Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 31 страниц)
7.
Пени завъртя ключа за запалване на двигателя и радиото пронизително затръби: „Пепси кола е точно това, което ви трябва! Цели дванайсет унции – това е много…“ Гордън се пресегна и го изключи.
Пени изкара колата от паркинга и излезе на булеварда. Хладният нощен вятър рошеше косата й. При корените тя беше светлокестенява, но надолу изсветляваше до руса – от слънцето и хлора в плувните басейни. Лекият бриз донасяше дъх на море.
– Обади се майка ти – предпазливо рече Пени.
– А. Каза ли й, че ще й позвъня? – Гордън се надяваше, че това ще сложи край на въпроса.
– Скоро ще пристигне със самолет да те посети.
– Какво? По дяволите, защо?
– Твърди, че вече изобщо не й пишеш и че така или иначе искала да види как изглежда западният бряг. Смятала да се премести тук. – Пени говореше със спокоен и безстрастен глас и шофираше с бързи, прецизни движения.
– О, Господи. – Той изведнъж си представи как майка му в черна рокля се разхожда под слънчевите лъчи по Джирард авеню, загледана във витрините, с цяла глава по-ниска от всички останали минувачи. Щеше да е толкова не на място, колкото монахиня в нудистка колония.
– Тя не знаеше коя съм аз.
– Ъ? – Образът на майка му, мръщеща се към леко облечените момичета по „Джирард“, го разсейваше.
– Попита ме дали не съм чистачката.
– О.
– Не си й казал, че живеем заедно, нали?
Последва пауза.
– Ще го направя.
Пени мрачно се усмихна.
– Защо още не си й казал?
Той погледна навън през страничния прозорец с мазно петно на мястото, където бе облегнал глава и се загледа в искрящите като скъпоценни камъни светлини. Бижуто Ла Хола. Пътуваха по неравния път в каньона и свежият аромат на мента от евкалиптите изпълваше колата. Опита се мислено да се върне в Манхатън и да погледне на нещата от този ъгъл, да предвиди какво ще си помисли за всичко това майка му, но откри, че е невъзможно.
– Да не би да е, защото не съм еврейка?
– Мили Боже, не.
– Но ако й беше казал това, тя щеше да се появи на часа, нали?
Той мрачно кимна.
– Ъ-хъ.
– Имаш ли намерение да й кажеш преди да пристигне?
– Виж – с внезапна енергия рече Гордън и се обърна към нея. – Не искам да й казвам каквото и да е. Не искам да се бърка в живота ми. В нашия живот.
– Но тя ще пита, Гордън.
– Нека да пита.
– И няма да й отговориш?
– Тя няма да остане в нашето жилище и не е нужно да знае, че ти също живееш там.
Пени обели очи.
– О, разбрах. Точно преди да пристигне тук, ти ще започнеш да намекваш, че може би ще е по-добре да събера малкото мои неща, които са из апартамента, нали? Да извадя крема си за лице и противозачатъчните си таблетки от аптечката. Просто няколко тънки намека.
Попарващият й тон го умърлуши. Не си го беше помислил толкова ясно, но да, бе му дошла наум някаква подобна идея. Старата игра: защитавай онова, което трябва, но крий останалото. Преди колко ли време беше започнал да го прави с майка си? След смъртта на баща му? За Бога, кога щеше да порасне?
– Съжалявам, аз…
– О, я не се дръж като идиот. Това бе просто шега.
И двамата знаеха, че не е шега, но вместо това увиснаха някъде в пространството между фантазията и действителността, която предстоеше да се материализира. Дори да не беше казала нищо, накрая той щеше да стигне до това предложение. Именно този тайнствен начин, по който Пени виждаше, че мозъкът му работи върху някакъв проблем с притъпените си сечива, а после се хвърля напред към онова, което искаше да постигне, я караше да го обича дори в най-невероятните моменти. Като прекатури камъка и му показа червеите под него, тя го бе облекчила – не му оставаше друга алтернатива, освен да е честен.
– По дяволите, обичам те – каза той и внезапно се засмя.
