Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 31 страниц)
39.
14 октомври 1963 г.
– Гордън, тук е Клаудия Цинс. Исках да ти съобщя, че този уикенд изгубихме аномалния ефект. А ти?
– Аз не работих. Съжалявам.
– Е, така или иначе щеше да е загуба на време. Онова странно нещо просто заглъхна.
– Обикновено се появява и изчезва точно така.
– Ние обаче ще продължим да опитваме.
– Добре, добре. Аз също.
Гордън прекара следобеда със звездни карти, като чертаеше движението на точката в купа Херкулес. През по-голямата част от деня тя попадаше под хоризонта. Ако имаше тахиони – каквото и да означаваше това име, – те щяха да пристигат директно, по линията между неговата апаратура за ядрен магнитен резонанс и Херкулес и частиците сигурно щяха да бъдат абсорбирани. Това означаваше, че за да получи какъвто и да е сигнал, той трябваше да работи тогава, когато Херкулес се намираше над хоризонта.
– Клаудия?
– Да, да, не съм ти се обаждала, защото не сме засичали…
– Знам, знам. Виж, онези координати, които получи и ти. Те са в съзвездието Херкулес. Струва ми се, че може да имаме повече късмет, ако правим наблюденията си само в определено време, така че… Имаш ли молив? Хрумна ми току-що. Изчислих, че между 6 часа следобед и…
Но нито Колумбия, нито Ла Хола успяха да засекат какъвто и да е ефект в определеното от него време. „Възможно ли е да има някакви други смущения?“ Това щеше да усложни още повече нещата, но каква беше причината? Гордън отново провери кога той или Купър са засекли сигналите. Повечето случаи съвпадаха с издигането на Херкулес на небето. В други обаче, не разполагаше с данни за времето на наблюденията. Оставаха и няколко случая, като че ли съвпадащи със скриването на Херкулес под хоризонта. Гордън винаги беше харесвал правилото на Окам: „Величините не трябва да се умножават повече от необходимото“. Това означаваше, че най-добра е най-простата теория, която обяснява данните. Теорията за смущенията бе най-проста, но по някакъв начин трябваше да реши проблема със случаите, когато Херкулес беше под хоризонта. Може би тези точки просто бяха грешки, а може би не. Вместо да стигне до някакво заключение, Гордън реши да продължи опитите и да остави данните сами да се подредят.
Гордън преподаваше класическо електричество и магнетизъм, използвайки стандартния учебник на Джаксън, само от няколко седмици. Бележките за лекциите му вече бяха на изчерпване, а изоставаше и с предварително заплануваните си задачи. Връхлетя го познатият вихър от задължения: комисии, приемни часове със студенти, преглеждане на работата на Купър и обсъждания по нея, уреждане на семинари. Първокурсниците изглежда се справяха, доколкото можеше да прецени по разработените теми, които му предаваха. Бърнет и Мор бяха най-добри. От средните най-обещаващи бяха Суидлър, Кун, особено Литенбърг. Не много добре работеха близнаците от Оклахома, които го дразнеха с кръстосаните си разпити. Може би напоследък бе малко нервен, но те…
– Хей, имаш ли една минутка?
Гордън вдигна поглед от книжата си. Беше Рамси.
– Разбира се.
– Виж, исках да разговарям с теб за тази пресконференция, която устройваме с Хъсинджър.
– Пресконференция ли?
– Да, имаме, хм, намерение да съобщим заключенията си. Изглежда доста голяма работа. – Рамси стоеше неподвижно до вратата, без обичайното си въодушевление.
– Ами, добре. Добре.
– Искахме да използваме онази полимерна конфигурация, която открих. Нали знаеш, онази, която мислех да публикувам заедно с теб.
– Трябва ли да я използваш?
– Така нещата изглеждат по-убедителни, да.
– А как ще обясниш произхода й?
Рамси изглеждаше смутен.
– Да, това е въпросът, нали? Ако заявя, че е от твоите експерименти, някои хора ще помислят и цялата работа за измишльотина.
