Текст книги "Пейзажите на времето"

14.

22 март 1963 г.

Гордън разтвори „Сан Диего Юниън“ и го разпростря върху лабораторната маса. Веднага му се прииска да си беше направил труда да намери брой от „Лос Анджелис Таймс“, защото „Юниън“, в обичайния си провинциално-просташки стил, отделяше много място на сватбата на Хоуп Кук, неотдавнашна студентка в „Сара Лорънс“ и принцът-престолонаследник Палден Тонъп Намгиял Сикимски. Целият вестник като че ли трепереше от възбуда, че само след един ден американско момиче ще се омъжи за човек, който ще стане махараджа. Истинската новина се съобщаваше само в едно малко съобщение на първа страница: починал е Дейви Мур. Гордън нетърпеливо прелисти спортните страници и с облекчение откри по-дълга статия. Шугър Рамос нокаутирал Мур в десетия рунд на двубоя им в Лос Анджелис за титлата в лека категория. На Гордън отново му се прииска да бе намерил билети – от напрежението на лекциите и изследванията просто забрави, а после всичко вече беше продадено. Така че Мур бе умрял от мозъчен кръвоизлив, без да се върне в съзнание – още един недостатък на бокса. Гордън въздъхна. Имаше предсказуеми коментари от предсказуеми хора, които призоваваха за пълна забрана на този спорт. За миг се почуди дали не бяха прави.

– Ето новите данни – застанал до него, каза Купър.

Гордън пое листовете.

– Нови сигнали?

– Да – безстрастно отвърна Купър. – Вече от седмици получавам обикновени резонансни криви и изведнъж – хоп.

– Дешифрира ли ги?

– Естествено. Има много повторения, кой знае защо.

Гордън последва студента до неговото работно място, където бяха разпръснати лабораторните дневници. Откри, че се надява резултатите да са безсмислени, обикновен шум. Така щеше да е много по-лесно. Нямаше да трябва да се тревожи за каквито и да е съобщения, Купър щеше да продължи с доктората си, Лейкин щеше да е щастлив. В момента животът му не се нуждаеше от никакви усложнения и той се беше надявал цялата работа с ефекта на спонтанен резонанс да утихне. Статията им във „Физикъл Ривю Летърс“ бе предизвикала интерес и никой в тяхната област не беше критикувал работата им – може би щеше да е най-добре да остави нещата така.

Надеждите му изтляха, когато разгледа сбитите данни на Купър.

ТРАНСУВРИ 7 ОТ КЛ998 КАМБЕ 199833Х

Тайнственото повторение на буквите и цифрите продължаваше три страници. После рязко свършваше и оттам започваше следното:

БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ ПРОЯВИ КАТО ХАРАКТЕРЕН ИЗТОЧНИК В ТАХИЙОНОВИЯ СПЕКТЪР 263 KEV ПИК МОЖЕ ДА СЕ ПОТВЪРДИ С ЯМР НАСОЧЕНОСТ СЛЕДВА ИЗМЕРВАНЕ ЗПАСУЗК АКСОУЛП ПРЕКЪСВАНЕ НА ПРАВОЪГЪЛНАТА КООРДМЗАЛИ СМИСИЯ ОТ 19BD 1998КООРГХКЕ

След това нямаше нищо смислено. Гордън прегледа данните на Купър.

– Останалата част прилича просто на включване и изключване. Няма никакъв шифър. – Купър кимна и се почеса по крака под отрязаните си дънки.

– Просто точки и тирета – промърмори Гордън на себе си.

– Смешно – отново кимна Купър. Гордън беше забелязал, че студентът напоследък се ограничава само да записва данните и не изразяваше собственото си мнение. Навярно конфликтът с Лейкин го бе научил, че агностичната поза е по-безопасна. Купър изглеждаше много щастлив, когато получаваше обикновените резонансни сигнали – те бяха крайъгълните камъни, които щяха да изградят дисертацията му.

– Онези неща отначало – НД и ДЕК. – Гордън поглади брадичката си. – Звучи ми като нещо астрономическо…

– Хм-м – отвърна Купър. – Може би.

– Да – небесна дължина и деклинация. Това са координати, които фиксират точка в космоса.

– Хм. Възможно е.

Гордън раздразнено погледна към Купър. Като че ли играеше карти прекалено близо до джоба на жилетката си.

– Виж, искам да прегледам тези цифри. Просто продължаваш да правиш измервания.

