Текст книги "Пейзажите на времето"

16.

8 април 1963 г.

Гордън закъсняваше за заседание на факултетния съвет и бързаше, когато пътя му пресече Бърнард Кароуей.

– А, Го-дън, трябва да поговоря с теб. – Нещо в гласа на другия накара Гордън да спре.

– Чух за оная ваша работа с Шрифър. Гледах някакви глупости за нея по късните новини – един от студентите ми позвъни да ги гледам. – Кароуей сключи ръце зад гърба си. Жестът му придаде безпристрастен вид.

– Ами… да, струва ми се, че Сол малко надхвърли границите…

– Радвам се да чуя това от теб! – внезапно се развесели Бърнард. – Забелязал съм, че, хм… е, Сол е склонен да преувеличава такива неща, нали знаеш. – Той погледна към Гордън за потвърждение.

– Понякога.

– Самият аз не бих могъл да си представя нещо толкова невероятно – експерименти с ядрен магнитен резонанс ли каза той? Много странен начин за общуване.

– Сол смята, че част от… хм, съобщението представлява астрономически координати. Сигурно си спомняш, че идвах при теб…

– Значи това е същността на въпроса? Просто някакви координати?

– Е, той наистина превърна импулсите в онзи образ – неубедително призна Гордън.

– А, онзи. На мен пък ми прилича на детска драсканица.

– Не, в него има някаква структура. Що се отнася до съдържанието, ние не…

– Мисля, че трябва да внимаваш с това, Го-дън. Разбери, харесвам някои от работите на Шрифър. Но аз, както и други членове на астрономическата общност, смятаме, че той е, хм, навярно прекалено погълнат в онова свое радиообщуване. А сега и това – да открие съобщения в експерименти с ядрен резонанс! Според мен, Шрифър наистина прехвърля границата.

Бърнард сериозно кимна и погледна надолу към краката си. Гордън се чудеше какво да каже. В астронома се долавяше тържественост, която отблъскваше пряко противоречие. Той носеше прекомерното си тегло с агресивна енергия, която сякаш предизвикваше някой да се опита да му направи нещо. Беше нисък и имаше от онзи тип бъчвоподобни гърди, които в отпуснато състояние изведнъж се оказваха просто силно прибран корем. Докато Гордън го гледаше, шкембето му увисна надолу – съсредоточил се върху греховете на Шрифър, Бърнард бе забравил за него. Бродираното му яке изпъкна, копчетата се опънаха. Физикът си представи, че чува колана на другия да проскърцва от внезапния натиск. Насилването на дрехите му беше компенсирано от несъзнателния изблик на удоволствие, променил сериозното му изражение с отпускането на корема му.

– Това лепва черно петно на цялата игра, нали знаеш – внезапно каза Бърнард и вдигна очи. – Черно петно.

– Мисля, че докато не стигнем до основното…

– Основното е, че Шрифър те е въвлякъл със себе си, Го-дън. Сигурен съм, че цялата идея е била негова. Съжалявам, че катедрата ни трябва да се замесва с неговите щуротии. Ако си благоразумен, ще се откажеш.

След този съвет Бърнард кимна и се отдалечи.

Купър вдигна поглед, когато Гордън влезе в лабораторията.

– Добр’утро, как си? – рече Гордън.

Той кисело се замисли, че хората казваха по навик „как си“, вместо формален поздрав, макар това всъщност изобщо да не ги интересуваше.

– Чувствам се като лайно върху бисквита – измърмори Гордън. Купър се намръщи озадачен. – Гледа ли новините снощи? – попита физикът.

Купър присви устни.

– Да – отвърна той, сякаш изобщо не го беше грижа.

– Нямах намерение да изпускам нещата от ръцете ни. Шрифър просто грабна топката и изчезна с нея.

– Е, може да е спечелил някоя и друга точка.

– Така ли мислиш?

– Не – призна Купър. Той се наведе и се зае да настройва осцилоскопа, след като очевидно бе казал всичко, което искаше. Гордън сви рамене, с вид на човек върху чиито плещи има голям товар.

