Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 31 страниц)
35.
1998 г.
Когато Питърсън отвори предната врата, отвътре го посрещна шум от разговор. През каменния коридор можеше да види, че в гостната оживено разговарят някакви хора. Взрив от смях, звън на чаши, сладникаво извисяване на новите латиноамерикански ритми.
Той се спря само за миг. Без да поглежда встрани, Питърсън пресече черно-белите мраморни квадрати и се качи по витата стълба. Знаеше, че по принцип хората не те спират, ако минеш покрай тях бързо и не позволиш на никого да улови погледа ти. В края на краищата беше съвършено логично да е тук – та това бе неговият дом. Гостите биха могли да си помислят, че той и Сара заедно организират това проклето парти, за което беше забравил и че Питърсън има някакви домакински задължения на горния етаж.
Той тихо тръгна по дебелия килим и пресече площадката. Под вратата на банята в коридора се виждаше ивица светлина – навярно вътре имаше някой. Питърсън щеше да остане в спалнята достатъчно дълго, докато не се освободи, но когато излизаше, трябваше да има предвид движението насам-натам. Щеше да му се наложи да се измъкне по същия път, по който беше дошъл. За да стигне до задния изход през кухнята, трябваше да мине през гостите.
Той затвори вратата на спалнята и отиде до гардероба. Редицата от палта напълно скриваше двата куфара, останали тук от пролетното почистване на къщата. Извади ги. Малко тежки, но вършеха работа. Постави ги в готовност до вратата и погледна навън. Трите дълги Джорджиански прозореца на отсрещната стена гледаха към редици островърхи покриви. Прозорците на повечето сгради бяха неясно осветени. Режимът на електричеството, спомни си той. Други бяха тъмни. Усърдни икономии, зачуди се Питърсън, или хора, които вече бяха напуснали града? Нямаше значение – повече не възнамеряваше да се занимава с такива неща. Между прозорците имаше големи огледала в рамки от кафяво кадифе, което на свой ред беше поръбено с черно – последната идея на Сара. Той се поколеба, загледан в отражението си. Все още малко измъчен, с бяло покрай очите, но като цяло възстановен. Бе избягал от болницата веднага, щом се почувства в състояние да върви. Отиде право в кабинета си. Съветът беше в състояние на цялостна криза и никой не забеляза как Питърсън прибра някои документи от папките си, отправи последни нареждания по телефона и даде указания на адвоката си. Сър Мартин го извика на обобщително заседание и той видя, че приготовленията му не са никак прибързани. Облаците определено разнасяха вещество от цъфтежа нашир и надлъж. Формата му беше малко по-различна от океанската, но въздействието му върху неврообвивката беше същото като онова, което Кийфър бе открил само преди няколко дни. Данните на океанолога бяха от огромна полза, но разработването на ефективни ответни мерки все още представляваше проблем за лабораториите. Облаците изхвърляха веществото навсякъде, където се изваляваха. Земните растения по принцип устояваха на механизма с неврообвивката, но не винаги. Растителната целулоза оставаше непокътната, но по-сложните тъкани бяха уязвими. С бързи тестове разработиха метод за почистване на някои растения, за да преустановят процеса преди веществото да проникне в повърхностния слой на растението. Измиването на житните посеви с определени разтвори изглеждаше възможно и обещаваше 70% успех. Питърсън иронично си помисли за думите на Лора: „О, зеленчуците и всичко останало са съвършено пресни. Най-доброто. Снабдяват ни от провинцията всеки ден“. Да, и точно там беше ял от проклетото вещество. В човешката храносмилателна система то засягаше всички видове метаболични процеси – често фатално, ако не бъдеше подложено на лечение.
Никой не знаеше какви могат да са по-фините, вторични ефекти върху хранителната верига. Биолозите правеха някои определено мрачни предвиждания.
Нещо повече, чрез облаците цъфтежът се разпространяваше по-бързо. Червеникави петна вече се появяваха в Северния Атлантик.
Сър Мартин с удивителна енергичност ръководеше ресурсите на Съвета, но дори той изглеждаше разтревожен. Занимаваха се с показателния процес и никой не бе в състояние да каже до каква степен ще се задълбочи ефектът.
Питърсън за последен път се огледа из стаята. Всяко нещо в нея беше нагласено според навиците му – от елегантната, напомняща на акордеон поставка за обувки до изкусно подредените книжни лавици, зад които бе скрит комуникационния му център. Жалко, че я напуска, наистина. Но въпросът беше да я напусне, преди да се развихри бурята и все пак да има достоверна причина да отсъства от Съвета няколко дни. Възстановяването в някаква провинциална болница щеше да е отлично извинение. Сър Мартин продължително го бе изгледал, когато съобщи за заминаването си, но този риск не можеше да се избегне. Двамата мъже навярно отлично се разбираха помежду си. Жалко, че нещата не можаха да се получат по-добре, помисли си Питърсън и открехна вратата на спалнята.
