Текст книги "Пейзажите на времето"

9.

1998 г.

– Е, къде, по дяволите, е той? – избухна Ренфрю. Разхождаше се нагоре-надолу из кабинета си – по пет крачки във всяка посока.

Грегъри Маркъм мълчаливо седеше и го наблюдаваше. Тази сутрин беше медитирал в продължение на половин час и се чувстваше спокоен и съсредоточен. Той погледна зад Ренфрю, през големите прозорци, които „Кав“ смяташе за свой основен архитектурен лукс. Просторните полета навън бяха равни и неподвижни, невероятно зелени с настъпването на лятото. Велосипедисти беззвучно се плъзгаха по „Котън“, закачили товара си на задните багажници. Утринният въздух вече бе топъл и тежък. Далечните върхове на Кеймбридж се губеха в синевата и закръгленото жълто слънце беше надвиснало ниско над града. Беше онази благодатна част от деня, когато като че ли му оставаше безкрайно много време, помисли си Маркъм, сякаш в морето от смълчани минути, разпрострели се пред него, можеше да постигне всичко.

Ренфрю все още нервно се разхождаше. Маркъм се размърда и попита:

– По кое време ти каза, че щял да пристигне тук?

– В десет, по дяволите. Тръгнал е преди часове. Трябваше да се обадя в офиса му за нещо и попитах дали още е там. Казаха ми, че е тръгнал много рано сутринта, преди часа пик. И защо още не е пристигнал?

– Едва минава десет – разумно отбеляза Маркъм.

– Да, но по дяволите, аз не мога да започна, преди да е дошъл. Лаборантите чакат. Всички сме готови. Той губи времето на всички ни. Този експеримент не го интересува и се държи много сурово с нас.

– Ти получи парите, нали? И онези апарати от Брукхейвън.

– Парите са малко. Достатъчно, за да продължим, но само толкова. Ще ни трябват още. Така ни задушават. И двамата с теб знаем, че това може да е единственият ни шанс да се измъкнем от пропастта. А какво правят те – карат ме да провеждам експеримента с подръчни средства и после онзи педераст даже не го е грижа достатъчно, че да пристигне навреме да го гледа.

– Той е администратор, а не учен. Естествено, политиката на финансиране наистина изглежда късогледа. Но виж, ННФ няма да прати нищо повече без по-силен натиск. Навярно използват парите за други работи. Не можеш да очакваш от Питърсън чудеса.

Ренфрю застана на едно място и го погледна.

– Предполагам, дадох ясно да се разбере, че не го харесвам. Надявам се, че самият Питърсън не го е забелязал, защото в противен случай може да се настрои срещу експеримента.

Маркъм сви рамене.

– Сигурен съм, че той знае. На всеки му е ясно, че вие двамата сте коренно различни, а Питърсън не е глупав. Виж, мога да поговоря с него, ако искаш – всъщност, ще го направя. Що се отнася до това, че може да се настрои срещу експеримента – глупости. Сигурно е свикнал да не го харесват. Според мен, това изобщо не го притеснява. Не, мисля, че можеш да разчиташ на подкрепата му. Но само на частична подкрепа. Той се опитва да покрие всичките си обещания, а това означава, че парите ще се разпределят на много места по съвсем малко.

Ренфрю седна на въртящия се стол.

– Извинявай, ако съм малко нервен тази сутрин, Грег. – Той прокара дебелите си пръсти през косата си. – Работя денонощно – изкуствената светлина не ми пречи – и навярно съм уморен. Но съм предимно ядосан. Продължавам да получавам шум и той заглушава сигналите.

Внезапното унило раздвижване в лабораторията привлече вниманието им. Лаборантите, които допреди минута разсеяно бъбреха помежду си, сега изглеждаха сериозни и подготвени. По стълбите слизаше Питърсън. Той се приближи до вратата на кабинета на Ренфрю и отсечено кимна на двамата мъже.

– Извинете за закъснението ми, Доктор Ренфрю – без да дава обяснение каза той. – Можем да започваме незабавно.

Когато Питърсън отново се обърна към лабораторията, Маркъм с лека изненада забеляза спечената кал по елегантните му обувки, като че ли беше ходил из разорани ниви.

Беше 10:47 сутринта. Ренфрю започна бавно да почуква по сигналния ключ. Маркъм и Питърсън стояха зад него. Лаборантите наблюдаваха други резултати от експеримента и настройваха апаратурата.

– Толкова ли е лесно да се прати съобщение? – попита Питърсън.

– Обикновен Морз – отвърна Маркъм.

