Текст книги "Пейзажите на времето"

Автор книги: Грегъри Бенфорд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 31 страниц)

– Не зная какво е яла дамата, сър, но бих сметнал вашето…

– Е, аз пък знам. Определено приличаше достатъчно на това, което поръча приятелят ми тук, за да му стане неприятно.

Управителят леко тръсна глава в отговор на маниера на Питърсън. Потеше се и имаше припрян вид.

– Не разбирам защо подобната храна би трябвало да…

– Аз пък разбирам съвсем ясно. Жалко, че вие не можете.

– Страхувам се, че ще трябва да ви обвиним…

– Чел ли сте последните директиви на Министерството на вътрешните работи за вносните храни? Аз съм взел участие в написването им. – Питърсън втренчено изгледа управителя. – Предполагам, че купувате голяма част от вносното си месо от местен доставчик, нали?

– Ами, разбира се, но…

– Тогава навярно знаете, че има строги ограничения за периода на съхраняването му преди да го използвате?

– Да, убеден съм… – започна управителят, но се разколеба, когато забеляза изражението на Питърсън. – Е, всъщност напоследък не чета много онези разпоредби, защото…

– Струва ми се, че ще трябва да бъда по-внимателен в бъдеще.

– Не съм сигурен дали дамата наистина е яла някакво вносно месо, или…

– Ако бях на ваше място, щях да проверя.

Мъжът рязко загуби военната си стойка. Питърсън уверено го погледна.

– Е, мисля, че можем да забравим за недоразумението, сър, в светлината на…

– Наистина – кимна Питърсън в знак, че е свободен да си върви. После се обърна към Маркъм. – Все още не сте ми дообяснил онова нещо за дядото. Щом тахионите могат да пренесат съобщение в миналото, как избягвате парадоксите? – Питърсън не спомена, че е обсъждал въпроса с Пол Дейвис в Кралския колеж, но не е разбрал нищо. Той изобщо не беше сигурен, че в тези идеи има някакъв смисъл.

Маркъм сбърчи лице.

– Не е лесно за обяснение. За ключа са подозирали още преди десетилетия, но никой не го е разработил в конкретна физическа теория. Дори в първата статия на Уилър и Фейнман има едно изречение: „Необходимо е само описанието да е логически последователно“. С това са искали да кажат, че нашето чувство за потока на времето, който винаги се движи в една посока, е предубедено. Физичните уравнения не споделят нашите предразсъдъци – те са симетрични по отношение на времето. Единствения стандарт, който можем да използваме за даден експеримент, е дали той е логически последователен.

– Но това, че сте все още жив, дори след като сте пречукали собствения си дядо, определено не е логично. Че сте го убили преди той да направи баща ви, искам да кажа.

– Проблемът е, че сме свикнали да мислим за тези неща като че ли има някакъв превключвател само с две положения. Искам да кажа, че дядо ви или е мъртъв, или не е.

– Ами, това определено е вярно.

Маркъм поклати глава.

– Не винаги. Ами ако той е ранен, но се възстанови? После, ако излезе от болницата навреме, той може да се запознае с баба ви. Зависи от вашата цел.

– Не разбирам…

– Мислете за пращането на съобщения, вместо за трепането на дядовци. Всички смятат, че приемникът – там, в миналото – може да е свързан, да речем, с превключвател. Ако се получи сигнал от бъдещето, превключвателят е програмиран да изключи предавателя – преди сигналът да бъде пратен. Ето го парадоксът.

– Точно така. – Питърсън се наведе напред, заинтригуван, въпреки съмненията си. Харесваше му нещо в начина, по който учените установяваха проблемите като спретнати, малки, мислени експерименти и създаваха един чист и сигурен свят. Социалните въпроси винаги бяха по-заплетени и не така удовлетворяващи. Навярно затова рядко биваха решавани.

– Проблемът е, че не съществува превключвател, който да е с две положения – включено и изключено, – без нищо друго по средата.

– Хайде, хайде. Ами копчето, което натискам, за да запаля осветлението?

– Добре, значи вие го натискате. Но има период, през който копчето е по средата, нито е включено, нито е изключено.

– Мога да направя този период съвсем кратък.

– Естествено, но не сте в състояние да го сведете до нула. А освен това, за да накарате превключвателя да премине от изключено във включено положение, трябва да осъществите известен натиск. Всъщност, възможно е да натиснете копчето достатъчно, само за да застане по средата. Опитайте. Сигурно ви се случва понякога. Копчето остава в равновесно положение по средата.