Някой се връщаше обратно и слизаше надолу по стълбите, след като беше ходил до тоалетната. Питърсън изчака, докато мъжът не изчезна в мраморното фоайе. Той бутна с рамо вратата и занесе куфарите до началото на стълбите. Господи, колко тежки бяха. Никога не бе допускал, че е възможно да се разболее, когато трябваше да заминава.
Заслиза с меки стъпки надолу по стълбите, като твърдо поемаше тежестта и проверяваше равновесието си, преди да направи всяка следваща крачка. Трябваше да внимава. Стълбището беше невероятно дълго. Рязко се разнесе богата латиноамериканска музика, изпълни ушите му и наруши съсредоточеността му. С ъгълчето на окото си мерна движение. Откъм гостната приближаваха мъж и жена. Питърсън бързо взе последните три стъпала и едва не се подхлъзна по гладкия под.
– Иън! Боже, ти като че ли заминаваш нанякъде. Струва ми се, Сара каза, че си в болница.
Той светкавично реши. Усмихвай се, това е всичко.
– Всъщност, все още съм – започна Питърсън, като в същото време заобиколи ъгъла, където имаше малък стенен гардероб. Трябваше да скрие куфарите, преди да се е появил някой друг. – Започна обаче да се препълва, та си помислих, че е най-добре да не бия на очи. Да отида някъде в провинцията, докато се възстановя, нали разбираш.
– О, Господи, да – отвърна мъжът. – Градските болници са ужасни. Да ти помогна ли с тези неща?
– Не, не, това са просто малко дрехи. – Беше набутал куфарите в гардероба и сега здраво затвори вратата.
– Ние пък търсехме някое място, нали знаеш, където да поостанем малко сами – очаквателно го погледна жената. Бе една от приятелките на Сара, от онези, които той не можеше да си спомни, докато не ги видеше отново. Тя се обърна и посочи нагоре към стълбите, като несъмнено си мислеше, че не му достига въображение и трябва да му се покаже. Погледът й се спря върху оставената отворена врата на спалнята му. – А, там ще е чудесно! Има ключалка, нали?
Питърсън почувства хладен гняв.
– По-скоро си мисля, че там…
– Струва ми се, че няма да се забавим много. Нямаш нищо против, нали? Да, не ти харесва. Не му харесва, Джереми. – Тя сложи крак върху най-долното стъпало и погледна към мъжа с нея, очевидно прехвърляйки му топката.
– Аз… всъщност, бихме ти били много задължени, ако ни окажеш известна помощ, Иън.
Питърсън внезапно почувства, че му е горещо и го обзема слабост. Трябваше да свърши с всичко това, да се освободи. Беше реагирал автоматично на идеята някой да използва спалнята му за някакво си глупаво чукане, но сега осъзна, че е безсмислено. В края на краищата, току-що се бе сбогувал с нея.
– Да, разбирам, вървете спокойно. Нямам нищо против – почти весело успя да каже той.
Двойката му благодари и се заизкачва по стълбите – съзнателно бавно според Питърсън. Той хвърли поглед към гостната и пое няколко дълбоки, пречистващи глътки въздух. Можеше да вземе куфарите и да излезе, без повече коментари, само да…
Сара. Беше го видяла и се приближаваше към него покрай група бъбрещи хора. Тя дръпна някакъв мъж и кимна към Питърсън. Двамата пресякоха квадратните плочки на фоайето като напредващи пионки в игра на шахмат. Офицер и царица в атака, помисли си той. Някак разсеяно забеляза, че жена му е облечена в една от лъскавите си рокли, създание от джунглата с подходящо копринено шалче, завързано на главата и изящно висящо отляво. Погледна към мъжа с нея и хладно се изненада. Беше принц Андрю. За Бога, тя не можеше пак да започва това, нали? Е, вече едва ли имаше значение.
– Иън! Изписаха ли те вече? Прекрасно! – възкликна Сара и го хвана за ръката.
– Само си взимам някои неща. Прехвърлят ме в провинцията. – Той протегна ръка на Андрю. – Добър вечер, сър.
– За Бога, Иън, не трябва да ме наричаш „сър“ тук.
– Анди ни донесе покани за бала по случай коронацията – за онзи, който ще е в тесен кръг. Не е ли мило от негова страна?
– Да, много. Как е брат ви, Андрю?