– Разбирам. За да се постигне максимална вероятност да бъде дешифриран.

– По дяволите! – внезапно изправи глава Ренфрю. – Равнището на шума пак се повиши.

Маркъм се наведе над него и погледна към датчика на осцилоскопа. Стрелката танцуваше и се люлееше в разпръснато случайностно поле.

– Как е възможно в една охладена индиева проба да има толкова много шум? – попита той.

– За Бога, не зная. През цялото време имаме такъв проблем.

– Може да е от термичен произход.

– Невъзможно ли е предаването при това положение? – намеси се Питърсън.

– Разбира се – раздразнено отвърна Ренфрю. – Шумът разширява тахионовия резонанс и заглушава сигнала.

– Значи експериментът няма да се получи?

– По дяволите, не съм казал това. Просто ще се наложи да почакаме. Сигурен съм, че ще успеем да открием проблема.

Някакъв лаборант извика от платформата горе:

– Господин Питърсън? Търсят ви по телефона, казват, че е спешно.

– А, добре.

Питърсън забързано се изкачи по металните стълби и изчезна. Ренфрю се консултира с няколко лаборанти, лично провери датчиците и известно време ядосано се суети наоколо. Маркъм стоеше и наблюдаваше стрелката на осцилоскопа.

– Имаш ли някаква идея какво може да е? – извика той на Ренфрю.

– Вероятно изтичане на топлина. Или пък пробата не е добре изолирана от сътресения.

– Искаш да кажеш, че й въздействат хората, като се движат из помещението ли?

Ренфрю сви рамене и се върна към работата си. Грег потри с пръст долната си устна и се загледа в жълтия шумов спектър на зеления екран на осцилоскопа. След миг попита:

– Имаш ли корелатор, който да използваш за този апарат?

Ренфрю спря за момент и се замисли.

– Не, тук нямам. Не ни е трябвал.

– Бих искал да видя дали от този шум не можем да извлечем някаква структура.

– Е, предполагам, че ще сме в състояние да го направим. Ще отмъкнем нещо подходящо.

Над главите им се появи Питърсън.

– Съжалявам, налага ми се да отида до секретен телефон. Има проблем.

Ренфрю се извърна, без да каже нищо. Маркъм се заизкачва по стълбите.

– Така или иначе, експериментът ще се забави, струва ми се.

– А, добре. Не искам да се връщам в Лондон, без да съм видял какво ще стане. Но трябва да разговарям с някои хора по секретна телефонна линия. Има една в Кеймбридж. Навярно ще ми отнеме около час.

– Толкова зле ли са нещата?

– Така изглежда. Онзи масов цъфтеж на диатомея край южноамериканския бряг в Атлантическия океан явно излиза извън контрол.

– Цъфтеж ли?

– Биологичен термин. Означава, че фитопланктонът влиза в контакт с хлорните въглеводороди, които използваме за изкуствени торове. Но освен това има и нещо друго. Специалистите се мъчат да открият по какво този случай се различава от предишните, по-ограничени ефекти върху океанската хранителна верига.

– Разбирам. Можем ли да направим нещо?

– Не зная. Американците провеждат някои експерименти в Индийския океан, но разбирам, че напредват бавно.

– Е, няма да ви задържам. Трябва да свърша нещо – имам идея, свързана с експеримента на Джон. Кажете, знаете ли заведението „Каприз“?

– Да, на Тринити стрийт. Близо до „Боус & Боус“.

– След около час сигурно ще имам нужда да пийна и да хапна нещо. Защо не се срещнем там?

– Добра идея. Ще се видим към обяд.

„Каприз“ беше пълен със студенти. Иън Питърсън си проби път през тълпата до вратата и спря за миг, за да се ориентира. Студентите до него си предаваха халби бира един на друг и някой го поля. Питърсън извади носна кърпичка и с погнуса се избърса. Младежите не забелязаха нищо. Беше краят на учебната година и духовете им се бяха развилнели. Неколцина вече бяха пияни. Високо разговаряха на лош латински – пародия на някаква официална церемония, на която току-що бяха присъствали.

– Eduardus, dona mihi plus beerus! – извика един от тях.

– Beerus? O, Deus, quid dicit? Ecce sanginus barbarus! – издекламира друг.

– Mea culpa, mea maxima culpa! – с подигравателна сериозност отвърна първият. – Но как е „бира“ на тъпия латински?

Отвърнаха му няколко гласа:

– Alum! Vinum barbaricum! Imbibius hopius! – Последва взрив от смях. Мислеха се за много остроумни. Един от тях с хълцане бавно се отпусна на земята и изгуби съзнание. Вторият събеседник вдигна ръка над него и тържествено произнесе:

– Requiescat in pace. Et lux perpetua и така нататък.

