Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 31 страниц)
37.
Марджъри се надяваше, че Джон скоро ще се върне вкъщи. Тази седмица всяка вечер работеше до след полунощ. Тя прокара пръсти през косата си и погледна празната чаша. По-добре не. Вече беше изпила три. Така ли човек ставаше алкохолик? Внезапно се изправи и включи радиото и касетофона, като силно ги увеличи. В стаята загърмя какафония от звуци – джазов оркестър, сблъскващ се с трио латиноамерикански певци, – която придаде на стаята някакъв живот. Марджъри отново обиколи приземния етаж и запали всички лампи. По дяволите икономиите. Нервите й бяха опънати и малко трудно фокусираше погледа си. В края на краищата, защо ли да стои трезва? Тя взе чашата си и се насочи към бюфета.
По средата на стаята спря, дочула някакъв слаб звук. Лоти яростно лаеше, затворена в мокрото помещение. Тя се поколеба, после изключи радиото и касетофона. Този път ясно чу звъненето на предната врата. Марджъри застана насред стаята. „Кой би…?“ Звъненето се повтори. После се почука. Колко глупаво от нейна страна! Сякаш крадците щяха да чукат на вратата. Навярно беше някой приятел. Да, слава Богу, някой, с когото да поговори, да прекара заедно вечерта. Тя побърза към коридора, включи лампата на верандата. През цветното стъкло вляво от вратата видя мъжки силует. Обзе я паника. Разнесе се далечна гръмотевица. Марджъри дълбоко си пое дъх, после се облегна на вратата и извика колкото можеше по-спокойно:
– Кой е?
– Иън Питърсън.
Тя озадачено се втренчи във вратата за миг. В главата й бе мъгла. Бавно свали веригата и двете резета и открехна вратата. Косата му беше разрошена. По сакото му имаше гънки и не носеше вратовръзка. Обля я вълна от смущение, когато разбра каква гледка сигурно представлява и самата тя – с разчорлена коса, стиснала в ръка празна чаша и облечена, за Бога, в стара дантелена лятна рокля, защото й беше горещо. Марджъри приглади роклята с лепкавата си ръка и се опита да скрие чашата зад гърба си.
– О, господин Питърсън. Хм, страхувам се, че Джон не си е вкъщи. Той, хм, работи в лабораторията тази вечер.
– О? Надявах се да го заваря тук.
– Ами, сигурна съм, че бихте могли да наминете…
Внезапен вятър зави над градината и навя листа върху раменете на Питърсън.
– О! – възкликна Марджъри. Питърсън автоматично пристъпи вътре. Тя затръшна вратата. – Господи, какъв вятър – рече жената.
– Наближава буря.
– Как беше пътят?
– Тежък. Всъщност, от няколко дни съм се настанил тук на хотел. След като се възстанових, реших да намина насам и да видя дали Джон има нещо ново.
– Ами, струва ми се, не, господин Питърсън. Той…
– Иън, моля.
– Ами, Иън, Джон търси гориво за агрегата, който има лабораторията. Казва, че вече не можел да разчита на централното захранване. Това отнема цялото му време. Но продължава да предава.
Питърсън кимна.
– Добре. Предполагам, че повече не може и да се очаква. Беше интересен експеримент. – Той се усмихна. – Почти вярвах, че може да се получи, нали знаете.
– Смятате, че вече не може ли? Искам да кажа…
– Струва ми се, че в процеса има нещо, което не разбираме. Трябва да призная, че през повечето време се интересувах от работата, просто защото само по себе си това бе добра наука. Последната ми прищявка, предполагам. Все едно да играеш карти на „Титаник“. През последните няколко дни имах възможност да премисля всичко това. Тръгнах от Лондон като смятах, че съм добре и после болестта отново ме повали. Опитах се да постъпя в болница, но не ме приеха. Нямаше места. Така че останах в хотела, докато се преборя с последните странични ефекти. Да не поемаш храна, това е лечението. Така че мислех за експеримента, за да се разсейвам.
– Боже мой. Заповядайте, седнете. – Когато Питърсън влезе на светло, Марджъри видя, че е блед и отслабнал. Очите му бяха хлътнали, кухи. – Тази болест, дали…
– Да, от онова нещо, пренесено от облака. Дори след като го изчистят от организма ти, има остатъчни метаболични ефекти.
– Напоследък ядем консервирана храна. По радиото казват, че така е най-добре.