– О, самият аз не съм го виждал от една седмица. Сега винаги е зает. Щастлив съм, че не съм на негово място. Във всеки случай, той е по-подходящ от всички нас.
– О, сигурен съм, че би се справил великолепно – измърмори Сара.
Андрю поклати глава.
– Не, съмнявам се. Често съм се чудил дали е просто късмет, че той се е паднал наследник, или той е такъв, точно защото е наследникът.
Питърсън потисна шаването на ръцете си и се опита да измисли какво да каже. Разговорът ли беше нереален или просто на него му имаше нещо?
– Той приема работата си много сериозно – учтиво каза Питърсън. – Винаги, когато съм се съветвал с него, се е оказвал прав.
– Има обаче чувство за хумор, нали знаеш – отвърна Андрю, сякаш се извиняваше за сериозността на брат си. После премигна като бухал.
Питърсън разбра, че принцът е пиян – точно до онази степен, до която можеха да се напият кралските особи, без да предизвикат бележки. А това беше доста. Сара дръпна Питърсън за ръкава и го покани да се присъедини към забавата. Той помисли за миг и реши да я последва. Не искаше никой да забележи големината или тежестта на куфарите. Най-добре да върне Сара и Андрю обратно в тълпата и по-късно да се измъкне. Той остави жена си да го разведе наоколо и да го представи на някои нови хора, които администраторът определи като потенциално полезни за нея. Питърсън се усмихваше, кимаше и почти не говореше. Накрая реши, че тук на всички им имаше нещо – пияни, натъпкани с наркотици или просто истерични от отчаяна енергия. Освен това всички бъбреха за възможно най-повърхностни глупости. Беше очаквал порой от въпроси за цъфтежа или облаците, но никой нищо не го попита. Откри, че ги гледа от дистанция. Елегантни и невежи като лебеди. И все пак знаеше, че някои от тях трябва да изпитват съмнения. Отново изпита усещането за нереалност.
Изтече повече от час, докато видя възможност да изчезне. Искаше да е дяволски сигурен, че Андрю няма да види куфарите, затова изчака докато Сара не се вкопчи в ръката на принца и не започна една от своите шаблонни жестоки истории. Тогава Питърсън се прокрадна през няколко бъбрещи групички, сякаш бе сред тях, а всъщност не слушаше нищо и внимаваше единствено някой да не забележи излизането му. В подходящия момент той бързо се шмугна във фоайето и извади куфарите. Когато се обърна, вратата на спалнята му се отвори и оттам се появи размазано зачервено лице. Преди жената да успее да го спре, той отвори външната врата и избяга. Не беше гладкото заминаване, което си бе представял, но все пак достатъчно добро. Пред него беше Кеймбридж, а после, ей Богу, щеше да си почине.
36.
Марджъри седеше в малката, взета под наем къща на семейство Маркъм и наблюдаваше Джан. Беше дошла, очаквайки да играе ролята на нежна, сръчна помощничка на обезумяла от мъка приятелка, но откри, че ролите им едва ли не се бяха сменили. Джан систематично подреждаше багажа си. Марджъри й бе предложила да го направи вместо нея. Чувстваше, че Джан трябва да е свободна да се просне на леглото си, да зарови лице във възглавницата, ако й се иска. Марджъри беше предложила да направи чай. Силният сладък чай успокояваше всички. Но Джан бе отказала и за двете. Продължаваше да работи. На Марджъри й се искаше американката да й беше предложила нещо за пиене. При тази мисъл рязко се сепна. Господи, та още бе едва сутринта.
– Не мога ли да ти помогна с нещо? – с отчаяно изтънял глас попита тя.
Джан спря и отметна кичур черна коса от очите си.
– Ами, като си помисля, можеш да събереш дрехите на Грег. Защо не вземеш този голям кашон и не се качиш на горния етаж? Само дрехите и обувките му. Ще опитам да ги продам в магазина за употребявани вещи на „Пети Къри“. А, и провери гардероба в коридора. Струва ми се, че дъждобранът му е там. А халатът му е на гърба на вратата на банята. – Тя й се усмихна отстрани. – Спокойно можеш да провериш във всички стаи. Никога не успях да го отуча от навика да захвърля нещата си където свари.
Марджъри я погледна, без да вярва на очите си. Самата тя внимателно избягваше да споменава името на Грег.
– Как можеш да си толкова спокойна? – избухна тя.
Джан се замисли.
– Струва ми се, че е защото имам толкова много работа. Не съм имала време да се отпусна. Не се притеснявай, Марджъри, рано или късно ще се случи. Предполагам, че все още не съм го осъзнала.
