Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 31 страниц)
19.
29 май 1963 г.
Метрдотелът на ресторант „Над Залива“ каза:
– Вечерята, сър, s’il vous plait.
– Хм, да.
Той ги поведе към маса с чудесна гледка към залива на Ла Хола. Осветени от прожекторите, вълните се разбиваха в пенести бели пръски.
– Желаете да има меню? – Гордън кимна, а Пени обели очи. След като мъжът им даде огромните листове на менюто и се отдалечи, тя каза:
– Господи, иска ми се да се бяха справили с акцента си.
– Вий какво ядете, мадам? Вий не харесва мой език? – отвърна Гордън.
– Френският ми не е съвършен, но… – Тя спря, когато се приближи сервитьорът. Гордън изпълни ритуала с виното и избра от дебелата книга нещо, което му беше познато. Когато се огледа, той видя на известно разстояние семейство Кароуей, което се смееше и си прекарваше отлично. Той ги посочи на Пени и момичето надлежно отрази новите данни в статистиката им. Но не отидоха да им съобщят за последните резултати. От колоквиума бяха минали пет дни, но сега Гордън не се чувстваше спокоен в катедрата. Тазвечершното изхвърляне в „Над Залива“ бе по идея на Пени, която искаше да го изкара от меланхолията му.
Нещо тупна до лакътя му.
– Аз отваря я сега – каза сервитьорът, докато отваряше бутилката. – Трябва може диш.
– Какво? – изненадан попита Гордън.
– Гълта въздух – да диш.
– А-ха.
– Да, сър. – Сервитьорът му отправи малко снизходителна усмивка.
След като се отдалечи, Гордън отбеляза:
– Поне се усмихваше. Всички първокласни ресторанти наоколо ли са такива?
Пени сви рамене.
– Ние нямаме европейската култура на Ню Йорк. Пък и не идваме много често тук.
Обикновено Гордън не би обърнал внимание на разговора за това „какво вие, нюйоркчаните би трябвало да правите“, но този път измърмори:
– Не говори за нещо, което не разбираш. – После без да се замисля започна да разказва за дните, когато се беше отделил от родителите си и живееше в един тесен апартамент, учеше усилено и за пръв път наистина чувстваше града, дишаше въздуха му. Майка му бе накарала чичо Хърб да го наглежда от време на време, след като и без това живееше съвсем наблизо. Чичо Хърб беше мършав и напрегнат човек, който винаги бе печелил много пари от търговия с облекло. Той изпитваше характерното за прагматиците отвращение към физиката.
– Колко ти плащат? – рязко питаше той по средата на някакъв съвсем различен разговор.
– Достатъчно, ако живея икономично.
Лицето на чичо му се изкривяваше, докато претегляше отговора и старецът неизбежно казваше:
– Плюс цялата физика, която можеш да изядеш ли? А? – и се плясваше по бедрото. Но не беше прост човек. Да използваш мозъка си, за да преценяваш намалението или да определяш продаваемостта на пуловерите – това беше тънка работа. Единственото му хоби също бе съгласувано с дребния му бизнес. В съботите и неделите той взимаше рано автобус до Уошингтън парк авеню, за да може да заеме място на една от бетонните маси за шах близо до „Макдъгал“ и Уест Форт стрийт. Играеше за четвърт долар срещу всички желаещи и понякога печелеше по два долара на час. По здрач сменяше масата, за да се приближи до светлината на уличните лампи. През зимата играеше в едно от кафенетата в Гринидж Вилидж, като отпиваше хладък чай с доловимо сърбане и го правеше толкова дълго, че разходите му да не станат прекалено високи. Единствената му цел беше да накара противниците си да се смятат за по-добри от него. Тъй като всеки шахматист, достатъчно възрастен, за да разполага с излишен четвъртак, неминуемо също имаше и напреднал стадий на шахматистко самолюбие, това не бе трудно. Чичо Хърб ги наричаше „потцери“ – слаби играчи с надута представа за самите себе си. Неговата игра също не беше отлична. Бе стратегически несериозна, показна, но изградена от псевдокапани, предназначени за потцери, които си мислят, че са открили неподозирана възможност за бързо действие. Капаните му осигуряваха бързи победи, Които увеличаваха почасовата му печалба. Мирогледът на чичо Хърб беше прост: потцери и менш. Той, разбира се, бе менш.