Купър кимна и се обърна, очевидно облекчен да се избави от смущаващите данни. Гордън излезе от лабораторията и се качи два етажа по-нагоре, до стая 317, кабинета на Бърнард Кароуей. Никой не отговори на почукването му. Той мина през канцеларията на катедрата, надникна вътре и извика:

– Джойс, къде е д-р Кароуей? – По взаимно споразумение към персонала се обръщаха на малко име, докато членовете на факултета винаги бяха споменавани със званията им. Гордън изпитваше постоянно неудобство да следва тази практика.

– Големият или малкият? – попита тъмнокосата секретарка, като вдигна вежди – правеше този жест почти непрекъснато.

– Големият. На тегло, а не на ръст.

– На семинара по астрофизика. Би трябвало да е почти свършил.

Той тихо се промъкна в залата на семинара, докато Джон Бойл приключваше лекцията си. Зелените дъски бяха изписани с диференциални уравнения от новата гравитационна теория на учения. Бойл завърши помпозно, разказа някакъв шотландски виц и семинарът се разпръсна на малки групички. Бърнард Кароуей се надигна и поведе дискусия с Бойл и трети човек, когото Гордън не познаваше. Той се наведе към Боб Гоулд.

– Кой е онзи? – кимна Гордън към високия, къдрокос мъж.

– Онзи ли? Сол Шрифър от Йейл. Заедно с Франк Дрейк работиха по онзи проект „Озма“ – опитваха се да засекат радиосигнали от други цивилизации.

– А-ха. – Гордън се отпусна назад и се загледа в Шрифър, който спореше с Бойл по някакъв специализиран въпрос. Чувстваше в себе си кипяща енергия, долавяше мирис на плячка. В продължение на няколко месеца беше изоставил целия проблем за съобщенията поради безразличието на Лейкин и изчезването на ефекта. Но сега той се бе появил отново и Гордън внезапно беше изпитал увереност, че трябва да се захване с него.

Бойл и Шрифър спореха за валидността на някакво приближение, което Джон използваше, за да опрости едно от уравненията. Гордън гледаше с интерес. Това не беше студена интелектуална беседа между хора на науката, както лаиците толкова често си представяха. Бе горещ спор с приглушени викове и жестове. Спореха за идеи, но под повърхността се сблъскваха личностите им. Шрифър беше по-шумният от двамата. Той размахваше ръце, свиваше рамене, мръщеше се. Пишеше и говореше бързо, често оборваше точно онова, което беше твърдял само допреди няколко минути. Допускаше нехайни грешки в изчисленията и ги поправяше с гъбата за триене. Дребните грешки не бяха важни – той се опитваше да стигне до същността на проблема. Точното решение можеше да бъде получено по-късно. Припрените му драсканици покриваха черната дъска.

Бойл бе съвсем различен. Приказваше с равен, почти монотонен глас, за разлика от бързия, насечен говор, който Гордън си спомняше от „Лаймхауз“. Това беше неговата научна индивидуалност. От време на време гласът му ставаше толкова тих, че трябваше да се напряга, за да го чува. Хората наоколо трябваше да преустановят разговорите си и да се заслушат – умела тактика, целяща привличане на внимание. Той никога не прекъсваше Шрифър. Започваше изреченията си с „Струва ми се, че ако опитаме така…“ или „Сол, не виждаш ли какво ще стане, ако…“. Начин на изразяване на превъзходство. Никога не правеше безапелационни твърдения – той беше безпристрастен търсач на истината. Но накрая усилията му да играе тази роля излязоха на повърхността. Не успя категорично да докаже, че приближението му е оправдано, затова се принуди да премине в самоотбрана. В крайна сметка подходът му можеше да се обобщи като постоянно повтаряне на поканата „докажи, че не съм прав“. Гласът му постепенно се повишаваше. Лицето му се напрегна в упорито изражение.

Ненадейно Сол заяви, че знае как да обори приближението на Джон. Идеята му беше да реши един особено прост проблем, на който вече знаеха отговора. Сол се захвана с изчисленията. Приближението даваше правилен отговор единствено при силно ограничен диапазон от физични условия.

– Ето! Виждаш ли – не става.

Джон поклати глава.

– Майната ти – в най-интересния случай работи отлично.

Сол кипна.

– Глупости! Ти си объркал всички дължини на дългите вълни.

