Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 31 страниц)
22.
Тя се появи навреме на уговореното място – ниската каменна стена пред „Кингс“. Питърсън се поколеба само за миг, като се опитваше да се сети за фразата, която щеше да му подскаже името й. А, да, Лора от „Боус“.
– Надявам се, че не съм ви накарала да ме чакате – каза тя, като приглади роклята си с нежните си ръце.
Той автоматично измърмори нещо в отговор, отново поразен от красотата й. Развеселен забеляза, че момичето носеше семпла рокля, копие на един от моделите на Сара. Добро копие. Би могло да заблуди почти всекиго.
Лора беше впечатлена от колата, последен модел с допълнителни подобрения специално за него. Тя с почуда погледна гравираното дърво, но не каза нищо. „Опитва се да изглежда преситена“ – прецени той. Дори Сара, която сигурно е била отракана още на петгодишна възраст, бе възкликнала при вида на интериора. Като се замислеше сега, единственият човек, който не се беше впечатлил, бе Ренфрю. Той се зачуди какво ли означаваше това.
Когато влязоха в ресторанта, на няколко километра от Кеймбридж, главният сервитьор очевидно го позна. Другите мъже не му обърнаха внимание – всички погледи бяха отправени към Лора. Джин с тоник, разкошни ленени салфетки, обичайните неща. Лора се оглеждаше из залата по начин, предполагащ, че мислено си взимаше бележки, които да сподели с приятелките си. Внушително, помисли си той, но в стилово отношение пълен хаос. Като цяло, английска провинциална гостилница с нотки на френска изисканост, която не подхождаше на мястото. Кретонът, голямата каменна камина, сега пълна с растения за през лятото, гредоредът на тавана, ниските кръгли дъбови маси – всичко беше успокоително познато и солидно. Полилеите и цветните огледала бяха не на място. Двойно по-неподходящ бе телевизорът, който показваше не съвсем чист образ на френски двор с далечни движещи се фигури в полята, фермери, които очевидно косяха сено. А имитацията на полукръгла маса Луи XVI, с извитите й, позлатени крачета, беше просто чудовищна.
– Френски ястия! – възкликна Лора.
– Да – отвърна той.
Тя съвсем точно отбеляза:
– Чудя се как ли са rognons de veau flambe? А също и cotes d’agneau a l’ail?
– Първото – навярно горе-долу. Тук са страхотни във фламбирането. Второто, по-вероятно шилешко, отколкото истинско агнешко. Френският ви е доста добър. – Спокойно можеше да спечели с това. Той й отправи по-дълъг комплимент на френски.
– Съжалявам, знам само имената на ястията.
Той се засмя, изпитал удоволствие от чувството й за хумор.
Двамата се заговориха за нещата в „Боус & Боус“ – Питърсън отклони въпросите й, свързани със Съвета.
– Защо няма пазач на вратата, който да проверява чантите? – попита той.
– Господин Смайт иска книжарницата ни да е джентълменско заведение и клиентите ни да не се чувстват под подозрение.
Питърсън си спомни времето, когато човек можеше да разчита на стаи в колежа, поднасяше му се шери, когато посетеше наставника си и носеше бяло вечерно сако на майските балове. Сега всички колежи приемаха жени, които споделяха стаите си с мъже, ако ги харесваха и дори имаше специален колеж за педерасти, а академичните тоги вече никъде не бяха задължителни.
Тя продължи да разказва колко груби били днес студентите. Той кимна – предполагаше, че Лора очаква на него да са му интересни точно такива неща. Всъщност, не беше далеч от истината. Но го интересуваше нейния чар, а не мненията й.
Той насочи мислите си към ситуацията. Като че ли нищо ново във вечната сексуална игра. Навярно предсказуемостта на нещата обясняваше небрежността му към подробностите – трябваше да се насилва да следи нишката на онова, за което тя говореше. Искала да отиде в киното или може би в театъра, да опита. Апартамент в Лондон, стига да успеела да намери начин да се премести. Кеймбридж бил скучен, освен ако човек не си падал по ужасните академични забавления. Усещала, че нещо в настоящата политическа ситуация наистина имало нужда от промяна, но си нямала и представа какво би могло да е то. Никакви изненади, но тя беше ужасно красива и имаше изключително грациозни движения.
Лора поглъщаше всички зеленчуци, които им поднасяха в сребърни съдове, всеки в свой собствен сос. Навярно храната й вкъщи не бе много разнообразна, особено след лошата реколта във Франция. За миг той се замисли дали Съветът не би трябвало да се намеси, да забрани новите методи, но после върна нещата на старото им място – безсмислено беше да се спира на стари въпроси.
