355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Грегъри Бенфорд » Пейзажите на времето » Текст книги (страница 3)
Пейзажите на времето
  • Текст добавлен: 31 октября 2016, 03:51

Текст книги "Пейзажите на времето"


Автор книги: Грегъри Бенфорд



сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 31 страниц)

4.

1998 г.

Грегъри Маркъм мина с велосипеда си покрай миризливите сгради, посветени на ветеринарната медицина и влезе в отбивката на лабораторията „Кавендиш“. Беше му приятен нежният повей на влажен въздух, който обливаше лицето му, докато взимаше завоите, внимателно и ритмично прехвърляйки тежестта си. Целта му бе да открие най-късата крива, която да го изкара пред входа на лабораторията – геодезична мярка за това конкретно местно изкривяване на пространството. Последно натискане на педалите и той скочи в движение от колелото с прилична скорост, като се затича до него и използва инерцията му, за да го намести в една от бетонните стойки.

Маркъм поизпъна кафявото си ирландско яке и се заизкачва по стъпалата, като взимаше по две наведнъж – навик, който го караше да изглежда така, сякаш вечно закъснява занякъде. Разсеяно намести на носа си очилата, които му оставяха червен белег и прокара пръсти през брадата си. Тя беше добре очертана и следваше обичайното очертание на острата му челюст от бакенбардите до мустаците, но като че ли се разрошваше час по час, както и косата му. Запъхтял се бе от карането на велосипеда повече от обикновено. Или беше напълнял през последната седмица, заключи той, или просто захабяването от възрастта бе задълбало малко по-навътре. Беше на петдесет и две и се поддържаше в сравнително добра форма. Медицинските проучвания бяха доказали достатъчно достоверно връзката между физическите упражнения и дългия живот, за да го накарат да се поддържа.

Маркъм бутна стъклената врата и се насочи към лабораторията на Ренфрю. Приблизително всяка седмица наминаваше натам, хвърляше сериозен поглед към апаратурата и кимаше, но всъщност не научаваше много от посещенията си. Интересите му бяха насочени към теорията, криеща се зад електронния лабиринт. Той предпазливо влезе в забързаното кълбо от шум, което представляваше лабораторията.

През стъклените стени на кабинета видя Ренфрю – набит и изпомачкан, както обикновено, с разпасана риза и безредно падаща над челото сиво-кестенява коса. Местеше някакви документи по разхвърляното си бюро. Маркъм не позна другия човек. Реши, че е Питърсън и се развесели от контраста между двамата. Тъмната коса на Питърсън беше гладко сресана, а дрехите му бяха скъпи и елегантни. Изглеждаше учтив, самоуверен и, помисли си Маркъм, в същото време порочно копеле, с което човек по-добре да си нямаше работа. Опитът го бе научил, че трудно можеш да се разбереш с такива студени, сдържани англичани.

Той отвори вратата на кабинета, след като почука съвсем формално. Двамата мъже се обърнаха към него. Ренфрю изглеждаше облекчен и скочи на крака, като събори от бюрото си някаква книга.

– А, Маркъм, ето те и теб – без нужда каза той. – Това е г-н Питърсън от Съвета.

Питърсън плавно се изправи и протегна ръка.

– Приятно ми е, Доктор Маркъм.

Маркъм силно разтърси ръката му.

– Радвам се да се запозная с вас. Видяхте ли вече експеримента на Джон?

– Да, току-що. – Питърсън изглеждаше малко обезпокоен от скоростта, с която Маркъм премина на въпроса. – Какво мисли за него ННФ, знаете ли?

– Засега няма становище. Още не съм им докладвал. Миналата седмица само ме помолиха да осъществя връзка. Можем ли да седнем?

Без да чака отговор, Маркъм пресече стаята, разчисти единствения незает стол и седна, като опря глезен върху коляното си. Другите двама мъже заеха местата си в по-сериозни пози.

– Вие сте специалист по плазмена физика, нали, доктор Маркъм?

– Да. Тук съм в едногодишен отпуск11
  Професорите в английските и американските университети са свободни от лекции всяка седма година. – Б.пр.