– Добре, съгласен съм – нетърпеливо отвърна Питърсън. – Но каква е връзката с тахионите? Искам да кажа, какво е новото във всичко това?

– Новото е в разглеждането на тези събития – пращане и получаване на сигнал – като свързани във верига, в затворен цикъл. Да речем, пращаме в миналото инструкцията „Изключете предавателя“. Помислете за превключвателя, който преминава в положението „изключено“. Това събитие е като вълна, движеща се от миналото към бъдещето. Предавателят от „включен“ става „изключен“. Сега онази – е, нека я наречем „информационна вълна“ – се движи напред във времето. Така че първият сигнал не се получава.

– Точно така. Парадокс.

Маркъм се усмихна и вдигна показалец. Разговорът му доставяше удоволствие.

– Почакайте! Помислете за всички тези времена, които са в своего рода затворена верига. В нея причината и следствието не означават нищо. Те са само събития. Когато превключвателят преминава към „изключено“, информацията се разпространява напред в бъдещето. Мислете за нея като за предавател, който става все по-слаб, колкото повече ключът приближава до положението „изключено“. После и тахионовият лъч, който предавателят излъчва, става по-слаб.

– О! – изведнъж разбра за какво става дума Питърсън. – Значи приемникът на свой ред получава по-слаб сигнал от бъдещето. Върху превключвателя не се осъществява толкова силен натиск, защото пратеният назад във времето сигнал е по-слаб. Тъй че той не се движи толкова бързо към положението „изключено“.

– Точно така. Колкото по-близо е до „изключено“, толкова по-бавно се движи той. Напред към бъдещето пътува информационна вълна и – като отражение – тахионовият лъч се връща в миналото.

– И каква е целта на експеримента в такъв случай?

– Е, да предположим, че превключвателят стига близо до положението „изключено“ и тахионовият лъч отслабва. Превключвателят не извървява целия път до „изключено“ и – като копчето за лампата – започва да се връща към „включено“. Но колкото е по-близо дотам, толкова по-силен става предавателят в бъдещето.

– И тахионовият лъч се усилва – довърши вместо него Питърсън. – Това на свой ред отблъсква превключвателя от „включено“ към „изключено“. Превключвателят увисва по средата.

Маркъм се наведе напред и пресуши халбата си. Загарът му беше отслабнал от бледата кеймбриджска зима, а лицето му бе набръчкано в иронична усмивка.

– И продължава да се колебае някъде по средата.

– Край на парадокса.

– Ами… – Маркъм едва забележимо сви рамене. – Логични противоречия няма, да. Но все още не знаем в действителност какво означава онова междинно, висящо положение. То обаче не допуска съществуването на парадокси. Може да се обясни с много подробности от квантовата механика, но не съм сигурен до какво ще доведе един истински експеримент.

– Защо?

Маркъм отново сви рамене.

– Досега не са провеждани експерименти. Ренфрю или не е имал време за това, или пък пари.

Питърсън пренебрегна намека, а може би просто му се беше сторило? За работата в тези области очевидно нямаше да има достатъчно средства в продължение на години. Маркъм просто излагаше факт. Администраторът трябваше да си напомни, че учените са свикнали да представят нещата такива, каквито са, без да преценяват какво ще е въздействието от думите им. За да промени темата, Питърсън попита:

– Този ефект на висенето по средата няма ли да ви попречи да пратите съобщение назад до 1963 г.?

– Вижте, въпросът тук е, че нашето разграничаване на причина и следствие е илюзорно. Онзи малък експеримент, който обсъждахме, е причинно-следствена верига – без начало и край. Точно това са имали предвид Уилър и Фейнман под необходимост описанието ни само да е логически последователно. Въвеждането на ред в събитията е нашата гледна точка. Странна човешка гледна точка, предполагам. Законите на физиката не се интересуват от нея. Това е новата ни концепция за времето – като група от напълно взаимосвързани събития, обединени от последователност. Ние смятаме, че се движим напред във времето, но това е само заблуда.

– Но нали знаем, че нещата се случват сега, а не в миналото или бъдещето?

– Кога е това „сега“? Като казвате, че „сега“ означава „в този момент“, вие се въртите в кръг. Въпросът е как ще измерите скоростта на придвижване от един момент до следващия? Отговорът е, че не можете да го направите. Каква е скоростта на преминаването на времето?