Тъй като не бе в състояние да се съсредоточи, той започна да насочва разговора. Беше достатъчно лесно да изтъкне новата си държавна служба, да пусне няколко имена със съответната скорост, за да бъдат разбрани, но не чак толкова бавно, та момичето да заподозре, че ги споменава целенасочено. После подметна нещо за Чарлз и тя се изтърва:
– Наистина ли познавате краля?
Всъщност, той имаше само професионални контакти с Чарлз, но не се поколеба да преувеличи отношенията помежду им до правдоподобна степен. Бе сигурен, че тя дори не е забелязала дискретния жест, с който поръча на сервитьора още една бутилка вино. Момичето вече бе започнало да се държи малко лекомислено. Той се възползва от това и опита какво въздействие ще и окажат няколко доста неприлични истории. В един момент тя покри чашата си с длан и възрази, че вече й било достатъчно. Питърсън остави бутилката и започна да й разказва пикантните подробности за неотдавнашния развод на шропширския херцог. Бързо стигна до сцената в съда, когато била извадена прочутата „безглава“ снимка. Лейди Прингъл се заклела, че това бил херцогът, винаги щяла да го познае. Съдията поискал да види снимката. Открил, че на нея се виждат мъжки гениталии в близък план, макар лицето на партньорката да се разпознавало лесно. Лора се кикотеше толкова безпомощно, че той беше сигурен, че е успял да напълни чашата й незабелязано. Когато продължи с това как съдията попитал лейди Прингъл откъде е толкова сигурна, че е херцогът, той вдигна чашата си и Лора без да се замисли го последва. Остави я да изпие виното си преди да й каже отговора на лейди Прингъл, който така потресъл присъстващите, че съдията трябвало да нареди да опразнят залата.
Той се отпусна назад и я погледна. Нещата вървяха прекрасно. Тя беше изоставила престорената си фриволност, а за миг и изтънчения си акцент.
– О, продължавайте – рече момичето, като замазваше гласните сред типичните източноанглийски двугласни.
Сервитьорът бе докарал до масата им количка с ужасно сложни френски сладкиши. Както той бе очаквал, Лора избра този с най-много сметана и го нападна с невъзмутимото нетърпение на ученичка.
След кафето тя отново стана сериозна, следеше за акцента си и го притискаше с политически въпроси. Повтаряше разпространените вестникарски глупости за безотговорни корпорации, които продавали съмнителни нови стоки, без да мислят за социалните последствия. Питърсън се насили да остане спокоен по време на тази стандартна лекция и после, без съвсем да го съзнава, откри, че размишлява на глас по въпроси, които отдавна беше прибрал под миндера.
– Не, не, разбрали сте го погрешно – внезапно каза той. – Завихме в неправилна посока, когато започнахме да се занимаваме на първо място със социално важните проучвания. Възприехме идеята, че науката е като другите области, в които произвеждаш даден продукт и можеш да контролираш целия процес.
– Ами, сигурно може – отвърна Лора. – Ако на върха са подходящите хора…
– Няма подходящи хора – енергично каза той. – Точно това разбирам сега. Вижте, ние отидохме при най-добрите учени и ги помолихме да изберат най-обещаващите области. После ги финансирахме и отрязахме останалите, за да „съсредоточим усилията си“. Но истинското разнообразие в науката идва отдолу, не от изобретателните ръководители на върха. Ние стеснихме обхвата на науката, докато никой не виждаше нищо друго, освен одобрените проблеми, общоприетото благоразумие. За да спестим пари, ние задушихме въображението и енергичността.
– А на мен ми се струва, че имаме прекалено много наука.
– Прекалено много вложена работа, без да е истински разбирана, да. Без да търсим основните неща, ние имаме поколение от тесни специалисти. Ето какво имаме сега.
– Трябват повече проверки, за да се открият незабелязани странични ефекти…
– За да откриеш, трябва да имаш въображение – сериозно отвърна той. – Едва сега започвам да осъзнавам този факт. Всички тези приказки за адски „социално важна“ работа означава, че някой бюрократ най-добре определя какво е полезно. Така че сега проблемите излизат извън възможностите на практиците, на хората с тесни хоризонти и, и…
Той замълча, смаян от собствения си изблик. Това беше променило внимателно обработения тон на вечерта, може би фатално. Навярно причината се криеше във факта, че бе прекарал деня с Ренфрю. Само за миг Питърсън пламенно беше нападнал целия мироглед, който толкова бързо го бе издигнал на върха.
Той отпи дълга глътка кафе и топло се усмихна.