Усмивката й се получи кисела. Под премигващите улични лампи тя напрегнато се взираше в пътя.
– Това е проблемът на задомяването. Преместваш се при някой мъж и съвсем скоро, когато каже, че те обича, под повърхността на думите му разбираш, че всъщност ти благодари. Е, моля.
– Какво е това, някаква англосаксонска мъдрост ли?
– Просто наблюдение.
– Как така вие момичетата от Западния бряг поумнявате толкова бързо? – Той се наведе напред, сякаш въпросът му беше насочен към калифорнийския пейзаж навън.
– Ранният полов живот много помага – захилена отвърна Пени.
Това бе още един болезнен за него въпрос. Тя беше първото момиче, с което бе спал и когато й го каза, Пени отначало не можа да повярва. Когато се беше пошегувала, че дава уроци на един професор, той усети, че лустрото му на източна изтънченост го напуска. После започна да подозира, че е използвал онази интелектуална черупка, за да се предпазва от житейските трудности и особено от бодлите на чувствеността. Докато гледаше украсените с декоративна мазилка къщи по брега, покрай които минаваха, Гордън малко мрачно си помисли, че осъзнаването на един недостатък не означава автоматичното му преодоляване. Все още изпитваше известно безпокойство от директния подход на Пени. Може би това се дължеше на факта, че не бе в състояние да мисли за нея и майка си като същества от един и същ свят, а още по-малко за срещата им в неговото жилище, с дрехите на Пени в гардероба като мълчаливо свидетелство.
Той импулсивно протегна ръка и включи радиото. Някакъв тенекиен глас пееше „Големите момичета не плачат…“ и Гордън го изключи.
– Остави го да свири – каза Пени.
– Това е боклук.
– Но все пак запълва тишината – многозначително отвърна тя.
Той с гримаса го пусна отново. При рефрена „Го-о-оле-ми момичета?“ Гордън рече:
– Хей, днес е 25-и, нали?
Пени кимна.
– Започнал е боксовият мач между Листън и Патерсън. Почакай малко. – Той взе да върти копчето и намери станцията, където някакъв коментатор бързо и насечено съобщаваше статистиката преди двубоя. – Ето. Не го предават по телевизията. Виж, карай към Пасифик Бийч. Ще хапнем нещо. Искам да слушам мача. – Пени мълчаливо кимна и Гордън изпита странно чувство на облекчение. Да, беше добре да избягаш от собствените си проблеми и да слушаш как двама мъже се млатят до кръв. Бе усвоил навика да слуша боксовите мачове от баща си на десетинагодишна възраст. Сядаха на меките кресла в дневната и слушаха възбудените гласове, разнасящи се от голямата, кафява, стара „Моторола“ в ъгъла. Очите на баща му безучастно се щураха насам-натам, сякаш виждаше ударите и замахванията, описвани от хиляди километри разстояние. Баща му беше прекалено дебел дори тогава и когато несъзнателно нанасяше въображаем удар, рязко издавайки десния си лакът напред, тлъстината на предмишницата му се разлюляваше. Гордън можеше да види движението на плътта дори през бялата му риза и внимаваше пепелта от пурата му да не падне и да остави сиво петно на килима. Редовно ставаше така и майка му идваше по средата на двубоя, разкудкудякваше се и излизаше, за да донесе лопатата за боклук. Баща му намигаше след някой добър удар или когато някой падаше, и Гордън се ухилваше. Сега си го спомняше, както винаги през лятото – шумът от уличното движение се носеше откъм Дванайсета улица и Второ авеню и баща му винаги имаше мокри полумесеци под мишниците си след края на мача. После изпиваха по една кола. Беше прекрасно време.
Когато влязоха в „Лаймхауз“, Гордън посочи към една далечна маса и рече:
– Виж, там е семейство Кароуей. Какво е средното съотношение?
– Седем от дванайсет – отвърна Пени.