Но главите около тях закимаха. Джон бе спечелил. Тъй като оспорваното приближение не беше съвсем безполезно, то бе приемливо. Сол свадливо се съгласи и миг по-късно вече се усмихваше и обсъждаше нещо друго, напълно забравил за спора. Нямаше смисъл да се вълнува за проблем, част от който можеше да бъде доказана. Гордън се засмя. Това беше пример за изведения от него Закон за спора: страстта е обратно пропорционална на количеството действително налична информация.

Той се приближи до Кароуей и му подаде координатите от съобщението си.

– Бърнард, имаш ли някаква представа къде се намира това в небето?

Кароуей запремига като бухал към цифрите.

– Не, не, никога не помня такива подробности. Сол? – посочи той към листа.

– Близо до Вега – отвърна Сол. – Ако искаш, ще го потърся.

След лекцията си по класическа електродинамика Гордън възнамеряваше да потърси Сил Шрифър, но когато мина покрай кабинета си, за да остави записките си за лекцията, някой го чакаше. Беше Рамси, химикът.

– Здрасти, реших да дойда и да ти кажа – рече той. – Поиграх се с онази малка загадка, която ми даде.

– О?

– Струва ми се, че в нея наистина има хляб. Все още не разбираме почти нищо от полимерните молекули, нали знаеш, но тази мистерия ме заинтригува. Конкретно онази част, където се казва „влиза в режим на молекулярна симулация, имитираща приемник“. Звучи като самовъзпроизвеждащ се механизъм, за който не знаем нищо.

– Това случва ли се при известните ти молекулярни форми?

Рамси сбръчка чело.

– Не. Но изследвах специалните форми на изкуствени торове, с които експериментират някои от компаниите и… ами, твърде рано е да се съди отсега, всъщност, имам само някакво подозрение. Това, което дойдох да ти кажа, е, че не съм забравил за проблема. Лекциите и редовните ми стипендианти, нали знаеш – всичко се натрупва. Но ще продължавам да се занимавам с това. Мога да сляза долу и да поразпитам Уолтър Мънк за океанографската връзка. Във всеки случай – той се изправи и имитира прощален поздрав, – благодарен съм ти за информацията. Може да излезе голяма работа. Грац.

– Ъ?

– Грац – от испанското грациас.

– А. Разбира се. – Безцеремонното калифорнийско възприемане на испанския жаргон изглеждаше подходящо за Рамси. Въпреки това под маниерите на търговец на стари коли прозираше бърз ум. Гордън се радваше, че човекът е проучил първото съобщение, а не го е хвърлил просто в кошчето за отпадъци. Като че ли днес му беше щастлив ден – мозайката се подреждаше. Да, щастлив ден. „Засега мога да му пиша 6+“ – помисли си Гордън и тръгна да търси Шрифър.

* * *

– Определих го – твърдо каза Сол и посочи с показалец някаква точица на звездната карта. – Намира се много близо до една обикновена звезда F7, наречена Херкулес 99.

– Но не попада точно в нея, така ли?

– Не, но е много близо. Във всеки случай, какво се крие зад всичко това? За какво му е на един физик, занимаващ се с твърдото агрегатно състояние, положението на някаква си звезда?

Гордън му разказа за настойчивите сигнали и му показа последната дешифровка на Купър. Сол веднага се запали. Заедно с един руснак, Кадарски, пишеха статия за засичане на извънземни цивилизации. Работната им теза беше, че естественото решение са радиосигналите. Но ако сигналите на Гордън наистина не можеха да се обяснят като предавания от Земята, предложи Сол, защо да не възприемат хипотезата за извънземния им произход? Координатите ясно навеждаха на тази мисъл.

– Виж – небесната дължина е 18 часа, 5 минути и 36 секунди. Сега, Херкулес 99 е тази точица на 18 часа, 5 минути, 8 секунди и малко отгоре. Деклинацията на твоя сигнал е 30 градуса и 29.2 минути. Всичко си съответства.

– Мислиш ли? Съответствието не е точно.

– Но е адски близо! – размаха ръце Сол. – Няколко секунди разлика е нищо.

– Откъде, по дяволите, някой извънземен ще знае нашата система на астрономични мерки? – скептично попита Гордън.

– А откъде знаят езика ни? Като слушат старите ни радиопрограми, разбира се. Виж – паралаксът на Херкулес 99 е 0.06. Това означава, че е на повече от шестнайсет парсека.

– Колко е това?

– О, около 51 светлинни години.