– Знаеш ли какво беше последното нещо, което ми каза, преди да тръгна? – изведнъж попита. Гордън. – Каза: „Не бъди потцер“. И ми даде десет долара.
– Прекрасен чичо – дипломатично отбеляза Пени.
– А знаеш ли, че миналия петък, на колоквиума, се почувствах като потцер?
– Защо? – с искрена изненада попита Пени.
– Стоях здраво облегнат на данните си. Но като ги погледнах… – за Бога, ако във всичко това имаше някакъв смисъл, Дайсън би ми дал време, би ме подкрепил. Вярвам в преценката му. Започвам да мисля, че през цялото време съм допускал някаква тъпа грешка, че съм прецакал експеримента дотолкова, че никой не е в състояние да открие къде е проблемът.
– Би трябвало да се довериш на собствената си…
– Точно това е характерно за потцера, разбираш ли? Неспособността да се поучи от опита. Вървях напред с капаци на очите…
– Компот, сър – безизразно обяви сервитьорът.
– О, Господи – възкликна Гордън с такова раздразнение, че мъжът отстъпи назад, загубил хладнокръвието си. Пени високо се изсмя, което направи сервитьора още по-неуверен. Дори Гордън се усмихна и настроението му се оправи.
Насилената веселост на Пени им помогна да довършат вечерята. Тя извади от дамската си чанта някаква книга и я тикна в ръцете му.
– Това е новият роман на Фил Дик.
Той погледна сензационната корица. „Човекът във високия замък“.
– Нямам време.
– Намери време. Наистина е добра. Чел си другите му неща, нали?
Гордън отклони темата. Искаше му се още да разговаря за Ню Йорк, за причините да не остане там. Направи компромис, като разказа на Пени съдържанието на последното писмо от майка му. Тази далечна фигура като че ли беше свикнала с идеята, че той живее в „явен грях“. Но в писмата й имаше някаква странна мъглявост, която го безпокоеше. Когато той пристигна за пръв път в Калифорния, писмата й бяха дълги, пълни с подробности за ежедневието й, за съседите, за обикновените неща от живота в Манхатън. Сега тя му разказваше съвсем малко за онова, което правеше. Той чувстваше пустотата, останала от отсъствието на тези подробности, усещаше как нюйоркският му живот се отдалечава от него. Тогава бе изпитвал по-голяма увереност в себе си, светът му се беше струвал по-широк.
– Е, хайде, Гордън. Стига си размишлявал. Виж, донесла съм ти още неща.
Той разбираше, че Пени методично е планирала една весела вечер, пълна с награди. Тя извади изискан комплект писалка и молив „Крос“, вратовръзка в западен стил, а после и една необикновена лепенка: „Au + H2O“. Гордън я хвана между палеца и показалеца си и деликатно я задържа във въздуха над масата, като че ли можеше да замърси тяхното телешко „piccata“.
– Каква е тази глупост?
– О, я стига. Просто шега.
– Следващия път сигурно ще ми донесеш екземпляр от „Съвестта на един консерватор“. Господи.
– Недей да се страхуваш от новите идеи.
– Нови ли? Пени, това са политикански…
– Те са нови за теб.
– Виж, Голдуотър може да е добър като съсед – добрите огради правят добрите съседи, нали така е казал Фрост? Ето ти малко литература. Но, Пени, той е глупак.
– Не е толкова глупав, че да даде Куба – вцепенено отвърна тя.
– Ъ? – Той беше искрено озадачен.
– Миналия октомври Кенеди подписа отказа ни. Просто ей така – енергично щракна с пръсти Лени. – Съгласи се да не прави каквото и да е против Куба, ако руснаците изтеглят ракетите си.
– Под „каквото и да е“ имаш предвид Залива на прасетата.
– Може би – сериозно кимна тя. – Може би.