Семейство Кароуей бяха известни астрономи, английска двойка, наскоро приета във физическия факултет. Работата им беше авангардна – занимаваха се с неотдавна откритите квази-звездни източници. Елизабет бе наблюдателят от двамата и прекарваше много време наблизо в Паломар – правеше снимки на дълбокия космос и търсеше по-червени светлинни точки. Червеният цвят означаваше, че източниците са много далеч и следователно невероятно светли. Бърнард, теоретикът, смяташе, че е много вероятно те изобщо да не са от далечни галактики. Работеше по модел, който разглеждаше източниците като тела, изхвърлени от собствената ни галактика, отдалечаващи се от нас почти със скоростта на светлината и затова изглеждаха червени. Двамата нито можеха, нито имаха време да готвят и явно предпочитаха същите ресторанти, които често посещаваха Гордън и Пени. Гордън беше забелязал това и Пени водеше статистиката.
– Като че ли резонансният ефект се бави – каза Гордън на Бърнард, когато се приближиха. Елизабет се засмя и ги представи на третия им сътрапезник, набит мъж, който пронизваше хората с поглед, докато разговаряше. Бърнард ги покани да седнат на тяхната маса и скоро разговорът се насочи към астрофизиката и към проблема за червените източници. Междувременно те си поръчаха най-екзотичните ястия, които успяха да открият в менюто. „Лаймхауз“ беше доста второкласен китайски ресторант, но бе единственият в града и всички учени убедено вярваха, че дори второкласното китайско заведение е за предпочитане пред първокласното американско. Гордън разсеяно се зачуди дали това не е резултат от интернационализма на науката, когато внезапно разбра, че не е чул правилно името на другия мъж. Това беше Джон Бойл, прочутият астрофизик, който имаше на сметката си дълга върволица от успехи. Именно подобни изненади, срещите с цвета на научната общност, правеха Ла Хола това, което беше. Достави му огромно удоволствие, когато Пени направи няколко забавни забележки и Бойл се засмя с втренчен в нея поглед. Точно такова нещо – срещи с велики хора – щеше да впечатли майка му и поради тази причина той веднага реши да не й казва. Гордън внимателно слушаше приливите и отливите на разговора, като се опитваше да определи какво качество отличава тези колеги от останалите. Сигурно бързият им ум и безгрижният им скептицизъм към политиката и към начина, по който се управляваше светът. С изключение на това, те изглеждаха съвсем като всички останали. Той реши да провери по друг начин.
– Какво мислите за нокаутирането на Патерсън от Листън? – Озадачени погледи. – Свали го само две минути след началото на първия рунд.
– Съжалявам, но не разбирам от такива неща – каза Бойл. – Представям си как са се ядосали зрителите, ако са платили скъпо за местата си.
– Сто долара за място до ринга – отвърна Гордън.
– Почти долар на секунда – захили се Бърнард и започнаха да сравняват отношението време за долар при всички възможни събития, гледани като отделна категория. Бойл се опита да открие най-скъпото и Пени го изпревари със самия секс – пет минути удоволствие и после цяло едно прескъпо дете, ако не си внимавал. Очите на Бойл заблестяха и той каза:
– Пет минути ли? Това не ви прави добра реклама, Гордън.
В краткия взрив от смях никой не забеляза, че Гордън стисна зъби. Беше леко шокиран от факта, че Бойл приема, че те спят заедно и се шегува с това. Адски дразнещо. Но разговорът се насочи към друга тема и напрежението му постепенно изчезна.
Донесоха храната и Пени продължи да подмята остроумни забележки, с което явно очарова Бойл. Гордън мълчаливо й се възхищаваше и й се чудеше колко лесно плува в такива дълбоки води. Той, от друга страна, откри, че се опитва да измисли каква оригиналност да каже минута-две след като разговорът се е насочил към нещо друго. Пени забеляза това и му помогна, като отклони темата в посока, за която знаеше, че той вече има забавен отговор. „Лаймхауз“ се напълни с жуженето на разговори, с аромат на сосове. Когато Бойл извади от джоба на сакото си тетрадка и записа нещо в нея, Гордън разказа как някакъв физик на забава в Принстън пишел в тетрадката си, а Айнщайн, който седял до него, го попитал защо. „Винаги, щом ми дойде наум добра идея, я записвам, за да не я забравя – отвърнал човекът. – Опитайте, много е удобно.“ Айнщайн тъжно поклатил глава и рекъл: „Съмнявам се. През живота си съм имал само две-три добри идеи.“
Вицът предизвика продължителен смях. Гордън засия към Пени. Беше му помогнала и сега той най-после се почувства на място.