– Тогава как могат да ни сигнализират? Радиосигналите са били открити преди около шейсет години. Не е имало достатъчно време светлината да измине цялото това разстояние – ще й трябва повече от един век. Така че не е възможно да отговарят на нашите радиостанции.

– Прав си. – Сол като че ли за миг се обезсърчи. – Казваш, че в съобщението имало и нещо друго? – Лицето му просветна. – Дай да видя.

След минута той посочи с пръст отпечатаното съобщение и възкликна:

– Точно така! Това е. Виждаш ли тази дума?

– Коя?

– Тахион. От гръцки произход е. Означава „бърз“, обзалагам се. Това показва, че използват някакъв вид предаване, по-бързо от светлината.

– О, я стига.

– Гордън, дай воля на въображението си. Съответства си, по дяволите.

– Нищо не може да се движи по-бързо от светлината.

– Това съобщение казва, че нещо го прави.

– Глупости. Пълни глупости.

– Добре, как тогава си обясняваш това: „Би трябвало да се прояви като характерен източник в тахионовия спектър 263 KEV пик“? KEV – киловолта. Използват тахиони, каквото и да е това, с енергия 263 киловолта.

– Съмнително – рязко възрази Гордън.

– Ами останалото? „Може да се потвърди с ЯМР насоченост. Следва измерване.“ ЯМР – ядрен магнитен резонанс. После безсмислица, още няколко думи и пак безсмислица. СМИСИЯ ОТ 19BD 1998КООРГХКЕ и така нататък.

– Не всичко е безсмислица. Виж – останалото е просто точки и тирета.

– Хм-м. – Сол погледна данните. – Интересно.

– Чуй, Сол, благодарен съм…

– Почакай малко. Херкулес 99 не е просто която и да е звезда. Проучих го. Попада точно в онзи клас звезди, който според нас може да поддържа живот.

Гордън присви устни и погледна със съмнение.

– Точно така, той е F7. Малко по-тежък от нашето слънце – с по-голяма маса, искам да кажа – и с обширен регион около него, който е в състояние да поддържа живот. Той е двойна звезда – почакай, почакай, знам какво ще кажеш – рече Сол, като драматично вдигна отворената си длан към Гордън, който нямаше ни най-малка представа какво е възнамерявал да каже. – Двойните звезди не могат да имат около себе си обитаеми планети, нали?

– Ъ-ъ, защо?

– Защото планетите се отклоняват. Единствено Херкулес 99 няма този проблем. Двете звезди обикалят една около друга само на всеки 54,7 години. Между тях има голямо разстояние и около двете има обитаеми планети.

– И двете ли са F7?

– По-голямата, доколкото ни е известно. Но на теб ти трябва само една – неубедително отвърна той.

Гордън поклати глава.

– Сол, благодарен съм…

– Гордън, дай да погледна това съобщение. Точките и тиретата, искам да кажа.

– Разбира се, моля.

– Направи ми една услуга. Струва ми се, че тук има нещо голямо. Може би идеите ни за това, че естественото решение са радиокомуникациите и 21-сантиметровата линия водород – може би всички те са неверни. Искам да проверя това твое съобщение. Само недей да се измяташ, става ли?

– Става – неохотно се съгласи Гордън.

Когато на следващата сутрин Гордън довлачи чантата до кабинета си, Сол вече го чакаше. Гледката на енергичното му лице с кафяви очи, които шареха, докато говореше, изпълниха физика с предчувствие.

– Разгадах го – напрегнато каза Сол. – Съобщението.

– Какво…?

– Точките и тиретата в края. Които не оформяли думи. Те не са думи – а образ!

Гордън му отправи скептичен поглед и остави чантата си на земята.

– Преброих тиретата в онова дълго предаване. „Шум“ – каза ти. Имаше 1537 тирета.

– И какво?

– Заедно с Франк Дрейк и много други хора обмисляме начини за предаване на образи посредством обикновени сигнали от типа „да-не“. Просто е – пращаш правоъгълна мрежа.

– Онази объркана част от съобщението ли? ПРАВОЪГЪЛНАТА КООРДМЗАЛИ и така нататък.

– Точно така. За да начертаеш мрежата, трябва да знаеш колко линии да направиш по всяка ос. Опитах няколко комбинации, които се умножават до резултата 1537. Всичко беше пълна каша, освен координатна система 29 на 53. Разполагането на тиретата в тази схема дава образа. И 29, и 53 са прости числа – очевидното решение, като се замислиш по въпроса. Това е единственият начин да разделиш 1537 на прости числа.

