключи. Той извика през вратата:
– Проклета надута курва. Хич и не ти пука, че гладуваме, нали?
Марджъри се разтрепери, но извика в отговор:
– Ако не си тръгнете веднага, ще извикам полиция!
Тя обиколи къщата и огледа прозорците. Лесно можеха да се счупят. Почувства се уязвима, хваната в капана на собствения си дом. Дишането й беше ускорено и плитко. Гадеше й се. Мъжът все още викаше навън, а езикът му ставаше все по-нецензурен.
Телефонът бе на масата в хола. Тя вдигна слушалката и я допря до ухото си. Нищо. Няколко пъти натисна бутона. Нищо. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Да се повреди в такъв момент. Случваше се често, разбира се. „Но не и сега“ – помоли се тя. Разклати слушалката. Пак тишина. Беше напълно откъсната от света. Ами ако мъжът разбиеше вратата? Мислите й препускаха и търсеха евентуално оръжие – ръженът, кухненските ножове… О, Боже, не, по-добре да мине без каквото и да е насилие, те бяха двама, пък мъжът изглеждаше отвратителен маниак. Не, можеше да излезе отзад. През френските прозорци в дневната. Да изтича до селото за помощ.
Вече не го чуваше да вика, но се страхуваше да се покаже на прозореца и да види дали още е там. Отново опита телефона. Пак нищо. Затръшна слушалката. Съсредоточи вниманието си към вратите и прозорците, като се опитваше да чуе някакъв звук от нахлуване. После чукането на предната врата се поднови. С облекчение разбра къде е мъжът и че все още е навън. Тя почака, вкопчила се в ръба на масата. „Върви по дяволите“ – прокле го Марджъри. Чукането се повтори. След малко по чакъла захрущяха стъпки. Отиваше ли си най-сетне? О, Боже! Как можеше да се избави от него?
– Марджъри! Хей, Марджъри, там ли си? – извика я някакъв глас.
Изпълни я прилив на облекчение и усети, че в очите й напират сълзи. Беше прекалено слаба, за да помръдне.
– Марджъри! Къде си? – Гласът се отдалечаваше. Тя се стегна, отиде до кухненската врата и я отвори.
Приятелката й Хедър се насочваше към градинската барака.
– Хедър! – извика тя. – Тук съм.
Хедър се обърна и се приближи към нея.
– Какво става? Изглеждаш ужасно.
Марджъри излезе навън и се огледа.
– Няма ли го? – попита тя. – Тук имаше един страшен човек.
– Оръфан мъж с жена и дете ли? Тъкмо си тръгваха, когато дойдох. Какво е станало?
– Искаше ми назаем малко мляко. – Тя започна да се смее с леко истерична нотка. Думите звучаха толкова обикновено. – После стана груб и се разкрещя. Преселници са. Снощи са се нанесли в онази празна ферма надолу по пътя. – Марджъри се отпусна на един от столовете. – Господи, беше ужасно, Хедър.
– Вярвам ти. Изглеждаш съвсем потресена. Не ти прилича, Марджъри. Мислех, че си в състояние да се справи с всичко, дори с яростни и опасни преселници. – Тонът й беше шеговит и Марджъри й отвърна по същия начин.
– Ами, бих могла, разбира се. Ако беше влязъл, щях да го халосам по главата с ръжена и после да го намушкам с някой кухненски нож.
Тя се смееше, но не й бе до смях. Дали наистина си беше помислила подобно нещо?
3.
Есента на 1962 г.
Трябваше да намери начин да се избави от проклетия шум в експеримента, мрачно си помисли Гордън и взе олющената си чанта. Проклетото нещо нямаше да изчезне. Ако не успееше да открие и реши проблема, целият експеримент щеше да отиде по дяволите.
Палмата все още го спираше всеки път. Всяка сутрин, след като Гордън Бърнстейн затръшнеше малко прекалено шумно жълтата предна врата на бунгалото, той се обръщаше, поглеждаше палмата и спираше. Това беше момент на откровение. Наистина бе тук, в Калифорния. Не беше кино, а действителност. Силуетът на палмата извисяваше острите си клони към безоблачното небе в беззвучна екзотика. Това обикновено дърво бе далеч по-внушително от странно пустите пътища или безмилостно мекото време.