– Май доста се поразгорещих, а? Трябва да е от виното. – Подходящо представен, краткотрайният изблик можеше да се използва, за да й покаже, че той более за света, че е ангажиран, че мисли самостоятелно и така нататък, което щеше да й хареса. И Питърсън се захвана да доизиграе ролята си.
Луната беше високо над дърветата. Над поляната беззвучно прелетя бухал. Питърсън предпазливо изплъзна ръка изпод главата й и погледна часовника си. Минаваше полунощ. По дяволите. Той се изправи и започна да се облича. Тя лежеше неподвижно, изтегнала се съвсем несъзнателно с широко разтворени крака, както я бе оставил.
Момичето лежеше върху сакото му. Той се наведе, за да го вземе и на лунната светлина видя сълзи по страните й. О, по дяволите. Нямаше намерение да се занимава и с това.
– По-добре се облечи – каза той. – Става късно.
Тя седна и започна да навлича дрехите си.
– Иън – тихо рече момичето, – това ми се случва за пръв път.
– Хайде, хайде – отвърна Питърсън, без да й вярва. – Сигурно не искаш да ми кажеш, че си била девствена.
– Нямах предвид това.
Той се опита да проумее значението на думите й.
– Никога не си…?
– Аз… не с мъж… не така… аз никога не… – Тя с запъваше, провлачваше думите, засрамена.
Значи такава беше работата. Питърсън не й помогна. Чувстваше се уморен и нямаше търпение, загатнатият й комплимент изобщо не го трогна. Бе въпрос на чест да ги задоволява, но нищо повече. Бог знаеше, че на нея й бе потрябвало достатъчно много време. И все пак беше по-добре, отколкото с онази японска нимфоманка, жената на Кийфър. Сега, когато се сети за нея, изпита неприятно угризение. Беше направил обичайното – всъщност, дори повече. Тя бе идвала отново и отново и продължаваше да изглежда ненаситна. Вкопчваше се някак си трескаво в него, нещо, което напоследък забелязваше у много жени. Но това си беше техен проблем, не негов. Той въздъхна и остави спомена да потъне обратно.
Питърсън изтърси сакото си и изтупа от него стръкчетата трева. Момичето мълчеше и все още се мъчеше с фльонгата на роклята си – навярно се опитваше да й придаде същия вид, както бе излязла от къщи. Той тръгна пред нея, без да има каквото и да е желание да я докосва. Когато Лора плъзна дланта си в неговата, Питърсън реши, че любезността изисква да я остави там – в края на краищата, пак щеше да му се наложи да идва в Кеймбридж. Той разсеяно се почеса по врата, където го беше ухапало някакво насекомо, докато се бяха боричкали из тревата. Утрешният ден отново щеше да е дълъг. Той разкърши рамене. Студена болка се беше загнездила в мускулите в основата на врата му. Чакай да видим, утре имаше заседание на подкомисията и четене на някакъв доклад за Войната на свещената крава, която отново се развихряше в Индия… Той сепнато осъзна, че в последно време му бе станало навик да живее малко напред в бъдещето. В дома на Ренфрю го бяха разсейвали мисли за вечеря и вино. В ресторанта беше съзерцавал косата на Лора и си бе мислил как ли би изглеждала, разпиляна върху чисто бяла възглавница. После, веднага след акта, умът му се беше отнесъл към следващия ден и предстоящите му задължения. За Бога, бе като магаре, привличано от морков.
Леко се изненада, когато излязоха от усойната гора на лунната светлина и си спомни, че все още е в Кеймбридж.
23.
Грегъри Маркъм се изненада, когато Иън Питърсън се появи в лабораторията, решително крачейки по пътеките между електронната апаратура. След обичайните поздрави, Грег каза:
– Мислех си, че напоследък нямате много време за такива второстепенни опити.
Питърсън се огледа из залата.
– Минавах наблизо. Преди няколко дни се срещнах с Ренфрю и оттогава съм все зает. Исках да поговоря с теб и да видя онази Уикъм.
– А, за това ли? Не виждам необходимост да ходя до Щатите точно в момента. Има…
Лицето на Питърсън придоби сурово изражение.
– Подготвих нещата в ННФ и Брукхейвън за теб. От своя страна направих всичко, което е по силите ми. Мислех си, че няма да възразиш да премахнеш пречките за работата на Ренфрю тук.
– Ами, не, разбира се, но…
– Добре. Ще те очаквам за утрешния полет, както е запланувано.
– Имам много интересна теоретична работа тук, онези неща, които донесе Кати…
– Вземи ги със себе си.
Маркъм въздъхна. Питърсън не беше от лесните администратори, толкова типични за САЩ, открити за предложения, дори след като вече е било взето решение.
