Текст книги "Пейзажите на времето"

10.

Джон Ренфрю прекара съботната сутрин в поставяне на нови лавици на дългата стена в кухнята им. Марджъри го беше подхванала от месеци. Ироничните й намеци за това къде би трябвало да се поставят дървените плоскости „щом се заемеш с това“ постепенно се бяха превърнали в потискащо бреме, в установено, неизбежно задължение. Пазарите работеха само няколко дни в седмицата – „за да се избягнат колебания в снабдяването“, това бе обичайното обяснение, излъчвано по вечерните новини, а с режима на тока ставаше невъзможно да се използва хладилник. Марджъри започваше да вади зеленчуци и беше натрупала камара от дебелостенни буркани. Пакетирани в кашони, те чакаха обещаните лавици.

Ренфрю систематично подреди инструментите си със същата грижливост, каквато проявяваше и в лабораторията. Къщата им бе стара и леко наклонена, сякаш издухана от неусетен вятър. Ренфрю откри, че отвесът му, закован за дървото, се отклонява с цели седем и половина сантиметра от олющената мазилка. Подът беше леко хлътнал от старост, като много износен дюшек. Той отстъпи назад от наклонените стени, присви очи и видя, че ъглите на къщата им са криви. Даваш парите, помисли си той, и получаваш бъркотия от подпори, греди и корнизи, които времето е поразместило. Леко слягане в онзи ъгъл, диагонално разместване в другия. Внезапно си спомни за времето, когато бе момче и гледаше от каменния под към баща си, присвил очи срещу мазилката на тавана, сякаш за да прецени дали покривът ще падне.

Докато обмисляше проблема, из къщата тичаха собствените му деца. Краката им думкаха по ивиците излъскано дърво, които обрамчваха тесните пътеки. Играейки на гоненица, те стигнаха до предната врата и се юрнаха обратно. Ренфрю съзнаваше, че за тях той навярно има същото сериозно измъчено изражение като баща му, с лице, изкривено в съсредоточеност.

Той подреди инструментите си и започна работа. Купчините дървен материал на задната веранда постепенно се смаляваха, докато ги превръщаше в подходяща решетка. За да паснат на тънките дъски на покрива, трябваше да ги скосява в краищата с трион. Дървото се цепеше под силните му движения, но работата вървеше. Появи се Джони, уморен от гоненицата с по-голямата си сестра. Ренфрю го накара да му подава инструментите, които му трябваха. През прозореца металическият глас на радиото съобщи, че Аржентина се е присъединила към ядрения клуб.

– Какво е „ядрен клуб“, татко? – с широко отворени очи попита Джони.

– Хора, които хвърлят бомби.

Джони докосна една пила за дърво и се намръщи към фините зъбци, които одраскаха палеца му.

– Мога ли и аз да се присъединя към тях?

Ренфрю спря, облиза устни и погледна към синьото като индиго небе.

– Само глупците го правят – заяви той и се върна към работата си.

По радиото подробно разказваха за бразилското отхвърляне на договорите за преференциална търговия, които биха довели до създаването на обща американска зона със Съединените щати. Имало съобщения, че американците обвързвали облагодетелстването си с по-евтин внос с помощта си за проблема с цъфтежа в южния Атлантик.

– Цъфтеж ли, татко? Може ли океанът да цъфти като цвете?

– Това е друг вид цъфтеж – навъсено отвърна Ренфрю. Той взе няколко дъски подмишница и ги внесе в къщата.

Заглаждаше отрязаните краища на дъските, когато от градината влезе Марджъри, за да види как напредва работата. Тя милостиво беше отнесла работещото с батерии радио със себе си в градината.

– Защо стърчи напред в основата? – вместо поздрав попита жена му и остави радиото върху кухненската маса. Напоследък като че ли го носеше навсякъде със себе си, забеляза Ренфрю, сякаш не можеше да понася да е сама с тишината.

– Лавиците са прави. Всъщност, наклонени са стените.

– Изглеждат странно. Сигурен ли си?…

– Провери сама – подаде й дърводелския си нивелир той. – Марджъри предпазливо го постави върху грубо отрязаната дъска. Мехурчето застана точно по средата между двете ограничителни линии. – Виждаш ли? Абсолютно равни са.

– Ами, предполагам, че е така – неохотно призна тя.