След вечерята петимата решиха заедно да отидат на кино. Пени искаше да гледа „Последната година в Мариенбад“, а Бойл – „Лоурънс Арабски“, като твърдеше, че щом ходел на кино само веднъж годишно, трябвало да е на най-добрия филм. Победи предложението за „Лоурънс“ с четири срещу един глас. Когато излязоха от ресторанта, Гордън прегърна Пени на паркинга и докато се навеждаше да я целуне, си помисли за мириса й в леглото.
– Обичам те – каза той.
– Моля – усмихната отвърна тя.
После, когато лежеше до нея, му се струваше, че я е поставил на грънчарското колело от светлина, процеждаща се през прозореца и я оформя в постоянно нов образ. Извайваше я с ръцете и езика си. Тя на свой ред го направляваше и оформяше. Гордън си помисли, че в уверените й движения и решения – първо по този начин и после по другия – може да долови минали отпечатъци от любовниците, които бе имала преди. Странно, мисълта не го дразнеше, макар да усещаше, че в известен смисъл би трябвало. От нея долитаха отгласи от други мъже. Но тях вече ги нямаше, а той бе тук – това му се струваше достатъчно.
Леко се задъха и си напомни, че трябва по-често да слиза до брега и да тича, а после се загледа в лицето й на бледата, сива улична светлина, която се процеждаше в спалнята им. Чертите й бяха правилни, без отклонения. Единствените криви линии бяха няколко сплъстени кичура влажна коса върху бузата й. Студентка последен курс по литература, послушна дъщеря на оукландски инвеститор, понякога лирична, друг път – практична, с политически усет, който откриваше положителни качества и у Кенеди, и у Голдуотър. Понякога беше нахална, друг път – плаха, после – разпътна, ужасена от сексуалното му невежество, насърчително уплашена от внезапните му изблици на енергия и сетне, когато се стоварваше с ускорен пулс до нея, нежно успокоителна.
Някъде някой тихо свиреше песента „Лимонено дърво“ на Питър, Пол и Мери.
– По дяволите, страшен си – каза Пени. – Получаваш единайсет по десетобалната система.
Той замислено се намръщи, като преценяваше тази нова хипотеза.
– Не, ние сме страшни. Не можеш да отделяш изпълнението от изпълнителите.
– О, толкова си аналитичен.
Гордън се намръщи. Знаеше, че със срамежливите момичета на изток би било различно. Оралният секс би бил сложен въпрос, изискващ много предварителни преговори, фалстартове и думи, които нямаше да са подходящи, но би трябвало да свършат работа: „Ами ако ние…“ и „това ли ти се иска?“ – и всичко щеше да доведе до глупави инциденти, до неудобни пози, които, веднъж възприети, се страхуваш да промениш чисто и просто от неизречено неудобство. С притеснителните момичета, които беше познавал, всичко това наистина би се случило. Но не и с Пени.
Той я погледна и после вдигна очи към дървените стени зад нея. На лицето му се изписа озадачено изражение. Знаеше, че би трябвало да се държи небрежно и изтънчено, но сега му се струваше по-важно да обясни чувствата си.
– Не, вече не става дума за мен или за теб – повтори той. – А за нас. Тя се засмя и го смушка с лакът.
8.
14 октомври 1962 г.