Повечето вечери Гордън седеше до късно с Пени, четеше и слушаше фолк-музика. Всичко беше точно като през годините, прекарани в Колумбия. Имаше същите навици и почти забравяше, че само на половин пресечка по-нататък е заливът Уиндънсий с яростния му прибой. Когато оставяше прозореца отворен, грохотът на вълните му напомняше за шума на уличното движение на Второ авеню – далечна мъгла на чужди животи, които винаги успешно бе избягвал в апартамента си. Така че всяка сутрин, когато излизаше, нервно люлеейки ключовете от колата в ръка и мърморейки си нещо под нос, палмата с лек шок го връщаше към тази нова действителност.
През уикендите му беше по-лесно да си спомня, че е в Калифорния. Събуждаше се и виждаше дългата руса коса на Пени, разпиляна по възглавницата до него. През седмицата тя имаше лекции рано сутрин и излизаше, докато той все още спеше. Движеше се толкова леко и тихо, че никога не го събуждаше. Всяка сутрин жилището изглеждаше така, сякаш тя никога не се бе намирала там.
Не оставяше нищо разхвърляно. На леглото, където беше спала, нямаше дори вдлъбнатина.
Гордън мушна дрънчащите ключове в джоба си, тръгна покрай живия плет и излезе на широките булеварди на Ла Хола. Това също все още му се струваше малко странно. Имаше предостатъчно място, за да паркира шевролета си модел 1958 г. и пак да остане огромно пространство бетон за двете централни платна. Улиците бяха големи колкото паркинги и като че ли определяха пейзажа, подобно на огромни увеселителни паркове за господстващия вид, автомобилите. В сравнение с Второ авеню, което повече приличаше на вентилационна шахта между сградите от кафяви тухли, това беше екстравагантна крайност. В Ню Йорк Гордън винаги се ободряваше, когато слизаше надолу по стълбите, защото знаеше, че щом отвори входната врата от арматурно стъкло, пред погледа му ще се покажат десетки хора. После бързо се смесваше с тях в едно развълнувано море от живот. Винаги можеше да разчита на онзи натиск от плът около себе си. Тук нямаше нищо. Наутилус стрийт бе абсолютно пуста – равна, бяла и нагорещена от утринното слънце.
Той се качи в шевролета си. Ревът на запаления двигател разцепи тишината и сякаш извика в огледалото за обратно виждане образа на дълъг нисък крайслер, който се появи над недалечното възвишение на пътя и със свистене го изпревари.
По пътя за университета Гордън караше с една ръка, а с другата въртеше копчето на радиото и се опитваше да намери нещо сред дисхармоничните звуци, които тук минаваха за поп-музика. Всъщност предпочиташе фолк, но проявяваше странна привързаност към някои стари песни на Бъди Холи, а напоследък беше открил, че си ги тананика под душа – „С всеки ден се приближава… Е, това ще е денят…“ Накрая попадна на някаква фалцетова мелодия на „Бийч Бойс“ и остави копчето на мира. Тенорните трели за пясък и слънце съвършено описваха пейзажа, които се носеше навън покрай него. Пое надолу по булевард „Ла Хола“ и се загледа в далечните малки петънца, които бяха яхнали бавно разширяващия се бял гребен на прибоя. Деца, които незнайно защо не бяха на училище, въпреки че заниманията бяха започнали преди две седмици.
Спусна се надолу по хълма и се оказа сред купчина бавно пъплещи автомобили, предимно големи черни линкълни и кадилаци. Намали скоростта и забеляза нови сгради по Маунт Соледад. Земята беше изровена и терасирана, камиони се катереха по унищожената почва като насекоми. Гордън язвително се усмихна, защото знаеше, че дори да се справеше с експеримента, дори да постигнеше блестящ резултат и окончателно да получеше службата, а следователно и по-висока заплата, пак нямаше да може да си позволи къщите от кедрово дърво и стъкло, които щяха да израснат на онзи склон. Освен ако не се заемеше с огромно количество странична консултантска работа и бързо не се издигнеше в университета, навярно като декан на непълен щат, за да подпомага месечния си приход. Но всичко това беше адски малко вероятно.
Сбърчи лице под гъстата си черна брада, смени скоростите на шевролета, докато музиката на „Бийч Бойс“ заглъхваше с „Мръсотията изчезва, вълната се надига“ и автомобилът с ниско, гърлено ръмжене се хвърли в движението към Калифорнийския университет в Ла Хола.
Гордън разсеяно почукваше по бутилката с течен азот, опитваше се да измисли как да каже какво иска и смътно съзнаваше, че просто не може да го прави като Албърт Купър. Човекът изглеждаше доста симпатичен: говореше бавно и понякога сливаше думите, имаше пясъчноруса коса и очевидно яки мускули, дължащи се на гмуркането с акваланг и на тениса. Но мълчаливото му спокойствие непрекъснато пречеше на енергията на Гордън. Усмихнатият му, безгрижен маниер като че ли отразяваше някаква далечна, замаяна търпимост към Гордън и той откриваше, че се ядосва.