– Не се тревожи, бурканите ти няма да се сгромолясат на земята. – Той постави няколко буркана върху една от лавиците. Този ритуален акт отбеляза края на работата. Скованата рамка от функционален чам изпъкваше на фона на старата дъбова ламперия. Джони попипа с ръка дървените рафтове, сякаш изпълнен с благоговение от това, че има пръст в изработването им.

– Мисля да прескоча за малко до лабораторията – каза Ренфрю и започна да събира триона и длетата си.

– Я почакай, имаш да изпълняваш още родителски задължения. Щеше да водиш Джони на търсенето на живак.

– О, по дяволите, забравил съм. Виж, мислех…

– Да го отложиш за следобяд – с лек укор довърши вместо него Марджъри. – Страхувам се, че няма да стане.

– Е, виж, тогава просто ще намина оттам да си взема някои бележки по работата на Маркъм.

– Най-добре ги вземи на път с Джони. Не можеш ли поне през уикенда да оставиш работата? Мислех, че вчера си свършил с всичко.

– Заедно с Питърсън написахме съобщение. Най-вече за замърсяването на океана. Не сме споменали нищо за масовата ферментация на захарна тръстика за гориво.

– И какво лошо има в това? Горенето на алкохол е по-чисто от онзи гаден петрол, който продават сега.

Ренфрю изми ръцете си в умивалника.

– Съвсем вярно. Проблемът е, че бразилците изсичат огромни площи от джунглата си, за да открият пространство за захарна тръстика. И така намаляват броя на растенията, които могат да поглъщат въглероден двуокис от въздуха. Това обяснява промените в световния климат, парниковия ефект, валежите и така нататък.

– Съветът ли измисли тези неща?

– Не, не, изследователски екипи из целия свят. Съветът просто води политика на компенсиране на проблемите. Мандатът на ООН, извънредните правомощия и всичко останало.

– Твоят господин Питърсън трябва да е много влиятелен човек.

Ренфрю сви рамене.

– Според него било чист късмет, че Обединеното кралство има силен глас. Единствената причина за това била, че все още имаме изследователски екипи, които работят по очевидно жизненоважни проблеми. В противен случай сме щели да се наредим до Нигерия, Виетнамския съюз или някоя друга треторазрядна държава.

– Онова, което правиш ти – как го нарече, „очевидно жизненоважно“ ли е?

Ренфрю се засмя.

– Не, това е дяволски ясно. Питърсън отклони малко финанси към мен, но го прави като някаква лична шега, мога да се обзаложа.

– Много мило от негова страна.

– Мило ли? – Ренфрю избърса ръце и се замисли. – Той е интелектуално заинтригуван, сигурен съм, но не е от онези интелектуалци. По-скоро бих казал, че става дума за честна сделка. Той се забавлява, а аз получавам парите му.

– Но сигурно смята, че ще успееш.

– Мислиш ли? Може би. Самият аз не съм сигурен, че ще успея.

Марджъри изглеждаше шокирана.

– Тогава защо изобщо си се захванал?

– Заради добрата физика. Не зная дали можем да променим миналото. Никой не знае. В това отношение науката е в пълен хаос. Ако проучванията на практика не бяха напълно преустановени, с проблема щяха да се занимават мнозина. Аз имах шанса да извърша окончателните експерименти. Ето я и причината. Наука, мила.

Марджъри се намръщи на думите му, но не отвърна нищо. Ренфрю разгледа работата си. Жена му делово започна да подрежда буркани по лавиците. Всички бяха с гумен уплътнител и метална пристягаща скоба. Вътре като неясни петна плуваха зеленчуци. Ренфрю намираше гледката определено за убиваща апетита.

Марджъри рязко се обърна със сбърчено от загриженост лице и каза:

– Ти го лъжеш, нали?

– Не, мила, аз – как се казва? – поддържам високо равнището на очакванията му.

– Той очаква…

– Виж, Питърсън се интересува от проблема. Аз не съм отговорен, че съм налучкал истинските му мотиви. За Бога, следващия път ще седи до теб на дивана и ще бъбри за ранното си детство.

– Аз изобщо не го познавам – вцепенено отвърна тя.

– Точно така, виждаш ли, този разговор няма основание.

– Ти беше този, който го започна. Ти…

– Почакай. Онова, което не разбираш, Мардж, е, че всъщност никой не знае каквото и да е за тези експерименти. Не можеш да ме обвиняваш в лъжливи реклами. Пък и Питърсън изглежда толкова заинтригуван от смущението, което получаваме, колкото и самия, тъй че може и да не съм го разбрал.

– Нечие смущение ли?