– Кенеди вече измъкна доста фашисти. Кубинските изгнаници, Франко, а сега и Дием във Виетнам. Мисля…
– Ти изобщо не мислиш, Гордън. Наистина. Претъпкан си с всички тези източни идеи за начина, по който върви светът, а те са съвсем погрешни. Кенеди прояви слабост по отношение на Куба и сега само гледай – руснаците ще им дадат оръжие и те ще проникнат навсякъде, из цяла Южна Америка. Те са действителна заплаха, Гордън. Какво ще им попречи да пратят войски даже в Африка? В Конго?
– Глупости.
– Да не би да са глупости и това, че Кенеди орязва нашите свободи тук? Насилва стоманообработвателните компании да отстъпят, когато всички те са повишили цените? Какво ще стане със свободната инициатива?
Гордън вдигна ръка във въздуха.
– Виж, можем ли да обявим примирие?
– Просто се опитвам да те освободя от онези твои идеи. Вие, хората от Изток, не разбирате как в действителност вървят нещата в тази страна.
– Няколко момчета от „Ню Йорк Таймс“ сигурно мислят по тези въпроси – саркастично отвърна той.
– Леви демократи – започна Пени, – които не…
– Хей, хей – вдигна към нея ръка Гордън. – Мислех си, че сме обявили примирие.
– Ами… Добре. Съжалявам.
Той разсеяно погледна за миг чинията си и после изненадано попита:
– Какво е това?
– Салата от ангинари.
– Поръчвал ли съм я?
– Аз те чух.
– След телешкото? За какво ли съм си мислил?
– Сигурна съм, че не зная.
– Не ми трябва. Ще извикам някой от онези забавни сервитьори.
– Те не са „забавни“, Гордън. Те са обратни.
– Какво? – озадачено я попита той.
– Нали знаеш. Хомосексуалисти.
– Педерасти? – Гордън се чувстваше така, сякаш е бил лъган през цялата вечер. Той отпусна вдигнатата си ръка, внезапно засрамен. – Трябваше да ме предупредиш.
– Защо? Това няма значение. Искам да кажа, те са навсякъде в Ла Хола – не си ли забелязал?
– Хм, не.
– Повечето от сервитьорите в който и да е ресторант са такива. Това е обикновена работа. Можеш да пътуваш навсякъде и да живееш на най-добрите места. Те нямат семейни задължения, в повечето случаи семействата им не искат да имат нищо общо с тях, така че… – Тя сви рамене. Гордън видя в този жест непресторена изисканост, спокойно отношение към света, на което той внезапно силно завидя. Начинът, по който разговорът им беше скачал от тема на тема тази вечер, го безпокоеше, бе го извадил от равновесие. Гордън осъзна, че все още не може да проумее истинската Пени, жената зад толкова много различни лица. Комичният поддръжник на Голдуотър живееше наред с литератора, който на свой ред се сливаше с небрежния сексуален интелигент. Той си спомни как беше отворил вратата на банята на една факултетна забава миналата година и я бе заварил седнала върху тоалетната чиния; синята й рокля обвиваше чинията като гирлянд от цветя. И двамата се бяха сепнали – тя държеше във вдигнатата си ръка парче жълта тоалетна хартия. Петите й се бяха забили в цимента между триъгълните кафяви плочки на пода, така че пръстите й стърчаха във въздуха. Ниската седалка правеше дупето и да изглежда тежко. Между бледите й бедра той видя зейналия овал. Тъмните чорапи скриваха по-голямата част от краката й и показваха само спускащите се езици на жартиерите. Долната му челюст нерешително увисна и после той влезе, за да стане гафът окончателен. Огледалото на отсрещната стена показваше сепнат, озадачен непознат. Привлечен към нея, той затвори вратата зад себе си.
– Можеш да видиш това и вкъщи – закачливо каза Пени. С усърдна сериозност тя се изчисти, без да му обръща внимание и пусна жълтата хартия във водата под себе си. После се обърна наполовина на седалката и натисна кремичната дръжка. Ответното клокочене отнесе обекта на надзъртащия му поглед, преди тя да се изправи. Вече станала, оправила роклята си, Пени беше по-висока и някак си предизвикателна като екзотичен проблем. В светлото, облицовано с плочки помещение тя изглеждаше решително блестяща – една Пени, която Гордън не познаваше.