[Закрыть]
. До последните няколко години се занимавах предимно с плазма. Много отдавна написах една теоретична статия за тахионите, още преди да ги открият и да дойдат на мода. Предполагам, че поради това от ННФ ме помолиха да дойда тук.

– Прочетохте ли предложението, което ви пратих? – попита Питърсън.

– Да, прочетох го. Добро е – решително отвърна Маркъм. – Теорията е прецизна. От известно време работя върху идеите, които стоят зад експеримента на Ренфрю.

– Значи смятате, че експериментът ще е успешен?

– Знаем, че методът е правилен. Но дали наистина сме в състояние да се свързваме с миналото – засега не знаем.

– А това устройство тук – посочи с ръка към лабораторията Питърсън, – ще може ли да свърши работата?

– Ако имаме дяволски късмет. Знаем, че през 50-те години подобни експерименти с ядрен резонанс са извършвани в „Кавендиш“ и на няколко други места – в Щатите и в Съветския съюз. По принцип те са били в състояние да засичат кохерентни сигнали, индуцирани от тахиони.

– Значи можем да им пращаме телеграми?

– Да, но това е всичко. Става дума за изключително ограничена форма на пътуване във времето. Това е единственият начин за пращане на послания в миналото, открит от когото и да е. Не сме в състояние да прехвърляме предмети или хора.

Питърсън поклати глава.

– Имам научна степен по социални проблеми и компютри. Дори…

– В Кеймбридж ли? – прекъсна го Маркъм.

– Да, в Кралския колеж. – Маркъм кимна сам на себе си и Питърсън се поколеба. Не му харесваше това, че американецът очевидно му беше залепил етикет. Самият той бе сторил същото, разбира се, но с определено по-сериозна причина. Леко раздразнен, Питърсън взе инициативата. – Вижте, дори зная, че тук някъде има парадокс. Старата приказка за това как застрелваш собствения си дядо, нали? Но ако той умре, самият ти също не би съществувал. Вчера някой повдигна този въпрос в Съвета. Едва не се отказахме от цялата идея заради това.

– Добър въпрос. В една своя статия от 1992 г. допуснах същата грешка. Оказва се, че наистина има парадокси, но ако погледнеш нещата по правилния начин, те изчезват. Бих могъл да го обясня, но ще отнеме време.

– Не сега, ако нямате нищо против. Целият проблем, както аз го разбирам, е да пратим тези телеграми и да разкажем на някого от 1960 г. или там някъде за ситуацията си тук.

– Ами, нещо такова. Да ги предупредим за хлорните въглеводороди, да им обрисуваме ефектите върху фитопланктона. Да ги насочим към определени проучвания, които биха могли да ни дадат основата, нужна ни сега, за да…

– Кажете ми, смятате ли, че този експеримент може да е от някаква действителна полза?

Ренфрю нетърпеливо се размърда, но не каза нищо.

– Без да изпадам в мелодраматизъм – бавно отвърна Маркъм, – мисля, че той ще спаси милиони животи. Евентуално.

Последва кратко мълчание. Питърсън кръстоса обратно крака и махна невидима прашинка от коляното си.

– Това е въпрос на приоритети, нали разбирате – най-после заговори той. – Трябва да гледаме на нещата мащабно. Съветът по спешните мерки заседава от девет часа тази сутрин. В Северна Африка пак е настъпил масов мор поради сушата и липсата на хранителни запаси. Несъмнено ще чуете за това, когато му дойде времето. А засега този и други неотложни въпроси трябва да се разглеждат приоритетно. Северна Африка не е единственият източник на тревоги. Покрай южноамериканския бряг също има голям цъфтеж на диатомеи22
  Диатомеи – много дребни морски кремъкови водорасли. – Б.пр.


[Закрыть]
. И на двете места измират хиляди хора. Вие ни молите да вложим пари в един отделен експеримент, който може да успее, а може и да не успее – по същество, теория на един човек…

– Става дума за нещо повече – бързо го прекъсна Маркъм. – Теорията за тахионите не е нова. В момента в Калифорнийския технически институт има една група – групата за гравитационна теория – която разглежда същия проблем от друг ъгъл. Опитват се да разберат как тахионите се вместват в космологичните въпроси – нали знаете, теорията за разширяващата се вселена и прочее.

