Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 31 страниц)
Питърсън се обърна към вратата, хвърли поглед и отново погледна. После бавно се изправи на крака. Жената на Кийфър го зашемети. Японка, млада, стройна и много красива. Без да откъсва очи от нея, той се опита да подреди първоначално обърканите си впечатления. Към края на двайсетте години, реши англичанинът, което обясняваше защо децата им бяха толкова малки. За него това несъмнено бе втори брак. Жената носеше бяла горна дреха от някаква плъзгава материя. Отдолу нямаше нищо, одобрително забеляза той. Гладка и права, косата й падаше почти до кръста, толкова черна, че сякаш имаше синкав оттенък. Но именно очите й бяха приковали вниманието му. Като я гледаше, изцяло в бяло в тази слабо осветена бяла стая, той изпитваше тайнственото усещане, че главата й се носи във въздуха. Бе спряла на вратата, но появяването й беше драматично. Питърсън почувства, че няма да успее да помръдне преди нея. Кийфър нервно се спусна напред.
– Мицуоко, скъпа, влез, влез. Искам да се запознаеш с госта ни, Иън Питърсън. Питърсън, това е моята съпруга Мицуоко. – Той нетърпеливо погледна първо нея, а после него, като дете, което се връща вкъщи с награда.
Тя влезе в стаята с гъвкава грация, която достави наслада на Питърсън и му подаде ръка – хладна и гладка.
– Здравейте – каза японката. Питърсън веднага почувства, че би могъл искрено да използва стандартния американски поздрав „Радвам се да се запозная с вас“.
Той промърмори „Приятно ми е“, като леко присви очи, за да изрази онова, което липсваше в официалното му приветствие. В ъгълчетата на устните й се мярна съвсем бегъл намек за усмивка в отговор на неизреченото му послание. Погледите им останаха впити един в друг малко по-дълго от общоприетото. После тя отдръпна дланта си от неговата и седна на дивана.
– Имаме ли лимонов сок, скъпа? – отново потриваше ръце Кийфър с несръчния си маниер. – Ами ти? Ще пийнеш ли нещо?
– Да и на двата въпроса – отвърна тя. – В хладилника има лимонов сок и ще пия малко бяло вино. – Тя се обърна към Питърсън с усмивка. – Изобщо не мога да пия много. Удря ме право в главата.
Кийфър излезе от стаята, за да потърси лимоновия сок.
– Как вървят нещата в Англия, господин Питърсън? – попита Мицуоко, като леко отметна назад глава. – По новините тук съобщават зловещи неща.
– Наистина е зле, макар много хора все още да не разбират доколко – отвърна той. – Познавате ли Англия?
– Преди известно време прекарах там една година. Много обичам Англия.
– О? На работа ли сте били там?
– След защитата на дисертацията си бях на курс в „Импириъл колидж“ в Лондон. Аз съм математичка. Сега преподавам в Калифорнийския университет в Сан Диего. – Докато го гледаше, тя се усмихваше в очакване на изненадана реакция. Питърсън се сдържа. – Предполагам, че сте очаквали да имам някаква философска специалност.
– А, не, в никакъв случай нещо толкова обикновено – спокойно отвърна той и й се усмихна в отговор. Смяташе философите за хора, отделящи адски много време за въпроси, които не бяха наистина сериозни, например: „Ако няма Бог, откъде се взима тогава следващата салфетка «Клинекс66
Марка книжни салфетки, леко свързани една с друга и подредени в кутия, от която през тесен отвор се подава само най-горната. – Б.пр.
[Закрыть]»?“ Възнамеряваше да изложи мисълта си като епиграма, когато Кийфър се върна с чаша вино и малка бутилка.
– Ето виното ти, скъпа. – После каза на Питърсън: – И малко лимонов сок. Колко да ви сложа, една капка?
– Така е чудесно, благодаря.
Кийфър седна и се обърна към госта си.
– Мицуоко каза ли ви, че е прекарала една година в Лондонския университет? Съпругата ми е блестяща жена. Стана доктор на двайсет и пет. Блестяща, а и красива. Аз съм голям късметлия. – Той гордо й се усмихна.
– Недей, Алекс. – Думите бяха остри, но нежната й усмивка ги смекчаваше. Тя неодобрително сви рамене към Питърсън. – Алекс ме засрамва. Винаги се хвали с мен пред приятелите си.