– Ами… – Питърсън замълча и се замисли.

– Как може да се движи времето? Скоростта е една секунда в секунда! Във физиката не съществува възможна координатна система, от която да сте в състояние да измерите минаващото време. Значи такова няма. Времето е замръзнало, що се отнася до вселената.

– Тогава… – Питърсън вдигна показалец, за да прикрие объркването си и се намръщи. Управителят на ресторанта се появи сякаш отникъде.

– Да, сър? – с изключителна любезност попита той.

– А, още две бири.

– Да, сър. – Човекът се втурна лично да изпълни поръчката. Питърсън се радваше на тази малка игра. Да предизвиква такава реакция почти без да проявява властта си беше негово старо забавление, но все още му доставяше удоволствие.

– Но въпреки това смятате – каза той, като отново се обърна към Маркъм, – че експериментът на Ренфрю има смисъл? Всички тези приказки за вериги и невъзможност да изключим превключвателя…

– Разбира се, че ще стане. – Маркъм пое чашата с тъмна бира. Управителят внимателно постави светлото пиво на Питърсън пред него и започна:

– Сър, искам да се изви…

Питърсън му махна да замълчи, изгарящ от нетърпение да чуе отговора на Маркъм.

– Всичко е наред – бързо отвърна той.

Маркъм наблюдаваше как управителят отстъпва назад.

– Много ефикасно. Учат ли ви на това в добрите училища?

Питърсън се усмихна.

– Разбира се. Първо изнасят лекция, после има практически занятия в луксозни ресторанти. Трябва да овладеете съвършено движението с китката.

Маркъм вдигна чашата си. След мълчаливия тост, той продължи:

– И така, за Ренфрю. Онова, което Уилър и Фейнман не са забелязали, е, че ако пратите в миналото съобщение, което няма нищо общо с изключване на предавателя, проблем няма. Да речем, че искам да заложа на конни надбягвания. Решавам да пратя резултатите от състезанието назад във времето на свой приятел. Правя го. В миналото приятелят ми залага и печели. Това не променя резултата от надбягването. После приятелят ми ми дава част от печалбата. Това, че ми дава пари, няма да ми попречи да пратя информацията – всъщност, мога лесно да направя така, че да взема парите след като съм пратил съобщението.

– И няма парадокс.

– Правилно. Така че вие можете да променяте миналото, стига само да не се мъчите да предизвиквате парадокс. Ако се опитате да го направите, експериментът увисва в междинно положение.

Питърсън се намръщи.

– Но какво ще стане тогава? Искам да кажа, на какво ще заприлича светът, ако сте в състояние да го променяте?

Маркъм тихо отвърна:

– Никой не знае. Никой никога не се е опитвал.

– Досега не е имало тахионови предаватели.

– Пък и не е имало причина да се мъчим да се свържем с миналото.

– Ще го кажа направо. По какъв начин Ренфрю ще избегне парадокса? Ако им прати много информация, те ще решат проблема и той няма да има причина да прати съобщението.

– Това е номерът. Или ще избегнеш парадокса, или превключвателят ще застане по средата. Затова Ренфрю ще прати малко жизненоважна информация – достатъчно, за да започнат проучвания, но недостатъчно, за да решат напълно проблема.

– Но какво ще стане с нас? Ще се промени ли светът около нас?

Маркъм прехапа долната си устна.

– Така ми се струва. Ще се окажем в друго обкръжение. Проблемът ще се ограничи, океаните няма да бъдат толкова силно замърсени.

– Но какво ще е нашето положение? Искам да кажа, нали сега седим тук и знаем за проблема с океаните.

– Нима? Сигурни ли сме, че не е резултат от експеримента, който ще извършим? Тоест, ако Ренфрю не съществуваше и не му беше дошла наум тази идея, може би положението ни щеше да е по-лошо. Проблемът с причинно-следствените вериги е, че не се вместват в представата ни за времето. Но помислете си пак за онзи увиснал в междинно положение превключвател.

Питърсън разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.

– Трудно ми е.

– Все едно да завържеш времето на възли – съгласи се Маркъм. – Това, което ви обясних, е интерпретация на математически изчисления. Ние знаем, че тахионите са действителни, но не разбираме значението им.

Питърсън огледа заведението, вече почти пусто.

– Странно е да се мисли за това като за резултат от все още неизвършените ни дела. Че всичко е преплетено едно в друго. – Той премигна, замислен за предишни случаи, когато се бе хранил в заведението. – Онази печка с въглища – откога е тук?