Питърсън се отдалечи от тях. Очите му започваха да привикват с мрачната – в сравнение с обляната в слънце „Тринити“ – атмосфера. Един жълт плакат на стената съобщаваше, че някои ястия от менюто липсват – временно, разбира се. В центъра на кръчмата пукаше и съскаше голяма печка с въглища. Над нея господстваше изтормозен готвач, който местеше тигани от по-малките пръстени на по-големите и обратно. Всеки път, щом вдигнеше някой тиган от пръстена, блясъкът от огъня в печката за миг осветяваше ръцете и потното му лице и той заприличваше на сериозен, оранжев призрак. Студентите по масите около печката насърчително му подвикваха.

Питърсън мина през претъпканата ресторантска част. Във въздуха на пластове се носеха сини кълба дим от лула. До него достигна остър мирис на марихуана, примесен с дъх на тютюн, олио, бира и пот. Някой извика името му. Той се заоглежда и видя Маркъм в едно от страничните сепарета.

– Истинска случайност е да откриеш някого тук, нали? – каза Питърсън и седна.

– Току-що поръчах. Има много салати, нали? И ястия, пълни с лайняни въглехидрати. В последно време като че ли много не си струва да се храниш.

Питърсън прегледа менюто.

– Мисля, че бих опитал езика, макар да е невероятно скъп. Всички видове месо са просто невъзможни.

– Да, нали? – сбърчи лице Маркъм. – Не разбирам как можете да ядете език, когато произхожда от устата на някое животно.

– В такъв случай – яйца?

Маркъм се засмя.

– Предполагам, че няма начин да ви отклоня. Но смятам да се изфукам и да си поръчам наденички. Това ще окаже чудесно въздействие върху финансите ми.

Келнерът донесе светло пиво за Питърсън и черна бира за Маркъм. Администраторът отпи голяма глътка.

– Значи тук позволяват пушенето на марихуана?

Маркъм се огледа и подуши въздуха.

– Наркотик ли? Естествено. Тук са законни всички слаби опиати, нали?

– От една-две години. Но струва ми се, по обществено споразумение – ако някой е против, не трябва да се пуши на публични места.

– Това е университетски град. Предполагам, че студентите открито са пушили марихуана много преди да бъде легализирана. Във всеки случай, ако правителството иска да отвлече хората от новините, няма смисъл да ги кара да го правят единствено у дома си – меко каза Маркъм.

– Хм-м – промърмори Питърсън.

Ученият задържа халбата с бира пред устата си и го погледна.

– Уклончив сте. Значи съм познал? Правителството е имало предвид точно това?

– Да речем, че въпросът беше обсъждан.

– В такъв случай, какво има намерение да направи либералното правителство за тези наркотични вещества, които повишават човешката интелигентност?

– Откакто съм в Съвета, не съм се занимавал много с тези проблеми.

– Носи се слух, че китайците са доста напред в това отношение.

– О? Е, мога да го опровергая. Миналия месец Съветът получи разузнавателен доклад точно по този въпрос.

– Значи шпионират собствените си членове?

– Китайците официално са членове, но… е, вижте, проблемите от последните няколко години са технически. Пекин разполага с достатъчно и без да полага усилия за изследвания, за които няма научен потенциал.

– Мислех, че се справят добре.

Питърсън сви рамене.

– Доколкото е възможно, при положение, че трябва да се грижат за милиардно население. В последно време не се занимават много с външни въпроси. Опитват се да разрежат на абсолютно равни парчета постоянно намаляващата баница.

– Най-после чист комунизъм.

– Не чак толкова чист. Еднаквите парчета сдържат напрежението, дължащо се на неравенството. Възраждат терасното земеделие, въпреки че е трудоемко, за да повишат производството на храни. Опиумът за народа в Китай са хранителните продукти. Винаги е било така. Освен това в земеделието вече не използват енергоемки химикали. Струва ми се, че се страхуват от странични ефекти.

– Като южноамериканския цъфтеж ли?

– Точно така – сбърчи лице Питърсън. – Кой можеше да предвиди…?

От тълпата се разнесе внезапен хъркащ вик. Една жена от съседната маса рязко се изправи и се хвана за гърлото. Опитваше се да каже нещо. Друга жена до нея я попита:

– Елинор, какво има? Гърлото ти ли? Заседна ли ти нещо?