Гордън прегледа купчината от пратки в пощенската си кутия. Реклама за нов мюзикъл – „Спрете света – искам да се спася“, препратена от майка му. Най-вероятно тази година нямаше да успее за есенните премиери на Бродуей. Той пусна рекламата в кошчето за боклук. Нещо, което се наричаше „Граждани за прилична литература“, му пращаше крещяща брошура, подробно описваща крайностите на „Политическите авантюристи“ и на Милъровия „Тропика на Козирога“. Гордън с интерес прочете откъсите. В тази гора от разтварящи се бедра, бурни оргазми и откровени креватни гимнастики не можеше да открие нищо, което би развратило публиката. Но генерал Едуин Уолкър не смяташе така и Бари Голдуотър беше написал драматична реч като учен, с внимателно фразирани предупреждения относно ерозията на обществената воля чрез индивидуалните пороци. Правеше се обичайната аналогия между САЩ и упадъка на Римската империя. Гордън се захили и захвърли брошурата. Тук, на запад беше съвсем друга цивилизация. Никоя цензорска организация на източното крайбрежие не би се осмелила да моли университетски служител за подкрепа; знаеха, че пощенските разноски ще са напразни. Може би тези глупаци тук смятаха, че примерът с Римската империя ще се хареса дори на учените. Гордън прегледа последния брой на „Физикъл Ривю“, като отдели материалите, които щеше да прочете по-късно. Имаше интересна статия от Клаудия Цинс за ядрения резонанс с точни наглед данни – старата група в Колумбия оправдаваше репутацията си.
Гордън въздъхна. Може би трябваше да остане в Колумбия след защитата на дисертацията си, вместо толкова рано да се хвърля на асистентско място. „Ла Хола“ беше влиятелен, конкурентен университет, жаден за слава и „величие“. Едно местно списание публикуваше статия, озаглавена „Един университет по пътя към величието“, пълна със суперлативи и снимки на професори, втренчени в сложни уреди или замислени над някакви уравнения. Калифорния потегля към звездите, Калифорния прави скок напред, Калифорния дава долари за мозъци. Бяха привлекли Хърб Йорк, бивш заместник-министър на отбраната, за ректор на университета. Тук бяха дошли Харълд Юри и семейство Майер, после Кейт Брюкнър в ядрената теория – ручейче на таланти, което сега се превръщаше в постоянен поток. В такива води един новоизпечен асистент не беше много сигурен за работата си.
Гордън тръгна по коридорите на третия етаж, като четеше имената по вратите. Розенблът, плазменият теоретик, когото някои смятаха за най-добър в света. Матиас, майсторът на ниските температури, човекът, който държеше рекорда за свръхпроводник с най-висока температура на функциониране. Крол, Сул, Пикиони и Фехер – всяко едно от тези имена напомняше за поне едно проницателно откритие, блестящо изчисление или забележителен експеримент. А тук, в края на флуоресцентната и настлана с плочки еднаквост на коридора: Лейкин.
– А, значи си получил бележката ми – каза професорът, когато отвори на почукването на Гордън. – Добре. Трябва да вземем някои решения.
– О! – възкликна Гордън. – Защо? – И седна до прозореца, от другата страна на бюрото срещу Лейкин. Навън булдозери с механично сумтене събаряха някои от евкалиптовите дървета, подготвяйки терена за сградата на химическия факултет.
– Наближава времето за подновяването на моята стипендия от ННФ – многозначително отвърна Лейкин.
Гордън забеляза, че професорът не каза „нашата“ стипендия от ННФ, макар да беше отпусната на него, Гордън и Шели. Лейкин бе човекът, който подписваше чековете, О. И., както винаги отбелязваха секретарките – основен изследовател. Имаше разлика.
– Предложението за подновяване трябва да се прати към Коледа – напомни Гордън. – Нужно ли е да започваме да го пишем толкова рано?
– Не говоря за писането му. За какво да пишем?
– Вашите експерименти по локализиране на спина…
Лейкин поклати глава със смръщено лице.
– Те са още в начален етап. Не мога да ги използвам като основен претекст.
– Резултатите на Шели…
– Да, те са обещаващи. Добра работа. Но все още са обикновени, просто доразработки на по-стари опити.
– Тогава оставам аз.
– Да. Ти. – Лейкин долепи длани една до друга пред себе си. Бюрото му беше очебийно подредено – всеки лист хартия бе подравнен по ръба, моливите бяха поставени успоредно един на друг.
