Текст книги "Пейзажите на времето"

Автор книги: Грегъри Бенфорд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 30 (всего у книги 31 страниц)

Не само запазването на имената в тайна го бе накарало да забави публикуването на пълните данни. Повечето от онова, което беше смятал за шум в по-старите си експерименти, всъщност бяха неподдаващи се на разшифроване сигнали. Онези съобщения се движеха назад във времето от някакво неизвестно бъдеще. Настоящата доста ниска плътност на материята във вселената едва им позволяваше да проникнат през нея. Но когато пътуваха назад, онова, което за хората бе разширяваща се вселена, тахионите възприемаха като свиваща се. Галактиките се приближаваха една към друга. Тази по-плътна материя абсорбираше тахионите по-добре. Когато тръгваха обратно към онова, което за тях беше свиваща се вселена, се абсорбираше по-голям брой тахиони. Накрая, в последния момент преди да се свие до размерите на точка, вселената абсорбираше всички тахиони от всички точки в собственото й бъдеще. Измерванията на Гордън на допълнения назад във времето тахионов поток показваха, че абсорбираната от тахионите енергия е достатъчна, за да нагорещи свилата се маса. Тази енергия поддържаше разширяването на вселената. Така за човешките очи вселената експлодираше от една точка поради онова, което щеше да стане, а не което вече бе станало. Начало и край се преплитаха. Змията изяждаше опашката си.

Гордън искаше да е абсолютно сигурен, преди да съобщи за потока и заключенията си. Той беше уверен, че няма да бъдат приети добре.

Светът не искаше парадокси. Хората просто избягваха да си припомнят, че големите движения на времето са причинно-следствени вериги, които не биха могли да възприемат. Поне една част от научната съпротива срещу съобщенията се основаваше точно на този обикновен факт, той бе сигурен. Животните бяха еволюирали по такъв начин, че механизмите на природата им се струваха прости – това беше характерна черта на оцеляването. Законите бяха оформили човека, а не обратното. Мозъчната кора не харесваше вселена, която по принцип се движи и напред, и назад.

Затова нямаше да разводни въпроса с няколко неточни имена, не и заради славата на Шрифър. Навярно щеше да каже на Маркъм, точно когато младият учен неизбежно публикуваше слабите сигнали от Епсилон Еридиани, на разстояние от единайсет светлинни години, които щеше да засече. Това бяха гласове от неизвестното бъдеще, съобщаващи подробности за ремонт на кораби. Тук нямаше никакви парадокси. Освен ако, разбира се, информацията не попречеше на скока към създаване на ракети, ако с някакво извиване в противоположната посока не спреше предстоящото изграждане на космическа станция. Това винаги беше възможно, предполагаше Гордън. Тогава вселената отново щеше да се разцепи. Реката щеше да се раздвои. Но когато всичко това се разбереше и завъртулките на Танинджър задълбаеха по-навътре в загадката, те навярно щяха да научат дали парадоксите изобщо би трябвало да се избягват. В края на краищата, те не нанасяха действителни щети. Все едно зад огледалото да имаш неясен двойник, абсолютно еднакъв, с изключение на това, че е левак. А природата на тахионите така или иначе правеше случайните парадокси малко вероятни. Космически кораб щеше да докладва на своята Земя с помощта на насочени лъчи. Никакви опасващи полета нямаше случайно да засекат днешната Земя по нейното спираловидно въртене в пространството, да пресекат гавота й около галактиката.