Жената се задъха и стържещо се закашля. После се вкопчи в стола. Всички глави се обърнаха нататък. Ръцете й се спуснаха към стомаха и лицето й се сгърчи в пристъп на болка.

– Аз… толкова боли… – Внезапно тя повърна върху масата. Тялото й се отпусна напред, ръцете й се бяха впили в него. Върху чиниите с храна се пръсна поток от жлъчка. Посетителите наоколо, замръзнали до този момент, отчаяно заскачаха от столовете си и се отдръпнаха настрани. Жената се опита да извика, но вместо това отново повърна. На пода се пръснаха стъклени чаши. Тълпата заотстъпва назад.

– По-омощ! – извика жената. После се разтърси в конвулсии. Направи опит да се изправи и повърна върху себе си. Обърна се към приятелката си, която се беше отдръпнала до съседната маса. След това погледна надолу към себе си с изцъклени очи и притисна длани към корема си. Колебливо отстъпи назад от масата, но изведнъж се подхлъзна и се строполи на пода.

Питърсън се бе вцепенил от шок, както и Маркъм. Когато жената падна, той скочи на крака и се хвърли напред. Тълпата замърмори и не помръдна. Администраторът се наведе над жената. Шалът й се беше увил около шията й. Бе усукан и изцапан от повърнатото. Той го освободи, като използва и двете си ръце. Платът се скъса. Жената се задушаваше. Питърсън й повя и тя си пое дъх. Очите й блуждаеха. После погледна към него.

– Толкова… боли…

Питърсън се намръщи към заобиколилата ги тълпа.

– Няма ли да извикате лекар? По дяволите!

Линейката беше заминала. Персоналът на „Каприз“ разчистваше бъркотията. Повечето от клиентите си бяха тръгнали, изгонени от вонята. Питърсън се върна от линейката, където беше отишъл, за да се увери, че санитарите са взели проба от храната.

– Какво казаха, че й е станало? – попита Маркъм.

– Нямат представа. Дадох им наденичката, която жената ядеше. Лекарят спомена нещо за хранително отравяне, но никога не съм чувал за такива симптоми на отравяне.

– Всички сме чували за замърсявания…

– Може би. – Питърсън пренебрегна идеята с махване на ръка. – В наше време може да е какво ли не.

Маркъм замислено отпи от бирата си. До масата приближи келнер, който носеше храната им.

– Език за вас, сър – каза той на Питърсън, като му поднесе поръчката. – Ето и наденичката.

Двамата мъже погледнаха чиниите си.

– Мисля… – бавно започна Маркъм.

– Съгласен съм – бързо отвърна Питърсън. – Струва ми се, че ще прескочим тази храна. Бихте ли ми донесли салата?

Келнерът неуверено погледна към чиниите.

– Нали поръчахте това?

– Наистина. След онова, което току-що се случи, сигурно не очаквате да го изядем, нали? В такъв ресторант?

– Ами, аз не, но управителят, той…

– Кажете на вашия управител да внимава с продуктите си или в противен случай ще затворя заведението. Разбрахте ли ме?

– За Бога, няма причина да…

– Просто му представете това. И донесете на приятеля ми още една бира.

Когато келнерът се отдалечи, очевидно неизпитващ желание да се изправя нито срещу Питърсън, нито срещу управителя, Маркъм промърмори:

– Чудесно. Откъде знаете, че искам още една бира?

– Интуиция – с уморено добродушие отвърна Питърсън.

И двамата бяха изпили по още няколко бири, когато Питърсън каза:

– Вижте, всъщност сър Мартин е специалистът в британската делегация. Аз съм неспециалист, както го наричат. Това, което искам да знам, е как, по дяволите, се оправяте с онзи парадокс с дядото? Дейвис достатъчно ясно ми разказа за откриването на тахионите и разбрах, че те могат да пътуват в миналото ни, но все пак не мога да схвана как човек е в състояние логически да го променя.

Маркъм въздъхна.

– До откриването на тахионите всички смятаха общуването с миналото за невъзможно. Невероятното е, че физиката на времевите комуникации е била разработена по-рано, едва ли не случайно, още през 40-те години. Двама физици, Джон Уилър и Ричард Фейнман, са разработили правилно описание на самата светлина и са доказали, че се излъчват две вълни винаги, когато, да речем, се опиташ да излъчиш радиовълна.

– Две ли?

– Точно така. Едната от тях получаваме по радиоприемниците си. Другата пътува назад във времето – „предната вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман.

– Но ние не получаваме каквито и да е съобщения преди да са били пратени.

Маркъм кимна.