– Не можех да чакам – каза той с топлота, която му прозвуча странно, като се имаше предвид, че не беше вярно. Той зае мястото й, разкопчал ципа на панталона си. Меко приятната струя: облекчение.
– Започваме да придобиваме домашни навици, нали? – Пени вдигна ъгълчето на начервените си устни в лирична полуусмивка, забелязвайки неговото настроение.
– Предполагам – лениво отвърна той. Навън колегите му обсъждаха свръхпроводимостта, докато съпругите им правеха проницателни наблюдения върху местните недвижими имоти – жените като че ли имаха по-добра представа за действителността. Усмивката на Пени се разшири и той приключи с бърза струя, като едва не уцели тоалетната дъска. После силно се изтръска, закопча се и подсуши дъската с жълтата тоалетна хартия. Никога по-рано не се бе чувствал така спокойно и открито с жена, в такава плътна, емайлирана атмосфера. Гордън не искаше да разтегля момента от страх да не експлодира, леко я целуна и отвори вратата. Навън Айзък Лейкин се беше облегнал на стената, разглеждаше гравюрите на Брьогел в сумрачния коридор и чакаше да влезе в банята.
– О – каза той, когато двамата излязоха заедно. – Има нещо.
Проста дедукция. Очите на Лейкин се местеха от единия към другия, като че ли можеше да зърне тайната, като че ли току-що беше открил нова страна от личността на Гордън. Е, може би бе успял. Може би и двамата бяха успели.
– Гор-дън – върна го в настоящето Пени. – Цяла вечер си отнесен. – Изглеждаше загрижена. Той почувства внезапен изблик на раздразнение. Бленуваната Пени беше нежна и женствена – тази пред него бе истински тормоз. – Ако имаш намерение да продължаваш, защо просто не поговорим за това?
Той кимна. Нейната програмирана вечер, пълна с насилена веселост, започваше да го отегчава. Внезапните промени в настроението й му досаждаха. Обикновено се смяташе за стабилен, мислеше, че не се поддава на мимолетни желания.
– Днес ми се обади Сол – с каменно изражение каза Гордън, опитвайки се да избяга от собствените си мисли. – Заедно с Франк Дрейк имат намерение да използват големия радиотелескоп в Грийн Банк, Западна Вирджиния. Искат да проучат Херкулес 99.
– И ако засекат сигнали, това ще докаже твоята теза?
– Точно така. Изглежда безсмислено, но е така.
– Защо да изглежда безсмислено?
– Виж, искам да кажа… – раздразнително махна с ръка Гордън. Един от сервитьорите възприе жеста му като знак и тръгна към тях. Физикът припряно му показа да се отдалечи. – Дори човек да повярва в цялата история, в тахионите и всичко останало – защо трябва да има радиосигнали? Защо и двете неща? Целият смисъл от използването на тахиони се състои в това, че радиосигналите са прекалено бавни.
– Е, те поне правят нещо.
– Да не си предвождала и клакьорите в гимназията?
– Господи, понякога си отвратително копеле.
– Когато не е подходящото време от месеца.
– Виж, Сол се опитва да помогне.
– Не мисля, че това е начинът за решаването на проблема.
– А какъв е? – Когато Гордън махна с ръка, с леко отвратено изражение на лицето, тя настоя: – Наистина, Гордън, какъв е тогава?
– Да забравим за него. Така е най-добре. И просто да се надяваме, че всички останали също ще забравят.
– Ти не мислиш наистина…
– Разбира се, че мисля. Трябваше да присъстваш на онзи колоквиум.
Тя го остави да се поохлади за момент и после промърмори:
– Той беше преди цяла седмица. Поне би могъл да работиш по въпроса.
– Изпитът на Купър е след два дни. Искам да се съсредоточа и да му помогна да се подготви, а после и да го изкара. Това ми е работата. – Гордън рязко кимна, сякаш фактът, че има да върши работа, решаваше всички въпроси.