– Страхувам се, че си прав.
– Но все пак, виж… – Рамси разпери ръце. – Така доводите ни стават по-убедителни, за да се разбере структурата…
– Не – енергично поклати глава Гордън. – Сигурен съм, че ще ти повярват дори само на основата на твоите експерименти. Не е нужно да споменаваш за мен.
Рамси изглежда се колебаеше.
– Обаче работата си струва.
Гордън се усмихна.
– Остави. Остави ме извън нещата, става ли?
– Щом казваш, естествено. Естествено – рече Рамси и си тръгна.
Гордън се развесели от разговора с Рамси, той му напомни за реалния свят. За Рамси и Хъсинджър беше жизненоважно първи да публикуват откритието. Пресконференцията щеше да сложи запазената им марка върху проблема с още по-голяма сила. Но Рамси знаеше, че без Гордън не би се получило нищо и това го притесняваше. Общоприетата процедура бе първо да получат съгласието на Гордън за отделна публикация и после, в края на статията си да му изкажат гореща благодарност. Същата вечер той разказа на Пени за разговора и за това колко странна му се струва цялата процедура. Получаването на резултати – това беше същността на науката, а почестите бяха незначително, второстепенно удоволствие. Учените ставаха такива, защото обичаха да решават загадки, а не за да печелят награди. Пени кимна и отбеляза, че разбира Лейкин малко по-добре. Той вече бил подминал времето за откриване на нещо наистина фундаментално – научните открития обикновено ставали преди четирийсетгодишна възраст. Така че сега Лейкин се вкопчвал в почестите, осезаемите талисмани на успеха. Гордън кимна.
– Да – каза той, – Лейкин е оператор без истински айгенови стойности. – Това беше неясна физическа шега, която Пени не разбра, но Гордън се засмя за пръв път от дни насам.
– Хей, ти си бил все още тук? – каза от вратата на лабораторията Купър.
Гордън вдигна поглед от екрана на осцилоскопа.
– Опитвам се да получа някои нови данни, да.
– По дяволите, късно е. Искам да кажа, че само наминах след една среща да си взема някои книги и видях да свети. Значи си останал след като аз отидох да вечерям?
– Хм, да. Взех си нещо за хапване от монетния автомат.
– Леле, храната там е ужасна.
– Да – съгласи се Гордън и се върна към апарата.
Купър се помота наоколо и забеляза листовете с резонансни криви, пръснати по лабораторната маса.
– Прилича на моите данни.
– Сходно е, да.
– С индиевоантимонидните проби ли работиш? Знаеш ли, Лейкин ме разпитва защо се занимаваш толкова много с апаратурата тук. Искаше да разбере какво правиш.
– Защо не дойде да пита мен?
Купър сви рамене.
– Виж, не искам да…
– Знам.
След няколко неутрални забележки Купър си тръгна. През последната седмица Гордън беше изпълнявал обичайните си задължения и после прекарваше вечерите в записване на данни, слушане и очакване. На моменти стрелката рязко потрепваше, но сигнал нямаше. Всичко се сливаше в шум. Помпите кашляха, електронната апаратура от време на време остро иззвъняваше. „Тахиони“ – мислеше си той. Неща, по-бързи от светлината. Звучеше безсмислено. Беше се консултирал с Уонг, специалистът по физика на частиците и бе получил общоприетия отговор: те са в противоречие с теорията на относителността и във всеки случай, за съществуването им няма никакви доказателства. Тахиони, пресичащи вселената за по-малко време от онова, необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата, водниста лабораторна светлина – тези неща противоречаха на здравия разум.
Тогава в резонансите се появиха смущения. Гордън бе разработил по-бърз начин за съставяне на кривите и можеше да отдели Морзовите сигнали почти незабавно.