– Някакви нови данни? – попита той, напъха юмруци в джобовете на панталоните си и започна да се разхожда напред-назад из лабораторията. Докато оглеждаше апаратурата, изпитваше искрено удоволствие от мисълта, че поне тук знаеше какво става и кое е важно.

– Записах няколко добри резонансни линии. Сега работя по измерванията, които решихме да направя.

– А, добре. – „Виждаш ли, правя само онова, което заедно решихме. Няма да успееш да ме хванеш с някакъв неочакван резултат, няма да стане.“

Гордън продължи да се разхожда още известно време и провери уредите. Азотът клокочеше под тънката си ледена обвивка, трансформаторите жужаха, помпите тежко пухтяха. Той прегледа лабораторния дневник на Купър, като търсеше евентуални източници на грешка. Припомни си простите теоретични изрази, които би трябвало да се потвърждават от данните на студента. Цифрите попадаха окуражително близо до теоретичните стойности. До ученически стегнатите редове на Купър разтегленият му почерк изглеждаше като някакво нечисто човешко натрапване сред спретнатата, безмилостна правоъгълност на карираните страници. Купър пишеше с химикалка. Гордън използваше писалка „Паркър“, дори за бързи изчисления като това. Предпочиташе елегантното й, гладко плъзгане и нотката на значителност, която нейните дебели, сини линии придаваха на листовете. Една от причините, поради които беше преминал от бели на сини ризи, бе празната надежда, че така ще е по-лесно да скрие мастилените петна по левия джоб на гърдите си.

Работата сред безгрижния хаос на продължаващия експеримент и драскането в дневника го успокоиха. За миг той отново беше в Колумбия, син на Израел, верен на Нютоновата кауза. Но след като провери и последните цифри на Купър, нямаше какво повече да прави. Мигът бе отминал. Той отново потъна в света.

– Готов ли си с обобщението, което те помолих да напишеш за кандидатския си изпит? – попита той Купър.

– А, да. Почти съм готов. Утре ще ти го дам.

– Добре. Добре. – Гордън се поколеба – още не му се тръгваше. – Я ми кажи, хм – нямаш ли нещо друго, освен обикновените резонансни криви? Никакво…

– Съобщение ли? – съвсем леко се усмихна Купър. – Не, няма съобщение.

Гордън кимна, разсеяно се огледа и излезе.

Той не се върна в кабинета си, а отиде във Физичната библиотека. Тя се намираше на партерния етаж на здание Б и във въздуха се носеше някакво усещане за разхвърляност и временност. Всичко в КУЛХ77
  Калифорнийски университет в Ла Хола. – Б.пр.


[Закрыть] бе така, в сравнение с кънтящите коридори в Колумбия, а напоследък се приказваше, че ще променят даже името на университета. Ла Хола щеше да бъде присъединена към хаоса на Сан Диего. Градският съвет говореше за икономии от противопожарната служба и полицията, но на Гордън това му се струваше още една стъпка към постоянното уеднаквяване, към лосанджелизирането на онова, което преди представляваше приятни и очарователни различия. Така че КУЛХ щеше да стане КУСД88
  Калифорнийски университет в Сан Диего. – Б.пр.


[Закрыть] и щеше да бъде загубено нещо повече от обикновеното име.

Той прекара час в преглеждане на новоизлезлите физични списания и после направи някои справки, свързани с негова незначителна идея. След известно време вече нямаше никаква работа, а до обяд оставаше още цял час. Някак си неохотно Гордън се върна в кабинета си, без да се качва до третия етаж, за да вземе сутрешната си поща, а тръгна между сградите на физическия и химическия факултети, като мина под архитектурния каприз на свързващия ги мост. Изящната форма на свързаните шестоъгълници привличаше погледа, трябваше да признае това. Обаче се чувстваше някак неспокойно да се провира през тази огромна дупка от насекомо, като че ли образец за бъдещо гнездо на оси.