В полезрението му попадна Рамси и го върна в ярко осветената действителност. Рамси издуха с ръка дима и тънката пура се изви като умиращо насекомо. Биологът беше нервен. Изведнъж загърмя музика. „Привет на Шефа.“ Всички на естрадата се изправиха, въпреки факта, че човекът, който влезе отдясно, като се усмихваше и небрежно махаше с ръка, бе държавен служител. Президент Скрантън стисна ръката на министъра със средно подчертана топлота и поздрави останалите на сцената с отправена към всички усмивка. Противно на самия себе си, Гордън изпита известен интерес. Президентът се движеше със спокойна увереност, прие овациите и накрая седна до министъра. Скрантън беше дискредитирал Робърт Кенеди, като заплете намръщения по-малък брат в някаква бъркотия с телеграми в Демократическата партия и после с използването на разузнаването и ФБР срещу републиканците. Навремето Гордън бе сметнал обвиненията за невероятни, особено след като Голдуотър беше открил първите намеци. Но в ретроспекция бе добре да се освободи от идеята за династията Кенеди и наред с нея за имперското президентство.

Сега министърът бе застанал на катедрата, отправяше механичните уводни думи и се плъзгаше в задължителните превъзнасяния на администрацията. Гордън се наведе към Марша и прошепна:

– За Бога, не съм си подготвил реч.

– Разкажи им за бъдещето, Горди – весело му отвърна тя.

– Сега онова бъдеще е само сън – изръмжа Гордън.

– Слаба е онази памет, която работи само назад – лаконично отговори Марша.

Гордън й се усмихна. Тя цитираше нещо, което беше чела на децата, ред от огледалната сцена с течащото в обратната посока време, момента с Бялата царица. Гордън поклати глава и се отпусна назад.

Министърът завърши предварително подготвената си реч и даде думата на президента под солиден рунд ръкопляскания. Скрантън извика Рамси и Хъсинджър. Двамата мъже несръчно излязоха напред, като се пречкаха един на друг. Президентът им подаде двете грамоти сред взрив от аплодисменти. Рамси погледна своята и после я размени с тази на Хъсинджър, което предизвика смях сред публиката. Последва любезно потупване с ръце, докато се връщаха на местата си. Министърът излезе напред, прехвърляйки листовете си и подаде някои от тях на президента. Следващата награда беше за някакви постижения в генетиката, за които Гордън никога не бе чувал. Получи я едра немкиня, която нареди пред себе си на катедрата няколко страници и се обърна към публиката, очевидно подготвила се за пространен разказ за работата си. Скрантън хвърли кос поглед към министъра и после се върна на мястото си. Беше присъствал на такива неща и преди.

Гордън се опита да се съсредоточи върху думите на жената, но загуби интерес, когато тя започна да отдава заслуженото на други учени в нейната област, които за съжаление нямали честта да присъстват днес в такава величествена обстановка.

Гордън се замисли над въпроса какво да каже. Никога повече нямаше да види президента, никога нямаше да се срещне с толкова влиятелна личност като министъра. Навярно, ако се опиташе да обясни донякъде какво означаваше всичко това… Очите му блуждаеха из публиката.

Внезапно изпита усещане, че времето е тук, не като връзка между събития, а като „нещо“. Какво типично човешко успокоение бе да възприема времето като неизменно, като бреме, от което не можеш да избягаш. Като вярваше в това, човек можеше да се откаже да плува срещу течението от секунди и просто да се носи, да престане да се блъска в плоското лице на времето като насекомо в цвят от светлина. Само ако…

Той погледна към Рамси, който четеше грамотата си, забравил за бръщолевенията на генетичката и си спомни за пенещите се вълни в Ла Хола, прииждащи чак от Азия, за да се разбият в голата нова земя. Без да знае защо, Гордън поклати глава и хвана ръката на Марша. Топъл натиск.

Той си помисли за имената пред него, в онова отклонено бъдеще, за това кой се беше опитвал да прати сигнали в отдалечаващия се мрак на историята и да я напише наново. Трябваше смелост, за да пращаш надежди-светулки през тъмните, фосфоресциращи простори на безкрайното всепоглъщащо кадифе. И на тях щеше да им трябва смелост; бедствието, за което говореха, можеше да обхване света.