– Мога да го разбера. – Зад любезно усмихнатото си лице, той преценяваше. Разполагаше само с една вечер. Дали имаха свободен брак? Доколко директен подход би толерирала тя? Как да подхване темата пред Кийфър? – Съпругът ви ми каза, че и тук нещата са много зле, макар и за един посетител да не изглежда така?
Какво ли означаваше усмивката й? Сякаш споделяха някаква тайна. Дали тя наистина четеше мислите му? Или просто флиртуваше? А може би – осени го мисълта – беше нервна? Определено му пращаше сигнали.
– Наблюдава се психологическа неспособност за отказ от луксозните стандарти – казваше Кийфър. – Хората няма да се откажат от един начин на живот, който според тях е, хм, типично американски.
– Това ли е изразът на деня? – попита Питърсън. – Забелязах, че е използван в няколко списания, които прочетох в самолета.
Кийфър се отнесе към тази хипотеза с най-добрата си намръщена загриженост.
– Хм, „типично американски“? Да, предполагам, че е така. Тази седмица ми попадна уводна статия за нещо подобно. О, извинете ме, ще отида да погледна момчетата.
Океанографът излезе от стаята с енергичната си походка на териер. След миг Питърсън го чу да говори тихо, но твърдо на децата някъде в дъното на коридора. Те постоянно го прекъсваха с пискливи, дръзки отговори на умни момчета, които съзнават това. Англичанинът отпи от чашата си и се замисли как най-добре да продължи с Мицуоко. Кийфър беше брънка във веригата за събиране на информация на Питърсън – най-важната част от работния апарат на един ръководител. Тук наистина бе Калифорния, прочутата Калифорния, и деветнайсети век отдавна беше отминал, но човек никога не можеше да е сигурен кога един съпруг ще реагира на подобни неща, независимо какво казва на теория по въпроса. Но зад тези мисли се криеше фактът, че човекът го дразнеше с фанатизма си по отношение на здравословните храни, непушачеството и непристойната си посветеност на онези определено неприятни дечурлига.
Е, предполагаше се, че ръководителите трябва да са способни да взимат бързи и проницателни решения, нали така? Така.
Той се обърна към Мицуоко, като търсеше най-добрия начин да използва миговете, в които щяха да са сами. Тя наблюдаваше гледката през прозореца, която трябва да беше запаметила още преди години.
Преди Питърсън да успее да измисли как да започне, жената попита, без да поглежда към него:
– Къде сте отседнали, господин Питърсън?
– В „Ла Валенсия“. И се казвам Иън.
– А, да. Плажната ивица там е чудесна, на юг от заливчето. Вечер често се разхождам нататък. – Тя погледна право към него. – Около десет часа.
– Разбирам – отвърна Питърсън. Усещаше как кръвта пулсира във вената на врата му. Това беше единственият външен признак на вълнение. За Бога, тя го бе направила. Беше му уредила среща едва ли не под носа на съпруга си. Господи, каква жена.
Кийфър се върна в стаята.
– Тук се развива някаква криза – рече той.
Питърсън се задави от смях, който ловко превърна в кашлица.
– Мисля, че сте прав – сухо успя да отвърне англичанинът. Не посмя да погледне към Мицуоко.
По време на дългия полет над полюса Питърсън имаше време да прегледа материалите от Калифорнийския технически институт. Чувстваше се отморен, приятно отпуснат и изпитваше онова характерно усещане, че е постигнал толкова, колкото би могло да се очаква, за да задоволи желанията си. Никакви съжаления – това беше номерът, това означаваше, че човек не е пропуснал нищо. Да стигне до гроба с тази увереност определено би било най-малкото утешително.
Мицуоко очевидно водеше начин на живот, съобразен с подсъзнателните й желания. Беше си тръгнала след три часа, навярно с някакво достоверно оправдание, а може би имаше неписано споразумение с Кийфър да не си задават въпроси. Подходящ завършек за такова изтощително пътуване.
Материалите от Калифорнийския технически институт бяха нещо различно. Имаше някакви мрачно подробни служебни доклади, които за него бяха хаос от думи и математически символи. Маркъм можеше да се забавлява с тях, щом му харесваше. Имаше знак за секретност. Под едно извадено на ксерокс официално писмо, внушено от Питърсън и свързано със Съвета, беше надраскано: „Замотайте ги – да не вземат да ни прекарат“. Сигурно на автора на бележката щеше да му се наложи да я махне, преди да пусне материала в полусвободно обръщение. Обяснението бе очевидно. Американското правителство разполагаше с доста ефикасна вътрешна служба за сигурност, която тайно фотографираше всичко, до което успяваше да се добере. Питърсън въздъхна. Рискован метод, но пък това отново не беше негов проблем.
