Текст книги "Пейзажите на времето"

46.

28 октомври 1974 г.

Вървеше от хотела си по Кънектикът авеню. Приемът щял да е с шведска маса, пишеше в писмото, така че Гордън спа до единайсет. Отдавна беше научил, че за кратките пътувания на Изток бе най-добре да не се отпуска пред мита за часовите пояси и да се придържа към западния си режим. Така или иначе, това неизменно съответстваше на изискванията към посетителите от други градове, тъй като такива случаи бяха извинения за пикантни излишества в скъпи ресторанти, следвани от сериозни откровения над няколко чаши кафе („сега, след като сме далеч от службата, мога да говоря откровено“), а после от допълзяване до леглото в късна нощ. Ставането в десет часа на следващата сутрин рядко му пречеше да стигне до ННФ или АЕЦ преди самите шефове, просто защото не закусваше.

Той мина през градския зоопарк – повече или по-малко му беше на път. Проследяваха го жълти кучешки очи, замислени за последствията в случай, че решетките ненадейно изчезнаха. Шимпанзета се люлееха като махало в безкрайния цикъл на тясната си вселена. Естественият свят тук бе свит в малко пространство сред далечни клаксони и надвиснали, квадратни профили на мрачни кафяви тухли. Гордън усещаше студената и влажна пълнота на вятъра, проправил си път нагоре от Потомак. Той приветстваше повея на сезоните, препинателни знаци в прекалено дългите изречения на месеците, истинско облекчение от калифорнийската монотонност.

За пръв път бе дошъл идвал тук с майка си и баща си. Сега онази туристическа орбита представляваше мъгляви спомени от ъгълчето на неговия предпубертет, онзи период от живота, който смяташе за златна възраст на всеки човек. Помнеше благоговението, което изпита пред гладкия бял блясък на паметника на Вашингтон и Белия дом. В продължение на години след това беше убеден, че когато в прогимназията пееха „Америка“ и повтаряха рефрена за алабастрови величия, се подразбираха точно тези тържествени монументи. „Нашата страна всъщност започва от Вашингтон“ – бе казала майка му, без да забравя да допълни педагогичното „федерален окръг Колумбия“, така че синът й никога да не го бърка с щата. И Гордън, влачен по предварително определения списък от исторически светини, видя какво има предвид тя. Зад френския облик на градския център лежеше селски парк, земя, която дъхаше на Джеферсън и обточени с дървета булеварди. Оттогава Вашингтон винаги си остана за него вход към огромна република, в която посевите никнеха под англосаксонско слънце. Там синеоки, русокоси хора караха жълти спортни коли, които оставяха зад себе си облаци прах, докато прелитаха от един провинциален панаир на друг, където жените печелеха награди за ягодови компоти, мъжете пиеха водниста бира и целуваха момичета, всички еднакво стремящи се да приличат на Дорис Дей. Беше гледал нагоре към „Духът на св. Луис“, които висеше като парализирана нощна пеперуда в Смитсъновия институт и се чудеше как един такъв град – „без нито един добър колеж“, беше изсумтяла майка му – може да размахва криле и да се издига толкова нависоко.

Гордън пъхна ръце в джобовете си, за да ги стопли и продължи да върви. Ъгълчетата на устата му весело се извиваха нагоре. Бе научил много за огромната страна извън Вашингтон, най-вече от Пени. Търканията помежду им се бяха изгладили след събитията от 1963 г. и двамата отново бяха открили онази настойчива химия, която отначало ги беше привлякла във взаимосвързаните им орбити, кръгове с център точно по средата между двамата. Нещото между тях не бе геометрична точка, а по-скоро малко слънце, разпалващо помежду им страст, която Гордън смяташе за по-дълбока от всичко, случило му се дотогава. Ожениха се в края на 1964 г. Баща й, съвсем обикновеният Джак, настоя на голяма сватба, блестяща и пропита с шампанско. Пени носеше традиционната бяла рокля. Всеки път, когато някой го споменеше, тя дяволито свеждаше поглед. Онази зима беше дошла с него във Вашингтон на първото му голямо представяне пред ННФ с искане за негова собствена стипендия. Разговорите протекоха добре и Пени се влюби в Националната галерия, където ходеше всеки ден, за да гледа картините на Вермеер. Ядяха в рибни ресторанти, заедно със светила от ННФ и се разхождаха надолу от купола на Конгреса към паметника на Линкълн. Тогава не им пречеше студената, хапеща влага, тя съответстваше на сценария. Струваше им се, че всичко съответства на всичко останало.