ЗАСТРАШЕН ОКЕАН
Няколко секунди по-късно, ново смущение:
ЛАБОРАТОРИЯ КАВЕНДИШ В КЕЙМБРИ
и после неясен шум. Гордън кимна сам на себе си. Чувстваше се спокоен като работеше тук сам, подобно на някой монах. Пени не обичаше той да остава до късно в лабораторията, но това нямаше голямо значение. Тя не разбираше, че понякога трябва да работиш усилено, че светът ще се огъне, ако постоянстваш.
Когато екранът на осцилоскопа се изчисти, той си пое дъх. Разходи се из тихите коридори на сградата на факултета по физика, за да прогони сънливата мъгла. Пред лабораторията на Гръндкайнд имаше дълга компютърна разпечатка, отгоре на която някой обезсърчен студент беше надраскал:
Един експеримент може да се смята за успешен, ако за да се получи съответствие с теорията, не се налага да бъдат отхвърлени повече от половината наблюдавани данни.
Гордън се усмихна. Масовото виждане за науката като някакъв абсолют, пълна сигурност, пари в банката. Никога не се знаеше кога някоя малка грешка ще доведе до съвсем погрешни резултати. Под горната драсканица с молив бяха дали приноса си и други студенти:
Майката природа е кучка.
Вероятността да се случи дадено събитие е обратно пропорционална на нашето желание.
Ако се пипкаш с нещо достатъчно дълго, накрая то ще се счупи.
Една скалъпена крива си струва хиляди загубени думи.
Никой анализ не е пълен провал – винаги може да послужи за лош пример.
Опитът води директно до унищожена апаратура.
Той си взе блокче шоколад от монетния автомат и се върна в лабораторията.
* * *
– За Бога – каза на сутринта Пени, – все едно че са те извадили от някой стар куфар.
– Да, да. След един час имам лекции. Какво има за ядене?
– Свинска мас, ето какво, по дяволите, има за ядене – шибана свинска мас.
– Както ти винаги се изразяваш, „хайде де“.
– Овесена каша тогава.
– Гладен съм.
– Значи две паници.
– Виж, трябва да работя.
– Това, че не те повишиха, наистина те е разтърсило, нали?
– Глупости, пълни глупости.
– Глупости, точно така.
– Трябва да разбера.
– Онази жена, Цинс. Това е всичко, което ти трябва.
– За потвърждение, да. Но ние не го разбираме.
Гордън потърси овесената каша, изсипа съдържанието в купата и изхвърли опаковката в кошчето. На дъното му имаше празна половингалонова бутилка бруксайдско червено вино.
– До късно ли ще останеш довечера? – попита Пени.
– Хм, да.
– Получих писмо от майка ми.
– Ъ-хъ.
– Смятали те за наистина доста странен.
– Прави са.
– Можеше да се постараеш повече.
– Опитвах да се държа хладнокръвно и като истински англосаксонец.
– Хладнокръвен и замаян.
– Не знаех, че е толкова важно.
– Не е. Просто си помислих.
– Виж, ще има и други възможности.
– Търсиха те по телефона.
– Исках да кажа, може би някъде около Деня на благодарността.
– Ъ-хъ.
– От Сан Франциско обаче не видяхме много.
– Беше от Ню Йорк.
Той престана да сърба овесената си каша.
– Какво?
– Телефонното обаждане. Дадох им номера ти в кабинета.
– Не съм стоял много там. Кой беше?
– Не каза.
– Ти пита ли?
– Не.
– Следващия път питай.
– Слушам.
– О, по дяволите.
Водещото заглавие в „Сан Диего Юниън“ беше: „ВИЕТНАМСКИЯТ РЕЖИМ СЪБОРЕН“. Гордън хвърли поглед към снимките на трупове по улиците и си помисли за Клиф. Във вестника се казваше, че било очевиден военен преврат. Някой бил хванал Нго Дин Дием, прострелял го в главата и това било всичко. Правителството на Кенеди твърдеше, че нямали нищо общо и че съжалявали. От друга страна, казваха те, може би това е освободило пътя за някакъв действителен прогрес във войната. „Може да е така“ – неясно си помисли Гордън и хвърли вестника в лабораторното кошче за смет.