Единствената разбираема част от материала беше лично писмо, навярно вмъкнато поради ключовите думи.
Скъпи Джеф,
Няма да успея за Великден – просто имам прекалено много работа тук, в Калифорнийския технически институт. Последните няколко седмици бяха изключително вълнуващи. Работя с други двама души и наистина не искаме да прекъсваме изчисленията си, дори за почивка в Байа. Много съжалявам за това, защото исках отново да се съберем двамата с теб (ако разбираш какво искам да кажа!). Ще ми липсват бодливият кактус и чудесната суха жега. Съжалявам, може би следващия път. Кажи на Линда, че ще й се обадя да си побъбрим през следващите няколко дни, ако успея да намеря време. Има ли някакъв шанс вие, хора, да наминете насам за ден (или още по-добре, за нощ)?
След като нарушавам такова обещание, предполагам, би трябвало да ти разкажа какво ме развълнува толкова. Навярно един морски биолог като теб ще си помисли, че това не е от такова огромно значение – предполагам, че космологията не минава за нещо съществено в света на ензимите, титруваните разтвори и така нататък, – но за онези от нас, които работят в групата по гравитационна теория, то изглежда така, сякаш предстои истинска революция. А може би вече е избухнала.
Свързано е с проблем в астрофизиката, останал нерешен от много време. Ако във вселената има определено количество материя, тя е със затворена геометрия – което означава, че накрая ще престане да се разширява и ще започне да се свива поради гравитационното привличане. Тъй че известно време хората от нашия бранш са се чудили дали материята в нашата вселена е достатъчно, за да има затворена геометрия. Директните измервания на материята в нашата вселена засега са неубедителни.
Простото преброяване на светещите звезди във вселената дава малко количество материя, недостатъчно да затвори пространство-времето. Но несъмнено има много невидима маса, като например прах, мъртви звезди и черни дупки.
Ние сме съвсем сигурни, че в центъра на повечето галактики има големи черни дупки. Това обяснява достатъчно липсващата материя за затварянето на нашата вселена. Новото е в последните данни за това как далечните галактики се събират на куп. Тези купове в галактически мащаб означават, че в плътността на материята в нашата вселена има големи колебания. Ако галактиките се групират някъде в нашата вселена и плътността им стане достатъчно висока, тяхната местна пространствено-времева геометрия може да се обвие сама около себе си по същия начин, по който вселената ни може да се затвори.
Сега разполагаме с достатъчно доказателства, за да повярваме в старата идея на Томи Голд – че има части от нашата вселена, в които се намират достатъчно групирани на едно място галактики, които могат да формират своя собствена затворена геометрия. За нас те няма да са нищо особено – просто малки участъци, излъчващи бледочервена светлина. Червеният цвят се дължи на материята, която продължава да попада в тези купове. Шокиращото тук е, че тези колебания в местната плътност се определят като независими вселени. Времето за формирането на отделна вселена не се влияе от големината. То е равно на квадратен корен от Gn, където G е гравитационната константа, а n – плътността на свиващия се участък. И така, то не зависи от големината на минивселената. Малката вселена се затваря в себе си точно толкова бързо, колкото и голямата. Това означава, че всички различни по големина вселени се формират за едно и също количество „време“. (Определянето на това какво точно представлява времето по отношение на този проблем ще те накара да се напиеш, ако не си математик – а може би дори и ако си такъв.)
Въпросът тук е, че е възможно затворени вселени да съществуват вътре в нашата собствена. Всъщност, ще е забележителна случайност, ако нашата вселена е най-голямата от всички. Възможно е и да сме местен куп в някоя друга вселена. Помниш ли старото анимационно филмче за една рибка, погълната от друга, малко по-голяма, която на свой ред ще бъде лапната от трета, още по-голяма и така нататък, до безкрайност? Е, ние може да сме една от онези риби.
През последните няколко седмици събирам информация относно – или свързана с – тези разположени една в друга вселени. Очевидно светлината не може да прониква от една вселена в друга. Нито пък материята. Именно това означава затворена геометрия. Единствената възможност е някой вид елементарна частица, която да не се влияе от ограниченията на теорията на Айнщайн. Има няколко такива кандидати, но Торн (нашият велик старец) не иска да затъва в това блато. Казва, че било прекалено объркано.