– От години, предполагам. Изглежда е някаква запазена марка. Държи топло през зимата и е по-евтина от газта или електричеството. Освен това могат да готвят по всяко време на деня, а не само когато по режим има ток. Пък и клиентите имат какво да гледат, докато чакат поръчките си.

– Да, въглищата са перспективата за стара Англия – промърмори Питърсън, очевидно повече на себе си, от колкото на Маркъм. – Обаче не е удобно.

– Кога сте следвали тук?

– През 70-те. Не съм се връщал много често.

– Много ли са се променили нещата?

Питърсън замислено се усмихна.

– Смея да заявя, че моите стаи не са се променили особено. Живописната гледка към реката и мухлясването на всичките ми дрехи от влагата… – Той се отърси от носталгичното си настроение. – Скоро трябва да се връщам в Лондон.

Пробиха си път през студентите до вратата и излязоха на улицата. Лъчите на юнското слънце ги заслепиха след мрачната атмосфера на кръчмата. Те спряха за миг на тесния тротоар и запремигваха. Минувачите слизаха на улицата, за да ги заобиколят, а велосипедистите свиваха покрай тях с остър звън. Двамата тръгнаха наляво към „Кингс Пърейд“. На ъгъла срещу черквата спряха, за да погледнат витрините на книжарницата „Боус & Боус“.

– Имате ли нещо против да вляза за малко? – попита Питърсън. – Искам да потърся нещо.

– Моля. Аз също ще дойда. Маниак съм на тема книжарници и никога не ги подминавам.

Книжарницата „Боус & Боус“ беше почти толкова претъпкана, колкото и преди това кръчмата, но посетителите разговаряха тихо. Двамата предпазливо се движеха между групичките студенти в черни тоги и пирамидите от изложени книги. Питърсън посочи една не толкова централна маса в дъното на магазина.

– Виждали ли сте това? – попита той, като взе един том и го подаде на Маркъм.

– Книгата на Холдрън ли? Не, още не съм я чел, но разговарях за нея с него. Добра ли е? – Маркъм погледна заглавието, отпечатано с червено върху черната корица: „География на бедствието: геополитика на човешкото измиране“ от Джон Холдрън. Долу вдясно имаше малка репродукция на средновековна гравюра, изобразяваща ухилен скелет с коса. Ученият я запрелиства, спря на едно място и се зачете. – Вижте тук – каза той и подаде книгата на Питърсън. Другият хвърли поглед на таблицата и кимна.

Таблица на смъртността

1984–96	Ява	8 750 000
1986	Малави	2 300 000
1987	Филипини	1 600 000
1987-досега	Конго	3 700 000
1989-досега	Индия	68 000 000
1990-досега	Колумбия, Еквадор, Хондурас	1 600 000
1991-досега	Доминиканска република	750 000
1991-досега	Египет, Пакистан	3 800 000
1993-досега	Югоизточна Азия	113 500 000

Маркъм тихо подсвирна.

– Точна ли е?

– О, да. Стойностите даже може да са по-големи.

Питърсън се насочи към дъното на магазина. Едно момиче, седнало на високо столче, попълваше колона от цифри в счетоводната книга. Русата й коса висеше напред и скриваше лицето й. Питърсън скришом я огледа, докато прелистваше някакви книги пред себе си. Чудесни крака. Модерно облечена в онзи претрупан с волани селски стил, който не му харесваше. Синьо шалче, изящно завързано на шията й. Сега беше слаба, но това сигурно нямаше да продължи още много години. Изглеждаше на около деветнайсет. Сякаш усетило погледа му, момичето вдигна очи право към него. Той продължи да я зяпа. Да, деветнайсетгодишна, много красива и съзнава това. Тя се изхлузи от столчето и като притисна сякаш за защита книгата до гърдите си, се приближи към него.

– Мога ли да ви помогна с нещо?

– Не зная – с лека усмивка отвърна той. – Вероятно. Ще ви съобщя, ако можете.

Момичето прие това за фриволна увертюра и реагира с опитност, която сигурно, помисли си Питърсън, беше усвоена с местните момчета. Тя се извърна от него, хвърли поглед назад през рамо и дрезгаво отвърна:

– Е, съобщете ми. – После продължително го изгледа под миглите си, нахално му се ухили и наперено се насочи към предната част на книжарницата. Питърсън се развесели. Отначало наистина си бе помислил, че девойчето кокетира сериозно, което щеше да е смешно, ако не беше толкова красива. Усмивката й му показа, че тя се шегува. Питърсън внезапно се почувства в отлично настроение и почти веднага откри книгата, която търсеше.