Клаудия Цинс беше засякла някои от същите части, но не всичко. Равнището на шума се покачвало и спадало. Гордън се зачуди дали не се намесват някакви други ефекти, освен въпроса за видимостта на Херкулес. Може би излъчването на тахионите се извършваше неправилно. Това би обяснило защо сигналът се появява и изчезва. Той запази тези идеи в главата си, наред с подозренията и предчувствията. През дългите вечери на наблюдения на осцилоскопа Гордън ги прехвърляше като парченца от мозайка и наместваше съответстващите си краища. Предчувствието му се основаваше на числото на звездния връх и водеше до заключение относно съобщенията, което му се струваше напълно невероятно. Опита се да се дистанцира от него. В края на краищата, спокойно можеше да има и други обяснения. От друга страна, Уонг бе споменал за причинно-следствения аргумент срещу тахионите, така че имаше поне някаква груба връзка. Тук правилото на Окам беше безполезно. Всичко това някак си напомняше на Алиса в страната на чудесата. Което означаваше, напомни си Гордън, че сега бе дори още по-важно да се придържа към фактите, цифрите, твърдите данни. „Дайте ми солидни числа и аз ще управлявам света“ – помисли си той и се засмя на глас.
Бе задрямал. Той се сепна и разтърка очи. По средата на жеста дръпна ръцете си и се втренчи в писеца на записващото устройство.
Назъбени линии. Лиричните криви на резонансите бяха накъсани от внезапни смущения.
Прегледа данните от преди това, като разви записаната хартиена ролка. Ако беше пропуснал ключовия въпрос…
Но не, ето го. Той започна да дешифрира съобщението.
НЕВРОМ И ОЛ АЙ НАПИШЕТЕ КАВИЧКИ СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО ЛА ХОЛА КРАЙ НА КАВИЧКИТЕ ВЪРХУ ХАРТИЯ ПОСТАВЕТЕ ГО В ДЕПОЗИТЕН СЕЙФ САН ДИЕГО ПЪРВА ФЕДЕРАЛНА БАНКА НА ИМЕТО НА ИЪН ПИТЪРСЪН ОСИГУРЕТЕ ЗАПЛАЩАНЕТО НА СЕЙФА ЗА ТРИЙСЕТ И ШЕСТ ГОДИНИ НАПРЕД ПРАЩАМЕ ТОВА ЗА ДА ПРОВЕРИМ ПРИЕМАНЕТО НА СЪОБЩУОРСОДРМСДЖ ДИНОКАМШИЧЕСТИ И ПЛАНКТОННИ АВСДЛДУ АХКСНДУРОПФЛМ
Чиновникът го зяпна.
– Да, вярно е, наистина имаме свободни депозитни сейфове. Но до края на века…! – Той вдигна вежди.
– Предлагате тази услуга, нали?
– Ами, да, но…
– В публични реклами.
– Естествено. Обаче…
– В рекламите ви се казва, че получавам депозитен сейф, ако поддържам минимален баланс от двайсет и пет долара, нали?
– Наистина. Но както започнах да казвам, това е само първоначално предложение, за да насърчим клиентите да си откриват сметки. Фирмата, естествено, не е имала предвид клиентите да ги държат вечно, само по силата на…
– В рекламата ви няма такива двусмислици.
– Не мисля, че вашето…
– Аз съм прав и вие го знаете. Искате ли да извикам управителя? Вие сте нов тук, нали?
Лицето на чиновника не издаде нищо, както си и мислеше Гордън.
– Ами… изглежда сте открили такава страна на офертата ни, каквато не сме предвиждали…
Гордън се ухили. Той извади жълтото парче хартия от един плик и го сложи върху бюрото.
40.
3 ноември 1963 г.
– Ало.
– Гордън? Гордън, ти ли си?
– Чичо Хърб, хм. – Гордън се поколеба и озадачено погледна телефонната слушалка в кабинета си, като че ли гласът на чичо му не беше на място там.
– Толкова ли усилено работиш, че не можеш да се прибереш вкъщи през нощта?
– Ами, нали знаеш, експерименти.
– Така каза й момичето.
Гордън се усмихна. Не госпожата, както обикновено се изразяваше. Не, Пени беше момиче. А майка му несъмнено бе разказала на чичо Хърб що за момиче е.
– Обаждам се за майка ти.
– Какво? Защо?
– Тя е кранк.
– Какво е?
– Кранк, болна. Болна е вече от доста време.
– Не и когато аз бях там.
– И когато си бил там, също. Наистина. Но по време на посещението ти се е преструвала.
– Мили Боже. Какво й е?
– Нещо с панкреаса, казват. Не са сигурни. Тези лекари никога нищо не знаят.
– Тя спомена нещо за плеврит, беше преди доста време…
– Така беше. Така започна.
– Много ли е зле?
– Нали ги знаеш лекарите, никога не ти казват. Но ми се струва, че трябва да си дойдеш вкъщи.
– Виж, чичо Хърб, точно в момента не мога.
– Започна да пита за теб.
– Защо не ми се обади?
– Познаваш я, пък и неприятностите помежду ви.
– Не сме имали никакви неприятности.
– Не можеш да заблудиш чичо си, Гордън.
– Всъщност, не, не мисля, че е имало нещо такова.
– Но тя мисли така. Аз също, но знам, че не се вслушваш в съветите на стария си, глупав чичо.
– Виж, не си глупав. Аз…
– Ела да я видиш.
– Имам работа, чичо Хърб. Водя лекции. И тези експерименти сега, те са много важни.
– Майка ти, нали я знаеш, тя няма да ти се обади, но…
– Щях да дойда, ако можех и ще го направя веднага, щом…
– За нея е важно, Гордън.
– Къде е тя сега?
– В болницата, къде другаде?
– Защо?
– Някакви изследвания – призна той.
– Добре, виж, наистина не мога да отсъствам точно в момента. Но скоро. Да, скоро ще дойда.
– Гордън, мисля, че трябва да дойдеш сега.
– Не, виж, чичо Хърб, знам как се чувстваш. И ще дойда. Скоро.
– Кога е това „скоро“?
– Ще ти се обадя. Ще ти съобщя веднага, щом мога.
– Добре тогава. Скоро. Напоследък не си й се обаждал често.
– Да, знам. Скоро. Скоро.
Той се обади на майка си, за да й обясни. Гласът й беше слаб и тънък, приглушен от разстоянието. Но изглежда беше в добро настроение. Лекарите били много мили, сериозно се грижели за нея. Не, нямала проблем със сметките за болницата, той не трябвало да се тревожи за това. Тя отхвърли предложението му, че трябва да отиде да я види. Бил професор, имал студенти и защо да пръска всичките тези пари само за няколко дни. Да си дойде за Деня на благодарността, това щяло да е достатъчно рано, щяло да е чудесно. Чичо Хърб бил прекалено загрижен, това било всичко. Гордън рязко каза в слушалката:
– Кажи му вместо мен, че се опитвам да не съм потцер тук. Работата ми е стигнала до критичен момент. – Майка му замълча. Всъщност „потцер“ не беше много възпитана дума, прекалено напомняше на „путцер“. Но не каза нищо.
– Той ще разбере това. Аз също, Гордън. Върши си работата, да.
Пресконференцията на Рамси и Хъсинджър бе организирана от университета. Имаше тричленен екип от местния филиал на Си Би Ес, тук беше журналистът, написал статията „Един университет по пътя към величието“, както и хора от „Сан Диего Юниън“ и „Лос Анджелис Таймс“. Гордън стоеше в дъното на залата. Показаха диапозитиви от резултатите, снимки на Хъсинджър до експерименталните резервоари, графики на разпадането на океанските екосистеми. Публиката остана впечатлена. Рамси се справяше с въпросите добре. Хъсинджър – дебел, оплешивяващ мъж с бързи, черни очи – говореше скоростно като картечница. Един от репортерите попита Рамси какво го е навело на предположението, че толкова неясна причина може да предизвика такива ужасни неща. Рамси заобиколи въпроса. Той хвърли поглед към Гордън и направи мъглява забележка за подозренията, които изниквали от небитието. Хората, които познаваш или с които работиш, казват нещо и после ти събираш мозайката, без всъщност да разбираш откъде е изникнала първоначалната искра. О, попита репортерът, – някой друг в КУЛХ работи ли върху подобни неща? – Рамси се огледа неспокойно.
– Струва ми се, че засега не мога да кажа каквото и да е – измърмори той. Гордън се измъкна отзад, още преди да завърши пресконференцията. Въздухът навън изглеждаше задимен. Той дълбоко си пое дъх, почувства се замаян и дрезгаво се изкашля. Сноповете слънчеви лъчи имаха променлив, воднист вид.
Пени изненадано вдигна поглед, когато той отключи вратата.
– Я виж, я виж. Да не е угаснало електричеството?
– Не. Просто свърших рано, това е всичко.
– За Бога, изглеждаш ужасно.
– Малко съм уморен.
– Искаш ли вино?
– Не бруксайдско, ако пиеш такова.
– Не, круг е.
– Какво правеше онова бруксайдско тук?
– За готвене.
– Ъ-хъ.
Той си наля малко вино, взе си царевични пръчици и седна на кухненската маса. Пени проверяваше писмени работи. По радиото гърмеше музиката на АМ. „Не знам много история.“ Гордън се намръщи. „Не знам много биология.“
– За Бога, изключи го. – „Не знам какво е правило на плъзгача.“ Пени наведе глава, за да чува.
– Това е един от любимите ми състави, Гордън. – „Но със сигурност знам, че те обичам…“
Той рязко се изправи и яростно щракна копчето.
– Пълни дрънканици.
– Песента е хубава.
Гордън сухо се изсмя.
– За Бога, какво ти е?
– Просто не обичам тъпа музика да гърми толкова силно.
– Аз пък си мислех, че се чувстваш прекаран от Рамси и Хъсинджър.
– Не, не е така.
– Защо да не е? Та ти ги остави да оберат целия каймак.
– Те си го заслужават.
– Идеята не беше тяхна.
– Спокойно можеше и да е. Онова, върху което работя, е много по-значимо.
– Ако стане.
– Ще стане. Вече получавам сигнала по-добре.
– Какво казва?
– Някакви биохимични неща. Повече подробности за тахионите.
– Това добре ли е? Искам да кажа, каква полза ще имаш от него?
– Сигурен съм, че всичко ще си съвпадне веднага, щом събера достатъчно части. Трябва да открия само още едно ясно съобщение, което да потвърждава подозрението ми, предположението ми и всичко ще си дойде на мястото.
– Какво е подозрението ти?
Гордън мълчаливо поклати глава.
– Хайде де. Виж, на мен можеш да кажеш.
– Не. На никого. Не казвам на никого, докато не съм сигурен. Цялото това нещо ще е само мое. Не искам да изтече информация, преди със сигурност да го разбера.
– За Бога, Гордън, аз съм Пени. Помниш ли ме?
– Виж, няма да ти кажа.
– По дяволите, съвсем започваш да се чалваш в главата, знаеш ли?
– Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.
– Да, ами, може би ще го направя, Гордън. Може би ще го направя.
Той откри, че започва да заспива през деня. Събуждаше се пред осцилоскопа, като че ли сепнат от шум, мигновено уплашен, че е пропуснал някакви данни.
Водеше лекциите си по класическо електричество и магнетизъм сякаш насън. Прескачаше от една черна дъска на друга, драскаше формули, според него със стегнат, четлив почерк. Говореше с лице към студентите, но оставяше впечатлението, че води вътрешен спор сам със себе си. Понякога след лекция, преди да излезе, хвърляше поглед към дъските и оставаше шокиран от хаоса от редове с почти неразбираеми драсканици.