– Не, не – някакво. Голямо количество входящ шум. Но ще го филтрирам. Имах намерение следобед да работя точно по този въпрос.

– Търсенето на живак – твърдо повтори Марджъри.

Тя включи радиото, което затръби: „Вашата любима е неоценима в новия план за разделяне на работата! Точно така, семейството, което си разделя едно работно място, може да помогне на течението…“

Ренфрю го изключи.

– Бъди така добра да излезеш от къщата – натъртено каза той.

Ренфрю пое към „Кав“, качил на велосипеда си Джони. Минаха покрай селскостопански сгради, обитавани от преселници и ученият сбърчи лице. Беше ходил в няколко от тях, като се опитваше да открие двойката, уплашила Марджъри. Бяха го посрещали с начумерени погледи и „я се разкарай“. И полицаят не можеше да му помогне.

Когато минаваше покрай хлътналите стени на някакъв плевник, Ренфрю усети киселия мирис на дим от въглища. Някой вътре гореше незаконните долнокачествени въглища, но липсваше синкавото стълбче дим, което да забележи полицаят. Беше съвсем типично. Хвърляха много пари за устройство, което да разпръсква видимите следи, после бързо наваксваха цената с евтино гориво. Ренфрю бе чувал иначе почтени хора да се хвалят, че постъпват точно така, като деца, избягали с някаква възхитителна плячка, която родителите им са забранили. Бяха от онези хора, които хвърляха бутилките и консервените си кутии на огромни, ръждиви купчини навътре в гората, вместо да си правят труда да ги дават за рециклиране. Понякога си мислеше, че на правилата се подчинява единствено изчезващата средна класа.

В „Кав“ Джони се помота из сумрачните коридори, докато Ренфрю си взимаше някои бележки. Момчето се наложи над него да прескочат набързо до Астрономическия институт, точно в другия край на Мадингли роуд. То често си беше играло там и сега, когато вече бе затворен, рядко го посещаваше. По улицата имаше големи дупки от танковете, участвали в потушаването на бунта от ’96 г. Ренфрю попадна в една от тях и изцапа крачола на панталона си с кал. Минаха покрай дългата ниска сграда на Института с нейните огромни, зеещи прозорци – някога разпространен американски стил от богатата на петрол епоха. Накрая стигнаха до главното здание – купчина жълтеникав пясъчник от деветнайсети век със старомоден астрономически купол, покриващ етажите, на които се помещаваха библиотеката, кабинетите и помещенията със звездни карти. По пътя минаха покрай малкия, еднометров купол и после покрай бараките за складиране на машини, чиито прозорци бяха изпоцапани с кал. Когато се заизкачваха по дългата отбивка, гумите на велосипеда захрущяха по чакъла. През чисто белите рамки на прозорците се виждаше черната вътрешност на сградата. Ренфрю обръщаше по кръглата отбивка, за да се спусне отново към „Мадингли“, когато голямата предна врата се отвори. Оттам надникна дребен мъж, облечен в официален костюм с жилетка и добре завързана униформена вратовръзка. Беше шейсетинагодишен и ги погледна над бифокалните си очила.

– Вие не сте полицаят – силно изненадан възкликна мъжът.

Смятайки това за очевидно, Ренфрю спря, но не отвърна нищо.

– Господин Фрост! – извика Джони. – Помните ли ме?

Фрост се намръщи, после лицето му се проясни.

– Джони, да, не съм те виждал от години. Ти идваше на нашата „Нощ на наблюдателя“ толкова редовно, колкото и звездите.

– Докато не престанахте да я организирате – обвинително рече момчето.

– Затвориха Института – оправда се Фрост и се приведе в кръста, за да може лицето му да се изравни с това на Джони. – Нямаше пари.

– Но вие все още сте тук.

– Така е. Електричеството ни обаче е прекъснато и не можем да приемаме посетители вътре, защото някой може да се спъне в тъмното.

– Между другото, аз съм Джон Ренфрю, таткото на Джони – намеси се физикът.

– Да. Помислих си, че може да сте полицаят. Сутринта пратих съобщение – каза Фрост, като посочи към близкия прозорец. Рамката беше разбита. – Просто са я изкъртили и са влезли.

– Взели ли са нещо?

– Много работи. Опитах се да ги накарам да преместят инвентара, когато поставяхме алармата във вътрешния коридор. Казах им, че библиотеката си е чиста покана за кражба. Но кой да ме послуша, простия уредник? Естествено, не ми обърнаха внимание.