Той я взе и тръгна да търси Маркъм. Момичето разговаряше с две свои приятелки, застанало с гръб към него. Събеседничките й се смееха и го зяпаха. Очевидно й казаха, че ги наблюдава, защото тя се обърна и го погледна. Наистина беше изключително красива. Питърсън взе внезапно решение. Маркъм прехвърляше научната фантастика.

– Имам няколко задачи – каза му Питърсън. – Защо не тръгнете пръв и не кажете на Ренфрю, че ще пристигна след половин час?

– Добре, чудесно – отвърна ученият. Питърсън го наблюдаваше, докато излезе през вратата с атлетична стъпка и изчезна в уличката зад сградата, известна като „Училищата“.

После отново потърси момичето, което в момента обслужваше друг клиент, студент. Питърсън я наблюдаваше как изпълнява друг усвоен трик – бе се навела напред повече от необходимото, за да прочете някаква разписка, съвсем достатъчно, че студентът да може да погледне в деколтето й. После се изправи и съвсем безцеремонно го зяпна, докато му подаваше книгата в бяла хартиена торбичка. Студентът излезе с объркано изражение на лицето. Питърсън улови погледа й и вдигна в ръка книгата. Тя затвори касовия си регистър и се приближи.

– Да? – попита момичето. – Решихте ли вече?

– Така ми се струва. Ще взема тази книга. А може би ще сте в състояние да ми помогнете и с нещо друго. Живеете в Кеймбридж, нали?

– Да. Вие не живеете ли тук?

– Не, от Лондон съм. Представител съм на Съвета. – Той незабавно се презря за думите си. Все едно да стреляш по заек с топ. Никаква изтънченост. Така или иначе, сега цялото й внимание беше насочено към него, тъй че спокойно можеше да се възползва. – Чудех се дали бихте ми препоръчали някакъв добър ресторант?

– Ами, например „Синият глиган“. Има и един френски ресторант в Грантчестър, който се предполага, че е добър – „Le Marquis“. И един нов, италиански – „Il Pavone“.

– Ходили ли сте в някой от тях?

– Ами, не… – Тя леко се изчерви и Питърсън разбра, че съжалява, задето се е изложила. Той отлично съзнаваше, че момичето посочва трите най-скъпи ресторанта. Не беше споменала неговото любимо заведение – то не бе толкова ефектно и скъпо, но предлагаше отлична храна.

– Ако трябваше да избирате, къде щяхте да отидете?

– О, в „Le Marquis“. Изглежда чудесно място.

– Следващия път, когато намина от Лондон и ако не сте заета, ще приема за огромна услуга, ако обядвате с мен. – Той интимно й се усмихна. – Доста е тъпо да пътуваш сам, да се храниш сам.

– Наистина ли? – задъха се тя. – О, искам да кажа… – Момичето усилено се мъчеше да потисне триумфалното си възклицание. – Да, с най-голямо удоволствие.

– Чудесно. Ако е възможно да получа телефонния ви номер… – Тя се поколеба и Питърсън предположи, че няма телефон. – Или ако предпочитате, просто мога да намина покрай магазина преди това.

– О, да, така ще е най-добре – отвърна тя, като се вкопчи в благоприятната възможност.

– Ще очаквам този момент с нетърпение.

Заедно отидоха до касата в предната част на магазина, където той плати книгата си. Когато напусна „Боус & Боус“, Питърсън сви покрай ъгъла към Маркет Скуеър. През страничната витрина на книжарницата можеше да види, че момичето разговаря с двете си приятелки. „Е, стана съвсем лесно – помисли си той. – Мили Боже, та аз дори не разбрах как се казва.“

Питърсън пресече площада и тръгна по Пети Къри с шумната му навалица от купувачи, излизащи от „Крайстс“ в другия му край. През отворената му порта се виждаше зелената морава във вътрешния двор, а зад нея – ярките багри на цветна леха на фона на сивата стена на Главния вход. На вратата седеше портиер и четеше вестник. Група студенти стояха и разглеждаха списъците на таблото за обяви. Питърсън продължи напред и сви в Хобсънс али. Накрая намери мястото, което търсеше:

Фостър и Джаг, търговци на въглища