Питърсън сбърчи лице.
– Да, естествено е да го казват. Това означава, че не разполагат с препарати, за да спасят реколтата. Днес позвъних на компютърния си секретар и научих някои дреболии, които предполагам, още не са направили публично достояние.
– Зле ли е?
– Зле ли? Не, катастрофално. – Той уморено потъна в канапето. – Независимо колко мащабни са плановете ти, действителността изглежда странно, хм, нереална.
– Мислех, че не сме планирали това.
Той премигна, сякаш за да се ориентира.
– Ами, не. Исках да кажа… безкрайните предвиждания… толкова математически… не по този начин… – Питърсън поклати глава и продължи. – Съветвам ви да ядете колкото е възможно по-малко. Имам подозрение – а също и специалистите, колкото и малко да знаят, – че ефектите от всичко това изцяло ще променят живота ни. Лекарствата за прочистване на организма, които ни трябват, не достигат и… някои смятат, че биосферата ще се промени завинаги.
– Ами, да – тревожно отвърна Марджъри, като почувства, че я обзема някакво странно усещане. – Щом вие не можете…
Питърсън като че ли се отърси от мрачното си настроение.
– Хайде да не се спираме на това, нали, Марджъри? Мога ли да ви наричам Марджъри?
– Разбира се.
– А как се чувствате?
– Да ви кажа честно, просто съм малко пийнала. Бях доста нервна тук, съвсем сама и пийнах няколко чашки. Страхувам се, че доста са ме ударили в главата.
– Е, това навярно е най-добрият начин. Мога ли и аз да си налея нещо?
– Моля. Можете ли да се обслужите сам? Дори почти не зная какво имаме. Аз пия перно.
Тя го наблюдаваше от другата част на стаята. Докато беше обърнат с гръб, Марджъри се чувстваше свободна да го гледа. Той леко се приведе пред бюфета, като навеждаше бутилките, за да прочете етикетите. Тя подпря глава на ръката си. Усети го да се връща, да спира до нея и да прикляка.
– Сигурна ли сте, че сте добре, Марджъри?
Не можеше да срещне погледа му. Знаеше, че се е изчервила. Ръката му се отпусна върху облегалката на стола й. Марджъри хвърли поглед към златния му часовник, тънката китка, тъмните косми по бледата му ръка. Чувстваше, че не е в състояние да помръдне. Тя се втренчи в ръката му.
– Марджъри?
– Съжалявам. Ужасно ми е горещо, Иън.
– Ще отворя прозореца. Тук наистина е много задушно.
Ръката изчезна и тя усети, че въздухът охлажда влажното й чело.
– О, така е по-добре. Благодаря ви.
Тя се отпусна назад и вече можеше да го погледне. В края на краищата, той не беше толкова специален. Добре изглеждаше, но нищо особено. Марджъри му се усмихна в отговор.
– Съжалявам. Малко съм странна тази вечер. Онова нещо с облака, после Грег Маркъм и… ами, нещата могат да изглеждат толкова безсмислени. И все пак човек се… радва, че е жив… Съжалявам, говоря големи глупости, нали? Просто сме толкова безсилни. Постоянно ми се иска да направя нещо.
– Изобщо не говорите глупости, Марджъри.
Внезапно се разнесе гръмотевица, която разтърси къщата.
– За Бога, беше толкова близо! – възкликна тя и после дойде на себе си. Толкова лесно се развълнуваше. По кожата й преминаха иглички. – Чудя се дали с този дъжд не падат още от онези организми.
– Навярно.
– Има една местна жена, която държи пансион за котки. Чух, че дала всичките си консерви на котките, като си мислела, че приготвената за тях храна е заразена. Предполагам, че сега ще гладува.
– Луда. – Той отпи голяма глътка от чашата си.
– Чухте ли за коронацията? Отменили са приготовленията.
– Леле, предполагам, че сега цялата страна ще нададе вой заради това – саркастично отвърна Питърсън.
Марджъри се усмихна. Блесна светкавица, последвана от кънтяща гръмотевица. Марджъри подскочи от уплаха. Двамата се спогледаха и изведнъж избухнаха в смях.
– Докато можете да я чуете, сте в безопасност – каза той. – Дотогава мълнията ще е отминала.
Внезапно тя се почувства отлично. Радваше се, че той е тук, че прогонва самотата и страха й.
– Гладен ли сте? Искате ли да хапнете нещо?