– Взели ли са телескопа? – попита Джони.

– Не, той няма почти никаква стойност. Отмъкнали са книгите.

– Значи все пак ще мога да погледам през телескопа?

– Какви книги? – Ренфрю не можеше да си представи, че научната литература днес представлява някаква ценност.

– Библиографските рядкости, разбира се – с гордостта на уредник отвърна Фрост. – Взели са второто издание на Кеплер, едно второ издание на Коперник, оригинала на астрометричния атлас от седемнайсети век – всъщност, всичко. Били са специалисти, несъмнено. Прескочили са по-новите томове. Освен това са различавали петите издания от третите без да ги вадят от предпазните им корици. Това не е толкова лесно, когато бързаш ужасно и си светиш с джобно фенерче.

Ренфрю беше впечатлен и не на последно място, защото за пръв път в живота си чуваше някой да използва думата „томове“ в обикновен разговор.

– А защо са бързали толкова?

– Защото са знаели, че ще се върна. По здрач бях излязъл на вечерната си редовна разходка – до военното гробище и обратно.

– Тук ли живеете?

– Когато затвориха Института, нямаше къде да отида – превзето се изпъна Фрост. – Ние сме неколцина. Най-вече стари астрономи, изгонени от колегите си. Те живеят в другите сгради – през зимата е по-топло. Тези тухли задържат студа. Казвам ви, беше време, когато астрономите се грижеха за старите си колеги. Когато Бойл откри Института, имахме всичко. Сега сме изхвърлени на боклука, миналото няма значение, единствено важна е настоящата криза и…

– Струва ми се, че полицаят пристига – посочи Ренфрю, като използва далечната фигура на велосипед, за да прекъсне пороя от академични оплаквания. През последните няколко години беше слушал почти същите приказки толкова често, че вече не му оказваха никакво въздействие, освен че го отегчаваха. Пристигането на запъхтения и измъчен полицай накара Фрост да извади единствения том, който крадците не бяха отмъкнали, едно късно издание на Кеплер. Ренфрю заразглежда книгата, докато уредникът убеждаваше полицая да вдигне обща тревога, за да заловят крадците по пътищата, ако е възможно. Страниците бяха сухи, крехки и пращяха, докато Ренфрю ги прелистваше. От дългото използване на изработените по новите методи книги беше забравил как редовете могат да се отпечатват на другата страна на листа, сякаш тежестта на времето се криеше зад всяка дума. Буквите бяха разположени нашироко, а мастилото бе тъмночерно. Големите полета, прецизните рисунки на небесните тела, тежестта на тома в ръцете му – всичко като че ли говореше за време, когато правенето на книги е било пътепоказател в предприетия поход напред, в настъплението срещу бъдещето.

Бъбрещата и смееща се навалица от бащи създаваше ваканционна атмосфера. Неколцина ритаха футболна топка върху сивия калдъръм. Това беше забава, целяща събиране на пари за затруднените кеймбриджски градски власти. Някой от правителството бе прочел за подобно търсене в Америка и предишния месец бяха организирали такова в Лондон.

Те се спуснаха в каналите и прорязаха мрака с ярките си електрически фенерчета. Каменните тунели под научните лаборатории и промишлените обекти в града бяха достатъчно големи, за да може човек да върви изправен. Ренфрю намести кислородната маска плътно до лицето си и се усмихна на Джони през прозрачната материя. Пролетните дъждове бяха изчистили всичко и вонята не бе силна. Колегите им търсачи минаваха покрай тях, шумни и възбудени.

Живакът вече беше извънредно рядък и носеше хиляди нови лири за килограм. През безгрижния период в средата на века в мивки и канали бяха изливали търговски живак. Бе по-евтино да изхвърлиш замърсеното вещество и да си купиш ново. Като най-тежкия метал, той намираше най-ниските точки в канализационната система и се събираше там. Дори да откриеха само един литър, усилията им щяха да бъдат оправдани.

Скоро навлязоха в по-тесни тръби и се отделиха от тълпата. Фенерчетата им хвърляха искрящи отражения от развълнуваната повърхност на водата, която се събираше на локвички.

– Хей, насам, татко – извика Джони. Акустиката на тунелите караше думите кухо да кънтят. Ренфрю се обърна, изведнъж се подхлъзна и с ругатни се стовари в мръсната, застояла вода. Джони се приведе над него. Коничният лъч на фенерчето освети набръчканата повърхност на потъмнял живак. Ботушът на Ренфрю се беше закачил в цепнатина, където неравномерно се събираха два канала. Живакът искреше като жив под пласта вода и хвърляше топли, плътни отблясъци – тънка, заловена в капан змия на стойност повече от сто и петдесет лири.