– Може би трябва да опиташ нещо като онова, което прави Сол.
– Безсмислено е.
– Откъде си толкова сигурен? – Тя скръсти ръце, отпусна се на плетения си стол и открито го погледна. – Мислил ли си някога за упоритостта, с която работят учените? Това е като военно обучение.
– Глупости.
– На какво са те учили? Да запишеш всичко, което знаеш за даден проблем. Да го изразиш с няколко уравнения. В повечето случаи това само по себе си е достатъчно, нали? Само малко си поиграваш с уравненията и получаваш отговора.
– Не е толкова просто – възрази Гордън, като поклати глава. Но пред самия себе си неохотно трябваше да признае, че в думите й имаше някаква истина. Да определи символите, да нанесе неизвестните x, y и z, а после да ги преподреди. Мислене по поръчка. Всички те бяха свикнали с него и може би това скриваше някои елементи на проблема, ако човек не внимаваше. Въпреки цялата си мъдрост, Дайсън може би грешеше напълно, просто поради навиците си на мислене.
– Хайде да си поръчаме шоколадов крем – весело предложи Пени.
Той вдигна поглед към нея. Така или иначе, тя беше решена вечерта да завърши както трябва. Гордън си я спомни седнала върху тоалетната чиния и почувства, че го изпълва топлота. Тогава Пени бе едновременно и уязвима, и спокойна, докато изпълняваше животинската функция насред ефирната рокля. Дръзко и странно елегантно.
– Ваш вечеря било от-лич-на, сър?
Гордън хвърли поглед към сервитьора, като се опитваше да прецени дали е обратен.
– А… да. – Той направи пауза. – Много по-добра, отколкото в „Шеф Бой-Ар-Ди“.
Изражението на сервитьора си струваше цената на храната.
20.
31 май 1963 г.
Кандидатският изпит на Албърт Купър започна доста добре. В началото Гейтс, специалист по високоенергийна физика, постави стандартен проблем.
– Господин Купър, да вземем два електрона в едноизмерна кутия. Можете ли да ни напишете вълновата функция за това състояние? – Гейтс приятелски се усмихна, като се опитваше да разпръсне напрежението, типично за тези устни изпити. Студентите почти винаги пропускаха по нещо, неспособни да си спомнят съвсем прости физични данни единствено поради собствената си нервност.
Купър бързо разработи една част от проблема, като нахвърля най-ниското енергийно състояние. После се запъна. Гордън не можеше да определи дали това се дължи на паника, или е премерена тактика на забавяне. Напоследък студентите бяха започнали да използват намръщеното, мълчаливо запъване като метод за извличане на подсказвания от изпитващите. Често се получаваше. След малко Гейтс каза:
– Ами тогава… пространствената част от вълновата функция трябва ли да е симетрична?
– Хм… – накрая отвърна Купър. – Не. Не мисля. Спиновете би трябвало да… – и като спираше от време на време, той успешно довърши въпроса.
Гордън се чувстваше неспокоен, докато Гейтс разхождаше Купър из поредица от рутинни въпроси, предназначени да определят дали кандидатът познава принципната основа на проблема на дисертацията, която предлага да защити. Климатичната инсталация бръмчеше с енергична разсеяност, тебеширът на Купър стържеше и дращеше по дъската. Гордън погледна Бърнард Кароуей, астрофизика. Оттам не очакваше никакви проблеми. Кароуей изглеждаше отегчен, нетърпелив да приключи с този ритуал и да се върне към изчисленията си. Единственият проблем се криеше в четвъртия и последен член на комисията: Айзък Лейкин. Като старши професор в областта на дисертацията на Купър, неговото присъствие беше неизбежно.
Гейтс свърши с простите въпроси и Кароуей със сънливо премигване даде думата на Лейкин. „Започва се“ – помисли си Гордън.