– Е, това ще забави нещата, но…
– Къде е Уикъм?
– А, нататък някъде. Тя пристигна вчера и Джон още й показва лабораторията.
Към тях се приближи стройна, доста кльощава жена.
– Точно свършихме обиколката – каза на Маркъм тя. – Доста впечатляващо. Не се познаваме с вас, струва ми се – продължи тя, като насочи големите си, кафяви очи към Питърсън.
– Не, но аз зная коя сте. Иън Питърсън.
– Значи вие сте онзи, който ме домъкна тук.
– Повече или по-малко. Нужна сте тук.
– От мен се нуждаят и в Пасадена – мрачно отвърна тя. – Трябва да сте запалили пожар под някой от големите задници горе.
– Исках да чуя нещо за тези тахиони от подвселените и така нататък.
– Леле, сигурно сте свикнали да получавате всичко, което искате, страшно бързо.
– Понякога – леко измърмори Питърсън.
– Е, Грег и Джон тук ми съобщиха всички подробности и ми се струва, че онзи шум може да е, хм, от космически произход. Може да е от микровселените или от далечни Сийфъртови галактики в собствената ни вселена. Трудно е да се каже. Ядрата на квазарите могат да предизвикат подобен шум, това е сигурно. Данните, получени в Калифорнийския технически институт и в „Кит Пийк“, изглежда предполагат, че във вселената ни има голямо количество тъмна материя. Достатъчно, за да означава, че може би има микровселени.
– Достатъчно, за да затвори нашата геометрия ли? – вметна Грег. – Искам да кажа, над критичната плътност?
– Възможно е – отвърна тя. После добави за Питърсън: – Ако плътността на тъмната материя е достатъчно висока, нашата вселена накрая ще се свие сама в себе си. Цикличен космос и така нататък.
– Значи няма начин шумът в експеримента на Ренфрю да се избегне? – попита Питърсън.
– Навярно не. Това е сериозен проблем за Джон, който се опитва да насочи лъч, въпреки всички спонтанни излъчвания, предизвиквани от този тахионов шум. Но това няма да е пречка за онези от 1963 г. или откогато и да са. Те просто приемат, а това е много по-лесно.
Питърсън измърмори неутрален, слагащ край на темата отговор и каза, че трябвало да се обади по телефона. После с доста разсеян вид бързо излезе.
Маркъм се облегна на компютърния пулт.
– Това е човекът, който дава парите. Трябва да го търпим.
Тя се усмихна.
– Удивена съм, че изобщо сте получили средства за всичко това… – Тя обгърна с ръка лабораторията. Очите й се върнаха към него и жената загледа лицето му. – Наистина ли смятате, че можете да променяте миналото?
Маркъм замислено отвърна:
– Ами, аз смятам, че Ренфрю е започнал просто, за да получи субсидиите. Нали знаеш, практическа глазура върху торта, която всъщност е фундаментална и „безполезна“. Изобщо не е очаквал да се получи нещо. Аз също бях на мнение, че експериментът е добър, но и двамата се изненадахме от интереса на Питърсън. Сега започвам да мисля, че Джон е бил сериозен от самото начало. Ти видя уравненията. Щом един експеримент не предизвиква причинно-следствена верига, той е допустим. Всичко започва и свършва.
Кати седна на лабораторния стол и се залюля назад, като вдигна крака върху пулта. Кожата на скулите й изглеждаше силно опъната, суха като хартия, набръчкана от слънцето и умората. Часовата разлика беше оставила тъмни полумесеци под очите й.
– Да, но онези термични експерименти, с които сте започнали отначало… Това е обикновена материя. Когато става дума за хора обаче…
– Пак говориш за парадокси – съчувствено каза Маркъм. – Въвличането на хора в експеримента включва елемент на свободна воля, което води до проблема кой е наблюдателят в този псевдоквантовомеханичен експеримент и така нататък.
– Да.
– А този експеримент действа. Спомни си банковото съобщение на Питърсън.
– Да. Но пращането на онези данни за океана – какво би означавал евентуален успех? Че някой ден ще се събудим и онзи цъфтеж ще е изчезнал ли?
– Пак разсъждаваме от гледна точка на парадоксите. Ти се дистанцираш от експеримента. Старият класически наблюдател, нещо подобно. Виж, нещата не трябва да са причинно-следствени, единственото изискване към тях е да са логични.
Тя въздъхна.
– Не зная какво казват по въпроса новите уравнения на полето. Ето статията ми за двойното решение, може би ти…
– Съчетаване на квантовомеханична свръхсиметрия с обща относителност ли? Чрез тахиони?