Марджъри забеляза, че Джан събира дрехите си в стриктен ред. Първо полите, грижливо сгънати по дължина и после на бедрото. Чорапи на спретнати малки топки. Джан се съсредоточаваше върху задачата си с всеотдайна енергия. Нареждаше блузи с точно премерени движения. Закопчаваше копчета на якичките и надолу с ритмично работещи пръсти. Сгъваше отгоре ръкавите. Сръчно оправяше ръбовете, изглаждаше гънките. Меката тъкан образуваше спретнати правоъгълници, всички готови за прибиране. Джан ги подреждаше в куфара и ги натъпкваше по ъглите. Капакът се затвори, точно и здраво.
– Искаш ли да останеш с нас, докато успееш да си купиш билет за самолета? Струва ми се, че не би трябвало да оставаш сама тук.
– Ще се оправя. Ще отида в Лондон, за да се запиша в списъка на чакащите. Има данни, че самолетът на Грег е пренесъл някаква вирусна форма от облаците – смятат, че точно това е станало с пилота. Нищо не може да се каже, разбира се. Но това означава, че за самолетите ще има много малко места, докато Съветът не вдигне ограниченията върху въздушния транспорт. Отменили са всички полети, които могат да минат през наистина гъсти облаци – сви рамене Джан.
– Сигурна ли си, че трябва да си отидеш у дома? В Калифорния?
– Разбира се. – По лицето на Джан плъзна бледа умора. – Тук няма какво да правя.
– Все пак си мисля, че би трябвало да останеш малко с нас. Децата са вкъщи – училището свърши, нали знаеш – и можем да ходим на пикник и…
– Не, извинявай, не. Все пак благодаря. – Джан вдигна куфара и за миг се вгледа в него. – Надявам се, че ще се справя.
Ренфрю се разхождаше из лабораторията, като блъскаше с юмрука на едната си ръка по дланта на другата. Асистентът му Джейсън се беше облегнал на сивия шкаф мрачно гледаше към пода.
– Къде е Джордж? – внезапно попита Ренфрю.
– Вкъщи, болен е.
– Е, предполагам, че това няма значение. Така или иначе не можем да направим нищо. Проклетите прекъсвания на тока. Пък и още не мога да се свържа с Питърсън. Секретарката му казва, че бил болен. Да избере такъв момент, за да се разболее!
Той продължи да се разхожда още известно време. Вакуумните помпи около него бяха неподвижни. Лабораторията беше мрачна, осветена само от слънчевата светлина. Късните следобедни лъчи косо проникваха през прозорците.
– За Бога, Маркъм щеше да се върне утре и ние щяхме да получим онази апаратура от Брукхейвън. Кой ще ходатайства сега за нас?
– Последния път, когато беше тук, господин Питърсън каза, че е готов да помогне.
– Не вярвам на този тип. Но поне да можех да вляза във връзка с него, по дяволите!
Ренфрю се приближи до водния кран и натисна бутона. Не се случи нищо. Той го ритна.
– Никога не съм си мислил, че ще доживея да видя режим на водата в Англия – каза Ренфрю, – а пък и от небето вали огън и жупел. „Вода, вода навсякъде и нито капчица за пиене.“ Помня, че учихме това в училище. „И хлъзгави същества изпълзяваха над хлъзгавото море“, да. – Той изсумтя. – Скоро ще е като в „Червените скали на Доувър“.
– Защо не си отидете вкъщи? – предложи Джейсън. – Аз ще остана тук в случай, че се обадят от Лондон.
– Вкъщи ли? – разсеяно повтори Ренфрю. Някога Марджъри беше първия човек, към когото можеше да се обърне в стресови ситуации. Опитното й майчинско присъствие и простичкият й оптимизъм винаги го бяха успокоявали. Но сега тя бе раздразнителна и нервна през цялото време. Подозираше, че жена му пие прекалено много. Беше й го споменал веднъж, но тя бе изгубила самообладание и той повече не повдигна въпроса. Вроденото й благоразумие щеше да й помогне, сигурен беше в това. И децата. Не ги бе виждал, освен за съвсем кратко, от цял месец насам. Те ставаха късно, тъй като не бяха на училище, така че дори не ги виждаше на закуска. Да, навярно би трябвало да се прибере вкъщи. Да се опита отново да се сближи със семейството си.
Когато излезе от лабораторията, Ренфрю откри, че някой е разрязал веригата и е откраднал велосипеда му.