Според мен, отговорът са тахионите. Те могат да избягат от по-малките „вселени“, намиращи се в тяхната собствена. Тъй че неотдавнашното откриване на тахионите има огромно значение за космологията. Засичат се трудно и ние не знаем много за тях. Те обаче ни дават директна връзка със затвореното пространство-време в нашата вселена, затова и работя толкова усилено върху проблема. В това се крие шанс за първокласно откритие. Тук имаме ужасни проблеми, с гладната стачка и големия пожар в Лос Анджелис. Навярно при настоящото положение в света никой няма да даде и пукната пара за откритието. Но такъв е животът на учения.
Съжалявам, че ти разказах всичко това толкова надълго и навярно безсмислено за теб, но за мен проблемът е ужасно вълнуващ и се увлякох. Във всеки случай, съжалявам за Байа. Надявам се скоро да видя и двама ви.
С обич,Кати
Питърсън изпита моментно чувство на вина, че е прочел лично писмо. Съветът вече често използваше такива методи, разбира се, за да може бързо да надхитри непокорните финансови кръгове, които не приемаха необходимостта от спешни мерки. И все пак той беше джентълмен, а един джентълмен не чете чуждата кореспонденция. Неговото отвращение скоро потъна под интереса му към значението на онова, което пишеше „Кати“. Подвселени? Невероятно. Кръгозорът на учения бе абсолютно нереален.
Питърсън се отпусна на седалката си и се загледа в канадската пустош, която се плъзгаше под него. Да, навярно беше така. Вече от десетилетия картината на света, нарисувана от учените, бе станала странна, далечна, невероятна. Много по-лесно беше да не и обръщаш внимание, отколкото да се опитваш да я разбереш. Нещата бяха прекалено сложни. Защо да си правиш труда? Включи телевизора, скъпа. Точно така.
20.
3 декември 1962 г.
Купър подреди листовете червена милиметрова хартия в дълга редица върху лабораторната маса. После отстъпи назад, балансирайки на пети като спринтьор, готвещ се за старт и огледа работата си. Унилият шум на лабораторията подсилваше увисналото във въздуха очакване.
– Ето – бавно каза Купър. – Подредени са в правилния порядък.
– Това ли са най-добрите ни данни? – измърмори Гордън.
– Най-добрите, които изобщо ще имаме – отвърна Купър, намръщен от нещо в гласа на другия. Той се обърна с ръце на хълбоците си. – Всичко е подредено. Струваше ми три часа работа.
– Изглежда добре и прегледно – помирително рече Гордън. – Отлично.
– Да – призна Купър. – И в това няма нищо смешно. Ако тук имаше ясен резонанс, щях да го видя.
Гордън прокара показалец по зелените редове данни. Нямаше абсолютно никакви стандартни резонанси. В пробата им, охладена до три градуса над абсолютната нула в клокочещия хелий, имаше атомни ядра. Всяко едно от тях представляваше мъничък магнит. Бяха се подредили по магнитното поле, получено от Купър. Стандартният експеримент беше прост: пратиха кратък електромагнитен импулс, който отклони ядрените магнити от магнитното поле. След известно време ядрата щяха отново да се подравнят с полето. Процесът на ядрена релаксация можеше да каже на експериментатора много за обстановката във веществото. Това бе сравнително прост начин да се изследват микроскопските характеристики на сложната твърда структура. Гордън харесваше работата заради яснотата и директността й, освен всичките й приложения за транзистори или детектори на инфрачервена светлина, които евентуални би могла да има. Този клон от физиката на твърдото агрегатно състояние не беше толкова очевидно жизненоважен, колкото например изследванията на квазарите или на високоенергийните частици, но бе ясен и притежаваше някаква проста красота.
Назъбените линии пред него обаче не бяха нито прости, нито красиви. Тук-там се забелязваха части от онова, което би трябвало да получават: криви на ядрен резонанс, равномерни и многозначителни. Но в по-голямата част от милиметровата хартия имаше внезапни назъбени линии, означаващи взривове от електромагнитен шум, които се появяваха изведнъж, а после съвсем ненадейно изчезваха.
– Същите разстояния – промърмори Гордън.