Не се изненада, когато откри вратата на кабинета си отворена, защото обикновено я оставяше така. Единствената разлика между поведението на хуманитаристите и специалистите по точни науки, която беше забелязал, бе свързана с вратите: хуманитаристите ги затваряха и така обезкуражаваха случайните посетители. Гордън се зачуди дали това имаше дълбоко психологическо значение, или по-вероятно, по този начин хуманитаристите скриваха кога се намират в университета. Доколкото той можеше да каже, отговорът беше: рядко. Всички те изглежда работеха вкъщи.

Айзък Лейкин стоеше в кабинета му с гръб към вратата и гледаше към скелета за бъдещото гнездо на оси, което бе надвиснало отгоре.

– А, Гордън – измърмори той, като се обърна. – Търсех те.

– Мога да си представя защо.

Лейкин седна на ръба на бюрото на Гордън. По-младият мъж остана прав.

– Е?

– Онова нещо с Шрифър.

– Да. – Професорът вдигна поглед към флуоресцентните лампи и присви устни, като че ли внимателно подбираше правилните думи.

– Нещата излязоха от контрол – услужливо му подсказа Гордън.

– Да, страхувам се, че е така.

– Шрифър ми обеща, че по новините няма да замесва нито мен, нито КУЛХ. Единствената му цел бил онзи чертеж.

– Е, въпросът далеч надхвърли тези рамки.

– Как така?

– Получих доста телефонни обаждания. Ти също щеше да получиш, ако си беше седял в кабинета.

– От кого?

– От колеги. Хора, които се занимават с ядрен резонанс. Всички те искат да знаят какво става. Аз също.

– Ами… – Гордън обобщи второто съобщение и решението на Шрифър. – Страхувам се, че Сол наистина прекрачи границата, но…

– Съгласен съм. Позвъни ми и шефът на личен състав.

– И какво?

– И какво ли? Наистина, той няма много действителна власт. Но колегите ни имат. Приели са решение.

– Какво?

Лейкин сви рамене.

– Ще трябва да отречеш заключенията на Шрифър.

– Ъ? Защо?

– Защото са погрешни.

– Аз не зная това.

– Човек не трябва да излиза с твърдения, които не може да докаже.

– Но да ги отречем също няма да е вярно.

– Смяташ ли хипотезата му за вероятна?

– Не – неспокойно се раздвижи Гордън. Бе се надявал да не му се налага да казва каквото и да е – нито да потвърждава, нито да опровергава.

– Тогава недей да се съгласяваш с него.

– Не мога да отрека, че сме получили онова съобщение. Беше казано съвсем ясно.

Лейкин вдигна вежди с презрителното изражение на европеец, с което като че ли искаше да каже: „Как мога да се разбера с такъв човек?“. В отговор Гордън несъзнателно дръпна панталоните си, мушна палци в колана на хълбоците си и сви рамене. Абсурдно, той изведнъж си представи Марлон Брандо в същата поза, присвил очи срещу някакъв главорез, който току-що се е изпречил на пътя му. Гордън премигна и се опита да измисли какво да каже.

– Нали разбираш – внимателно продължи Лейкин, – че приказките за съобщението – освен че ще те направят на глупак, – ще хвърлят съмнение върху ефекта на спонтанен резонанс?

– Може би.

– Някои от телефонните обаждания бяха свързани точно с този въпрос.

– Може би.

Лейкин остро го изгледа.

– Струва ми се, че ще трябва да се поогледаш и да помислиш за това.

– Да блестиш е по-добре, отколкото да се оглеждаш – шеговито измърмори Гордън.

Професорът се вцепени.

– Какво си…

Телефонът иззвъня. Гордън с облекчение грабна слушалката. Отговорите му бяха едносрични.

– Добре. Значи в три часа. Номерът на кабинета ми е 118.

Когато затвори, той безизразно погледна към Лейкин и каза:

– „Сан Диего Юниън“.

– Ужасен вестник.