– Да.
– Хей, струва си да хвърля един поглед – просия Маркъм.
– Много от старите особености остават в тези уравнения, толкова мога да кажа. Всяко квантовомеханично явление – тоест, включващо тахионите във водеща до парадокс верига – пак води до някакво разпръсване в поредица от вероятни събития.
– Вълна, която се движи между минало и бъдеще. Увисналият между „включено“ и „изключено“ превключвател.
– Да.
– Значи пак получаваме вероятностни предвиждания. А не сигурни положения.
– Така мисля. Или поне е логично. Но има нещо друго… Не съм имала време да го обмисля.
– Ако имаше достатъчно време за мислене… – Маркъм се задълбочи в стегнато отпечатаните страници с уравнения. – Най-трудната част е да интерпретираш тези данни. Уравненията са толкова нови…
– Да, така ми се иска онзи тип Питърсън да не ме беше довлякъл тук от Калифорния. С Торн почти бяхме… – Тя рязко вдигна глава. – Я ми кажи, откъде Питърсън е научил за мен? Ти ли му каза?
– Не. Не знаех, че работиш по този въпрос.
– Хм-м – замисли се Уикъм. После сви рамене. – Той има известно влияние, толкова мога да кажа. Изглежда ми типичен английски педант.
Маркъм неспокойно я погледна.
– Ами, не зная…
– Добре, добре, сигурно е от часовата разлика. Пък и полетът беше уморителен. Господи, иска ми се Питърсън да беше отложил това с около седмица.
Маркъм видя Питърсън да се появява откъм мястото, където работеше Ренфрю и даде знак на Кати. Тя придаде на лицето си любезно, малко комично изражение. Маркъм се надяваше администраторът да не забележи.
– Току-що разговарях с моите хора – каза Питърсън, когато се приближи, пъхнал палци в джобовете на жилетката си. – Наредих им да проучат онези, които са се занимавали с ядрения магнитен резонанс в Колумбия, Москва и Ла Хола през 1963 г. Биографии и прочее.
– Да, това очевидно трябва да се направи, нали? – съгласи се Маркъм. – Да се доверим на Иън и да опитаме нещо просто.
– Хм-м. – Питърсън хвърли поглед към Маркъм, съвсем леко вдигнал вежди. – Хората ми нямат много време, при всичко онова, което става сега. Не са открили нищо явно, като например статии в научни списания. Имало е нещо за „спонтанен резонанс“, което се е появило само веднъж – изглежда някаква грешка, но нищо за тахиони или съобщения. Някакъв тип обаче е публикувал в „Ню Сайънтист“ материал за съобщения от космоса и се е позовал на някой си Бърнстейн, който се е занимавал с ядрен магнитен резонанс. Споменава се за телевизионен репортаж от онези за разумен живот във вселената.
– Могат ли хората ви да проучат въпроса? – попита Кати.
– Сигурно. Казаха ми, че много неща са загубени след бомбата в Сентръл Парк. Архивите на телевизията били в Манхатън. Пък и програми с 35-годишна давност не се пазят в много копия. Наредих на една жена да се заеме с търсенето, но сър Мартин има проблеми с някаква провалила се програма, свързана с… – Той внезапно замълча.
– Мислиш ли, че този Бърнстейн е оставил бележката в банката? – попита Маркъм.
– Възможно е. Но ако това е единственият резултат от лъчите на Ренфрю, значи информацията за океана не е била приета.
Маркъм поклати глава.
– Бъркаш глаголното време. Все още можем да продължим да предаваме – щом едно от съобщенията е стигнало, другите също имат шанс.
– Отново свободната воля – подхвърли Кати.
– Или обратното – меко добави Питърсън. – Вижте, трябва да отида в Кеймбридж и да се погрижа за някои неща. Възможно ли е преди да тръгна, накратко да ме информирате за работата си, Кати?
Тя кимна.
– Довечера Ренфрю организира малко събиране – каза Маркъм. – Възнамерява да те покани.
– Ами… – погледна към жената Питърсън. – Ще се опитам да дойда. Не е абсолютно наложително да се върна в Лондон до утре.
Двамата с Кати Уикъм отидоха в малкия кабинет на Ренфрю, за да използват черната дъска. През прозрачната стъклена врата Маркъм ги гледаше как разговарят. Питърсън изглежда напредваше във физиката на тахионите и съвсем беше забравил за предполагаемата им безполезност. Двете фигури се движеха насам-натам пред дъската. С бърз замах на тебешира, Кати чертаеше диаграми и символи. Питърсън гледаше и се мръщеше. Като че ли гледаше повече нея, отколкото дъската.