– Не, не съм. Отпуснете се. Не се правете на домакиня. Ако искам нещо, ще си го взема.
Питърсън уморено й се усмихна. Бяха ли двусмислени думите му? Трябва да беше свикнал да взима всичко, което поиска. Тази вечер обаче, не бе толкова сигурен…
– Радвам се, че дойдохте – каза тя. – Напоследък тук е доста самотно, когато децата ги няма и Джон работи до късно.
– Да, представям си… – Той не довърши изречението. Лампите угаснаха, драматично придружени от гръмотевица.
– Сега наистина се радвам, че сте тук. Ако бях сама, щях да се вцепеня от страх, щях да си помисля, че някой е прекъснал кабелите на къщата или нещо подобно.
– О, сигурен съм, че просто е някаква повреда. Навярно вятърът е скъсал жиците.
– Напоследък се случва доста често. Имам няколко свещи в кухнята.
Тя пресече стаята, като заобикаляше мебелите в мрака – отдавна познаваше разположението им. В кухнята опипом намери в шкафчето свещи и кибрит. Автоматично извади три и ги сложи в свещници.
Стрелките на механичния часовник на лавицата се движеха с тиктакане, следвано от цъкането на зъбните колела. Марджъри се обърна и видя, че на вратата е застанал Иън. Той пристъпи вътре.
– А, донесох това от гаража, когато го подреждах – каза тя. – Електричеството постоянно угасва и сега старите неща са по-добри… – Тик-так. – Обаче издава този странен звук, нали?
– Навярно, ако го смажете…
– Но аз го смазах. Просто нещо трябва да се поправи. Все пак върви доста точно.
Той се облегна на плота и я загледа как прибира кибрита. Марджъри забеляза, че чамовите лавици се издигат в сенките, хвърляни от свещите. Всички предмети в стаята се движеха, освен правите лавици. Тик-так.
– Интересно – промърмори той, – как продължаваме да искаме да знаем колко е часът, въпреки всичко, което става.
– Да.
– Сякаш все още имаме срещи, за които да не закъсняваме.
– Да.
Тишината се простря между тях като пропаст. Марджъри се опита да измисли нещо, което да каже. Тик-так. Сега лавиците изглеждаха по-материални от стените. Часовникът стоеше сред тях, заобиколен от консерви.
Тя погледна към Иън. На тази бледа светлина очите му бяха много тъмни. Марджъри се облегна на шкафа, вече не толкова нервна. Би трябвало да отнесе свещите в дневната, но за момента й се струваше добре да остане тук, да не бърза.
Иън пресече малката кухня. Тя разсеяно се зачуди дали нямаше да вземе една от свещите. Тик-так.
Той протегна ръка и докосна страната й.
Никой от двама им не помръдваше. Марджъри почувства топлина и леко си пое дъх. Стори й се, че й трябва повече време, за да напълни дробовете си.
Питърсън бавно се наведе и я целуна. Беше съвсем леко, почти случайно докосване.
Тя се отпусна, облегната на шкафа. Тик-так. Издиша. Зачуди се дали в тишината той можеше да чуе как въздухът влиза и излиза от нея. Питърсън взе свещта. Една ръка докосна рамото й. Той я побутна и я насочи към дневната, далеч от кухнята, лавиците и часовника.
38.
12 октомври 1963 г.
Гласът на Пени стигна до него:
– Както казвах.
– Ъ? А, да, продължавай.
– Я стига, ти изобщо не ме слушаше. – Тя изви волана на взетия под наем тъндърбърд и взе завоя. Заливът лежеше вдясно под тях. Блестящата морска повърхност беше скрита в мъгла. – Разсеян професор.
– Добре, добре. – Но той се плъзна обратно в мъглата на собствените си мисли, когато тя навлезе в острите завои покрай „Гризли пийк“ над университетското градче на Бъркли и после пое по „Скайлайн“. Гордън видя изтегналите се в синьо-сивия залив зелени петна на Оукландските острови и Сан Франциско, в алабастровата си самотна далечина. Минаха зад боровите и евкалиптови горички – дърветата очертаваха черно-зелени решетки на кафявия фон на хълмовете. Пени свали покрива. Студеният вятър разроши косата й и я развя назад.