– Естествено. Искат някои подробности за историята.

– Ще се срещнеш ли с тях?

– Разбира се.

Лейкин въздъхна.

– И какво ще им кажеш?

– Ще им кажа, че не зная откъде, по дяволите, идва сигналът.

– Неразумно. Неразумно.

След като Лейкин си тръгна, Гордън се замисли за ненадейната фраза, която беше изрекъл: „Да блестиш е по-добре, отколкото да се оглеждаш“. От кого ли я бе чул? Навярно от Пени – звучеше като някаква литературна забележка. Но наистина ли мислеше така? Гонеше ли слава, като Шрифър? Бяха го навикнали да поема известно количество вина за подобни неща – такова бе клишето, нали, евреите изпитваха чувство за вина, така ги бяха научили майките им. Но не ставаше дума за вина, не – интуицията ясно му подсказваше това. Инстинктивно чувстваше, че в съобщението се криеше нещо, че беше истинско. Стотици пъти бе премислял нещата и трябваше да разчита на собствената си преценка, на собствените си данни. И ако за Лейкин темата бе глупава, ако Гордън му изглеждаше мошеник, така да бъде.

Той пъхна палци в колана си, погледна навън към калифорнийската насекомоподобна архитектура и се почувства добре, дяволски добре.

След като репортерът от „Сан Диего Юниън“ си тръгна, Гордън продължаваше да се чувства уверен, макар и с известно усилие. Журналистът му беше задал много тъпи въпроси, но така и трябваше да е. Физикът подчертаваше несигурните моменти, а „Юниън“ искаше ясни отговори на астрономическите въпроси, за предпочитане събрани в едно, поддаващо се на цитиране изречение. За Гордън основното бе как се прави наука – че отговорите винаги са временни, че винаги се чака резултатът от бъдещи експерименти. „Юниън“ очакваше приключения, вълнения и повече доказателства от един университет на пътя към своето величие. Наистина успя да измъкне известна информация, но не много.

Гордън подреждаше пощата си и отделяше част от материалите, за да ги прочете вечерта, когато пристигна Рамси.

След формалните поздрави – Рамси изглежда искрено се интересуваше от времето – той извади лист от някакъв плик и каза:

– Този образ ли показа Шрифър снощи?

Гордън го погледна.

– Откъде го взе?

– От твоя студент, Купър.

– А той откъде го е взел?

– Казва, че от Шрифър.

– Кога?

– Преди няколко седмици. Шрифър отишъл при него да провери точките и тиретата, така казва.

– Хм. – Гордън си помисли, че е трябвало да се досети, че Шрифър ще го направи. Предпазливостта му беше оправдана. – Добре, няма значение. И какво от това?

– Ами, не мисля, че има някакъв смисъл, но всъщност не съм разполагал с достатъчно време да… виж, това, което искам да те питам, е какво прави онзи тип Шрифър?

– Той дешифрира второ съобщение. Смята, че идва от звезда, наречена Херкулес 99, която…

– Да, да, знам. Въпросът е защо излезе по телевизията?

– За да разчете онзи образ.

– Той не знае за първото съобщение, онова, върху което работя аз, нали?

– Естествено, че знае.

– Леле, ама онези неща по телевизията – това са глупости, нали?

Гордън сви рамене.

– Аз съм агностик. Не зная какво означава образът, така и казах току-що на един репортер.

Рамси изглеждаше разтревожен.

– Обаче смяташ, че това е по-важно, нали? Съобщението, по което работя аз?

– Да.

– И онова на Шрифър са пълни глупости?

– Аз съм агностик – повтори Гордън, внезапно почувствал умора. Всички искаха от него вечната, абсолютна Истина, а той не разполагаше с нея.

– Господи. Биохимическата част започва да придобива някакъв смисъл, знаеш ли? Малкият експеримент, който възложих на един от студентите си, дава известен резултат. И после идва това…

– Не се тревожи. Съобщението на Шрифър може да се окаже чиста глупост, доколкото мога да определя. Виж, бях притиснат и… – Гордън изтри челото си, – просто се изплъзна от ръцете ми. Продължавай с експериментите, става ли?