Ренфрю отново кимна.

– Да, съвсем наскоро във „Физикъл Ривю“ имаше статия за флуктуациите с огромна плътност.

– И в Лос Анджелис си имат своите проблеми – замислено каза Питърсън. – Най-вече с големия пожар, разбира се. Ако посоката на вятъра се промени, може да последва ужасно бедствие. Не зная какво е въздействието на тези неща върху хората от Калифорнийския технически институт. Ние не можем да си позволим да чакаме с години.

Ренфрю прочисти гърлото си.

– Мислех си, че финансирането на научни експерименти е основен приоритет. – Думите му прозвучаха малко сприхаво.

В отговора на Питърсън се долови снизходителна нотка.

– А, имате предвид онзиденшната реч на краля по телевизията. Да, разбира се, той иска да изглежда добре в годината на коронацията си. Затова насърчава спонсорирането на научни експерименти – но естествено, той не разбира нищо от наука, дори не е и политик. Говори наистина много изразително. Нашият комитет го посъветва да се придържа към общите приказки за бъдещо възраждане. С нотка хумор. Това го умее добре. Във всеки случай, факт е, че парите ни не стигат и трябва да внимаваме в избора си. На този етап мога да ви обещая единствено, че ще докладвам пред Съвета. Ще ви информирам веднага, щом мога, за решението им относно определянето на експеримента ви като приоритетен. Аз лично смятам, че се целите малко надалеч. Не зная дали можем да си позволим подобни рискове.

– Не можем да си позволим обратното – с внезапен ентусиазъм възрази Маркъм. – Защо да продължаваме да кърпим дупките тук и там, да хвърляме пари за фондове за подпомагане при суша и мор? Можете да я карате с кръпки, но бентът накрая ще се взриви. Освен ако…

– Освен ако не се помъчите да оправите миналото ли? Сигурни ли сте, че тахионите изобщо са в състояние да стигнат до миналото?

– Ние го доказахме – отвърна Ренфрю. – Извършихме няколко лабораторни опита. Действат. Пише го в доклада.

– Значи тахионите са стигнали до целта?

Ренфрю оживено кимна.

– Можем да ги използваме, за да загреем дадена проба в миналото и така да разберем, че са били приети.

Питърсън вдигна вежди.

– И ако в края на краищата, след измерването на това повишаване на температурата, решите да не пращате тахионите?

– При тези експерименти това всъщност е невъзможно. Вижте, тахионите трябва да изминат дълъг път, ако ще се връщат далеч назад във времето…

– Един момент, моля – промърмори Питърсън. – Каква е връзката между пътуването във времето и движението със свръхсветлинна скорост?

Маркъм се приближи до една черна дъска.

– Тя се извежда пряко от специална относителност, вижте… – и той се впусна в описания. Начерта времево-пространствени диаграми и обясни на Питърсън как да ги разбира, като подчерта избора на полегати координати. Лицето на Питърсън през цялото време изразяваше съсредоточена напрегнатост. Маркъм прокара вълнообразни линии, за да представи тахионите, пратени от едно място и показа как биха могли да стигнат до друга част на лабораторията в по-старо време, ако бъдат отразени.

Питърсън бавно кимна.

– Значи мнението ви за извършените от вас експерименти е, че няма време за преразглеждане? Изстрелвате тахионите. И те нагряват онази ваша индиева проба няколко наносекунди преди да сте ги пратили.

Ренфрю кимна.

– Въпросът е, че не искаме да предизвикваме несъответствие. Да кажем, ако свържем термодетектора с ключа на тахионите, така че повишаването на температурата да прекъсне притока им.

– Парадоксът с дядото.

– Точно така – намеси се Маркъм. – Тук има някои тънкости. Ние смятаме, че това води до някакво междинно положение, в което се получава малко количество топлина и се изстрелват няколко тахиона. Но не съм сигурен.