– Находка! Находка! – започна да скандира Джони. Двамата събраха метала в бутилки под налягане. Откриването на блестящото вещество повдигна духовете им. Ренфрю се смееше в чудесно настроение. Продължиха напред, като откриваха неизследвани пещери и тъмни тайни в каналите, осветявайки извитите стени с жълтите лъчи на фенерчетата. Джони намери някаква висока ниша, издълбана и обзаведена с мухлясал дюшек.

– Убежище на някой мързеливец, предполагам – измърмори Ренфрю. Вътре откриха останки от свещи и оръфани книжлета.

– Хей, тази е от 1968 г., татко – каза Джони. На Ренфрю му се стори порнографска и той я захвърли върху дюшека.

– Трябва да се връщаме – рече физикът.

С помощта на предоставената им карта стигнаха до желязна стълба. Джони се измъкна навън и запремигва на късното следобедно слънце. Те се наредиха на опашката, за да предадат половинлитровата си находка от сребристо вещество на служителя от общината. В съответствие със съвременната теория, забеляза Ренфрю, днес общественото организиране се поощряваше, а не обратното. Той стоеше и гледаше Джони, който разговаряше, боричкаше се и изпълняваше изпитателните ритуали на запознанството с две други момчета, застанали до тях на опашката. Синът му вече минаваше възрастта, през която родителите му оказваха силно влияние. Отсега насетне щеше да е както при всички: щеше да подмята топката по утвърдения начин, да изразява съответното презрение към момичетата, да открие буферното си място между естествените побойници и естествено битите, да парадира с груба, но непременно смътна фамилиарност по отношение на секса и поведението на онези мистериозни органи, които рядко се показваха, но дълбоко се чувстваха. Скоро щеше да се сблъска с всепоглъщащия проблем на юношеството – как да излезе с някое момиче и така да издържи изпитанието на мъжествеността, като в същото време избягва капаните, които обществото щеше да поставя на пътя му. А може би този доста циничен мироглед днес беше излязъл от употреба. Навярно вълната на сексуална освободеност, отнесла предишните поколения, бе улеснила нещата. По някаква причина обаче, Ренфрю подозираше, че не е така. И още по-лошо – не можеше да се сети за нищо, което да направи по този въпрос. Сигурно най-добрият начин беше да разчита на интуицията на самото момче. Та какво напътствие можеше да даде на Джони? „Виж сега, сине, запомни едно – не се води по ничии съвети.“ Можеше да си представи как очите на Джони се разширяват и момчето отвръща: „Но това е глупаво, татко. Ако последвам съвета ти, ще направя точно обратното на онова, което казваш.“ Ренфрю се усмихна. Парадоксите никнеха навсякъде.

Малка група студенти вдигаше голяма врява около събраното количество, което възлизаше на няколко килограма. Момчетата ръкопляскаха. Някакъв мъж наблизо промърмори:

– Живеем с вчерашния ден.

– Ужасно вярно – сухо отвърна Ренфрю. Наоколо се носеше усещането за използване на останките от знанията и ценностите на миналото, без да се създава нищо ново. „Като самата страна“ – помисли си той.

На път за вкъщи Джони поиска да спрат и да разгледат Блубел Кънтри Клъб, непоносимо изискано име за каменната къща от осемнайсети век, намираща се близо до университета. Там някаква си госпожица Бел държеше хотел за котки, чиито собственици отсъстваха. Веднъж Марджъри беше прибрала една отвратителна котка, която Ренфрю накрая настани там завинаги, тъй като не му даваше сърце просто да я изхвърли на улицата. Стаите на госпожица Бел смърдяха на котешка урина и на постоянна туберкулозна влага.

– Няма време – извика Ренфрю в отговор на въпроса на Джони и двамата профучаха покрай котешката цитадела. Настроението на момчето малко се поразвали, лицето му стана безизразно. Ренфрю незабавно съжали за грубостта си. В последно време често имаше такива моменти, осъзна той. Навярно отсъствието му от дома, дължащо се на работата в лабораторията, го правеше болезнено чувствителен към изчезналата близост с Марджъри и децата. Или може би в живота идваше време, когато смътно разбираш, че си заприличал на собствените си родители и че реакциите ти не са съвсем искрени. Гените и околната среда имаха своя собствена инерция.