Но атаката на Лейкин не бе толкова директна. Той се зае да обсъжда с Купър собствения му експеримент – обикновено сигурна почва за студента, тъй като тук знанията му бяха най-задълбочени. Лейкин подчерта теоретичната основа на ефектите на ядрен резонанс. Купър бързо написа табличните уравнения. Когато професорът се задълба във въпроса, Купър забави темпото, после спря. Опита тактиката на запъването. Лейкин схвана маневрата и не пожела да му подскаже нищо съществено. Кароуей започна да проявява интерес и за пръв път от началото на изпита седна изправен на мястото си. Гордън се зачуди защо, когато изпаднат в затруднение, студентите винаги предизвикват по-голямо внимание от страна на комисията – дали това не беше инстинктът на ловеца? Или присъщата професорска загриженост, че изпитваният, който по презумпция познаваше материята, докато не докажеше обратното, изведнъж бе проявил фатално невежество? И двата отговора бяха прекалено прости, заключи Гордън.
Лейкин вече беше хванал Купър в крачка. Той го накара да очертае ясна картина на теоретичния модел и да опише базисните предположения. После направи на нищо обяснението на студента. Твърденията му били неясни, обосновката – разводнена. Бил пренебрегнал два важни ефекта. Гордън седеше напълно неподвижно и не искаше да се намесва, защото все още се надяваше, че след пристъпа на тази кратка буря Купър ще се възстанови и ще започне да отговаря правилно. Надеждата му угасна. Гордън си спомни коментара, който преди няколко години Лейкин бе написал върху някаква дисертация: „Млади човече, в тази работа има много оригинални и верни неща. За съжаление онова, което е вярно, не е оригинално, а което е оригинално – не е вярно“.
Кароуей се присъедини с няколко остри въпроса. Купър като че ли тръгна напред, после се върна към тактиката си на мълчаливо отстъпление, за да печели време. Но в един двучасов изпит има повече от достатъчно време, за да бъдат разкрити всички слабости на изпитвания. Кароуей изслуша обърканите отговори на Купър, все още притворил очи, но явно нащрек. По лицето му се изписваше кисело изражение. Гейтс се бе втренчил в Купър, сякаш за да разбере как един студент, изглеждал толкова умен само допреди няколко минути, сега може да изпадне в такова затруднение. Когато Купър се обърна, за да отвърне на атаката на Лейкин, Гейтс поклати глава.
Гордън реши да се намеси. Да защитаваш свой студент по време на кандидатски изпит не беше добра идея, точно защото е прекалено очевидно и означава, че ти също признаваш недостатъците му. Гордън започна да говори, като прекъсна пороя от въпроси на Кароуей. Той отбеляза, че в оставащото време комисията трябва да разгледа формата и подробностите на експеримента на Купър, а те все още не бяха се занимавали с тях. Това подейства. Гейтс кимна. Купър, който бе застанал с гръб, притиснат към черната дъска, се усмихна с явно облекчение. Изпитната зала се изпълни с тихите звуци на ръце, които прелистват страници и на въртящи се в неудобните столове тела: доскорошната атмосфера беше разсеяна. Купър би могъл да възстанови някои от щетите си.
Пет минути изтекоха гладко. Купър обясни експерименталните си устройства, сложните подробности на апаратурата. Той пропусна резултатите от първите си проби.
Лейкин изобщо не хвърли поглед към материалите. Вместо това той прибави няколко свои листа към данните и ги подаде на Купър.
– Г-н Купър, аз не се интересувам само от лесните за разбиране резултати. Сигурен съм, че комисията няма да ги намери за изненадващи. Онова, което искам да разбера, е дали са верни.
– Сър? – с тънък глас каза Купър.
– Всички ние знаем, че в работата ви има… странни… особености.
– Хм, аз…
– Можете ли да ни ги обясните?
Лейкин посочи към своите листове, оставени с лицето нагоре върху масата. Бяха диаграми, представящи внезапно прекъсване на плавните резонансни криви. Гордън ги погледна с лошо предчувствие.