– Да, става. Притиснат, защо?

– Шрифър. Той смята, че е дешифрирал нещо и най-ненадейно излиза по телевизията. Не беше моя идея.

– А. А, да. Това вече променя нещата – изглежда се успокои Рамси. После лицето му отново помръкна. – Ами първото съобщение?

– Какво?

– Отказваш ли се от него?

– Не. Нямам такива планове.

– Добре. Добре.

– Можеш да работиш по него колкото искаш.

– Чудесно – подаде му ръка Рамси, сякаш току-що бяха сключили сделка. – Ще те държа в течение.

Гордън тържествено стисна дланта му.

Малкият театър с Рамси отначало го беше разтревожил, но разбираше, че това е част от отношенията с хората: ако изобщо искаш да общуваш, трябва да възприемаш техния глас, да гледаш на нещата от тяхната гледна точка. Рамси виждаше всичко това като игра, първото съобщение е секретната информация, а Шрифър е просто натрапник. Е, за целите на вселената на Рамси, така да бъде. В по-младите си години Гордън щеше да се отнесе с груб цинизъм към заемането на някаква поза, само за да убеди някого. Сега нещата не изглеждаха така. Той не лъжеше Рамси. Не скриваше информация. Просто описваше събитията по различен начин. Пубертетските клишета за истината, красотата и птицата, която никога не си бил, бяха пълни глупости, опростенчески категории. Когато искаш да постигнеш нещо, казваш каквото трябва. Така ставаха нещата. Рамси щеше да продължи с експериментите, без да си блъска главата за неизвестностите и с малко късмет може би щяха да открият нещо.

Гордън се отдалечаваше от сградата на физическия факултет и се насочваше към Тори Пайнс роуд, където беше паркиран шевролетът му, когато някаква слаба фигура вдигна ръка за поздрав. Той се обърна и позна Мария Гьоперт Майер, единствената жена в катедрата. Преди известно време бе получила удар и сега се появяваше рядко, движейки се като призрак по коридорите – едната й половина беше частично обездвижена и говореше размазано. Лицето й бе отпуснато и тя изглеждаше уморена, но в очите й Гордън можеше да види проницателна интелигентност, която не оставяше нищо да й се изплъзне.

– Вярваш ли в твоите… ре… резултати? – попита го тя.

Гордън се поколеба. Под проницателния й поглед се чувстваше като под микроскопа на историята – тази жена беше дошла от Полша, бе преживяла годините на войната, бе участвала в изолирането на ураниеви изотопи по проекта „Манхатън“ в Колумбия, беше работила с Ферми точно преди той да се разболее от рак. Бе преминала през всичко това и много повече: съпругът й Джо, блестящ химик, беше редовен професор в Чикаго, докато на нея й бе отказано университетско звание и трябваше да се задоволи с мястото на научен сътрудник. Гордън внезапно се зачуди дали това я е ядосало, докато е работела по донеслия й слава черупчест модел на ядрото. В сравнение с онова, с което се беше сблъскала тя, неговите проблеми изглеждаха нищожни. Той прехапа устни.

– Да. Да, струва ми се. Нещо… нещо се опитва да се свърже с нас. Но не зная какво.

Тя кимна. В начина, по който го направи, въпреки обездвижената половина на лицето й, имаше ведра увереност, която докосна нещо в душата на Гордън. Той премигна на пронизващата светлина на залеза и блясъкът се превърна в топла вода в очите му.

– Добре, добре – промърмори жената със запъване и се отдалечи, като продължаваше да му се усмихва.

Прибра се вкъщи точно след Пени и я завари да се преоблича. Той захвърли в ъгъла чантата, която носеше грижите на деня му.

– За къде се стягаш? – попита я Гордън.

– Отивам да покарам сърф.

– Господи, вече се стъмва.