– Хм-м. Много хитро. И това ли е образът?

Сол подаде на Гордън лист хартия с попълнени точки за всяко тире от предаването. Получаваше се сложна комбинация от преплетени криви, движещи се отдясно наляво. Всяка крива се състоеше от група точки, подредени в последователна, но сложна система.

– Какво е това? – попита Гордън.

– Не зная. Всички практически проблеми, които сме решили с Франк, представят слънчеви системи, в които изпъква една планета – такива неща. Това тук е нещо съвсем различно.

Гордън хвърли чертежа върху бюрото си.

– Тогава каква е ползата от него?

– Ами – по дяволите! Ползата ще е огромна, щом я открием.

– Е…

– Какво има? Смяташ, че не е така ли?

– Сол, знам, че си си спечелил репутацията на човек, който мисли за… Как го наричаше Херман Кан? Немислимото. Но това!…

– Смяташ, че просто съм си измислил всичко това?

– Аз ли? Аз? Сол, аз засякох това съобщение. Аз ти го показах. Но твоето обяснение!… По-бързи от светлината телеграфни сигнали от друга звезда. Но координатите не съвпадат напълно! Образ, който се получава от шума. Но образът е абсолютно безсмислен! Стига, Сол.

Лицето на Сол почервеня и той отстъпи назад с ръце на хълбоците.

– Ти си сляп, знаеш ли? Сляп.

– Да речем… скептичен.

– Гордън, ти не ми даваш никакво време.

– Време ли? Признавам, че си се занимавал с подобни случаи. Но докато не разберем този твой образ, той си остава безсмислен.

– Добре. До-обре – драматично отвърна Сол, като удари с юмрук по лявата си длан. – Ще открия какво означава чертежът. Ще трябва да се обърнем към цялата академична общност, за да решим загадката.

– Какво означава това?

– Ще трябва да излезем пред публиката.

– Да разпитваме хората из университета ли?

– Кого да питаме? От каква специалност? Астрофизика ли? Биология? Когато не знаеш нещо, трябва да държиш ума си открит.

– Да… но… – Гордън внезапно си спомни за Рамси. – Сол, има и друго съобщение.

– Какво?

– Получих го преди месеци. Ето. – Той претършува чекмеджетата на бюрото си и откри дешифровката. – Опитай това за сравнение.

Сол се загледа в дългите напечатани редове.

– Не разбирам.

– Нито пък аз.

– Сигурен ли си, че това е сериозно?

– Толкова сигурен, колкото и в другото, което вече си дешифрирал.

– По дяволите. – Сол се стовари на стола. – Това наистина обърква нещата.

– Да, обърква ги, нали?

– Гордън, тук няма никакъв смисъл.

– Нито пък твоят образ.

– Виж, може би получаваш съобщения от различни места. Когато настройваш радиото на различни станции, на едната имаш музика, на другата спорт, на третата новини. Може би това е приемник, който просто засича всичко.

– Хм.

Сол се наведе напред на стола си и притисна слепоочията си с длани. Гордън разбираше, че мъжът е уморен. Навярно беше работил цяла нощ, за да разчете чертежа. Внезапно изпита прилив на симпатия към него. Сол вече бе известен като поддръжник на идеята за междузвездно общуване и мнозина астрономи го смятаха за прекалено безумен, прекалено спекулативен, прекалено млад и импулсивен. Е, и какво – това не означаваше, че греши.

– Добре, Сол, приемам идеята ти за образа – временно. Не може да е нещо случайно. И така – какво представлява той? Трябва да разберем. – После му разказа за Рамси. Това само усложняваше нещата, но Гордън чувстваше, че Сол има право да знае.

– Гордън, все пак си мисля, че тук имаме нещо.

– Аз също.

– Смятам, че трябва да излезем пред публика.

– Заедно с биохимията ли? Първото съобщение?

– Не… – замисли се Сол. – Не, само с това второ съобщение. То е ясно. Повтаря се в продължение на страници. Колко пъти си получил първия сигнал?

– Само веднъж.

– И толкова?

– Толкова.

– Тогава да го забравим.

– Защо?

– Може да има грешка в дешифрирането.

Гордън си спомни разказа на Лейкин за Лоуел.