Гордън погледна адреса и откри, че му остава още една пресечка. Контрастите на Вашингтон винаги го бяха занимавали. Тази оживена улица имаше свое собствено достойнство, макар да я пресичаха по-тесни булеварди с малки магазинчета, разпадащи се къщи и ъглови бакалници. По праговете се облягаха чернокожи старци, чиито големи кафяви очи наблюдаваха поддържаната от данъците суетня. Гордън махна на един от тях и когато зави зад ъгъла, попадна в огромен двор. Той притежаваше суровия френски класически правителствен стил от 50-те години, с конични кипариси, застанали като часовои на категорично отсечените ъгли. Оформените храсти волю-неволю насочваха погледа към безпощадни перспективи.

Е, помисли си Гордън, грубовата и надута архитектура или не, това е положението. Той се наклони назад на пети, за да погледне сградата. Гранитна фасада водеше нагоре към ласкаво небе. Гордън извади ръце от джобовете и отметна кичурите от очите си. Косата му вече предателски оредяваше на темето, знаеше го, сигурен признак, че плешивостта на баща му ще открие далечния си отклик, когато самият той прехвърлеше четирийсетте.

По пътя си вътре отвори една след друга три стъклени врати. Пространствата между тях изглежда служеха като херметични камери, запазващи сухата топлина в сградата. Отпред имаше маси с луксозни ленени покривки. В центъра на застланото с килим фоайе – групички мъже в официални костюми. Гордън излезе от последната херметична камера и попадна в приглушеното бръмчене на разговорите. Плътни завеси поглъщаха звуците и придаваха на атмосферата погребална тържественост. Вляво – група секретарки. Една от тях се отдели и се приближи към него. Беше в дълга, кремава копринена дреха, която Гордън би приел за вечерна рокля, ако не бе едва пладне. Попита го за името му. Той бавно й отговори.

– А – отвърна тя, с разширени очи и отиде до една от масите. Върна се с табелка, не обичайната пластмаса, а здрава дървена рамка с твърд бял картон, на който с калиграфски букви беше написано името му. Момичето му я закачи. – Искаме гостите ни да изглеждат превъзходно днес – с разсеяна загриженост каза тя и изтупа въображаема прашинка от ръкава на сакото му. Гордън се разтопи от вниманието и й прости за опитното лустро. Във фоайето прииждаха още мъже, всички в костюми, повечето от които в характерния бюрократски черен цвят. Секретарките ги посрещаха с дъжд от табелки – пластмасови, забеляза той, – номера на местата и пропуски. В един от ъглите някаква жена, която изглежда им бе началник, помагаше на слаб, белокос мъж да свали огромното си, тежко палто. Движенията му бяха деликатни и неуверени и Гордън разпозна в него Джулс Чардамън, ядреният физик, открил някаква частица и получил за този си труд Нобелова награда. „Смятах го за починал“ – помисли си той.

– Гордън! Снощи се опитвах да се свържа с теб – извика един оживен глас зад него.

Той се обърна, поколеба се и стисна ръката на Сол Шрифър.

– Пристигнах късно и излязох да се поразходя.

– В този град?

– Изглеждаше безопасен.

Сол поклати глава.

– Може би не нападат мечтатели.

– Навярно не изглеждам достатъчно преуспяващ. Сол блесна с известната си в цялата страна усмивка.

– Не, изглеждаш страхотно. Хей, как е жената? С теб ли е?

– А, добре е. Отиде на гости при родителите си, нали знаеш, да им покаже децата. Обаче самолетът й тръгва насам тази сутрин. – Той хвърли поглед към часовника си. – Скоро би трябвало да е тук.

– Хей, страхотно, ще се радвам да я видя отново. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

– Съжалявам, имаме други планове. – Гордън осъзна, че го е казал прекалено припряно и добави: – Може би утре. Колко време ще останеш тук?

– Трябва да тръгвам за Ню Йорк по обяд. Ще се видим следващия път, когато дойда на крайбрежието.

– Чудесно.

Сол несъзнателно присви устни, сякаш обмисляше как да започне следващото изречение.

– Нали знаеш, онези части от старите съобщения, които запази за себе си…

Гордън му отвърна с безизразно лице:

– Само имена, това е всичко. За пред публиката казвам, че са били заглушени от шума. Което отчасти е вярно.

– Да. – Сол се загледа в лицето му. – Виж, след цялото това време ми се струва… виж, това ще хвърли наистина интересна допълнителна светлина върху целия въпрос.

– Не. Стига, Сол, вече сме обсъждали тези неща.

– Изминали са години. Не мога да разбера…

– Не съм сигурен, че имената са правилни. Една буква тук, друга там – ето че имаш грешни имена и хора.

– Но виж…

– Забрави го. Никога няма да публикувам частите, в които не съм сигурен. – Гордън се усмихна, за да смекчи думите си. Имаше и други причини, но не искаше да навлиза в тях.

Сол добродушно сви рамене и докосна новоотгледаните си мустаци.

– Добре, добре. Просто си помислих, че бих могъл да опитам да те хвана в добро настроение. Как вървят експериментите?

– Все още си играем с чувствителността. Знаеш как е.

– Получавате ли някакви сигнали?

– Не мога да кажа. Шумът е невероятен.

Сол се намръщи.

– Там би трябвало да има нещо.

– О, има.

– Не, искам да кажа, освен онова, което получи през ’67 г. Мога да се обзаложа, че си беше чисто съобщение. Но не на код или език, който ни е известен.

– Вселената е доста голяма.

– Смяташ ли, че са били отдалече?

– Виж, имам само предположения. Но сигналът беше силен и точно насочен. Бяхме в състояние да докажем, че фактът, че продължи три дни и после прекъсна, се дължи на това, че Земята е пресякла някакъв тахионов лъч. Бих казал, че ние просто сме попаднали на пътя на нечия чужда комуникационна мрежа.

– Хм-м. – Сол се замисли над думите му. – Нали знаеш, само да можехме да сме сигурни, че онези съобщения, които не успяхме да разшифроваме, не са от земен предавател от далечното бъдеще…

Гордън се ухили. Сол вече беше едно от най-големите имена в науката, поне от гледна точка на масовата публика. Научно-популярните му публикации бяха в списъка на бестселърите, телевизионните му поредици се излъчваха в най-гледаното време.

– Искаш да кажеш, че бихме получили доказателство за съществуването на извънземна цивилизация – довърши вместо него Гордън.

– Естествено. Струва си да опитаме, нали?

– Може би.

Големите бронзови врати в края на фоайето се отвориха. Тълпата се затътри към залата, където щеше да е приемът. Гордън бе забелязал, че групите хора обикновено се движат сякаш в процес на бавна дифузия и тази тълпа не правеше изключение. Познаваше мнозина от гостите: Чет Манахън, специалист по методиката на твърдото агрегатно състояние, който винаги носеше жилетка с подходяща вратовръзка, знаеше пет езика и само пет минути след началото на запознанството се уверяваше, че и ти си го разбрал; Луиза Шварц, която противно на името си имаше блестящо бяла кожа и ум, каталогизиращ всичко в астрофизиката, включително повечето от нецензурните клюки; Джордж Маклин, червенолик и шумен, с мускулести рамене, който провеждаше експерименти, изследващи детайлите на инерцията в течен хелий; Дъглас Кар, цар на тълпите от студенти, който публикуваше по две статии месечно върху структурата на отделните твърди тела, което му даваше възможност да води лекции в слънчеви летни училища из Средиземноморието; Брайън Нантс, с неговата невероятна взривоопасна енергия, която в статиите му се превръщаше в изкусни, лаконични уравнения, лишени от коментари или спорове със съвременниците му, придружени от категорично презрително резюме; и още много други. Някои беше срещал случайно по конференции, с други бе водил разгорещени спорове на заседанията на АФД1111
  Американско физическо дружество. – Б.пр.


[Закрыть]. Повечето от останалите бяха просто мъгляви лица, които свързваше само с инициалите им под интересни статии. Беше ги срещал на сандвичи и бира преди да изнесе някой семинар или ги бе виждал да получават любезни аплодисменти след като са измърморили в микрофона предизвикателния си доклад на някое събрание. Сол се загуби сред тази тълпа по средата на разказа за плана си за търсене на извънземни с помощта на сигналите в тахионовия спектър. Гордън можел да направи тези наблюдения, нали, а Сол да се заеме с данните и да види какво означават.

Гордън се откопчи, като остави една скоростно разговаряща група специалисти по частиците да се вклини между него и Сол. Шведската маса беше пред него. Както бе типично за тях, учените не си губеха времето да се колебаят пред масата на самообслужване. Гордън си сложи говеждо върху хляб и се отдръпна с приличен сандвич. Когато го захапа, вкусът на хрян прочисти синусите му и напълни очите му със сълзи. Пуншът беше превъзходна смесица от шампанско и горчив портокалов сок.

Сега Шрифър беше заобиколен от полумесец одобрителни лица. Странно как напоследък известността завладяваше науката – появяването в шоуто на Джони Карсън даваше по-добри резултати в ННФ, отколкото публикуването на блестяща поредица от статии във „Физикъл Ривю“.

И все пак, в края на краищата всичко зависеше от вниманието на медиите, помисли си Гордън. В края на пресконференцията на Рамси и Хъсинджър той бе почувствал как притискащата горещина протича през него и се излива във въздуха. После, когато на 22 ноември гледаше Кронкайт мрачно да говори пред камерата, беше изпитал същото усещане. Това ли бе белегът за действително неизбежен парадокс? В онзи момент ли бъдещето се беше променило радикално? Нямаше начин да разбере, поне засега. Бе размишлявал над доклади за атмосферни феномени, за засичане на космически излъчвания, за радиошумове и променливи стойности на звездната светлина – и не откри нищо. Все още не бяха измислени уреди за измерване на ефекта. Гордън обаче чувстваше, че има субективно възприятие за момента, когато това се бе случило. Навярно защото беше прекалено близо до центъра на парадокса. Или защото вече бе предразположен, както би се изразила Пени, тоест, настроен да го усети? Може би никога нямаше да разбере.

Едно от минаващите покрай него лица му кимна.

– Какъв ден – официално каза Айзък Лейкин и продължи нататък. Гордън кимна. Забележката беше подходящо двусмислена. Лейкин бе станал директор в ННФ и ръководеше изследванията върху ядрения магнитен резонанс. Спорната област на Гордън, засичането на тахиони, се отнасяше към ресора на друг. Сега Лейкин беше известен най-вече със съавторството си в публикуваната във „Физикъл Ривю Летърс“ статия за „спонтанния резонанс“. Прехвърлената върху него слава го издигна до сегашния му пост – той бе от хората, които винаги изплуваха на повърхността.

Другият съавтор, Купър, също се справяше прилично. След като махна ефектите на спонтанен резонанс, докторската му дисертация беше минала гладко през комисията. Той с очевидно облекчение замина за Пенсилвания и там проучванията му върху спина на електроните му донесе университетско място. Сега безопасно работеше върху различни III-V съединения, за да определи транспортния им коефициент. Гордън го срещаше по конференции и понякога изпиваха заедно по чашка, съпътствана от предпазлив разговор.