– Все още не съм получил никакви ясни резултати.
– Дадох ти проблема с ядрения резонанс, плюс един отличен студент – Купър, – който да ускори нещата. Очаквах досега да си ми представил пълен набор от данни.
– Знаете, че имаме онзи проблем с шума.
– Гордън, не съм ти дал този експеримент случайно – леко усмихнат каза Лейкин. Високото му чело се сбърчи в изражение на приятелска загриженост. – Мислех, че ще е ценна подкрепа за кариерата ти. Признавам, че това не е точно този вид апаратура, с който си свикнал. Темата на дисертацията ти беше по-директна. Но един ясен резултат определено би могъл да се публикува във „Физикъл ривю летърс“ и това непременно би ни помогнало за подновяването на стипендията. И на положението ти в катедрата.
Гордън погледна навън към машините, които разравяха земята и после върна очи към Лейкин. „Физикъл Ривю Летърс“ беше най-престижното списание за физика, където най-новите резултати се публикуваха само за няколко седмици и не трябваше да се чака като във „Физикъл Ривю“ или още по-зле, в някое друго специализирано издание, месец след месец. Потокът от информация принуждаваше учените да се ограничат с четенето само на няколко списания, тъй като всяко едно от тях ставаше все по-дебело. Все едно да се опитваш да пиеш от пожарникарски маркуч. За да спестиш време, започваш да разчиташ на кратки обобщения във „Физикъл Ривю Летърс“ и си обещаваш, че ще прегледаш по-големите списания, когато имаш повече време.
– Всичко това е вярно – меко се съгласи Гордън. – Но не разполагам с резултат, който да публикувам.
– Напротив, разполагаш – сърдечно промърмори Лейкин. – Този ефект с шума. Той е изключително интересен.
Гордън се намръщи.
– Преди няколко дни казахте, че се дължи просто на лоша техника.
– Онзи ден се държах малко темпераментно. Не прецених съвсем трудностите, с които се сблъскваш. – Той прокара дългите си пръсти през оредяващата си коса и я отметна назад, за да открие бледата кожа на скалпа си, която рязко контрастираше на силния му загар. – Шумът, който си открил, Гордън, не е просто усложнение. След като помислих, смятам, че трябва да е нов физичен ефект.
Гордън се втренчи в него с недоверие.
– Какъв ефект? – бавно попита той.
– Не зная. Сигурно нещо нарушава обичайния процес на ядрен резонанс. Предлагам да го наречем „спонтанен резонанс“, просто за да има работно име. – Професорът се усмихна. – По-късно, ако се окаже толкова важен, колкото подозирам, ефектът може да бъде наречен на твое име, Гордън – кой знае?
– Но, Айзък, та ние не го разбираме! Как можем да му избираме такова наименование? „Спонтанен резонанс“ означава, че нещо в кристала кара магнитните спинове да се колебаят напред-назад.
– Да, така е.
– Ала ние не знаем какво става!
– Това е единственият възможен механизъм – студено отвърна Лейкин.
– Може би.
– Вече не вярваш в онези твои сигнали, нали? – саркастично попита професорът.
– В момента ги проучваме. Точно сега Купър записва нови данни.
– Това са глупости. Губиш времето на онзи студент.
– По мое мнение не е така.
– Страхувам се, че твоето „мнение“ не е единственият решаващ фактор тук – подхвърли Лейкин, като му отправи леден поглед.
– Какво означава това?
– Ти нямаш опит в подобни неща. Имаме краен срок. Подновяването на стипендията от ННФ е по-важно от твоите възражения. Не ми е приятно да го казвам толкова рязко, но…
– Да, да, от цялата група, вие знаете най-добре.
– Не смятам, че се нуждая от някой, който да довършва изреченията ми вместо мен.
Гордън премигна и погледна навън през прозореца.
– Извинете.