– Виж, Ал – каза Гордън, като бързо се извърна от димящата дюза на бутилката. – С мен си вече повече от година, нали?
– Точно така.
– Ти се справяше доста добре с проф. Лейкин. Когато постъпих в катедрата, Лейкин беше много зает, затова ти се прехвърли при мен. И аз те поех. – Гордън се залюля на пети, натъпкал ръце в задните си джобове. – Защото Лейкин каза, че си бил добър.
– Естествено.
– И вече участваш в този експеримент с индиевия антимонид – колко? – година и половина?
– Правилно – малко насмешливо отвърна Купър.
– Струва ми се, че е време да престанеш с тези глупости.
Купър видимо не реагира.
– Х-м-м. Не зная… хм… какво искаш да кажеш.
– Идвам тук сутринта. Питам те за работата, която съм ти възложил. Ти ми казваш, че си проверил всеки усилвател, всеки Варианов елемент, всичко.
– Ъ-хъ. Проверих ги.
– Шумът обаче си остава.
– Проверих цялата верига.
– Глупости.
Купър престорено въздъхна.
– Значи си разбрал, а?
Гордън се намръщи.
– За какво?
– Знам, че си педант и че искаш да проведеш експеримента от А до Я без забавяне, доктор Бърнстейн. Зная това. – Купър извинително сви рамене. – Но снощи не успях да приключа с всичко. Затова излязох и изпих няколко бири с момчетата. После се върнах и си довърших работата.
Гордън сбърчи чело.
– В това няма нищо лошо. Можеш да си почиваш, когато поискаш. Просто поддържай всичко в изправност, не позволявай да се размести нулевата настройка на предусилвателите и оптиката.
– Няма, те са си наред.
– В такъв случай… – Гордън раздразнено разпери ръце, – … някъде нещо се е разместило. Не ме е грижа за това, че си пил бира, а за експеримента. Виж, общоприета мъдрост е, че за да се измъкнеш, ти трябват най-малко четири години. Искаш ли да успееш толкова бързо?
– Естествено.
– Тогава прави каквото ти казвам и не се отпускай.
– Няма такова нещо.
– Отпуснал си се, разбира се. Просто не си догледал. Мога…
– Шумът все още го има – заяви Купър с увереност, която прекъсна Гордън по средата на изречението. Той изведнъж разбра, че се кара на този човек, по-млад от него само с три години, без никаква причина, освен собственото си раздразнение.
– Виж, аз… – започна Гордън, но следващата дума заседна в гърлото му. Внезапно се почувства засрамен. – Добре, вярвам ти – довърши той, като се насили гласът му да звучи оживено и делово. – Да видим диаграмите, които си записал.
Купър се беше облегнал на големия магнит, който заграждаше сърцевината на експеримента им. Той се обърна и се запровира по пътеките между кабели и микровълнови лъчи. Експериментът все още продължаваше. Сребристата колба, окачена между полюсите на магнита и цялата осеяна с щекери, беше скрита в ледена обвивка. Течният хелий вътре се пенеше и клокочеше, кипнал при температура само няколко градуса над абсолютната нула. Ледът бе замръзнала вода от въздуха наоколо и от време на време пропукваше, когато съдът се разширяваше и се свиваше, за да облекчи натиска. Ярко осветената лаборатория жужеше с електронен живот. Няколко метра по-нататък от многобройните, подредени един върху друг транзисторни диагностични уреди лъхаше силна жега. От хелия обаче, Гордън усещаше слаб леден повей. Въпреки студа, Купър беше по тениска и дънки. Гордън предпочиташе синя, закопчана до долу риза с дълги ръкави от оксфордски поплин, кадифени работни панталони, които се закопчаваха отзад и грубо вълнено сако. Все още не се беше приспособил към неофициалните дрехи, които се носеха в тукашните лаборатории. Ако това означаваше да падне до положението на Купър, той бе сигурен, че никога нямаше да свикне.
– Записал съм много данни – общително заговори Купър, без да обръща внимание на напрежението, което само допреди няколко мига бе висяло във въздуха. През многобройните оптични уреди и шкафове на колелца Гордън се насочи към мястото, където Купър методично разстилаше автоматично записани диаграми. Милиметровата хартия беше разчертана със светлочервено, така че да изпъкват зелените криви линии на сигнала – поради контраста, схемата изглеждаше почти триизмерна. – Виждаш ли? – дебелите пръсти на Купър проследяваха зелените пикове и спадове. – Ето тук би трябвало да е резонансът на индиевото ядро.