– Разбирам… – Намръщен, Питърсън се мъчеше да схване идеите. – Бих искал да проуча това след известно време, когато задълбочено прочета техническите материали. Всъщност въпросът не зависи само от моята преценка – той хвърли поглед към двамата напрегнати мъже до него, – както навярно се досещате. Тук ме назначи сър Мартин от Съвета и онзи човек, Дейвис, за когото споменахте. Те казаха, че всичко е наред.

Маркъм се усмихна, Ренфрю просия. Питърсън вдигна ръка.

– Почакайте. Всъщност дойдох тук, за да получа представа за нещата, а не за да взема окончателно решение. Трябва да изложа въпроса пред самия Съвет. Вие искате доставка на електроника от американските лаборатории и това означава да се скараме с ННФ.

– По същия начин ли разсъждават американците? – попита Ренфрю.

– Не мисля. Позицията на Съвета е да ви даде подкрепата си, а американците да дадат своята лепта.

– Ами Съветите? – попита Маркъм.

– Те твърдят, че не разполагат с нищо по въпроса – презрително изсумтя Питърсън. – Сигурно пак лъжат. Не е тайна, че ние, англичаните играем важна роля в Съвета, само защото Съветите си траят.

– Защо го правят? – невинно запита Ренфрю.

– Смятат, че усилията ни ще се обърнат срещу нас – отвърна Питърсън. – Затова оказват символична подкрепа и навярно трупат запаси за после.

– Цинизъм – отсече Маркъм.

– Напълно – съгласи се Питърсън. – Вижте, трябва да се връщам в Лондон. Имам някои други предложения – в по-голямата си част, съвсем обикновени, – за които Съветът иска да докладвам. Ще направя за вас каквото мога. – Той официално стисна ръцете им. – Доктор Маркъм, доктор Ренфрю.

– Ще ви изпратя – спокойно каза Маркъм. – Джон?

– Разбира се. Между другото, ето папка с нашите документи. – Той я подаде на Питърсън. – Плюс някои идеи какво да се прати в миналото, ако опитите ни постигнат успех.

Тримата мъже заедно излязоха от сградата и спряха на пустия паркинг. Питърсън се обърна към автомобила, който Ренфрю беше забелязал сутринта.

– Значи това е била вашата кола – неволно се изтърва той. – Не мислех, че можете да пристигнете от Лондон толкова рано.

Питърсън вдигна вежди.

– Преспах у един стар приятел – отвърна той. Мигновеният проблясък на приятен спомен в очите му ясно подсказа на Маркъм, че старият приятел е жена. Ренфрю сваляше катинара на велосипеда си и не забеляза нищо. Пък и, помисли си Маркъм, на Ренфрю нямаше да му дойде наум такава мисъл. Добър човек, но скучен. Докато Питърсън, макар и почти сигурно да не беше добър човек по ничии стандарти, също толкова сигурно не бе скучен.

5.

Марджъри беше в стихията си. Семейство Ренфрю не канеха често гости, а когато го правеха, Марджъри винаги оставяше у Джон и гостите им впечатление за припряно суетене и дори за едва предотвратени домашни бедствия. Всъщност, тя не само бе отлична готвачка, но и изключително ефикасен организатор. Всяка стъпка от тази вечеря беше предварително педантично планирана. Единствено подсъзнателният й стремеж да не плаши гостите, като преиграва ролята си на съвършена домакиня, я караше да се суети насам-натам, постоянно да бъбри и да отмята назад коса, сякаш всичко й идваше малко в повече.

Като техни най-стари приятели, Хедър и Джеймс бяха пристигнали първи. После семейство Маркъм – точно с десет минути закъснение. С късата си черна рокля Хедър изглеждаше ужасно изискана. На токчета, тя бе висока колкото Джеймс, който беше едва сто шейсет и седем сантиметра и половина и имаше комплекс от ръстта си. Както обикновено, облеклото му бе безупречно.

В момента пиеха шери, освен Грег Маркъм, който се беше спрял на бира. Марджъри намери това за малко странно точно преди вечеря, но той приличаше на човек с огромен апетит, така че всичко щеше да е наред. Струваше й се някак си смущаващ. Когато Джон ги бе представил, Грег застана малко прекалено близо, втренчи се в нея и й зададе доста резки и необикновени въпроси. После, когато тя се бе дръпнала – и физически, и от директно отговаряне на въпросите му, – той като че ли бе престанал да й обръща внимание. Когато по-късно му предложи скъпи ядки, Маркъм, без да престава да разговаря, загреба пълна шепа и едва ли изобщо осъзна присъствието й.

Марджъри реши да не се поддава на безпокойството. От ужасния инцидент с преселниците беше минала повече от седмица и… тя бързо остави тази мисъл. После решително насочи вниманието си към веселото, свежо парти и към Джан, съпругата на Маркъм. Джан мълчеше, разбира се – това не бе никаква изненада, тъй като мъжът й господстваше над разговора още откакто бяха пристигнали. Имаше навика да приказва много бързо и да скача от една тема на друга, щом му дойдеше наум, като в някакво словесно състезание по надбягване с препятствия. Много неща й бяха интересни, но Марджъри не успяваше да ги обмисля и да ги коментира, когато разговорът поемаше в нова посока. Джан се усмихваше на словесната акробатика на мъжа си – доста мъдра усмивка, която Марджъри си обясни с дълбочина на характера.

– Акцентът ви е малко английски – отбеляза Марджъри. – Успяхте ли вече да свикнете?

Това ги откъсна от кръга на разговора.

– Майка ми е англичанка. От десетилетия живее в Бъркли, но акцентът й си остава.

Марджъри възприемчиво кимна и я предразположи. Оказа се, че майката на Джан живеела във вила в района на Залива. Можела да си го позволи, защото пишела романи.

– Какви романи пише? – намеси се Хедър.

– Готика. Готически романи. Пише под абсурдния псевдоним Касандра Пай.

– Мили Боже – възкликна Марджъри. – Чела съм няколко нейни книги. Ужасно добри са. Колко вълнуващо е, че сте нейна дъщеря.

– Майка й е прелестна стара дама – вметна Грег. – Всъщност, не чак толкова стара. Тя е – на колко, Джан? – около шейсетте и сигурно ще надживее всички ни. Здрава е като кон и е малко луда. Важна клечка в Движението за по-висока култура. В последно време Бъркли е пълен с тях и тя си пада точно на мястото. Фучи наоколо на велосипеда си, спи с най-различни хора, занимава се с мистични глупости. Трансцедентни измишльотини. Всъщност, малко минава границата, нали, Джан?

Това очевидно беше някаква тяхна шега. Джан спокойно се засмя в отговор.

– Ти си такъв безмилостен учен, Грег. С мама живеете в съвсем различни вселени. Само си помисли какъв шок ще е за теб, ако трябва да умреш и да откриеш, че е била права през цялото време. И все пак, съгласна съм, че напоследък е станала малко ексцентрична.

– Като миналия месец – прибави Грег, – когато реши да дари всичките си земни имоти на бедните в Мексико.

– Защо? – попита Джеймс.

– За да изрази подкрепата си за испанистката регионалистична кауза – поясни Джан. – Става дума за онези, които искат да направят Мексико и западните американски щати свободен регион, за да могат хората да се придвижват в зависимост от икономиката.

Джеймс се намръщи.

– Това не означава ли просто, че мексиканците ще могат масово да се придвижват на север?

Джан сви рамене.

– Сигурно. Но испаноезичното лоби в Калифорния е толкова силно, че може би ще успеят да се наложат.

– Странни социални грижи – промърмори Хедър.

– По-скоро последни грижи – вметна Грег. Хоровият смях, който одобри забележката му, доста изненада Марджъри. Сякаш се освободи някаква потискана енергия.

Малко по-късно Маркъм дръпна Ренфрю настрани и го попита как върви експериментът.

– Страхувам се, че сме доста ограничени без по-добро време за реакция – отвърна Джон.

– Американската електроника, да – кимна Маркъм. – Виж, работих над изчисленията, които обсъждахме – как надеждно да фокусираме тахионите към 1963 г. и така нататък. Смятам, че ще стане. Ограниченията не са чак толкова страшни, колкото си мислехме.