– Връх Тамалфуджи! – извика тя и посочи на север към един нисък, плосък връх оттатък залива. После започнаха да се спускат. Спирачките заскърцаха и скоростният лост заръмжа, когато поеха надолу по „Бродуей теръс“. Обгърна ги мускусният аромат на гората. Скоро излязоха от гъсто покрития с дървета хълм и прелетяха покрай безразборно разхвърляни, боядисани в крещящи цветове къщи. Когато наближиха дома на родителите й, трафикът стана по-спокоен. Очевидно богаташки квартал с подходящо изискано име: „Пиемонт“. Гордън си помисли за Лонг Айлънд, Гетсби и жълти седани.
Родителите й се оказаха незабележителни. Гордън не беше сигурен дали това се дължеше на тях, или на самия него. Мислите му продължаваха да се връщат към експеримента и съобщенията, търсеха някакво ново средство, с което да разбулят мистерията. „Погледни го под различен ъгъл“ – веднъж му бе казала Пени. Не можеше да изхвърли фразата от главата си. Откри, че е в състояние да поддържа разговора, да се усмихва и да играе театъра на гости и домакини, дори без всъщност да взима участие в онова, което ставаше. Бащата на Пени беше едър и успокоително грубоват човек, който знаеше как да превръща парите в още пари. Имаше стандартни посивяващи слепоочия и загоряла от слънцето увереност. Майка й изглеждаше ведра жена, член на клубове и благотворителни дружества, педантична домакиня. Гордън чувстваше, че сякаш ги е виждал и преди, но не можеше да си спомни, като герои от филм, чието име просто се изплъзва от ума ти.
Поканиха ги да останат в къщата. Гордън настоя да се настанят в мотел на Юнивърсъти авеню – за да усетят вкуса на града, каза той, но всъщност, защото искаше да избегне деликатния въпрос дали ще споделят обща стая в замъка на родителите й. Не бе готов за него, не този уикенд.
Баща й беше чувал за шумотевицата около Сол, разбира се, и искаше да разговарят за това. Гордън му каза само толкова, колкото изискваше любезността, а после отклони темата към катедрата, КУЛХ и постепенно към все по-далечни и по-далечни проблеми. Баща й – „Джак – с топло, открито ръкостискане каза той, – наричай ме просто Джак“ – си бе купил няколко въвеждащи в астрономията книги, за да научи нещо повече. Това се оказа удобно за запълване на времето – Гордън се отпусна назад и остави Джак да го забавлява с факти за звездите и със задължителното почтително благоговение пред размерите на вселената. Задаваше му проницателни въпроси. Гордън скоро откри, че собствените му елементарни астрономически познания са съвсем недостатъчни. Докато жените готвеха и бъбреха в кухнята, той се опита да обясни въглеродния цикъл, експлодирането на свръхнови звезди и загадките на кълбовидните купове. Извика на помощ всичките си повърхностни спомени от полузабравени лекции. Джак на няколко пъти го хвана в грешки и Гордън започна да се чувства неудобно. Той се замисли за изпита на Купър.
Накрая изпиха по бира преди обяд и Джак премина на други теми. Линъс Полинг току-що беше спечелил Нобеловата награда: какво мислел Гордън за това? Не било ли за пръв път някой да печели две Нобелови награди наведнъж? Не, отбеляза Гордън, мадам Кюри спечелила една по физика и друга – по химия. Гордън се страхуваше, че това ще ги наведе на политически разговори. Беше съвсем сигурен, че Джак е член на движението за разоръжаване и равноправие на Мюних, ръководено на местна почва от Уилям Ноуланд от оукландския „Трибюн“. Но Джак ловко заобиколи въпроса и го покани на вдигащия пара обяд, състоящ се от супа и добре препечени миниатюрни пържоли. Дърветата джакаранда препречваха донякъде гледката от трапезарията. Останалата част от прозорците откриваше изглед към залива, града и хълмовете. Пържолите бяха прекрасни.
– Виждаш ли? – извика Пени. – Аякс разбира какво ще направиш, още преди самия теб.
Гордън гледаше. Едрият кон потрепери, изпръхтя и премигна. Тя пришпори Аякс от неподвижно положение направо в галоп. Животното се хвърли напред с пухтене и наострени уши. Пени можеше да го накара да танцува и да се движи настрани само с натиска на единия си крак. Тя го яздеше ловко и обикаляше близо до оградата.