Гордън кимна.
– Наистина голям пик – ето какво търсим – отвърна той. Но на диаграмата имаше само хаос от тесни вертикални линии, очертани от местилия се назад-напред по хартията под случайни въздействия писец.
– Истинска каша – промърмори Купър.
– Да – призна Гордън и почувства как въздухът изхриптя от гърлото му. Раменете му увиснаха.
– Обаче получих и тези. – Купър извади друг зелен правоъгълник, който показваше смесена диаграма. Вдясно се виждаше ясен пик с гладки и прави страни. Но централната и лявата част на листа представляваха безсмислена бъркотия от драсканици.
– Проклятие – прошепна сам на себе си Гордън. На тези графики честотата на емисиите от индиевоантимонидната проба нарастваше отляво надясно. – Шумът изтрива високите честоти.
– Не винаги.
– А?
– Ето още един опит. Взех данните само няколко минути след онези.
Гордън разгледа третия x/y резултат. Вляво имаше доста ясен пик при ниски честоти, а после вдясно – шум.
– Не разбирам.
– Нито пък аз, естествено.
– Преди винаги сме имали равен, постоянен шум.
– Да? – въпросително го погледна Купър. Гордън беше професорът тук и Купър му прехвърляше топката.
Гордън замислено присви очи.
– Имаме пикове, но само от време на време.
– Така изглежда.
– Време. Време – разсеяно мърмореше Гордън. – Хей, на писеца му трябват, да кажем, към трийсет секунди, за да се придвижи през листа, нали?
– Ами, можем да променим това, ако смяташ…
– Не, не, чуй – припряно го прекъсна Гордън. – Да предположим, че шумът не присъства винаги. На тази диаграма – върна се към втория лист той, – източникът на шума се е проявявал само, когато писецът е записвал ниските честоти. Десетина секунди след това е изчезнал. Тук – посочи с дебелия си пръст той третата x/y графика, – бъркотията е започнала, когато писецът е стигнал до високите честоти. Шумът се е върнал.
Купър сбърчи чело.
– Но… аз си мислех, че състоянието при експеримента е постоянно. Искам да кажа, че нищо не се променя, това е въпросът. Поддържаме температурата ниска, но постоянна. Оптиката, предусилвателите и пречиствателите са загряти и се придържат към модела. Те…
Гордън му махна с ръка да замълчи.
– Не става дума за нещо, което правим ние. Загубихме седмици да проверяваме електрониката – тя не дава дефект. Не, има нещо друго, това искам да кажа.
– Но какво?
– Някакво външно въздействие.
– Как би могло…
– Кой знае? – отново ентусиазиран отвърна Гордън и започна да се разхожда насам-натам, типично за него, когато беше нервен. Подметките на обувките му изскърцваха при всяко обръщане. – Всичко това означава, че в индиевия антимонид има друг източник на сигнал. Или че индият улавя времепроменлива енергия, излъчвана вън от лабораторията.
– Не разбирам.
– По дяволите, нито пък аз. Но нещо пречи на засичането на ядрения резонанс. Трябва да го проследим.
Купър присви очи към неправилните линии, сякаш измерваше наум промените, които трябваше да се направят, за да се проучи проблема.
– Как?
– Щом не можем да премахнем шума, трябва да го изследваме. Да открием откъде идва. Дали се явява при всички индиевоантимонидни проби? Дали не прониква от някоя друга тукашна лаборатория? Или е нещо ново? Такива работи.
Купър бавно кимна. Гордън екипира с молив няколко бързи диаграми на електрически вериги върху гърба на един от листовете. Сега виждаше нови възможности. Настройка на едно място, нов уред – на друго. Можеха да заемат някои части от Лейкин, в другия край на коридора и навярно да измолят за ден-два спектралния анализатор на Фехер. Моливът на Гордън издаваше тихо скрибуцане на фона на пухтенето на вакуумните помпи и всепроникващото бръмчене на електрониката, но той не чуваше нищо. Идеите сякаш извираха от ума му и скрибуцаха чрез молива върху хартията, като че ли изписваха едва ли не преди още да ги обмисли. Гордън усещаше, че е попаднал на нещо в този проблем с шума. Зад данните, подобно на дивеч в гъсталак, можеше да се крие нова структура. Щеше да я открие – той бе уверен в това.