Ренфрю забеляза странен жълт облак, носещ се на хоризонта и си спомни за летните следобеди, когато заедно с Джони наблюдаваха как облачните скулптори работят над Лондон.

– Виж там! – извика той и посочи с ръка. Джони послушно хвърли поглед към жълтия облак. – Ангелите се готвят да пишкат – поясни Ренфрю, – както казваше моят старец. – Съживени от това късче семейна история, и двамата се усмихнаха.

Спряха до една баничарница в „Кингс Пърейд“ – „Фицбилис“. Джони се превърна в храбро издържащ, но умиращ от глад английски ученик. Ренфрю му позволи само две банички, не повече. Черната дъска пред съседната врата на вестникопродавницата съобщаваше ужасната новина, че литературната притурка на „Таймс“ е сдала багажа, логичен факт, който Ренфрю намери за съвсем малко по-безинтересен, отколкото отглеждането на банани на Борнео. Заглавията не даваха отговор на въпроса дали причината е във финансовите ограничения или – което изглеждаше на Ренфрю по-вероятно – поради отсъствието на добри книги.

Джони с гръм и трясък нахлу в къщата, като предизвика въпросителния вик на сестра си. Ренфрю го последва. Чувстваше се малко поуморен от карането на велосипеда и странно потиснат. Той седна за минута в дневната, като се опитваше по изключение да не мисли за каквото и да е. Не успя. Половината стая му се струваше напълно чужда. Старо стъклено преспапие, подозрително потъмнял свещник, абажур с волани и цвете отгоре, репродукция на Гоген, фантастично раирано китайско прасе върху камината, месингов релеф на средновековна дама, бежов китайски пепелник във формата на котка с цитат от стихотворение около ръба. Почти всеки квадратен сантиметър беше направен прекалено красив. Приблизително по времето на тази му констатация до него достигна упорития тенекиен глас на мародерското радио на Марджъри, отново обясняващо нещо за Никарагуа. Американците пак се опитвали да получат одобрение от разнородния състав на правителствата на съседните държави за прокарване на морски канал. Той съвсем лесно щял да конкурира Панамския, като се имало предвид, че последният бил задръстен през половината година. Ренфрю си спомни едно интервю на Би Би Си точно по този въпрос, в което някакъв кретен от Аржентина или там някъде се беше нахвърлил срещу американския посланик с въпроса защо американците се наричали „американци“, а обитателите на континента на юг от САЩ – не. Логиката им в крайна сметка стигала до заключението, че щом гражданите на САЩ са си присвоили това име, следователно трябва да си присвояват и всеки нов канал. Посланикът, неблагоразумен от гледна точка на телевизионното поведение, беше отговорил с рационално обяснение. Той отбелязал, че никоя южноамериканска държава не включвала в името си думата „Америка“ и следователно нямало защо да претендира за нея. Баналността на този отговор пред лавината от психическа енергия от страна на аржентинеца понижиха рейтинга на посланика, когато зрителите телефонираха, за да изложат мнението си за дискусията. Ами да, дипломатът едва се беше усмихвал или хилил към камерата, пък и не бе удрял с юмрук по масата пред себе си. Как би могъл да очаква, че ще окаже каквото и да е въздействие чрез медиите?

Ренфрю влезе в кухнята и намери Марджъри да преподрежда бурканите, навярно за трети път.

– Знаеш ли, някак си не ми изглежда квадратна – с разсеяно раздразнение му каза тя. Той седна до кухненската маса и си наля малко кафе, което, както и очакваше, имаше вкус по-скоро на кучешка козина. Напоследък винаги беше така.

– Сигурен съм, че етажерката е правилна – измърмори Ренфрю. Но после се загледа в суетящата се фигура на жена си, която вдигаше бледокехлибарените цилиндри и наистина забеляза, че лавиците изглеждат наклонени. Беше ги изравнил по прецизна радиална линия, насочена право към центъра на планетата, геометрично безупречни и абсолютно рационални. Къщата им бе изкривена и наклонена от времената, които беше преживяла. В последно време науката не водеше до нищо. Тази кухня бе тяхната истинска отправна рамка, тяхната Галилеева непроменлива величина. Да. Докато наблюдаваше как Марджъри размества бурканите, твърдо застанали върху чамовите дъски като прусашки войници, той видя, че именно лавиците стояха накриво… а стените бяха прави.