– Вярно е, но предната вълна е там, в изчисленията. Не можем да я заобиколим. Всички физични уравнения са симетрични по отношение на времето. Това е една от загадките на съвременната физика. Как става така, че усещаме минаването на времето и въпреки това, според всички физични уравнения, времето може да се движи и в двете посоки – напред или назад?

– Значи уравненията са грешни.

– Не, не са. Те могат да предвидят всичко, което сме в състояние да измерим – но само докато използваме „забавената вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман. Онази, която чуваме по радиоприемниците си.

– Е, вижте, сигурно има начин да променяте уравнението, докато не получите само забавената вълна.

– Не, няма начин. Ако промените уравнението така, ще промените и забавената вълна. Просто не можем да минем без предната.

– Добре, къде са тогава онези излъчени назад във времето радиопредавания? Защо не мога да настроя приемника си на новините от следващия век?

– Уилър и Фейнман са доказали, че не могат да бъдат приемани тук.

– Не могат да бъдат приемани през тази година ли? Искам да кажа, в настоящето?

– Точно така. Вижте, предната вълна може да взаимодейства с цялата вселена – тя се движи назад, към миналото ни, така че накрая се сблъсква с всяка появила се някога материя. Въпросът е, че предната вълна достига до тази материя преди сигналът да бъде излъчен.

– Да, естествено. – Питърсън се замисли над факта как сега, заради доказателствата, приема съществуването на „предната вълна“, което беше отхвърлил само преди няколко минути.

– И така, вълната се сблъсква с тази материя и електроните в нея се размърдват в очакване на онова, което ще излъчи радиостанцията.

– Следствието предхожда причината?

– Точно така. Изглежда обратно на всякакъв опит, нали?

– Определено.

– Но трябва да се има предвид вибрирането на електроните във всичко останало във вселената. Те на свой ред излъчват и предни, и забавени вълни. Все едно да хвърлиш два камъка в езеро. И двата образуват вълни. Но двете вълни не се събират по обикновен начин.

– И защо?

– Те интерферират помежду си. Създават пресечена мрежа от локални пикове и спадове. Там, където пиковете и спадовете на отделните модели съвпадат, те взаимно се подсилват. Но там, където пиковете на първия камък срещнат спадовете на втория, те се унищожават. Водата не се движи.

– А-ха. Добре.

– Уилър и Фейнман доказват, че когато бъде ударена от предната вълна, останалата част от вселената действа като множество камъни, хвърлени в езерото. Предната вълна се връща назад във времето и предизвиква всички онези други вълни. Те интерферират помежду си и резултатът е нулев. Нищо.

– О. Накрая предната вълна унищожава сама себе си.

Изведнъж от стереоуредбата на „Каприз“ загърмя музика: „И Дявола танцува – туп, туп – с Жана Д’Арк…“

Питърсън извика:

– Намалете това, чувате ли?

Музиката заглъхна. Той се наведе напред.

– Много добре. Вие ми обяснихте защо не действа предната вълна. Общуването във времето е невъзможно.

Маркъм се ухили.

– В основата на всяка теория се крие някакво предположение. Проблемът с модела на Уилър и Фейнман е, че всички онези трептящи електрони във вселената в миналото може да не излъчват назад точно правилните вълни. При радиосигналите наистина е така. При тахионите – не. Уилър и Фейнман не са знаели за тахионите – за тях дори не са подозирали до към средата на 60-те години. Тахионите не се абсорбират по правилния начин. Те не взаимодействат с материята като радиовълните.

– Защо?

– Те са друг вид частици. Още преди десетилетия двама души – Фейнбърг и Сударшан – си представяли тахионите, но никои не успял да ги открие. Изглеждало прекалено невероятно. Но те имали имагинерна маса.

– Имагинерна маса ли?

– Да. Не го взимайте прекалено сериозно.

– Изглежда ми сериозна трудност.

– Всъщност не е. Масата на тези частици не е такава, каквато ние бихме нарекли „откриваема“. Това означава, че не можем да спрем един тахион, защото той винаги трябва да се движи по-бързо от светлината. И така, щом не можем да го спрем в лабораторията, няма как да измерим масата му в покой. Тя може да се измери единствено като го сложим на везните и го претеглим – което е невъзможно, ако се движи. При тахионите можем единствено да измерим движението – тоест удара.

– Имали сте оплаквания от храната, сър? Аз съм управителят.

Питърсън вдигна поглед и видя висок мъж в консервативен сив костюм, застанал до масата им и сключил ръце на гърба си във военна стойка.

– Да. Всъщност предпочитам да не я ям, заради онова, което тя причини на онази дама преди малко.