Лейкин избягваше да разговаря с Гордън за нещо друго, освен за обичайните лабораторни процедури. Купър също стоеше в малкия си студентски кабинет и рядко го търсеше, дори когато не разбираше нищо по даден въпрос. Гордън вече почти не ходеше в канцеларията на катедрата по физика на третия етаж. Секретарките трябваше да го търсят в лабораторията. Носеше си обяд в чанта и ядеше там, докато се занимаваше с апаратурата за ядрен магнитен резонанс, бореше се с постоянните проблеми със сигналите или шума, наблюдаваше жълтите линии на резонансните криви.
– Доктор Бърнстейн?
– Ъ? – Гордън беше задрямал пред осцилоскопа. Погледът му подскочи към резонансните линии, но те бяха непроменени. Добре – не бе пропуснал нищо. Едва тогава вдигна очи към стройния мъж, застанал на вратата на лабораторията.
– Аз съм от Ю Пи Ай. Правя голям репортаж за резултатите на Рамси и Хъсинджър. Те предизвикаха невероятен интерес, нали знаете. Мислех си, че бих могъл да видя приноса на други учени за…
– Защо дойдохте при мен?
– Не можех да не забележа, че вие бяхте човекът, към когото проф. Рамси непрекъснато гледаше по време на тяхната пресконференция. Чудех се дали не сте „другите източници“, за които наскоро призна проф. Рамси…
– Кога е казал това?
– Едва вчера, когато го интервюирах.
– По дяволите.
– Какво има, докторе? Изглеждате доста загрижен.
– Не, нищо. Вижте, нямам какво да кажа.
– Сигурен ли сте, докторе?
– Повтарям, че нямам какво да кажа. А сега, моля ви, излезте.
Мъжът отвори уста. Гордън рязко посочи към вратата.
– Казах, вън. Вън.
Гордън работеше всеки ден, като постепенно събираше парченца от изречения. Те не бяха последователни. Техническата информация се повтаряше, навярно, за да са сигурни, че ще бъде разбрана правилно, въпреки грешките на предаването и приемането. „Но защо? – мислеше си той. – Това нещо съответства на предположенията ми, естествено. Но в самия този текст трябва да има обяснение.“ Рационално обяснение, ясно изложено. Една вечер сънува, че чичо му Хърб го гледа как играе шах на „Уошингтън скуеър“. Чичо му се мръщеше, когато Гордън местеше пионките по квадратчетата и непрекъснато повтаряше с неодобрителен глас: „Господ забранява да няма рационално обяснение.“
Една сутрин, в понеделник, 5 ноември, той отиде на работа късно. Беше влязъл в безсмислен спор с Пени по някакви незначителни домакински въпроси. Включи радиото на колата, за да се разсее. Водещата новина бе, че Мария Гьоперт Майер от КУЛХ е спечелила Нобелова награда по физика. Гордън остана толкова зашеметен, че едва се възстанови навреме, за да завие на върха на Тори Пайнс роуд. Един линкълн му изсвири с клаксон и шофьорът – мъж с шапка, който караше с включени фарове – му хвърли свиреп поглед. Майер бе спечелила наградата заради черупчестия модел на ядрото. Поделяше си я с Юджийн Уигнър от Принстън и с Ханс Йенсен, немец, измислил черупчестия модел приблизително по едно и също време с Мария.
Същия следобед университетът даде пресконференция. Мария Майер се държеше плахо и тихо отговаряше на пороя от въпроси. Гордън отиде да погледа. Задаваните въпроси бяха предимно тъпи, но това се очакваше. Милата жена, която го беше спряла, за да го пита за резултатите му, докато всички останали от катедрата го игнорираха, сега бе носител на Нобелова награда. Трябваше му време, за да го осъзнае. Внезапно изпита усещането, че нещата се сливат на това място, в този момент. Извършваните тук изследвания бяха важни. Тук бяха семейство Кароуей с техните загадъчни квазари, редиците от частици на Гел-Ман, мечтите на Дайсън, Маркузе, Мария Майер и новината, че пристига Джонас Силк, за да създаде институт. Ла Хола беше възлов център. И той бе благодарен, че е тук.