– Вълните не знаят това.

Той се облегна на стената. Енергията й го изуми. Тази страна на Калифорния му се струваше най-сложната: чисто физическия и аспект, вътрешната й движеща сила.

– Ела с мен – предложи му тя, докато обличаше френските си бикини и тениската. – Ще те науча да го правиш.

– Хм – отвърна Гордън. Не искаше да споменава, че си е мечтал за чаша бяло вино и за вечерните новини. В края на краищата, помисли си той – и тази мисъл изведнъж не му хареса много – можеше да има продължение на историята на Шрифър.

– Хайде.

На Уиндънсий Бийч той я гледаше как прокарва пътека надолу от хребета на спускащата се вълна и й се чудеше: крехко момиче, което управлява безмозъчна дъска и властва над сляпото движение на океана, увиснала във въздуха, сякаш по някакво чудо на Нютоновата динамика. Струваше му се истинска мистерия и все пак чувстваше, че не би трябвало да е изненадан – в края на краищата, това беше класическа динамика. Тайфата, която бе видял край помпената станция, вилнееше в морето. Хлапетата яздеха сърфовете си в очакване на съвършената, приближаваща се еднотонова грамада вода – гъвкави кафяви тела върху белите дъски. Гордън се потеше с безпощадната рутина на упражненията от Кралските канадски военновъздушни сили и се успокояваше, че тя е почти като очевидното удоволствие, което доставяше на сърфистите цепенето на вълните. След задължителните клякания и лицеви опори той потича по пясъчната ивица, като пухтеше и някак си мъгляво се опитваше да разплете обърканите събития от деня. Те отказваха да му се подчинят: денят не желаеше да се разчлени в проста парадигма. Навъсен и потен, Гордън спря, като задъхано гълташе соления въздух. Пени се носеше напред върху дъската си, увиснала в гъстия въздух и му махаше. Океанът зад нея се загърна сам в себе си, сграбчи сърфа й с гладка длан и го преобърна. Тя се олюля, размаха ръце, загуби равновесие и падна. Кипящата пяна я погълна. Гладката бяла дъска се преметна напред и се превъртя, тласната от силата на инерцията. Главата на Пени изплува, с коса, плесната върху главата й като шапка – очите й премигваха, оголените й зъби се белееха в сумрака. Тя се смееше.

– Какво има за вечеря? – попита той, докато се обличаха.

– Каквото поискаш.

– Салата от ангинари, после фазан и накрая – плодова салата с бренди.

– Надявам се, че можеш да приготвяш всичко това.

– Добре, ти какво искаш?

– Излизам. Не съм гладна.

– Ъ? – с тъпа изненада зяпна Гордън. Той беше гладен.

– Отивам на митинг.

– За какво?

– Митинг. Политически, предполагам.

– За какво? – настоя той.

– За Голдуотър.

– Какво?

– Може да си чувал за него. Кандидат е за президент.

– Шегуваш се. – Той замръзна с крак във въздуха, наполовина обул шортите си. После, осъзнал колко комичен е видът му, стъпи на земята и ги донавлече. – Той е малоумен…

– Дърдорко?

Не, не се бе сетил за Синклер Луис.

– Нека просто остане „малоумен“.

– Да си чел „Съвестта на един консерватор“? Там казва много неща.

– Не, не съм. Но виж, когато ти беше за Кенеди, с неговия договор за забрана на ядрените опити и някои наистина нови идеи във външната политика, Съюзът за прогрес…

– Плюс Залива на прасетата, Берлинската стена, неговият по-малък брат със свински очички…

– О, я стига. Голдуотър е просто пионка в ръцете на едрия бизнес.

– Той ще се изправи срещу комунистите.

Гордън седна на леглото им.

– Ти не вярваш на тези глупости, нали?

Пени сбърчи нос, жест, чието значение Гордън знаеше – тя беше твърдо решила.

– Кой прати нашите мъже в Южен Виетнам? Ами какво стана с Клиф и Бърни?