Останалата част от изпита като че ли премина изключително бързо. Купър загуби онази хладнокръвна дистанцираност, която успешно беше запазил по време на предишните въпроси. С колебливи изречения, той характеризира ефекта на спонтанен резонанс. Стремително изложи известното му обяснение и, стигнал до края, се върна назад, без да се докосва до заключенията. Опита се да заобиколи въпроса за причините, предизвикали ефекта. Вече видимо заинтригуван, Кароуей го върна обратно. Намесите на Гордън не помогнаха. Гейтс започна да подкрепя скептицизма на Кароуей, така че Купър се въртеше между Лейкин, Кароуей и Гейтс и срещаше отвсякъде все нови и нови възражения.
– Този въпрос е основен за дисертацията – заяви Лейкин и другите кимнаха. – Той трябва да бъде решен. Единствено г-н Купър знае истината. – Всички в стаята разбираха, че става дума за съобщенията, за Гордън и Сол Шрифър, а не само за точността на електрониката на Купър. Но този изпит беше начин професорите да изразят професионалната си преценка по проблема и битката трябваше да се води на тази основа.
Гордън остави нещата да стигнат дотам, докъдето смееше, за да спечели време от двата часа. Накрая се обади:
– Всичко това е много добре, но не се ли отклоняваме от проблема? Видяхте данните…
– Разбира се – отвърна на удара Лейкин. – Но дали са верни?
– Струва ми се, че не това е въпросът, който обсъждаме. Провеждаме кандидатски изпит. В момента ни интересува дали темата е подходяща… а не крайният резултат.
Гейтс кимна. После, за изненада на Гордън, Кароуей го последва. Лейкин не каза нищо. Сякаш въпросът беше уреден, Гейтс зададе на Купър безвреден въпрос относно апаратурата му. Изпитът наближаваше към края си. Кароуей се отпусна на стола, притворил очи и потънал в собствения си вътрешен свят. Искрата на енергията му отново го бе изоставила. Гордън иронично си помисли как ли данъкоплатците биха възприели своя полубуден държавен служител и после си спомни, че Кароуей следваше работното време на теоретиците. Пристигаше по обяд, готов да замени обеда със закуска. Семинарите и лекциите му продължаваха до вечерта. Тогава вече можеше да се заеме с изчисленията – тоест, с истинската си работа. Този ранен следобеден изпит беше за него упражнение за разсънване.
Истинската работа на Гордън започна, когато Купър излезе от стаята. Това бе времето, когато научният ръководител внимателно изслушваше коментарите и критиките на колегите си, привидно за бъдещо използване в ръководството на изследванията на кандидата. Ловък похват.
Лейкин заговори първи, като изрази съмнение, че Купър разбира проблема. Наистина, призна Гордън, той беше слаб в общата теория. Но студентите-експериментатори по традиция се интересуваха повече от подробностите на лабораторната работа – „галеха апаратурата си“, както се изрази Гордън, за да внесе толкова необходимата нотка на веселост, – отколкото от фините теоретични въпроси. Гейтс се съгласи, а Кароуей се намръщи.
Лейкин сви рамене и отстъпи по този спорен въпрос. Той мълча, докато Кароуей и после на свой ред Гейтс, изразиха някои опасения във връзка с донякъде разводнената работа на Купър по отношение на основни проблеми на физиката – двата електрона в кутия, например. Гордън се съгласи. Лейкин отбеляза обаче, че катедрата по физика само можела да изисква студентите да посещават важните курсове и да се надява, че ще усвоят знанията. Купър вече беше издържал квалификационния изпит на катедрата – три дни писмени разработки, последвани от двучасово устно препитване. Фактът, че знанията на Купър по някои въпроси бяха доста хлъзгави, бе, разбира се, нежелателен. Но какво би могла да стори тази комисия? Гордън обеща да го понатисне по въпросните предмети, за да го накара в крайна сметка да навакса пропуските си. Комисията прие този съвсем стандартен отговор с кимвания.
До този момент Гордън се беше плъзгал по сравнително стабилен лед. Сега Лейкин замислено почука с писалка по масата, цъкна с език и бавно, почти уморено направи преглед на данните на Купър. Истинската проверка за експериментатора, каза той, били неговите данни. Проблемът в дисертацията на Купър бил ефектът на спонтанен резонанс. И точно в това бил въпросът.