Гордън се облегна на перилата. „Погледни го под различен ъгъл.“ Добре, Рамси беше разгадал биохимическата част. Но това бе само едно парченце, а не цялата мозайка. Единствените други сигурни данни, с които разполагаха, бяха добрите стари НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2, барабанен звън, който не водеше наникъде. Той трябваше да означава нещо…
– Гордън! Ще изведа Аякс на разходка. Искаш ли да дойдеш?
– Хм, добре. Без езда обаче.
– Хайде де.
Той разсеяно поклати глава. Единственото, което можеше да си спомни сега от инструкциите й през изминалия час, беше как да не бъде ритнат. Когато вървиш зад него, трябва да си близо до задницата му, така че конят да знае, че няма място за един добър, здравословен къч с копито. Размахването на опашката очевидно щеше да подскаже на животното, че не си подходяща цел, в която да освободи дребните си раздразнения и то щеше да загуби интерес. На Гордън му се струваше съмнително. В края на краищата, това бе животно, неспособно на подобна проницателност.
Той вървеше по хребета успоредно с Пени. НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2. Бяха точно под най-високата част на оукландските хълмове. В далечината се простираше нагънатият кафяв пейзаж на Контра Коста. Секвоите и боровете покрай него изпускаха сух, плътен аромат, който не можеше да определи. ХАРАКТЕРЕН ИЗТОЧНИК В ТАХИЙОНОВИЯ СПЕКТЪР 263 KEV ПИК. Под стъпките му на облаци се издигаше фин прах. Беше късен следобед. Сини сенки пронизваха прашните облаци зад Аякс. Като ученичка в гимназията, Пени идвала тук всеки ден, каза му Джак. Гордън си беше помислил дали да не пусне иронична шега за заключенията на Фройд по отношение на девойките и язденето на коне. След един поглед към Пени се бе отказал. МОЖЕ ДА СЕ ПОТВЪРДИ С ЯМР. Тези коне бяха далеч от надувната топка – единственото му спортуване някога. Тропот на копита, образи на Гари Купър или може би Ида Лупино; величествено препускане през просеки в извисяващи се секвоени гори: ведрина, Гордън се чувстваше натежал и подозрителен. Вървеше сред дърветата с черни градски обувки, които майка му беше купила от магазина на „Мейси“, неподходящи за този далечен континент. Тук се чувстваше заобиколен от естественост, която му бе чужда. НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2, НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2. Да, наистина.
Същата нощ, когато се люби с нея в мотела, Пени му се стори променена. Бедрата й бяха станали по-твърди. Изпъкналите й кости му говореха през тънкия пласт покриваща ги плът. Тя беше жилава западнячка, ездачка на коне. Знаеше, че ангинарите растат на някакъв храст, не на дървета. Можеше да приготвя храна на открит огън. Гордън откри, че гърдите й бяха по-заострени, с подчертани зърна, розови и меки, които бързо се набръчкваха, когато ги смучеше. Изтокът си бе Изток, а всичко останало беше Запад.
В късната неделна сутрин Джак ги заведе да разгледат ореховите насаждения, в които бе инвестирал. В ореховите горички до Аламо тракаше и хриптеше механичен разклащач на дървета. Хидравличната му ръка тресеше стволовете на дърветата и изсипваше от небето град от орехи. По пътеките между тях мъже управляваха машина, която въртеше гумените си перки и събираше орехите на неравни редици отстрани. След нея се движеше събирачката. Орехите все още бяха в изпъстрените си зелени обвивки и събирачката ги загребваше, оставяйки зад себе си вейки, боклуци и счупени клони. Джак обясни, че този нов метод ще се изплати за нула време. Ремарке откарваше орехите до устройство от четки и телени мрежи, където се почистваха обвивките им. Пещ на природен газ обгаряше останалите люспи.
– Това ще революционизира промишлеността – заяви Джак.
Гордън гледаше ръмжащите машини и групите хора, които ги управляваха. Работеха дори в неделя – беше време за прибиране на реколтата. Ореховите горички му действаха успокоително след суровата, осеяна с шубраци пустиня на Южна Калифорния. Дългите сенчести редове зеленина му напомняха за горната част на щата Ню Йорк. Дрънчащата ръка, която душеше дърветата, за да дадат орехите си, обаче, го смущаваше: един нов, роботизиран Запад.
– Можеш ли да ми заемеш някои от онези твои астрономически книги следобед? – внезапно попита той Джак.