– Да – отвърна Купър. – Едносантиметровите – посочи той, – и по-късите, от половин сантиметър. Дяволски постоянни.
Двамата мъже се спогледаха, после отново върнаха очи към данните. И двамата се бяха надявали на различен резултат. Бяха правили тези експерименти многократно, като елиминираха всички вероятни източници на шум. Назъбените взривове не изчезваха.
– Това е съобщение, по дяволите – възкликна Купър. – Трябва да е така.
Гордън кимна. Умората се просмукваше в тялото му.
– Няма как да го избегнем – каза той. – Тук имаме часове сигнали. Не може да е чак толкова голяма случайност.
– Не.
– Добре тогава – опита се да прозвучи оптимистично Гордън. – Дай да дешифрираме шибаното нещо.
РЕДУЦИРАНЕТО НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА КИСЛОРОД ДО ПОД ДВЕ ЧАСТИ НА МИЛИОН В ИЗТОЧНИК С ПЕТДЕСЕТКИЛОМЕТРОВ РАДИУС СЛЕД ЦЪФТЕЖ НА ДИАТОМЕЯ ПОКАЗВА АЕМРУДИКО ПЕЦКВЕАСКЛ ПО-МАЛКИ ЗАМЪРСИТЕЛИ НАЛИЧНИ В ПОЛИКСТРОП НА ДИТРИХ 174А ЕДНО СЕДЕМ ЧЕТИРИ КОМБИНИРА СЕ В ЛАТИТИНОВА ВЕРИГА С ХЕРБИЦИДИТЕ СПРИНГФИЙЛД AD45 AD ЧЕТИРИ ПЕТ ИЛИ АНАЛГАН НА ДЮ ПОН 58 ПЕТ ОСЕМ ПОРАДИ ПОСТОЯННА СЕЛСКОСТОПАНСКА УПОТРЕБА БАСЕЙНА НА АМАЗОНКА ДРУГИ МЕСТА ДРУГА ДЪЛГА ВЕРИГА ОТ МОЛЕКУЛЯРНИ СИНЕРГИСТИ ВЪЗМОЖНИ В ТЕОРЕТИЧНИ СРЕДИ КИСЛОРОДНА КОЛОНА ОБЕКТ НА СКОРОСТ НА РАЗПРОСТРАНЕНИЕ АЛСНРУД АСМА УСУЕКСИО 829 ВИРУС CMZDROQ ОТПЕЧАТВАЩ ЕТАПНИТЕ РЕЗУЛТАТИ 3 ТРИ СЕДМИЦИ ЗАКЪСНЕНИЕ АКО ПЛЪТНОСТТА НА СПРИНГФИЙЛД AD45 AD ЧЕТИРИ ПЕТ НАДХВЪРЛЯ 158 ЕДНО ПЕТДЕСЕТ ОСЕМ ЧАСТИ НА МИЛИОН ВЛИЗА В РЕЖИМ НА МОЛЕКУЛЯРНА СИМУЛАЦИЯ ИМИТИРАЩА ПРИЕМНИК И МОЖЕ ДА ПРЕВЪРНЕ НЕВРООБВИВКАТА НА ПЛАНКТОНА В СВОЯ СОБСТВЕНА ХИМИЧНА ФОРМА ИЗПОЛЗВАЩА ОКОЛНОТО СЪДЪРЖАНИЕ НА КИСЛОРОД ДОКАТО РАВНИЩЕТО МУ НЕ СПАДНЕ ДО СТОЙНОСТИ ФАТАЛНИ ЗА ПО-ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ ПО-ВИСШАТА ХРАНИТЕЛНА ВЕРИГА УТЕСДЖДКУ ОТНОВО АММА ИС ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА УЛТРАВИОЛЕТОВИТЕ СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ ВЪРХУ ВЕРИГИТЕ СЕ ЯВЯВА ЗА ДА ЗАБАВЯ ДИФУЗИЯТА В ПОВЪРХНОСТНИТЕ ПЛАСТОВЕ НА ОКЕАНА НО РАСТЕЖЪТ ПРОДЪЛЖАВА ПО-НАДОЛУ ВЪПРЕКИ ФОРМИРАНЕТО НА КОНВЕКТИВНИ КЛЕТКИ КОИТО СМЕСВАТ ПЛАСТОВЕТЕ В КСМЦ АХСУ СПЕШНО МАДУДЛО 374 САМО СЕГМЕНТЕН АМЗЛСУДП АЛИН ТРЯБВА ДА ПОПРЕЧИТЕ ГОРЕСПОМЕНАТИТЕ ВЕЩЕСТВА ДА ПРОНИКНАТ В ОКЕАНСКАТА ЖИЗНЕНА ВЕРИГА АМЗСУЙ РДУСДК КАТО ЗАБРАНИТЕ СЛЕДНИТЕ ВЕЩЕСТВА КАЛАНАН B471 ЧЕТИРИ СЕДЕМ ЕДНО МЕСТОФИТ САЛЕН МОРСКО СЪЕДИНЕНИЕ АЛФА ЧРЕЗ ДЕЛТА ИДЕМСЛУ СПЕШНО ИКСУ ПРОВЕЖДА ТИТРУВАЩИ АНАЛИЗИ НА МЕТАСТАБИЛНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ ПУМКСДЖР АЛСУДНСХ
Гордън нямаше възможност да помисли за съобщението до следобед. Сутринта му беше запълнена с лекция и после със заседание на комисията за прием на студенти. Бяха получили молби от блестящи студенти отвсякъде – Чикаго, Калифорнийския технически институт, Бъркли, Колумбия, Масачузетския технически институт, Корнел, Принстън, Станфорд. Каноничните центрове на мъдрост. Няколко необичайни случаи – двама странни кандидати от Оклахома, които можеха и да са обещаващи, някакъв надарен и тих младеж от Лонг Бийч – бяха оставени настрани за проучване. Беше ясно, че славата на Ла Хола бързо се разпространява. Отчасти това се дължеше на опияняващия устрем на „феномена Спутник“. Самият Гордън бе яхнал тази вълна и го знаеше – беше назряло времето за наука. Чудеше се обаче за студентите, които тъкмо навлизаха във физиката. Някои от тях изглежда харесваха същите неща, с които се занимаваше правото или медицината – не защото ги интересуваше самият предмет, а защото обещаваше много пари. Гордън тайно се чудеше дали Купър е като тях – в него се забелязваха искри от стария пламък, но всичко това беше скрито под мека отпуснатост, под аура на физическа увереност. Дори съобщението, самото му съществуване, се струваше на Купър малко забавно, но по принцип приемливо, странен ефект, който скоро щеше да бъде обяснен. Гордън не можеше да определи дали това бе поза или искрено спокойствие. И в двата случая беше смущаващо. Гордън бе свикнал с по-напрегнат стил. Той завиждаше на физиците, направили велики открития по времето, когато са разкривали възможностите на квантовата механика, когато за пръв път е било разбито ядрото. По-възрастните членове на катедрата, Екарт и Либерман, понякога разказваха за онези дни. Преди 40-те години научната степен по физика била стабилна основа за кариера в електроинженерството и толкова. Бомбата беше променила всичко това. В лавината от ужасни оръжия, нови области на проучване, повишени бюджети и разширяващи се хоризонти всички държави внезапно почувствали глад за физици. В годините, последвали Хирошима някакъв вестникарски репортаж, отнасящ се за известен физик, неизменно го наричал „блестящият ядрен физик“, сякаш не можел да работи в друга област на изследване. Физиката затлъстявала. Въпреки това физиците продължавали да са сравнително зле платени – Гордън си спомняше как един гост-професор в Колумбия взимаше пари назаем, за да присъства на петъчния „китайски обяд“, организиран от Лий и Янг. Обедите се провеждаха в един от отличните китайски ресторанти около университетското градче и често там за пръв път се съобщаваше за нови резултати. Беше добре да се присъства, ако човек искаше да върви в крак с новостите. Така че гост-професорът трябваше да изкрънква достатъчно, за да ходи и да връща парите след седмица. Сега онези дни се струваха на Гордън далечни, макар че сигурно витаеха в мислите на по-възрастните физици, разбираше той. Някои като Лейкин например, оставяха впечатление за тревожно очакване, като че ли мехурът скоро щеше да се пукне. Рогът на изобилието щеше да разсее замаяната публика, която и без това трудно задържаше за дълго вниманието си и тя щеше да забрави за науката. Простото уравнение – наука е равно на инженерство е равно на богатство – щеше да се наруши. Физиците бяха прекарали повече време в подножието на хълма, отколкото химиците – Първата световна война бе период на разцвет за тях – и сега се радваха на бърз възход. Но щеше да последва изравняване. А сетне – спускане.
Гордън размишляваше за това, докато се качваше по външните стълби от лабораторията към кабинета на Лейкин. Лабораторните дневници бяха грижливо подредени и той неколкократно бе прегледал дешифрираното съобщение. И все пак едва не реши да се върне и изобщо да не се срещне с професора.
Едва беше казал няколко думи от изложението си, когато Лейкин го прекъсна.
– Всъщност, Гордън, мислех, че вече си приключил с проблема.
– Айзък, това са фактите.
– Не. – Добре сложеният мъж се изправи иззад бюрото си и започна да се разхожда назад-напред. – Наблюдавах експеримента ти внимателно. Прочетох записките ти – Купър ми показа къде са.
Гордън се намръщи.
– Защо не ги поискахте от мен?
– Имаше лекция. Освен това – говоря честно – исках да видя бележките на самия Купър.
– Защо?
– Ти призна, че не си взел лично всички данни.
– Не, разбира се, че не. Той трябва да разполага с някакъв материал за дисертацията си.
– И е изостанал от графика, да. Значително изостанал. – Лейкин спря и направи един от характерните си жестове, като леко наведе глава и вдигна вежди, докато гледаше към Гордън, сякаш над някакви несъществуващи очила. Гордън предполагаше, че това би трябвало да означава нещо недоказуемо, но очевидно, някакво неизречено разбирателство между колеги.
– Не мисля, че ги е подправил, ако това искате да кажете – съвсем уверено отвърна той, с усилие овладявайки гласа си.
– Откъде знаеш?
– Данните, които взех аз, съответстват по синтаксис на останалата част от съобщението.
– Това би могло да е съзнателно нагласено от Купър. – Лейкин се обърна към прозореца, стиснал ръце зад гърба си. В гласа му сега се усещаше нотка на колебание.
– Хайде, Айзък.
Професорът рязко се завъртя към него.
– Много добре. Тогава ми кажи какво става – твърдо настоя той.
– Разполагаме с резултат, но не и с обяснение. Това става. Нищо повече. – Гордън размаха листа с дешифрираното съобщение във въздуха, като разсичаше сноповете слънчеви лъчи, падащи от прозореца.
– В такъв случай сме на едно мнение – усмихна се Лейкин. – Много странен резултат. Нещо кара ядрените спинове да се отпускат – бинг – хей така. Спонтанен резонанс.
– Това са глупости. – Гордън си беше мислил, че наистина се връщат на въпроса, а сега пак се появяваше тази стара песен.
– С това просто казваме какво знаем.
– А как си обяснявате това? – отново размаха съобщението той.
– Не си го обяснявам – многозначително сви рамене Лейкин. – Ако бях на твое място, дори не бих го споменавал.
– Докато не го разберем…
– Не. Разбираме достатъчно. Достатъчно, за да разкажем публично за спонтанния резонанс. – Лейкин започна техническо обобщение, като отмяташе точките на пръстите на ръката си с прецизни жестове. Гордън разбираше, че професорът основно е въртял Купър на шиш. Лейкин знаеше как да излага данните, какви количества да разпределя, как да построи диаграмите в много убедителна система. „Спонтанният резонанс“ щеше да е много интересна статия. Не, вълнуваща статия.
Когато Лейкин завърши с нахвърлянето на научните си аргументи, Гордън нехайно каза:
– Половината истина си е чиста лъжа, нали знаете.
Лейкин се намръщи.
– Достатъчно се наслушах на остроумията ти, Гордън. Цели месеци. Време е да си признаем истината.
– Ъ-хъ. И каква е тя?
– Че методите ти все пак са погрешни.
– Защо?
– Не зная. – Той сви рамене и отново наведе глава, с вдигнати вежди. – Не мога да стоя постоянно в лабораторията.
– Ние успяхме да подредим резонансните сигнали…
– Така че да изглежда, сякаш казват нещо – търпеливо се усмихна Лейкин. – Те биха могли да казват каквото и да е, Гордън, ако си поиграеш с тях достатъчно време. Виж – разпери ръце той. – Помниш ли онзи астроном Лоуел?
– Да – подозрително отвърна Гордън.
– Той „открил“ каналите на Марс. Виждал ги с години, с десетилетия. Други хора съобщили, че са ги забелязали. Лоуел имал своя собствена обсерватория в пустинята, бил богат човек. Там разполагал с отлични условия за наблюдение. Имал време и чудесно зрение. Тъй че открил доказателства за разум.
– Да, но… – започна Гордън.
– Единствената му грешка била, че стигнал до погрешни изводи. Разумният живот бил откъм неговата страна на телескопа, а не откъм тази на Марс. Умът му Лейкин посочи с показалец към собственото си слепоочие, – виждал колебливи образи и после въвел ред в тях. Заблудил го собственият му разум.
– Да, да – кисело каза Гордън. Не можеше да измисли контрааргумент. Лейкин бе по-добър в тези неща, знаеше повече истории, имаше тънка интуиция за маневриране.
– Предлагам да не се превръщаме в Лоуел.
– И веднага да публикуваме онова нещо за спонтанния резонанс – като се опитваше да мисли, отвърна Гордън.
– Да. Тази седмица трябва да довършим предложението за ННФ. Можем да се позовем на материала за спонтанния резонанс. Бих могъл да подредя данните от дневниците по такъв начин, че да използваме същия ръкопис за статия за „Физикъл Ривю Летърс“.
– И каква ще е ползата да я пратим във ФРЛ? – попита Гордън, мъчейки се да реши как да реагира.
– В предложението си до ННФ можем да споменем статията в библиографския списък като „представена във ФРЛ“. Това ще покаже, че е от първостепенно значение. Всъщност… – той сви устни замислен и погледна над въображаемите си очила, – … защо да не кажем „публикувана във ФРЛ“? Сигурен съм, че ще я приемат, а „публикувана във ФРЛ“ придава повече тежест.
– Това не е вярно.
– Скоро ще е. – Лейкин седна зад бюрото си и се облегна напред, стиснал ръце една в друга. – И честно ти казвам, че без нещо интересно, нещо ново, стипендията ни е съмнителна.
Гордън твърдо и продължително го изгледа. Лейкин се изправи и отново се заразхожда.
– Не, разбира се, това беше само идея. Ще кажем „представена“, което ще бъде достатъчно. – Той замислено обиколи кабинета с премерена крачка. Спря пред черната дъска с грубо скицираните данни. – Много странен ефект. Прави чест на своя откривател – на теб.
– Айзък – внимателно каза Гордън. – Няма да оставя идеята си.
– Добре, добре – отвърна Лейкин, като го хвана за ръката. – Потъни в нея. Сигурен съм, че проблемът с Купър ще се реши навреме. Ти би трябвало да подредиш данните за изпита му за покриване на докторска степен, нали знаеш.
Гордън разсеяно кимна. За да разработи пълна изследователска програма за дисертация, един студент трябваше да издържи двучасов устен изпит. Купър щеше да се нуждае от известна подготовка. Той проявяваше склонност да се смразява в присъствието на повече от двама членове на факултета – забележително разпространено явление сред студентите.
– Радвам се, че уредихме това – измърмори Лейкин. – Ще ти покажа план на статията за ФРЛ в понеделник. Междувременно… – хвърли поглед към часовника си той, – започва колоквиумът.
Гордън се опитваше да се съсредоточи върху лекцията от колоквиума, но някак си нишката на изложението продължаваше да му убягва. Само на няколко реда от него Мъри Гел-Ман обясняваше „осмократно нагънатата“ схема за разбиране на основните частици на материята. Гордън знаеше, че би трябвало сериозно да следи дискусията, защото ставаше дума за наистина фундаментален въпрос. Теоретиците на елементарните частици вече твърдяха, че за тази си работа Гел-Ман трябва да получи Нобелова награда. Той се намръщи и се намести напред на стола си, загледан в уравненията. Някой от публиката зададе скептичен въпрос и Гел-Ман се обърна, винаги спокоен и хладнокръвен, за да го обори. Публиката следеше спора с интерес. Гордън си спомни последната си година в Колумбия, когато за пръв път започна да посещава колоквиумите на физическия факултет. Беше забелязал една очевидна характерна черта на тези седмични срещи, за която никога не чу да се приказва. Всеки можеше да задава въпроси и когато Гордън го правеше, вниманието на публиката се насочваше изцяло към него. Колкото по-продължителна бе размяната на реплики между лектора и питащия, толкова по-добре. А ако последният заловеше лектора в грешка, той беше възнаграждаван с кимане на глави и усмивки от заобикалящите го. Всичко това бе ясно, а двойно по-ясно беше, че никой от публиката не се готвеше за колоквиумите, никой не учеше за тях.