– Дисертацията е доказателство, нека си го припомним, а не купчина листове – със сънлива отпуснатост завърши Лейкин.
Гордън се противопостави, доколкото бе по силите му. Феноменът на спонтанен резонанс бил важен, да, но основният въпрос на Купър не бил свързан с него. Темата му била много по-обикновена. Комисията трябвало да разглежда спонтанните резонанси като някакво було, скриващо от време на време по-обикновените данни, които се опитвал да получи Купър.
Лейкин отвърна сериозно на удара. Той цитира статията във „Физикъл Ривю Летърс“, която носела имената на Лейкин, Бърнстейн и Купър. В окончателния вариант на дисертацията трябвало да се споменава за нея.
– А това, разбира се… – тъжен, уморен поглед към Гордън, – … означава, че трябва да поставим на обсъждане целия въпрос за… интерпретацията… на тези… прекъсвания… на резонансните криви.
– Не съм съгласен – изръмжа Гордън.
– Комисията е длъжна да обсъди всички факти – меко отвърна Лейкин.
– Фактът е, че тук Купър се занимава със стандартен проблем.
– Това не е толкова очевидно.
– Виж, Айзък, онова, което правя аз, няма никаква връзка с тази дисертация и с тази комисия.
– На мен ми се струва всъщност – намеси се Гейтс, – че би трябвало по-скоро да се съсредоточим върху възможностите на самия експеримент.
– Точно така – промърмори Кароуей, като се надигна от полудрямката си.
– Купър навярно изобщо няма да се занимава с, хм, теорията за съобщенията – каза Гордън.
– Но трябва да го направи – със спокойна енергичност възрази Лейкин.
– Защо? – попита Гордън.
– Откъде да сме сигурни, че електронната му апаратура функционира нормално? – вметна Гейтс.
– Точно така – съгласи се Лейкин.
– Вижте, в уредите му няма нищо чак толкова особено.
– Кой може да каже? – попита Лейкин. – Сред тях има няколко модификации, които се различават от обичайната резонансна апаратура. Те – ако ги разбирам правилно… – тук Гордън долови лека саркастична нотка, – … са предназначени да увеличат чувствителността. Но това ли е единственото, което правят? Няма ли някакъв непредвиден ефект? Нещо, което кара този експеримент, тази апаратура да засича нови ефекти във въпросното твърдо тяло – индиевия антимонид? Откъде можем да знаем?
– Добър въпрос – измърмори Гейтс.
– Какъв ефект имаш предвид, Айзък? – искрено озадачен попита Кароуей.
– Не зная – призна Лейкин. – Но това е проблемът. Точно това.
– Не съм съгласен – възрази Гордън.
– Не, струва ми се, че Айзък е абсолютно прав – промърмори Кароуей.
– Има известно основание – замислено кимна Гейтс. – Откъде да сме сигурни, че темата е подходяща за дисертация, докато не сме се уверили, че апаратурата ще изпълни целта, определена от Купър? Искам да кажа, ето, Айзък има съмнения. Ти, Гордън – ти смяташ, че всичко е наред. Но мисля, че би трябвало да получим повече информация, преди да продължим.
– Целта на този изпит не е такава – безизразно отвърна Гордън.
– Според мен, въпросът е основателен – рече Кароуей.
– И според мен – съгласи се Гейтс.
Лейкин кимна. Гордън разбираше, че всички те се чувстват неудобно и не искат да оставят проблема да потъне сред подробностите от апаратурата на Купър и теоретичните тънкости. И все пак, Гейтс, Кароуей и Лейкин смятаха хипотезата за съобщенията чисто и просто за измишльотина. Те нямаше да допуснат въпросът да им се изплъзне. Купър не би могъл да обясни всичките си данни, поне не интересните моменти. Докато загадката оставаше нерешена, тази комисия нямаше да одобри дисертацията. Пък и не ставаше дума само за сблъсък между теории. Купър беше слаб в някои важни области. Трябваше да учи повече, повече да чете учебниците. Той никога не се бе проявявал като блестящ студент в аудиторията и сега тази му черта излизаше наяве. Това, плюс въпросът за съобщенията, беше достатъчно.