Джак кимна, като прикри изненадата си със смутена усмивка. Пени обели очи и сбърчи лице: „Ще престанеш ли някога да работиш, дори през уикенда?“. Гордън сви рамене, за миг стреснат от осъдителното й мълчание. Разбираше, че тя иска този уикенд да се получи добре, в известен смисъл. Навярно се предполагаше, че той и Джак трябва някак си внезапно да се сприятелят. Е, може би щяха, ако изпаднеше удобен случай. Но не и този уикенд. Гордън знаеше, че през цялото време е като в мъгла, че проблемът постоянно го разсейва. И все пак това, че съзнаваше факта, не променяше нищо. Когато и да беше с родителите на Пени, все нещо объркваше. Остро го гризеше съвестта, че спи с тяхната дъщеря. Какъв ли беше общоприетият калифорнийски начин да се справи с този факт? Любезно да го заобикаля? Предполагаше, че е така и все пак се чувстваше неудобно.
Разклащачът сумтеше и друсаше, откъсвайки го от размишленията му. Бе застанал с ръце, сключени зад гърба, в обичайната си поза за лекции и гледаше към буца пръст. Той вдигна очи към другите, които се бяха насочили към колата. Пени отправи на баща си кисел, примирен поглед, като посочи към Гордън: семейни сигнали.
В индексите на книгите на Джак нямаше нищо за Херкулес. Гордън ги прелисти, като търсеше нещо за съзвездията. Имаше звездни карти, сезонни изгледи от Малката мечка, Орион и Южния кръст. Студентите, отраснали под светлините на града, се нуждаеха от прост наръчник за звездите. Гордън не правеше изключение. Той разглеждаше линиите, свързващи звездните точици и се опитваше да разбере защо някой си беше помислил, че приличат на ловци, лебеди или телци. После един пасаж привлече вниманието му.
Нашето слънце се движи точно като всички звезди. Ние се въртим около центъра на нашата галактика със скорост от около 240 км/сек. Освен това, слънцето се движи с около 19 км/сек към точка близо до звездата Вега в купа Херкулес. След много хиляди години съзвездията ще изглеждат различно поради тези движения на звездите помежду им. На фиг. 8 съзвездието…
Пени го закара до университетското градче на Бъркли. Беше й допаднала идеята отново да пообиколят този район, макар това да означаваше, че ще й остане по-малко време да се види с родителите си. Мнението й се промени, когато видя, че той изобщо не иска да се разхожда из университета, а вместо това направо се насочва към библиотеката на катедрата по физика. Сградата се намираше близо до камбанарията, но Гордън отказа да се качи с асансьора заради гледката, която се разкриваше от върха й. Той махна с ръка на Пени и влезе в библиотеката.
Като се остави настрана въртенето около галактическия център, движението на звездите може адекватно да се характеризира като разпространение по косинус от q. Ние се отдалечаваме от звездния антивръх и се приближаваме към звездния връх. Тъй като положението на звездния връх представлява средно аритметично от местните движения на много звезди, има значителни неясноти. НД може да се определи само до 18 ч., 5 мин. ± 1 мин.; ДЕК до 30 градуса ± 40 мин.
Гордън премигна към гъстите изречения, докато осмисляше цифрите. Мухлясалият въздух в библиотеката придаваше на тишината тежка, тържествена атмосфера. Той откри изтъркан екземпляр от „Астрофизически величини“ и отново провери координатите.
Звезден връх
НД 18 5 (±1) ДЕК 30 ± 40
Гордън извади от джоба на ризата си молив и без да обръща внимание на укоризнения поглед на библиотекаря, надраска отдолу:
НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2
После излезе в застудяващия есенен следобед.
* * *
По време на полета на „Еър Кал“ до Сан Диего той каза:
– Координатите в съобщението съвпадат със звездния връх, това е въпросът. В рамките на колебанията в наличните засега данни, искам да кажа.
– Това ли означават знаците плюс и минус, написани един върху друг? – неуверено попита Пени.
– Точно така. Точно така.
– Не разбирам.
– Това е посоката, в която се движи слънцето – и Земята заедно с него.
– Леле.
– Ъ?
– Онова, което каза. Означава изненада. Леле.
– Не, означава… ами, страх. Във всеки случай обаче, не казвам това.
– Разбира се, че го каза.
– Не, не съм.
– Добре, добре. Виж, какво означава това, Гордън?
– Нямам никаква представа – излъга той.