– Ами…

– Виж, имам много повече опит с тези неща от теб. Зная какво ще кажат хората. Ако мътиш водата около някакъв въпрос, никой не скача в нея.

– Няма да разгласяваме информацията.

– Няма да я разгласяваме, да. Но не завинаги. Само докато не открием какво означава образът.

– Не ми харесва.

– Ще им пускаме само по един проблем – вдигна показалец Сол. – По един проблем. По-късно ще им разкажем цялата история.

– Не ми харесва.

– Гордън, виж сега. Смятам, че това е начинът. Ще последваш ли съвета ми?

– Може би.

– Аз ще го направя – ще изляза пред публика. Аз съм известен – луд тип, който бръщолеви за междузвездни радиосигнали и всякакви подобни глупости. Имам утвърдена репутация по въпроса за несъществуващите проблеми. Мога да привлека вниманието на академичната общност.

– Да, но…

– По един проблем, Гордън!

– Ами…

– Първо образа. По-късно и останалото.

– Ами… – Гордън трябваше да тръгва за лекцията си. Сол оказваше някакво хипнотично въздействие, притежаваше способността да представя идеите така, че да изглеждат правдоподобни, дори очевидни. Но, помисли си той, свинското ухо с розова панделка си е пак свинско ухо. Въпреки това… – Добре. Можеш да излизаш на ринга. Аз ще остана отвън.

– Хей, благодаря ти. – Сол внезапно беше започнал да клати глава. – Задължен съм ти. Наистина. Това е страхотен пробив.

– Да – отвърна Гордън. Но не беше въодушевен.

Докато Гордън и Пени привършваха вечерята си, по Си Би Ес започнаха вечерните новини с Уолтър Кронкайт. Тя беше приготвила суфле, а Гордън отвори бутилка бяло бужоле – и двамата се чувстваха чудесно. После се прехвърлиха в дневната, за да гледат телевизия. Пени свали блузата си и разкри малките си, добре оформени гърди с големи зърна.

– Откъде знаеш, че ще го дават? – лениво попита тя.

– Сол ми се обади днес следобед. Сутринта бил дал интервю в Бостън. Записали го от местната станция на Си Би Ес, но той ми каза, че са го взели в националната мрежа. Може би няма да продължи дълго. – Той се огледа, за да се увери, че завесите са спуснати.

– Хм-м. Така изглежда. – Имаше един голям репортаж – ядрената подводница „Трешър“ беше загинала в Атлантическия океан, без да излъчи нито вик за помощ. Били на пробно плаване. От марината казваха, че навярно повреда в системата е предизвикала усилващо се нахлуване на вода. Това е довело до късо съединение, подводницата е потъвала все по-дълбоко и накрая е експлодирала. На борда имало 129 души.

Освен тази потискаща новина, нямаше почти нищо друго. Репортаж за изложбата на Мона Лиза в Ню Йорк и Вашингтон. Предварително съобщение за излитането на майор Л. Гордън Купър Младши, който трябвало да направи двудневна обиколка около Земята с „Фейт 7“, последният полет от проекта „Меркурий“. Изявление на Белия дом, че помощта за Южен Виетнам щяла да продължи и че войната можела да бъде спечелена до края на 1965 г., ако политическата криза там не окажела съществено въздействие върху военните действия. На екрана се хилеха генерали, които обещаваха сериозни усилия във Виетнам и кратка прочистваща операция в региона на делтата. В Ню Йорк опитите за спасяване на гара „Пенсилвания“ се провалили и започвали да събарят класическото здание, за да направят място за новия „Медисън Скуеър Гардън“. Сградата на Пан Ам, осветена месец преди това, изглежда беше първата вълна на душното урбанистично бъдеще. Някакъв критик заклейми от екрана събарянето на гара „Пенсилвания“ и нарече Пан Ам архитектурно зверство, което увеличавало претъпкаността на и без това прекалено задръстения район. Гордън се съгласи с него. Критикът завърши с меланхоличната забележка, че срещите под часовника на хотел „Билтмор“, точно срещу Пан Ам, вече нямало да представляват никакво удоволствие. Гордън се засмя сам на себе си, без съвсем да разбира защо. Симпатиите му изведнъж преминаха на другата страна. Никога не се бе срещал с момиче пред „Билтмор“ – това бе един от онези безсмислени англосаксонски ритуали, типични за момчетии, отъждествяващи се със „Спасителя в ръжта“. Това не беше неговият свят и никога не бе бил.