Той подочу клюки за възстановяването на идеята за космическия кораб „Орион“ и за нови разработки на Дайсън. После, докато си взимаше втори сандвич и разговаряше с някакъв репортер, към него се приближи един специалист по физика на частиците. Искаше да обсъдят план за нов ускорител, който да е в състояние да произвежда поток от тахиони. Необходима била огромна енергия. Гордън любезно го слушаше. Когато на лицето му започваше да се изписва издайническа скептична усмивка, той насилваше устните си да се отпуснат в изражение на професорска замисленост. Специалистите по високоенергийна физика се опитваха да създадат тахиони, но повечето външни наблюдатели смятаха, че усилията им са преждевременни. Имаше нужда от по-съвършена теория. Гордън беше председателствал няколко конференции по въпроса и вече бе обръгнал относно новите предложения, които изискваха много пари. Физиците, които се занимаваха с частиците, бяха пристрастени към огромните си ускорители. Онзи, който разполагаше за работата си единствено с чук, разбираше, че всеки нов проблем се нуждае от гвоздей.

Гордън кимаше, гледаше умно, отпиваше от шампанското си и почти не говореше. Макар доказателствата за тахионите вече да бяха предостатъчни, те не се вписваха в стандартната текуща програма по физика. Бяха нещо повече от просто нов вид частици. Не можеха да се поставят на лавицата наред с мезоните, хипероните и каоните. С инстинкта на счетоводители, преди това тези физици бяха разложили света на удобна зоология. Другите, по-простите частици имаха само незначителни разлики. Те се вписваха във вселената като камъчета в чувал – запълваха го, но не променяха материята му. Тахионите бяха нещо друго. Те правеха възможни нови теории, със самото си съществуване разчистваха праха от космическите въпроси. В момента се работеше върху изводите.

Освен това обаче, стоеше въпросът за самите съобщения. Те бяха прекъснали през 1963 г., преди Цинс да успее да получи достатъчно стабилни потвърждения. Някои физици ги смятаха за истински. Други, винаги предпазливи към такива спорадично проявяващи се явления, мислеха, че трябва да са някаква случайна грешка. Ситуацията много напомняше засичането на гравитационните вълни през 1969 г. от Джо Уебър. По-късните експерименти от други учени не бяха довели до откриването на вълни. Значеше ли това, че Уебър греши или че вълните идват на случайни приливи? Можеха да изминат десетилетия, преди новият прилив окончателно да реши въпроса. Гордън беше разговарял с Уебър и му се стори, че жилавият, среброкос експериментатор приема цялата история като някаква неизбежна комедия. В науката обикновено не можеш да промениш мнението на опонентите си, бе казал той, трябва просто да ги надживееш. За Уебър имаше надежда, но Гордън чувстваше, че собственият му случай ще остане завинаги недоказуем.

Новата теория на Танинджър определено посочваше пътя. Танинджър беше включил тахионите в общата теория на относителността по изключително оригинален начин. Старият въпрос на квантовата механика за това кой е наблюдателят най-после бе решен. Тахионите бяха нов вид вълнов феномен и предизвикваните от тях парадокси и причинно-следствените вълни, колебаещи се между минало и бъдеще, представляваха нов дял от физиката. Същността на парадокса беше вероятността от взаимоизключващи се резултати и картината на причинно-следствената верига на Танинджър приличаше на онази на квантовомеханичните вълни. Разликата се състоеше в интерпретацията на експеримента. В картината на Танинджър един вид вълнова функция, напомняща на старата квантова функция, даваше различни резултати от веригата на парадокса. Но новата вълнова функция не описваше вероятности – тя говореше за различни вселени. Когато се оформеше верига, вселената се разцепваше на две нови вселени. Ако веригата бе от простия тип, характеризиран от шегата с убийството на дядото, в резултат се получаваше една вселена, в която дядото живееше, а внукът изчезваше. Внукът се появяваше отново във втора вселена, след като беше пътувал назад във времето и бе минал през години, завинаги променени от постъпката му. Никой в двете вселени не смяташе, че светът е парадоксален.