Отделни любезни ръкопляскания. Президентът даде на яката жена нейната грамота – чекът щеше да дойде по-късно, Гордън знаеше – и тя седна на мястото си. После Скрантън погледна през бифокалните си очила и с ръбестите си пенсилвански гласни започна да чете грамотата на Гордън Бърнстейн.

– … за изследвания в областта на ядрения магнитен резонанс, довели до сензационно нов ефект…

Гордън си помисли, че Айнщайн е спечелил Нобелова награда за фотоелектрическия ефект, смятан за достатъчно безопасен до 1921 г., а не заради все още оспорваната теория на относителността. Присъединяваше се към добра компания.

– … който, в поредица от експерименти през 1963 и 1964 г., доказа, че може да се обясни единствено със съществуването на нов вид частица. Тази странна частица, тах… тах…

Президентът се запъна с произнасянето на думата. Сред публиката се разнесе любезен смях. Нещо бодна паметта на Гордън и той огледа тъмните лица. Онзи смях. Някой, когото познаваше?

– … тахионът е в състояние да се движи по-бързо от светлината. Този факт означава…

Стегнатият кок, вдигнатата, почти енергична брадичка. На третия ред седеше майка му. Носеше тъмно палто и беше дошла да присъства на този ден, да види сина си на ярката сцена на историята.

– … че самите частици могат да се движат назад във времето. Последствията от това са от фундаментална важност за много области от съвременната наука, от космологията до…

Свил юмруци, Гордън наполовина се изправи. Гордата енергичност, която излъчваше тя, обърнатата към потока от думи глава…

– … структурата на субядрените частици. Това наистина е огромен…

Но в хаотичния бяг на месеците, последвали ноември 1963 г., тя бе починала в „Белвю“ без той повече да я види.

– … мащаб, който има отгласи в усилващата се връзка…

Жената на третия ред навярно беше застаряваща секретарка, дошла да види президента. И все пак нещо в будния й поглед… Стаята се залюля, светлината се замъгли.

– … между микроскопичното и макроскопичното, тема…

Влага по бузите му. Гордън се втренчи с размътен поглед към високата и слаба фигура на президента, виждайки го като по-тъмно петно под ярките прожектори. Зад него, не по-малко реални, бяха имената от Кеймбридж, всяко едно от тях фигура, всяко познаващо другите, но никога изцяло. Тъмните сенки сега се движеха извън обсега му, всяка в собствената си посока, точно като него, Рамси, Марша, Лейкин и Пени. Но всички те бяха само сенки. Светлината на прожекторите минаваше през тях. Изглеждаха като замръзнали. Всъщност се променяше самият пейзаж, най-после разбра Гордън, пречупен от собствените си закони. Самото време и пространство бяха играчите, огромни земи, поглъщащи фигурите, една-единствена тъкан на бъдеще и минало. Нямаше поток от години. Търпеливите причинно-следствени вериги се движеха едновременно и назад, и напред. Пейзажът на времето се вълнуваше, размътваше и нагъваше, като огромен звяр в тъмното море.

Президентът беше завършил. Гордън се изправи. Той се приближи до поставената върху дървени крачета катедра.

– Наградата „Енрико Ферми“ за…

Не можеше да прочете написаното. Лицата висяха пред него. Очи. Блестящи светлини…

Той започна да говори.

Виждаше тълпата и си мислеше за вълните, които минават през тях и се разбиват в бяла, всепоглъщаща пяна. Малките фигурки неясно усещаха въртопите на вълните като парадокс, като загадка, чуваха тиктакането на времето, без да знаят какво усещат и се вкопчваха в линейните си илюзии за минало и бъдеще, за напредване, за своето някогашно раждане и зейнала предстояща смърт. Думите заседнаха в гърлото му. Той продължи. И си помисли за Маркъм, за майка си, за всички онези безбройни хора, които никога не губеха надеждите си и за странните им човешки сетива, за загубената им илюзия, че независимо как се движат през тях дните, винаги остава импулсът на предстоящото, чувството, че дори сега все още има време.