– Отлично. Надявам се, че ще имаме възможността да използваме този метод.

– Освен това малко поразузнах наоколо. Познавам сър Мартин, шефът на Питърсън, от времето, когато беше в Института по астрономия. Свързах се с него по телефона. Обеща ми скоро да се обади.

Ренфрю просия и за миг загуби вида си на малко нервен домакин.

– Защо не допием напитките си навън на терасата? Вечерта е чудесна, доста е топло и още не се е стъмнило.

Марджъри отвори френските прозорци и постепенно успя да подкара гостите си навън, където семейство Маркъм оправда надеждите й и възкликна при вида на градината. Силният аромат на орлови нокти от живия плет се донасяше до тях. Когато пресякоха терасата, по чакъла захрущяха стъпки.

– Калифорния се справя добре, разбирам? – попита Джеймс и Марджъри, заслушана също в разговора на другите, долови част от отговора на Грег Маркъм:

– Губернаторът държи Кемп Дейвид отворен… Останалите от нас… в момента съм на половин заплата. Единствената причина да получа дори това беше профсъюзът… опора… сега професорите се съюзяват с чиновниците… проклетите студенти искат търговски курсове… – Когато отново погледна към тях, разговорът беше приклкючил.

Грег се отдели от групата и с мрачно лице се насочи към края на двора. Марджъри го последва.

– Нямах представа, че положението е толкова лошо – каза тя.

– Така е навсякъде – с примирен, равнодушен тон отвърна ученият.

– Е – рече Марджъри, като вложи весела, жизнерадостна нотка в гласа си, – всички ние тук се надяваме, че нещата скоро ще се оправят и че лабораториите отново ще бъдат отворени. Колегите са доста оптимистични, че…

– Ако желанията бяха коне, просяците щяха да са жокеи – кисело я прекъсна той. После, като погледна към нея, сякаш се отърси от меланхолията си. – Или пък, ако конете бяха злонравни, жокеите щяха да просят. – Той се усмихна. – Обичам играта на думи, а вие?

Точно този неочакван, щуращ се начин на мислене Марджъри свързваше с учените, които се занимаваха с теория. Трудно можеха да бъдат разбрани, естествено, но бяха по-интересни от практиците-експериментатори като нейния Джон. Тя му се усмихна в отговор.

– Годината, която прекарвате тук, в Кеймбридж, сигурно ви е откъснала от финансовите притеснения?

– Хм. Да, предполагам, че е по-добре да живееш тук, в нечие чуждо минало, отколкото в твоето собствено. Мястото е чудесно и спокойно можеш да забравиш външния свят. Наслаждавам се на свободното от лекции време.

– Във вашата абаносова кула? Това е град на кулите на мечтите, както, струва ми се, се казваше в стихотворението.

– Оксфорд е градът на кулите на мечтите – поправи я той. – Мечтите в Кеймбридж по-скоро те карат да се потиш.

– От научни амбиции ли?

Той сбърчи лице.

– Опитът показва, че след четирийсетгодишна възраст човек не постига първокласни резултати. В повечето случаи не е така, разбира се. Много велики открития са били направени на преклонна възраст. Но общо взето, да, просто усещаш, че способностите ти се изплъзват. Предполагам, че е така и при композиторите. Когато си млад, идеите ти извират отвсякъде, а… а когато си по-стар, ставаш по-улегнал.

– Тези съобщения във времето, с които се занимавате с Джон, сигурно изглеждат вълнуващи. В това има огромни възможности.

Грег просия.

– Да, действително има шанс. Ето ти горещ проблем и наоколо няма никой, освен мен, който да се рови в него. Ако не бяха затворили повечето от катедрите по приложна математика и теоретична физика, щеше да е пълно с умни младежи.

Марджъри продължи да се отдалечава от останалите гости към влажните зелени гъсталаци, които образуваха градината й.

– Исках да питам някой, който знае – започна тя с нотка на неувереност, – какво точно е този тахион на Джон. Искам да кажа, той ми го обясни, но се страхувам, че образованието ми по история на изкуството не ми помогна особено да го разбера.