Всичко това произтичаше от използването на тахионите за предизвикване на времева верига от типа на неподвижната вълна. Без тахионите нямаше разцепване на различни вселени. Така бъдещият свят, който беше пратил на Гордън съобщенията, бе изчезнал, недостижим. Бяха се разделили някъде през есента на 1963 г., Гордън беше сигурен. Някакво събитие бе направило експеримента на Ренфрю невъзможен или излишен. Това можеше да е пресконференцията на Рамси и Хъсинджър, оставянето на съобщението в депозитния сейф или историята с Кенеди. Едно от тях, да. Но кое?

Той се движеше сред тълпата, поздравяваше приятели, оставяше мислите си да се носят. Спомни си, че едно човешко същество, което яде и се движи едновременно, произвежда 200 вата телесна топлина. Това помещение задържаше по-голямата част от нея и покриваше челото му с капчици пот. Адамовата му ябълка опъваше възела на вратовръзката му.

– Гордън! – повика го един звънлив глас над бръмченето на разговорите. Той се обърна. Марша си пробиваше път през тълпата към него. Гордън се наведе и я целуна. Тя с увлечение обясняваше за някаква случка през нощта, като се обръщаше, за да поздравява познатите си. Разказа му за навалицата, прииждаща в града след пристигането на автобуса й от Ла Гуардия, като вдигаше вежди, за да подчертае някоя дума и описваше катастрофите с резки движения на ръцете си. Перспективата за няколко дни свобода от децата я изпълваше с маниакална радост, която се предаде и на Гордън. Той разбра, че с напредването на този разгорещен, блестящ прием е станал мрачен, а Марша само за миг беше подобрила настроението му. Това нейно качество, да придава жизненост на всичко, Гордън си спомняше най-добре, когато беше далеч от нея.

– О, Господи, там е онзи Лейкин – каза тя и обели очи в пародия на паника. – Хайде да се дръпнем в обратната посока, не искам да започвам с него. Съпружеска лоялност.

Тя го дръпна към салатата от скариди, която той бе подминал, навярно инстинктивно следвайки генетично заложената в него диетична аксиома. Марша подбра по пътя неколцина от приятелите им – за да си построяла защитна бариера срещу Лейкин, каза тя. Всичко това ставаше с комично преиграване, което караше мрачните лица да се подсмихват. Намери ги някакъв келнер и им поднесе чаши с шампанско.

– Хм-м, обзалагам се, че това не е като другото в купата – рече Марша, като отпи и одобрително сви устни. Келнерът се поколеба, после се съгласи.

– Председателят нареди да донеса от частните запаси – и после изчезна, страхувайки се, че е казал прекалено много. Гордън забеляза, че Марша като магнит привлича приятели от всички ъгълчета на голямата зала, които се събираха около тях. Появи се Кароуей и се здрависа с усмихнато лице. Гордън се наслаждаваше на безкрайната й енергия. Никога не можеше да се отпусне така с Пени, спомни си той, и може би това трябваше да му подскаже нещо още от самото начало. През зимата на 1968 г., насред последната си голяма препирня, заедно с Пени отново бяха дошли във Вашингтон. Градът беше скрит в мъгла, която се издигаше от променливите течения на Потомак. Тогава бе избягвал вечери с физици, спомни си той, най-вече защото Пени ги намираше за отегчителни, а и той не можеше да предвиди кога тя ще започне някой от своите политически спорове или още по-лошо, ще изпадне в надуто мълчание. Имаше неща, за които безгласно се бяха разбрали да не разговарят, неща, които с времето се увеличаваха. Всеки имаше за какво да се заяжда – „ти си колекционер на несправедливости“, беше го обвинила веднъж Пени, но добрите периоди между лошите своенравно бяха започнали да излъчват освободена енергия. Между 1967 и 1968 г. настроението му се колебаеше и той не приемаше просмуканите от фройдизъм съвети на Пени, макар да не намираше и алтернатива. „Не си ли малко прекалено враждебно настроен към психоанализата?“ – каза му веднъж тя и Гордън разбра, че е така; той почувства, че дрънкащият като машина език е измама, капан. Психологията се беше моделирала по образеца на сериозните науки, по блестящия пример на физиката. Но бе взела за пример стария часовников механизъм на Нютон. За съвременната физика не съществуваше свят, независим от наблюдателя, не съществуваше непокътнат механизъм, нямаше начин да се опише дадена система, без да се включи в него. Интуицията му подсказваше, че такъв външен анализ не е в състояние да улови причината за търканията помежду им. И така, през оставащите дни на 1968 г. ядрото на личността му се разцепи, а една година по-късно се запозна с Марша Гоулд от Бронкс, Марша, дребна и смугла, и се беше изпълнила някаква неизбежна парадигма. Като си припомняше сега събитията и ги виждаше запечатани в кехлибар, той се усмихваше на Марша, която преливаше от жизненост до него.