Когато стигна до дома си, вече се беше спуснала вечерта. Той застана уморено на верандата и изтърси дъждовните капки от палтото си. Ключът му се превъртя в ключалката, но отвътре бе сложена веригата. Почука, ала никой не му отвърна. Ренфрю натисна звънеца и още докато го правеше, осъзна, че лампите в къщата не светеха, а съответно не работеше и звънецът. Вдигна яката на палтото си, излезе от убежището на верандата и тичешком заобиколи отзад. Вратата на кухнята също беше заключена. Като надникна през прозореца, видя Марджъри да седи до масата на мигащата светлина на свещ. Почука по стъклото. Тя вдигна поглед и изпищя. Свещта угасна и се чу трясък.
– Марджъри! – извика Ренфрю. – Марджъри, аз съм, Джон.
Тропот на крака. Веригата задрънча и тя му отвори.
– Повече не прави така – помоли го Марджъри. – За Бога, едва не получих сърдечен пристъп. Сега не мога да намеря проклетата свещ. Падна някъде на пода. – Тя заключи вратата зад него. – Ще донеса друга.
В мрака той я чу да тършува наоколо и да тряска вратите на шкафовете. Краката й изхрущяха върху нещо, което звучеше като счупено стъкло. Замириса му на уиски. „Преди тя никога не пиеше уиски.“ Избухна оранжевото пламъче на кибритена клечка и бледата светлина на свещта хвърли сенките си по кухненските стени.
– Защо, за Бога, не запалиш повече свещи? – попита той.
– Защото можеш да си сигурен, че това ще е следващото нещо, което ще изчезне в тази страна.
– Къде са децата?
– Господи, Джон, та те са у брат ми. Казах ти го. Мотаеха се наоколо без да правят нищо и си помислих, че ще им е по-забавно с братовчедите им. Могат да помогнат за прибирането на реколтата. Ако дъждът не я унищожи съвсем.
Тя се наведе да събере от пода парчетата от счупената чаша.
Джон понечи да я попита дали има нещо за вечеря, после тактично промени изречението.
– Вечеряла ли си вече?
– Не – тихо се изкиска тя. – Обаче си изпих вечерята. Това спестява проблемите.
Кикотът й му напомни за старата закачлива Марджъри. Със странен порив на чувство, той протегна ръка и хвана дланите й.
– По дяволите! – Джон рязко се дръпна назад и засмука палеца си, в който се беше забило парче стъкло.
– Глупав мръсник такъв – без състрадание каза тя. – Можеше да видиш какво правя. – Тя хвърли парчетата в кошчето и избърса пода с гъба.
– Преди никога не пиеше уиски – рече той, като я гледаше.
– Така е по-бързо. Знам какво си мислиш. Страхуваш се, че се превръщам в алкохоличка. Но аз знам кога да спра. Просто пия достатъчно, за да приемам тежестта на нещата.
– Какво ще кажеш за малко храна?
– Обслужи се сам – сви рамене тя. – Можеш да си отвориш консерва с боб и да я подгрееш на газовия котлон. Или ако искаш, в килера има сирене.
– Знаеш ли, изобщо не е забавно да се прибереш през една дъждовна вечер в студената си, тъмна къща и дори да няма вечеря.
– Не виждам защо трябва да обвиняваш мен за това, че е студена и тъмна. Какво да направя, да изгоря мебелите ли? Пък и за пръв път си идваш толкова рано от Бог знае колко много време насам, а след като не си ме предупредил, едва ли можеш да очакваш да откриеш готова вечеря. Джон, ти си нямаш и представа колко ужасно е да пазаруваш храна в последно време. Трябва да чакаш с часове по опашки – и после на практика просто няма какво да купиш.
– Не знам, Марджъри. Ти винаги беше толкова находчива. Сигурно сме били по-добре от повечето хора. Можехме да заколим пиле и после имахме зеленчуковата ти градина.
– За Бога, Джон, понякога имам чувството, че сякаш те е нямало в продължение на месеци. Пилетата са откраднати вече от седмици. Всичките. И съм сигурна, че ти го казах. Що се отнася до зеленчуците, да не би да трябва да се калям там, в дъжда, за да търся някой неизяден картоф? Сега е краят на септември. Така или иначе, градината е цялата във вода.
Лампите внезапно светнаха. Хладилникът забръмча. Те премигнаха – двама души, застанали един срещу друг, без мъгляви нежности. Настана мълчание. Ръцете на Джон нервно шаваха.
– Майката на Хедър почина – изведнъж каза тя. – Е, това е щастливо избавление. Не като Грег Маркъм. Господи, това беше такъв шок. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Изглеждаше толкова… толкова жив. А Хедър и Джеймс са загубили работата си, нали знаеш.
– Не ми казвай повече никакви лоши новини – мрачно отвърна той и се скри в килера.