Грег замислено сключи ръце зад гърба си и се втренчи нагоре в небето. Марджъри забеляза в него още една внезапна промяна – изражението на лицето му стана разсеяно, сякаш се взираше в някаква упорита вътрешна загадка. Той продължаваше да гледа, като че ли не осъзнаваше неловко проточилото се мълчание. В небето тя видя някакъв самолет, който описваше дъга, а зелената му опашка леко потрепваше. Изпита странно неспокойно чувство. Самолетът оставяше димна следа като студено сребро върху тъмносивото небе.

– Според мен, най-трудното е да се открие – започна Грег, сякаш мислено съчиняваше статия, – защо свръхсветлинната скорост на частиците трябва да е свързана с времето.

– Да, точно така. Джон винаги говори за това – най-различни неща за приемници и фокусиране.

– Късогледството на човек, който трябва да накара проклетото нещо наистина да заработи. Разбираемо е. Добре, вижте, нали си спомняте какво е доказал преди век Айнщайн – че светлината е своего рода граница на скоростта?

– Да.

– Е, безумното популярно обяснение на относителността е… – тук той вдигна вежди, сякаш за да затвори в очевидни, презрителни кавички следващата фраза, – че „всичко е относително“. Безсмислено твърдение, разбира се. По-сполучливият съкратен вариант гласи, че във вселената няма привилегировани наблюдатели.

– Дори физиците ли не са привилегировани?

Грег се усмихна на шегата.

– Особено физиците, тъй като ние знаем какво става. Въпросът е, че Айнщайн е доказал, че двама души, които се движат един спрямо друг, не могат да се съгласят дали две събития се случват по едно и също време. Това се дължи на факта, че светлината стига от събитията до двамата за ограничено време и че времето е различно за всеки човек. Мога да ви покажа няколко прости формули…

– О, недейте, наистина – засмя се тя.

– Съгласен. В края на краищата, това е парти. Въпросът е, че тук съпругът ви се е натъкнал на някаква едра риба. Експериментът му с тахионите в известен смисъл прави крачка напред от идеите на Айнщайн. Откритието, че частиците се движат по-бързо от светлината, означава, че онези двама движещи се наблюдатели няма да се съгласят кое събитие се е случило първо. Точно затова се обърква чувството за време.

– Но естествено, трудността е само при свързването. Проблем с тахионовите лъчи и така нататък.

– Не, напълно грешите. Въпросът е фундаментален. Вижте, „светлинната бариера“, както е била наречена, ни е държала във вселена с объркано чувство за едновременност. Но поне сме можели да кажем в каква посока тече времето! Сега не сме в състояние да сторим дори това.

– А като използваме тези частици? – колебливо попита Марджъри.

– Да. Според нас, те рядко се срещат в природата, затова преди това не сме виждали ефектите от тях. Но сега…

– Няма ли да е по-вълнуващо да построим тахионов космически кораб? Да пътуваме сред звездите?

Той яростно поклати глава.

– В никакъв случай. Единственото, което прави Джон, са потоци от частици, а не твърди предмети. При това как ще се качите на космически кораб, който минава покрай вас по-бързо от светлината? Идеята е безсмислена. Не, действителното значение тук са сигналите, цял нов клон от физиката. И аз… аз имам късмета да работя върху това.

Марджъри инстинктивно протегна длан и го потупа по ръката в изблик на беззвучна радост при последното изречение. Беше приятно да види човек, изцяло потънал в нещо извън самия него, особено в последно време. При Джон бе същото, разбира се, но някакси по-различно. Неговите емоции се заглушаваха в манията му по уредите и в някакво вътрешно вълнение, едва ли не непокорен гняв към вселената задето крие своите тайни. Навярно тук бе разликата между това само да мислиш за експерименти като Грег и наистина да трябва да ги правиш. Сигурно, когато ръцете ти са изцапани, е по-трудно да вярваш в суровата математическа красота.

Към тях приближи Джеймс.