Последва мълчание, нарушавано от скърцането на булдозерите, което пречеше на Гордън да се съсредоточи. Той се загледа към тропическите дървета в далечината и видя как една механична лапа разкъсва на части гнилата дървена ограда. Приличаше на кошара – древно съоръжение от миналото на Запада, което сега си отиваше. От друга страна, оградата най-вероятно беше останала от флотата, владяла земята, преди да бъде дадена на университета. Лагерът „Матюс“, в който бяха подготвяни пехотинци за Корея. Събаряха един център за обучение и на негово място издигаха друг. Гордън се зачуди с какво ли го обучаваха да се сражава тук? С науката? С финансирането?
– Гордън – със снишен до успокоителен шепот глас започна Лейкин, – мисля, че недооценяваш значението на този проблем с шума, с който си се сблъскал. Спомни си, не е нужно да разбираш изцяло един новооткрит ефект. Гудиър е открил издържливия каучук случайно, като изпуснал индийска гума, смесена със сяра, върху гореща печка. Рьонтген е открил лъчите си, докато е извършвал експеримент с газови електрични заряди.
Гордън сбърчи лице.
– Това обаче не означава, че всичко, което не разбираме, е важно.
– Не, естествено. Но в този случай се довери на преценката ми. Това е точно вида загадка, каквато „Физикъл Ривю Летърс“ ще публикува. И ще помогне за подновяването на стипендията.
Гордън поклати глава.
– Според мен е сигнал.
– Гордън, тази година ще разглеждаме положението ти в катедрата. Можем да те направим старши асистент. Бихме могли дори да те издигнем до доцент.
– Нима? – Лейкин не беше споменал, че освен това биха могли да му дадат, както го наричаха бюрократите, „срочно назначение“.
– Една солидна статия във „Физикъл Ривю Летърс“ придава голяма тежест.
– Ъ-хъ.
– А ако експериментът ти в крайна сметка не доведе до нищо, страхувам се, че за съжаление няма да имам какво да представя в твоя подкрепа.
Гордън погледна Лейкин, като знаеше, че няма какво повече да се каже. Чертата беше теглена. Професорът със сдържана енергия се облегна назад на стола си и хвърли поглед към него, за да провери въздействието на думите си. Ризата му от „Бан-Лон“ очертаваше атлетични гърди, а трикотажните му панталони прилепваха върху мускулести крака. Беше се приспособил добре към Калифорния, излизаше често на приветливото слънце и бе усъвършенствал бекхенда си. Изминал бе дълъг път от тесните, мрачни лаборатории в МТИ. На Лейкин му харесваше тук и искаше да се наслаждава на лукса да живее в богаташки град. Би се борил, за да запази положението си – искаше да остане тук.
– Ще помисля по въпроса – безизразно каза Гордън. До здравата фигура на Лейкин се чувстваше напълнял, блед и тромав. – И ще продължа да записвам данни – довърши той.
На връщане от Линдбърг Фийлд Гордън водеше разговор на безопасно неутрални теми. Майка му дрънкаше за съседи на Дванайсета улица, чиито имена той не помнеше, още по-малко сложните им семейни разправии, техните бракове, раждания и смърти. Майка му смяташе, че той веднага ще схване значението на факта, че семейство Голдбърг най-после купило място в Маями и че ще разбере защо синът им Джереми предпочел да отиде в Нюйоркския университет, а не в „Йешива“. Всичко това беше част от огромната сапунена опера на живота. Всеки елемент имаше своето значение. Някои щяха да получат отреденото наказание. Други, след много страдания, накрая щяха да бъдат възнаградени. В случая на майка му, той очевидно бе достатъчно възнаграден, поне през този живот. Тя ахкаше на всяко чудо, което се мернеше пред тях в сгъстяващия се сумрак, докато се носеха по Шосе 1 към Ла Хола. Палмови дървета, които растяха точно до пътя без ничия помощ. Белият пясък на Мишън Бей, безлюден и чист. Тук нямаше Кони Айлънд. Нито пълни с народ тротоари. Океански изглед от Маунт Соледад, който изчезваше в синята безкрайност, вместо сива гледка, губеща се в хаоса на Ню Джърси. Майка му се впечатляваше от всичко – напомняше й за онова, което хората разказваха за Израел. Баща му бе ревностен ционист и редовно даваше своята лепта за осигуряването на родната земя. Гордън беше сигурен, че тя все още продължава да го прави, макар никога да не бе молила него за това – може би чувстваше, че се нуждае от цялата си заплата, за да се държи на професорското си положение. Е, това беше вярно. В Ла Хола бе скъпо. Но Гордън се съмняваше, че сега изобщо би дал нещо за, традиционните еврейски каузи. Преместването от Ню Йорк беше скъсало връзката му с всички онези глупости за закони на хранене и талмудски истини. Пени му бе казала, че не й прилича много на евреин, но той знаеше, че момичето просто не разбира нищо. Земята на белите англосаксонци, в която беше отраснала, не я бе научила на прозорливост. Все пак повечето хора в Калифорния бяха също толкова невежи и това устройваше Гордън. Не обичаше непознатите да си съставят мнение за него още преди да му стиснат ръката. Освобождаването му от нюйоркското клаустрофобично еврейско обкръжение беше една от основните причини да дойде в Ла Хола.
Почти бяха стигнали до дома му и обръщаха по Наутилус стрийт, когато майка му прекалено небрежно подхвърли:
– Тази Пени, трябва да ми кажеш нещо за нея, преди да ми я представиш, Гордън.
– Какво има за казване? Тя е калифорнийско момиче.
– Какво означава това?
– Играе тенис, скита се из планините, пет пъти е била в Мексико, но никога по на изток от Лас Вегас. Дори кара сърф. Опита се да научи и мен, но аз първо искам да си оправя формата. Правя си упражненията от Канадските военновъздушни сили.
– Звучи много добре – със съмнение отбеляза тя. Гордън й запази стая в мотел „Сърфсайд“, недалеч от жилището си и после я откара вкъщи. Влязоха в стая, изпълнена с мириса на кубинското ястие, което Пени се беше научила да готви от някогашната си латиноамериканска съквартирантка. Тя се появи откъм кухнята, като развързваше престилката си – приличаше на домакиня повече, отколкото Гордън можеше да си спомни някога да я е виждал. Значи въпреки възраженията му, Пени все пак малко преиграваше. Майка му бе темпераментна и ентусиазирана. Тя се засуети в кухнята да помогне със салатата, провери гозбата на Пени и занадзърта под капаците на тенджерите. Гордън се зае с ритуала около виното, който тъкмо беше започнал да усвоява. Преди да пристигне в Калифорния той рядко бе опитвал нещо, което да няма вкуса на гроздето „Конкорд“. Сега в килера си държеше запас от „Круг“ и „Мартини“ и разбираше жаргона за „големи носове“ и „пълно тяло“, макар всъщност да не беше сигурен какво означават всички термини.
Майка му дойде от кухнята, бързо и ефикасно нареди масата и попита къде е банята. Гордън й показа. Когато се върна към виното, Пени улови погледа му и му се усмихна. Той й отвърна. Нека нейният „Еновид44
Противозачатъчни таблетки. – Б.пр.
[Закрыть]“ бъде знаме на независимостта.
Когато се върна, госпожа Бърнстейн изглеждаше унила. Походката й беше по-тромава, отколкото си я спомняше Гордън, вечно черната й рокля се бе насъбрала, когато с леко поклащане пресече стаята. Погледът й беше разсеян. Вечерята започна и продължи с разговор, който съдържаше само по-маловажни новини. Братовчедът Ърв започнал търговия някъде в Масачузетс. Чичо Хърб както обикновено печелел добри пари, а сестрата на Гордън – тук майка му направи пауза, сякаш внезапно си бе спомнила, че не трябва да повдига този въпрос – все още се мотаела с някакви смахнати в Гринидж Вилидж. Гордън се усмихна – сестра му, две години по-голяма от него и много по-смела, се грижеше за себе си. Той направи забележка за нейните картини и за това колко време му трябва на човек, за да ги разбере, а майка му се обърна към Пени и попита:
– Предполагам, че вие също се интересувате от изкуство?
– О, да – отвърна Пени. – От европейска литература.