Западните прозорци на продълговатата зала пропускаха светлина с цвят на потъмнял месинг. Пристигаха светила от институциите, финансиращи научните изследвания, както обикновено закъснели. Гордън кимаше, здрависваше се, разменяше обичайните незначителни реплики. В кръга на Марша се включи Рамси, който пушеше тънка пура. Гордън го поздрави със заговорническо намигане. После някакво лице каза:

– Исках да се запозная с вас, макар да се страхувам, че подхождам прекалено директно. – Гордън незаинтересовано се усмихна, потънал в собствените си спомени и после забеляза табелката, на която младият мъж саморъчно беше написал „Грегъри Маркъм“. Той замръзна, с увиснала във въздуха ръка. Заобикалящото го бъбрене заглъхна и Гордън ясно усети туптенето на сърцето си. Той глуповато каза:

– Хм, разбирам.

– Защитих дисертация по плазмена физика, но прочетох статиите на Танинджър и вашите, разбира се, и, хм, мисля си, че точно там е истинската физика. Искам да кажа, че има много последствия, свързани с космоса, не смятате ли? Струва ми се… – и Маркъм, който всъщност бе само десет години по-млад от него, се отвлече, нахвърляйки идеите си относно работата на Танинджър. Имаше някои интересни хрумвания за нелинейните решения, идеи, които Гордън не беше чувал преди. Въпреки шока, той откри, че следи с интерес специализираните обяснения. Можеше веднага да каже, че Маркъм имаше правилно усещане за проблема. Танинджър бе използвал новата математика на външните диференциални форми, което беше направило идеите му трудно усвоими за по-старото поколение физици, но за Маркъм това не представляваше проблем, не го спъваха старите, отдавна приети символи. Принципните изображения изникваха в ума му, парадоксални криви се спускаха с еклиптична логика до равнината на физическата реалност, която Маркъм беше овладял до съвършенство. Гордън откри, че се е развълнувал; копнееше да намери място, където да седне и да нахвърля своите собствени идеи, да остави математическите символи да говорят вместо него. Но тогава се приближи някакъв прислужник с бели ръкавици и с почтително, но твърдо кимване ги прекъсна:

– Доктор Бърнстейн, госпожо Бърнстейн, присъствието ви е необходимо незабавно. – Маркъм сви рамене, криво се усмихна и сякаш само след миг изчезна сред тълпата. Гордън се овладя и хвана Марша за ръка. Прислужникът вървеше пред тях и им проправяше път. На Гордън му се искаше да извика Маркъм, да го намери, да го покани на вечеря същата вечер, да не го оставя да се изплъзне. Но нещо го накара да се сдържи. Той се зачуди дали не е същото, което движеше парадоксите – но не, разривът бе станал през 1963 г., разбира се, да. Този Маркъм не беше човекът, който щеше да изчислява и убеждава в далечния Кеймбридж. Маркъм, който току-що бе видял, нямаше да загине в самолетна катастрофа. Бъдещето щеше да е различно.

Гордън вървеше вдървено и на лицето му се беше изписало озадачено изражение.

Запознаха се с министъра на здравеопазването, образованието и социалното осигуряване, мъж със заострен нос и стисната, нацупена уста – комбинацията от двете неща напомняше на възклицателен знак. Прислужникът ги въведе в малък частен асансьор, където застанаха неудобно близо един до друг – „в собствените си гранични пространства“, разсеяно забеляза Гордън – и министърът от време на време пускаше по някое кратко изречение, оформено с лустрото на писател. Гордън си спомни, че назначаването на това конкретно правителство беше изключително политическо. Вратата на асансьора се отвори и откри пред погледа им тесен коридор, натъпкан с неподвижни хора. Неколцина мъже им хвърлиха критичен поглед и после очите им отново станаха неутрални, главите им рутинно, се обърнаха в предишната си посока. Служба за сигурност, предположи Гордън. Министърът ги поведе през тесния коридор в по-голяма стая. Наоколо се засуети някаква дребна жена, облечена като за опера. Приличаше на онези, които обикновено вдигат ръце към перлените си нанизи и си поемат дълбоко дъх, преди да заговорят. Докато Гордън си мислеше това, тя постъпи точно по този начин и каза:

– Аудиторията вече е пълна, изобщо не сме смятали, че ще има толкова много народ в толкова ранен час. Струва ми се, господин министър, че няма никакъв смисъл да стоим тук, когато почти всички вече са навън.

Министърът тръгна напред. Марша сложи ръка върху рамото на Гордън и се пресегна.

– Вратовръзката ти е прекалено стегната. Като че ли се опитваш да се удушиш. – Сръчните й пръсти разхлабиха възела. От съсредоточаването зъбите й се впиха в долната й устна, докато червената плът под гладкия пласт червило не побеля. Гордън си спомни начина, по който побеляваше пясъкът под краката му, докато тичаше.

– Хайде. Хайде – настоя дамата с перлите. Те тръгнаха през отворилия се в неподвижната тълпа коридор и ненадейно се оказаха на сцената. Наоколо се суетяха осветени от прожектори фигури. Заскърцаха столове. Друг прислужник в абсурдните бели ръкавици пое ръката на Марша и изведе двама им под ослепителния блясък. Там имаше три реда столове, повечето вече заети. Марша беше в отсрещния край на първия ред, а Гордън до нея. Прислужникът се увери, че тя се е настанила благополучно. Гордън също седна. Прислужникът се изпари. Марша носеше модерна къса рокля. Усилията й да я смъкне под извивката на коленете си привлякоха вниманието му. Той се изпълни с приятно чувство за собственост – скритата от публиката прелестна извивка на бедрото й бе негова, можеше да е негова на цената на безмълвен жест довечера.

Гордън присви очи, за да може да вижда под пороя от светлина. В полупространството зад естрадата плуваше извиващо се море от лица. Те шумоляха в очакване – не на него, той знаеше, – а вляво в циклопски унес телевизионна камера се беше втренчила в празната катедра. Звукооператор проверяваше микрофоните.

Гордън огледа лицата, които можеше да види. Дали Маркъм бе тук? Той потърси съответната комбинация от черти и остана поразен колко си приличаха повечето хора, въпреки показната си индивидуалност и все пак колко бързо очите можеха да обхванат сходствата, за да различат дребните подробности, отделящи познатия от непознатия. Някой привлече вниманието му. Той напрегна поглед в блясъка. Не, не беше Шрифър. Гордън развеселено се зачуди какво ли би си помислил Сол, ако знаеше, че Маркъм навярно е само на няколко метра от него – непозната връзка със загубения свят от съобщенията. Сега вече Гордън никога нямаше да разкрие онези далечни имена. Това щеше да обърка нещата и нямаше да докаже нищо.