– Грег, имаш ли някаква информация за политическите настроения във Вашингтон? Чудех се…

Марджъри разбра, че мигът между нея и Грег е приключил, и се отдалечи, като оглеждаше геометрията на гостите си. Джеймс и Грег потънаха в политически разговор. Грег незабавно превключи темата. Двамата бързо обсъдиха постоянните стачки и Профсъюзният съвет отнесе по-голямата част от вината. Джеймс попита кога американското правителство може отново да открие стоковата борса. Джон неловко се мотаеше наоколо. Колко странно, помисли си Марджъри, един мъж да е толкова неспокоен в собствения си дом. По набръчканото му чело тя разбираше, че съпругът й се колебае дали да се присъедини към двамата мъже. Той не знаеше нищо за стоковата борса и я презираше като форма на хазарт. Марджъри въздъхна и се смили над него.

– Джон, ела и ми помогни, моля те. Отивам да подредя първото блюдо на масата.

Той с облекчение се обърна и я последва в къщата. Тя провери нашарения сив пастет и сложи в чиниите спирали от моркови и маруля от зеленчуковата си градина. Джон й помогна да нареди парчетата масло и филийките домашно изпечен хляб, после предпазливо отвори няколко бутилки от домашното й вино.

Марджъри тръгна сред групичките разговарящи хора и с весели подканващи подвиквания ги подбра към масата. Чувстваше се съвсем като овчарско куче – вървеше отзад и подтикваше онези, които бяха стигнали до някакъв интересен въпрос и бяха престанали да се движат към къщата. На масата, украсена с цветя от градината и с индивидуални свещи, изкусно завити в салфетките, се разнесоха тихи одобрителни възклицания. Марджъри нареди гостите на местата им – Джан до Джеймс, тъй като изглежда се разбираха добре. Грег седна до Хедър, която като че ли бе малко нервна от това.

– Марджъри, ти си истинско чудо – заяви Хедър. – Този пастет е великолепен. И това е домашен хляб, нали? Как си успяла да се справиш с режима на електричеството и всичко останало?

– За Бога, да. Не е ли ужасно? – възкликна Грег. – Имам предвид режима на електричеството – бързо прибави той. – Пастетът е отличен. И хлябът е чудесен. Но да имаш електричество само по четири часа дневно – невероятно. Не знам как живеете така, хора. – И разговорът се разпадна в многобройни обяснения: „Това е експериментална мярка, нали разбирате?“… „мислите ли, че ще продължи дълго?“… „прекалено много несправедливости“… „фабриките получават електричество, разбира се“… „непостоянно работно време“… „страдат само стари нещастници като нас“… „бедните не ги е грижа, нали?“… „щом могат да отворят консерва боб и шише бира“… „богатите, които имат всички онези електрически джунджурии, дето“… „затова режимът ще бъде отменен“… „просто върша всичко едновременно – прането, чистенето и… между десет и дванайсет и вечерно време“… „следващия месец ще стане още по-зле, когато часовете отново се променят“… „в Източна Англия ще е както сега в централните райони: от дванайсет до два и от осем до десет“…

– Кога режимът в Източна Англия отново ще стане от шест до осем? – попита Джон. – Така поне е удобно човек да покани гости на вечеря.

– Чак през ноември – отвърна Марджъри. – Месецът на коронацията.

– А, да – промърмори Грег. – Танци в усойния мрак.

– Е, могат да направят изключение – рече Хедър, донякъде уплашена от ироничния тон на Грег.

– Как?

– Като оставят електричеството. Така всички хора в страната ще могат да я гледат.

– Да – съгласи се Марджъри. – Няма да се наложи Лондон да отпуска извънредно електричество. Само си помислете, една коронация е съвсем екологична.

– Като казвате „екологична“, имате предвид „добродетелна“, нали? – попита Грег.

– Ами-и… – проточи думата Марджъри, докато се опитваше да прецени какво иска да каже Грег. – Зная, че се изразих неправилно, но всъщност при коронациите винаги използват карети с конски впрягове и черквата ще бъде осветена от свещи. Пък и няма да им трябва каквото и да е отопление – всички перове ще са в кожените си мантии.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю