355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Грегъри Бенфорд » Пейзажите на времето » Текст книги (страница 28)
Пейзажите на времето
  • Текст добавлен: 31 октября 2016, 03:51

Текст книги "Пейзажите на времето"


Автор книги: Грегъри Бенфорд



сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 31 страниц)

Питърсън неспокойно се размърда на стола. През целия си живот бе в движение, помисли си той. Беше се издигнал от ролята на земевладелец, мина през Кеймбридж и стигна до правителството. Използваше всяка следваща стъпка и после продължаваше напред. Сара, предполагаше той, беше най-пресният ясен случай, като не забравяше и самия Съвет. Всичко това му бе помогнало. Самото правителство, разбира се, беше следвало до голяма степен същата стратегия. Съвременната икономика и състоянието на социалната осигуреност бяха ограбили бъдещето.

Сега бе на място, което не можеше да напусне. Трябваше да зависи от онези около него. И Питърсън изведнъж осъзна с безпокойство, че членовете на тази малка, лесно управляема група в имението и селото също бяха свободни фактори. Щом се разпаднеше обществото, какво щеше да запази спокойствието и безопасността на имението „Питърс“? Питърсън седеше на избледняващата дневна светлина и си мислеше, почуквайки с пръст по облегалката на стола. Опита се да започне отново с книгата, но тя не го заинтригува. През прозореца можеше да види ожънатите ниви, които се простираха до хоризонта. Северният вятър люлееше неравните очертания на дърветата. Спусна се здрач. Огънят пращеше.

44.

22 ноември 1963 г.

Гордън написа уравнението докрай преди да започне да го коментира. Жълтият тебешир проскърцваше.

– И така, виждаме, че ако допълним уравненията на Максуел, енергийният поток…

Някакво движение в дъното на аудиторията привлече погледа му. Той се обърна. Една от секретарките на катедрата колебливо му махна с ръка.

– Да?

– Доктор Бърнстейн, съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що чухме по радиото, че са стреляли по президента – припряно и задъхано каза тя. Студентите се раздвижиха. – Помислих си… че бихте искали да научите – неуверено довърши момичето.

Гордън остана неподвижен. Мислите му препускаха. После си спомни къде се намира и решително си наложи да се овладее.

– Много добре. Благодаря ви. – Той погледна към извърнатите лица на студентите. – Струва ми се, че като имаме предвид още колко материал ни остава да вземем този семестър… Докато не стане известно повече, би трябвало да продължим.

Единият от близнаците рязко попита:

– Къде е бил той?

– В Далас – тихо отвърна секретарката.

– Надявам се някой да хване Голдуотър – с внезапна страст каза близнакът.

– Тихо, тихо – меко настоя Гордън. – Не можем да направим нищо, нали? Предлагам да продължим.

С тези думи той се върна към уравнението и изкара по-голямата част от въвеждащите обяснения за насочения вектор, като не обръщаше внимание на шепота зад гърба си. Ритъмът на обяснението го увлече. Рязко посочваше с тебешира, който изтракваше и оставяше точки. Уравненията разгръщаха своята красота. Той предизвикваше електромагнитни вълни и ги надаряваше с инерция. Разказваше за въображаемите математически кутии, преливащи от светлина, чийто поток се поддържаше в точно равновесие от невидимата сила на частични диференциали.

Ново раздвижване в задната част на аудиторията. Няколко от студентите излизаха. Гордън остави тебешира.

– Предполагам, че не можете да се съсредоточите при тези обстоятелства – отстъпи той. – Ще продължим следващия път.

Единият от близнаците стана да си тръгва и каза на другия:

– Линдън Джонсън. Господи, тоя може да ни довърши.

Гордън се върна в кабинета си и остави бележките от лекцията си. Беше уморен, но предполагаше, че би трябвало да намери някой телевизор и да погледа. Последната седмица бе лудница от интервюта, предизвикателства от други физици и удивително внимание от страна на електронните медии. Всичко това го изтощи до крайност.

Той си спомни, че в студентския център до плажа имаше телевизор. Пътят дотам с шевролета му отне само няколко минути. По улиците като че ли нямаше много хора.

Студентите се бяха скупчили в три редици около телевизора. В момента, в които Гордън влезе и застана в дъното на стаята, Уолтър Кронкайт казваше:

– Повтарям, от болницата „Паркланд Мемориъл“ все още няма определено изявление за състоянието на президента. Един свещеник, току-що излязъл от операционната, бил чут да казва, че президентът умирал. Това обаче не е официално изявление. Свещеникът признал, че на президента е било дадено последно причастие.

Гордън попита студента до него:

– Какво се е случило?

– Някакъв тип го застрелял от склад за учебници, така казаха.

Кронкайт пое лист хартия, подаден му извън обсега на камерата.

– Губернатор Джон Конъли е подложен на лечение в операционната, съседна на тази на президента. Лекарите, които се грижат за него, казаха само, че състоянието му е сериозно. Междувременно, известно е, че вицепрезидент Джонсън е в болницата. Той очевидно чака в една малка стая по същия коридор, където е президентът. С помощта на даласката полиция, службата за сигурност е блокирала целия участък.

Гордън забеляза, че наблизо са се събрали неколцина от студентите от неговия курс. Сега стаята за забавления беше претъпкана. Тълпата пазеше пълна тишина, докато Кронкайт мълчеше, заслушан в малките слушалки, които притискаше до ухото си. През стъклените плъзгащи се врати, които водеха към дървената веранда, Гордън можеше да види вълните, разбиващи се в бяла пяна и заливащи плажа. Навън светът продължаваше с безкрайния си ритъм. В това малко помещение обаче, владееше трепкащият цветен екран.

Кронкайт погледна встрани от камерата, после пак се обърна напред.

– Даласката полиция току-що е съобщила името на човека, заподозрян в атентата. Казва се Лий Осуалд. Очевидно е служител в склада за учебници. Това е сградата, откъдето са дошли изстрелите – някои твърдят, че са били от пушка, но това още не е потвърдено. Даласката полиция не е дала никаква друга информация. Казаха ми обаче, че разполагаме с хора на местопрестъплението и че в момента се готвят да го заснемат.

В стаята за забавления започваше да става горещо. През стъклените врати струеше есенна слънчева светлина. Вълмата дим се стелеха на сини пластове, докато Кронкайт продължаваше да говори и да се повтаря в очакване на нови данни. Гордън започна да диша по-бързо, като че ли сгъстилият се въздух не можеше свободно да влиза в дробовете му. Светлината стана водниста. Тълпата около него усещаше това и се мърдаше неспокойно като човешка нива под полъха на странен вятър.

– Някои от присъствалите на „Дийли Плаза“ казват, че срещу автоколоната на президента е имало два изстрела. Има сведения обаче за три или четири изстрела. Един от нашите репортери на местопрестъплението твърди, че изстрелите са дошли от прозорец на шестия етаж на онзи склад за учебници…

На екрана внезапно се появи черно-бял мрачен есенен пейзаж. Групи хора се тълпяха по тротоара пред тухлена сграда. Дърветата ярко изпъкваха на фона на ясното небе. Камерата се завъртя, за да покаже пустия площад. Улиците бяха задръстени от автомобили. Хората безцелно се щураха наоколо.

– В момента виждате мястото на стрелбата – продължи Кронкайт. – Все още няма ясна информация за състоянието на президента. Една медицинска сестра в коридора навън е казала, че лекарите са му извършили трахеотомия – тоест, разрязване на дихателната тръба, за да може да диша. Това изглежда потвърждава съобщенията, че господин Кенеди е бил улучен в тила.

Гордън се почувства зле. Той избърса капчиците пот от челото си. Беше единственият в стаята със сако и вратовръзка. Въздухът бе плътен и влажен. Странното усещане отпреди секунди бавно изчезваше.

– Има съобщения, че госпожа Кенеди е била видяна в коридора пред операционната. Не знаем какво означава това.

Кронкайт беше по риза с къси ръкави. Изглеждаше неуверен и притеснен.

– Отново на „Дийли Плаза“. – Пак се появиха тълпите, тухлената сграда, полицията, плъзнала навсякъде. – Да, полицията е заявила, че Осуалд е бил изведен от района под засилена полицейска охрана. Не сме ги виждали да напускат склада за учебници, поне не през предния вход. Очевидно са излезли отзад. Осуалд е бил в сградата, откакто са го заловили там, минути след стрелбата. Почакайте… почакайте…

Тълпата на екрана се разцепи. Мъже в шлифери и шапки вървяха пред две редици полицаи, които изтласкваха зяпачите.

– Полицията извежда и някой друг от склада. Нашият екип там ми съобщава, че това е друг човек, замесен в инцидента със залавянето на заподозрения Лий Осуалд. Струва ми се, че сега мога да го видя…

Между редиците полицаи вървеше тинейджър. Той се огледа към притиснатите едно в друго тела. Изглеждаше замаян. Носеше кафеникаво кожено яке и дънки. Беше доста по-висок от метър осемдесет и стърчеше над полицаите. Главата му се въртеше наоколо. Бе кестеняв и носеше очила, които отразяваха косите слънчеви лъчи. Когато забеляза камерата, спря да се върти. Пред него изскочи репортер с микрофон. Полицаите се хвърлиха да го спрат. Чу се слабо: „Само едно изявление…“

Цивилният детектив, който водеше групата, поклати глава.

– Нищо, докато не…

– Хей, почакайте! – Беше тинейджърът и високият му, кънтящ глас накара всички да спрат. Цивилният, вдигнал ръка с длан насочена напред към камерата, погледна назад през рамото си. – Вие, ченгета, достатъчно ме побъркахте – каза момчето и си проби път напред. Полицаите отстъпиха пред него и продължиха да отблъскват тълпата назад. Той се приближи до детектива. – Вижте, арестуван ли съм или що?

– Ами, не, вие сте под охрана…

– Добре, тъй си и помислих. Виждате ли това? К’во е, телевизионна камера, нали? Вие, момчета, не трябва да ме пазите от нея, нали?

– Не, вижте, Хейс – искаме да ви махнем от тази улица. Възможно е да има…

– Казвам ви, онзи тип беше сам. Няма никой друг, от когото да се страхувате. И ще приказвам с тея момчета от телевизията, ’щото съм свободен гражданин.

– Вие сте непълнолетен – колебливо започна цивилният, – и ние трябва да…

– Това са глупости. Ето… – Той протегна ръка зад полицая и сграбчи микрофона. – Виждате ли? Никакъв проблем. – Неколцина от близкостоящите изръкопляскаха. Детективът хвърли неуверен поглед наоколо.

– Не искаме да давате… – започна той.

– Какво се случи там? – изкрещя някой.

– Много неща – извика в отговор Хейс.

– Видяхте ли онзи човек да стреля?

– Всичко видях, човече. Видях оня тип, да. – Той се втренчи в камерата. – Аз съм Боб Хейс и видях всичко. Ще ви го кажа. Боб Хейс от гимназията „Томас Джеферсън“.

– Колко изстрела бяха? – попита един глас иззад камерата, като се опитваше да върне Хейс на въпроса.

– Три. Вървях по коридора навън, когато чух първия. Онзи долу си ядеше обяда и ме прати да донеса некви списания, дето ги били складирали там. Тъй че ги търсех и чух пукотевицата.

Хейс замълча – очевидно се наслаждаваше на вниманието.

– И? – каза някой.

– Веднага разбрах, че е от пушка. Тъй че отварям вратата, откъдето се разнася. Виждам ония пилешки кости върху картонена кутия, сякаш някой е обядвал там. После виждам оня тип, клекнал и насочил пушката през прозореца. Беше я подпрял на рамката за опора. И той се бе облегнал на некви кутии.

– Осуалд ли беше това?

– Тез момчета казаха, че така му било името. Аз не съм го питал – ухили се Хейс. Някой се изсмя. – Тръгвам към него и бум – той пак стреля. Чувам някой да вика навън. Изобщо не си помислям нищо, просто вървя към него. Прескачам онез кутии и се хвърлям връз него. Точно тогаз пушката пак гръмва, точно кат го удрям. Играл съм футбол и знам как да се оправям.

– Взехте ли му пушката?

Хейс отново се ухили.

– По дяволите, не, човече. Смачках го в рамката на прозореца. После се дръпнах назад, за да направя място и му фраснах един страничен. Той съвсем забрави за оназ пушка. Пак го фраснах и той изцъкли очи. Сдаде багажа, човече.

– В безсъзнание ли изпадна?

– Естествено. Аз се справям добре, приятел.

– После е пристигнала полицията.

– Да, щом оня тип излезе извън играта, погледнах през прозореца. Видях всички онез ченгета да гледат към мен. Махнах им и извиках да им кажа къде съм. Веднага се качиха.

– Видяхте ли, когато линкълнът на президента изчезна с пълна скорост?

– Изобщо не знаех, че е имало некъв си президент. Просто много движение, туй е всичко. Помислих си, че е некъв парад. За Деня на благодарността или нещо подобно, нали знаете. Дойдох тук, ’щото ме прати господин Айкън, нашият учител по физика.

Тълпата около Хейс не издаваше нито звук. Момчето беше роден актьор, гледаше право към камерата и играеше пред публиката. Човекът зад камерата попита:

– Разбирате, че може да сте предотвратили успешен опит за покушение срещу живота на…

– Да, това е удивително. Страхотно. Но нали знаете, аз си нямах никва представа. Дори не знаех, че е в града. Ако бях знаел, щях да сляза да видя него и Джаки.

– Не сте ли видели Осуалд преди? Не сте ли разбрали, че има пушка и…

– Вижте, както казах, бях долу, за да донеса некви списания. Господин Айкън прави оня специален двудневен проект за допълнителното финансиране за курса ни по физика на колежанско равнище. Отнася се за нещата в онуй списание, „Синиър Сколастик“. Господин Айкън, той ми каза да дойда тук и да му го занеса за уроците следобед. Там имало нещо за, нали знаете, тоя, хм, сигнал от бъдещето и…

– Изстрелите – колко от тях го улучиха?

– Кого да улучат?

– Президента!

– По дяволите, не знам. Той първо стреля два пъти. Аз го фраснах точно преди третия.

Хейс се ухили и се огледа със сияещо лице. Цивилният детектив го дръпна за ръката.

– Струва ми се, че е достатъчно, Хейс – рече той, като използваше друга тактика. – По-късно ще има пресконференция.

– О, да – любезно отвърна момчето. За момента енергията му бе изчерпана. Все още беше парализиран от факта, че се бе оказал в центъра на вниманието. – Да, по-късно ще разкажа всичко.

Последваха още въпроси. Неясно раздвижване, когато полицията разчисти коридор за Хейс. Щракане на фотоапарати. Викове за освобождаване на пътя. Бръмчене на потеглилия мотоциклет. Трептящи образи на мъже в шлифери, разблъскващи тълпата с изкривени усти.

Гордън премигна и за миг му се стори, че губи равновесие. „Синиър Сколастик“. Стаята за забавления заплува в бледата светлина.

После Кронкайт отново говореше с онзи тънък глас. В болницата „Паркланд Мемориъл“ току-що завършила кратка пресконференция, докато показвали Хейс. Малкълм Килдъф, заместник-прессекретар на президента, описал раната. Един куршум попаднал в долната част на тила на Кенеди, излязъл от другата страна и оставил малък отвор. Входната рана била по-голяма и силно кървяла. На президента били преляти няколко литра кръв група 0 Rh (-), както и 300 mg хидрокортизон интравенозно. Отначало лекарите вкарали тръба, за да прочистят дихателните му пътища. Това не помогнало. Главният лекар Майкъл Косгроув решил да извършат трахеотомия. Тя отнела пет минути. Млечен Рингеров разтвор – видоизменен физиологичен разтвор – бил вкаран в левия крак чрез катетър. Президентът започнал да диша свободно, макар все още да бил в кома. Разширените му очи били отворени и гледали право към светещата над него флуоресцентна лампа. През носа и зад трахеята му вкарали назогастрична сонда, за да прочистят евентуални източници на гадене в стомаха. В двете плеврални кухини поставили билатерални гръдни тръби, за да изсмучат увредената тъкан и да предотвратят колапс на белите дробове. Сърдечният пулс на президента бил слаб, но постоянен. Отначало се погрижили за изходната рана, тъй като Кенеди бил по гръб. После трима лекари го обърнали настрана. Входната рана зейнала, повече от два пъти по-голяма от изходната и се оказала основната причина за загуба на кръв. Била обработена без проблеми. Докато Килдъф говорел, президентът все още бил в травматологична зала № 1 на болницата „Паркланд“. Състоянието му изглеждало стабилно. Нямало очевидни мозъчни увреждания. Десният му бял дроб бил натъртен. Дихателната му тръба била разкъсана. Ако се изключели усложнения, изглеждало, че ще оживее.

Госпожа Кенеди не била уцелена. Губернатор Конъли бил в критично състояние. Вицепрезидентът не бил ранен. Лекарите не можели да коментират броя на изстрелите. Било ясно обаче, че президентът е засегнат само от един куршум.

Тълпата около телевизора замърмори и се раздвижи. Усещането за светлина и притискаща жега беше изчезнало. Предметите вече не се люлееха, като че ли ги гледаше под вода, която пречупва лъчите. Гордън си проби път през наблъсканите един до друг студенти. В главата му бръмчаха объркани мисли. Той отвори плъзгащата се стъклена врата към дървената веранда, излезе навън, без да мисли прескочи парапета и се озова на паркинга. Извади екипа си за тичане от багажника на шевролета и се преоблече в близката мъжка тоалетна. По шорти и обувки за тенис изглеждаше толкова млад, колкото и мнозина от студентите, които все още се тълпяха в стаята за забавления в очакване на новини. Гордън изпита почти приятно, леко усещане за освободеност и енергичност. Не искаше да мисли повече в момента.

Той се затича по равния, влажен пясък. Духаше силен вятър и събаряше кичури черна коса над очите му. Тичаше с наведена глава и наблюдаваше ударите на краката си в земята. Когато петата му се блъсваше в пясъка, под нея се появяваше светъл кръг и избиваше вода. Плажът се втвърдяваше под всяка стъпка и се превръщаше в еднаква плочеста сивота зад гърба му. Над главата му с вой прелетя хеликоптер.

Гордън заобиколи града и през сърповидните заливчета се насочи на юг, докато не стигна до Наутилус стрийт. Пени проверяваше писмени работи. Той й разказа новините. Тя искаше да включи радиото, да разбере повече, но Гордън не й позволи. Пени неохотно излезе с него. Спуснаха се до плажа и поеха на юг. Никой от двама им не говореше. Пени беше нервна, лицето й бе мрачно. Морският бриз отвяваше хребетите на вълните и ги нагъваше като знамена от пяна. Гордън ги гледаше и си мислеше, че идват чак от другия край на Тихия океан, докарани от приливи и ветрове. Двамата бързо крачеха по плитчините. Когато наближаваха сушата, морският пясък отстъпваше под тях, краката им затъваха и те забавяха ход. Вълните прииждаха, по-бързо на върха, отколкото отдолу и гребените им пропадаха напред – кипяща енергия, идваща откъм Азия.

Пени го извика. Беше влязла навътре. Той я последва. Правеше го за пръв път, но това нямаше никакво значение. Те изплуваха зад вълните и останаха да чакат прииждането на следващата голяма. Тя се движеше величествено бавно. Тъмносинята линия се удебели и нарасна. Гордън я наблюдаваше и преценяваше къде ще се разбие. После се хвърли напред с бързи удари с ръце и крака. Пени го изпревари. Той усети, че нещо го издига нагоре и водата пред него пропадна. Разнесе се грохот и той се устреми напред все по-бързо. Размаха ръце и се наведе наляво. Пръски замъглиха очите му. Той премигна. После разсече повърхността на вълната и се заби в стена от вода, която се пенеше и кипеше към брега.

45.

1998 г.

Джон Ренфрю остана в лабораторията през цялата нощ. Агрегатът работеше и той категорично нямаше да го спре, докато не свършеше горивото. Ако го стореше, не можеше да е сигурен, че отново ще успее да го запали. По-добре беше да продължи и да види какво ще стане. За да не съжалява после.

Той сбърчи лице. Да види какво ще стане ли? Или е станало? Или би могло да стане? Човешкият език не бе подходящ за физика. Глаголът „съм“ не можеше да се склони така, че да отрази виещия се смисъл на времето. Езикът не можеше да се завърти на оста на физиката, не можеше да се приложи усукващ момент, който да накара парадоксите да се разтворят в подреден, безкрайно въртящ се цикъл.

Беше пуснал лаборантите да си вървят. У дома имаха нужда от тях. Навън, на „Котън“, нямаше никакви велосипеди, никакво движение. Семействата си бяха вкъщи, грижеха се за болните или бяха избягали в провинцията. През нощта бе започнал да усеща болката от дизентерията. Навярно от разяждащото вещество от облаците, предполагаше той. Пиеше бутилиран плодов сок и ядеше пакетирани храни от кафетерията. Беше тук от два дни, сам, без да спира, за да си отиде вкъщи да се преоблече. Светът, какъвто го познаваше, се разпадаше, това поне ясно можеше да се види през прозорците на лабораторията. От ранна сутрин в далечината се виеше мазен дим – очевидно никой не се опитваше да угаси пожара.

Той внимателно настрои апаратурата. Чук-чук. Чук-чук. Равнището на тахионовия шум оставаше постоянно. Предаваше новото съобщение за процеса с неврообвивката вече от дни, като от време на време излъчваше еднообразните координати на НД и ДК. От лондонския си кабинет Питърсън му беше продиктувал нови биологически изречения. Гласът му звучеше напрегнато и припряно. Съдържанието на съобщението, доколкото Ренфрю можеше да разбере, обясняваше причината. Ако групата от Калифорния бе права, това нещо можеше да се разпространи по облаците с невероятна скорост.

Ренфрю търпеливо почукваше с Морзовия си ключ, като се надяваше, че фокусирането му е правилно. Беше толкова дяволски трудно да разбереш дали си насочил лъча. Една съвсем малка грешка водеше до грешно x, а оттук и до грешно t. Веднъж бяха успели – доказваше го банковият сейф на Питърсън. Но как да провери сега дали пулсиращите реотани не се забавят дори само с една микросекунда, или пък опасващите полета не отклоняват лъча дори само с един градус наляво? Можеше да вярва единствено на собствените си изчисления. Носеше се по течението в свят, в който t бе времето, чаят беше блудкав, x заместваше пространството, неизвестното, което се носеше във въздуха над него, един мимолетен модел.

Той рязко се отърси от мислите си. Лабораторният стол убиваше задника му. Сега там имаше по-малко тлъстина, сигурно бе отслабнал. Трябваше да добави още малко баласт, да.

Чук-чук-чук – ритмично напяваше Морзовият ключ. – Чук-чук.

Може би отслабването му обясняваше защо стаята се мърда и разтяга, докато я гледаше. За Бога, чувстваше се уморен. В душата му се надигаше изтощен гняв. Седеше тук и чук-чук-чукаше биологическите неща, координатите и всичко останало съвсем безлично и – вече бе сигурен в това – в края на краищата, съвсем безполезно. Страшно отегчително, така си беше. Той се протегна, прекъсна разпознавателната парола, която предаваше редовно и отново започна да я излъчва. Но този път прибави няколко свои собствени забележки за това как бе започнало всичко, за идеите на Маркъм, за безсърдечното копеле Питърсън и така нататък, чак до катастрофата и смъртта на Маркъм. Чувстваше се добре да предава всичко това, да чука думите на Морза, както ги мислеше. Разказваше историята с обикновени изречения, а не в сбития телеграфен стил, който бяха възприели, за да сгъстят биологическата информация. Усещането му доставяше истинско удоволствие, наистина. Цялата проклета работа беше безсмислена, така или иначе лъчът се изливаше в някаква неподозирана космическа миша дупка, тъй че защо да не си достави това последно удоволствие? Чук-чук. Това е историята на живота ми, приятел, написана върху главичка на топлийка. Чук-чук. В пустотата. Чук-чук.

Но след малко гневът го напусна и той спря. Раменете му увиснаха.

Екранът на осцилоскопа се развълнува и тахионовият шум се усили. Ренфрю се втренчи в него. Чук-чук. Той импулсивно изключи предавателния ключ. По дяволите миналото за малко. Той се загледа в хаоса от криви дъги и пресичащи се, танцуващи линии. За кратки периоди от време шумът се разтваряше в тези криволици на екрана. Сигнали, ясно. Някой друг също предаваше.

Постоянни потрепвания на вълнови форми, на равно разстояние едно от друго. Ренфрю ги записа.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ ОТ 2349 С ТАХ

и отново неясен шум, който поглъщаше всичко.

Английски. Някой предаваше на английски. От 2349 г.? Навярно. Или може би с тахиони в диапазон от 234.9 киливолта. Или може би просто случайност.

Ренфрю отпи глътка от студеното кафе. Преди няколко дни си бе сварил цял термос и го беше забравил. Надяваше се, че водата не е заразена. Кафето нямаше мириса на кучешка козина, които си спомняше; по-скоро бе като опърлена почва. Той сви рамене и отпи, без повече да се замисля.

Попипа челото си. Пот. Треска. До него долетя странно, далечно мърморене. Гласове? Той отиде да погледне, изненадан от слабостта си, от спотайващата се болка в глезените и бедрата. Би трябвало да прави повече упражнения, автоматично си помисли той и после се засмя. Шумове от боричкане. Дали го бяха чули? Ренфрю погледна в коридора, но там нямаше никой. Само воят на вятъра. Както и скърцането на собствените му обувки по голия бетон.

Той се върна и погледна осцилоскопа. Гърлото му гореше. Опита се да мисли спокойно и ясно за онова, което преди толкова време беше казал Маркъм. Микровселените не бяха като черните дупки, не в смисъла, че цялата материя в тях е сгъстена до безкрайна плътност. Вместо това средната им плътност имаше приемлива стойност, макар и по-висока от нашата. Бяха се образували в началните моменти от съществуването на вселената и бяха завинаги изолирани, живеейки своите микроживоти в нагънатата си геометрия. Новите уравнения на полето на Уикъм показаха, че те са там, между куповете от галактики. „Не можем ний да видим x и t – помисли си той, – откъснати от мен и теб.“ Сега пък го избиваше на поезия, достойна за новия брой на „Таймс“. За най-новия брой.

Изведнъж Ренфрю почувства замайване и седна. Материята се поглъщаше в мрежата на пространство-времето, на диференциалната геометрия. G по n. Тахионът можеше да излиза извън куповете като свободен феникс, чийто полет е определен от завъртулките и ченгелите на Маркъм и Уикъм. Ренфрю потръпна от плъзналия по тялото му хлад.

Нова група избухвания. Той ги записа в тефтерчето си. Дращещата писалка прекъсна изречението.

МИСЛ ПОДСИЛВА РЕЗОНАНСНАТА СТРУКТУРА ЧРЕЗ НАСТРОЙВАНЕ КЪМ СТРАНИЧЕН НОСИТЕЛ

и после вълните отново се загубваха в морето от шум.

Всичко това означаваше нещо за някого, но за кого? Къде? Кога? И пак:

АМСК УЕДЛРУФ КСМДОПРДХТУ АС УТЕУ УЕХРТУ

Грешен език? Код от другата страна на галактиката, от другата страна на вселената? Тази апаратура осъществяваше моментална връзка с всякъде, с всякога. Разговор със звездите. Разговор със сгъстени същества в точица от пространството. Телеграмата от Андромеда щеше да пристигне за по-малко време, отколкото от Лондон. Тахионите минаваха през лабораторията, през Ренфрю, носеха съобщение. Можеха да успеят, само да имаха време…

Той поклати глава. Цялата форма и структура беше разядена от застъпващите се многобройни гласове, от хора на шумове. Всички приказваха едновременно и никой не можеше да чуе другия.

Вакуумните помпи кашляха. Тахиони с големина 10–13 см пронизваха цели вселени, минаваха през 1028 см охлаждаща се материя за по-малко време, отколкото бе необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата лабораторна светлина. Всички разстояния и времена се увиваха едно в друго, ексцентричности всмукваха материята на творението. Вълнуваха се събитийни хоризонти и светове се намотаваха в светове. В тази стая се разнасяха гласове, гласове, които крещяха…

Ренфрю се изправи и внезапно му се наложи да се вкопчи в осцилоскопа, за да не падне. Господи, треската. Тя го стискаше в ноктите си, прокарваше огнените си призрачни пръсти през мозъка му.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ ОТ 2349. Вече всякаква надежда да се свърже с миналото беше напразна, осъзна той, премигвайки с очи. Стаята се залюля, после се изправи. Сега, когато Маркъм го нямаше, а Уикъм отсъстваше от дни, вече нямаше никаква надежда да разберат какво се бе случило. Тежката ръка на причинността щеше да победи. Успокоителният човешки свят от течащо време щеше да продължи, като Сфинкс, който не издава нито една от тайните си. Безкрайни върволици от дядовци щяха да изживеят живота си в безопасност от Ренфрю.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ – отново трепна осцилоскопът.

Но ако не знае къде и кога са те, нямаше никаква надежда да отговори.

Здравейте, 2349-а. Здравейте там. Тук е 1998-а, и x и t, които си спомняте. Здравейте. ОПИТ ЗА КОНТАКТ.

Ренфрю се усмихна с мрачна ирония. Разнасяше се шепот и влагаше в индия сладки думи за утрешния ден. Там имаше някой. Някой носеше надежда.

В стаята беше студено. Ренфрю седеше сгушен сред уредите си, потеше се, гледаше взривовете от вълни. Бе като островитянин от Южното море, който наблюдава самолетите да чертаят величествените си линии по небето, неспособен да им извика. „Аз съм тук. Здравейте, 2349-а. Здравейте.“

Опитваше една модификация на сигналния корелатор, когато лампите изгаснаха. В лабораторията нахлу пълен мрак. Далечният агрегат тракаше и пухтеше в тишината.

Трябваше му доста време, за да намери опипом пътя навън, на светло. Беше мрачно, сиво пладне, но той не забеляза – бе му достатъчно да е навън.

Не можеше да чуе никакъв звук откъм Кеймбридж. Вятърът донасяше кисел дъх. Никакви птици. Никакви самолети.

Ренфрю тръгна на юг към Грантчестър. Погледна веднъж назад към ниския квадратен профил на „Кавендиш“ и на бледата светлина вдигна ръка за поздрав. Помисли си за микровселените, наслоени една в друга като ципи на луковица. Той вдигна глава и макар да му се виеше свят, се втренчи в облаците, някога толкова прекрасна гледка. Над тяхната обвивка бе галактиката, огромен рояк от цветни светлини, въртящи се величествено бавно сред вечната нощ. После сведе очи към изровения, стар път и почувства, че от раменете му се смъква огромна тежест. Вече толкова време миналото го беше парализирало. Бе го умъртвило за реалния свят наоколо. Сега Ренфрю разбра, без съвсем да знае как, че той е завинаги загубен. И вместо да се изпълни с отчаяние, физикът се усещаше щастлив и свободен.

Напред беше Марджъри и несъмнено се страхуваше да е сама. Той си спомни консервите й върху безкомпромисно правите лавици и се усмихна. Щяха да ги изядат за известно време. Щяха да си приготвят набързо храна, както правеха преди да се родят децата. Скоро щеше да им се наложи да отидат в провинцията и да приберат Джони и Ники, разбира се.

Леко запъхтян, с прочистваща се глава, Ренфрю вървеше по пустия път. Като се замислеше, наистина имаше да прави много неща.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю