Текст книги "Пейзажите на времето"
Автор книги: Грегъри Бенфорд
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 31 страниц)
41.
6 ноември 1963 г.
Силата на сигнала рязко се повиши и навярно имаше цели пасажи за теорията на Уилър-Фейнман. Гордън се обади на Клаудия Цинс, за да разбере дали групата в Колумбия получава същите резултати.
– Не, вече от пет дни няма нищо – отвърна тя. – Първо имахме повреда в апаратурата. После студентът се разболя от грип – онзи, който се занимаваше с въпроса. Струва ми се, че беше преуморен. Онези периоди от време, които ти ни даде – това са десет-дванайсет часа в лабораторията, Гордън.
– Искаш да кажеш, че не сте получили нищо?
– Не и през последните дни, не.
– Не можеш ли да взимаш част от данните лично?
– Ще го направя, утре започвам. Имам и друга работа, нали знаеш.
– Да, естествено. Искам да получа някакво потвърждение, това е всичко.
– Вече го имаме, Гордън. На ефекта, искам да кажа.
– Не само ефектът е важен. Клаудия, прегледай пак онези сигнали. Помисли какво могат да означават.
– Гордън, смятам, че все още не знаем достатъчно, за да…
– Добре, по принцип съм съгласен. Повечето от моите данни са истински хаос. Фрагменти. Парчета от изречения. Формули. Но във всичко има някаква логика.
Гласът й възприе прецизната, професионална яснота, която той си спомняше от студентството си.
– Първо данните, Гордън. После може би ще си позволим някаква теория.
– Да, права си. – Той разбираше, че не трябва да спори с нея за методиката на експерименталната физика. Възгледите й бяха доста непреклонни.
– Обещавам ти, ще започна утре.
– Добре, но дотогава сигналът може да изчезне. Искам да кажа…
– Не прекалявай, Гордън. Утре започваме отново.
Започна да се получава след по-малко от три часа, скоро след обяд във вторник, 6 ноември. Имена, дати. Разпространяващият се цъфтеж. Фразите, които го описваха, бяха сбити и напрегнати. Отделни части бяха неразбираеми. Липсваха букви. Един дълъг пасаж обаче, обясняваше как са започнали експериментите и кой се занимава с тях. Тези изречения бяха по-дълги, по-спокойни и почти в разговорен тон, като че ли някой просто сигнализираше каквото му дойде наум.
… СЕГА КОГАТО ГО НЯМА МАРКЪМ И ПРОКЛЕТИЯТ ТЪП РЕНФРЮ ВЪРШИ ЦЯЛАТА РАБОТА В СКРОМНИЯ НИ ПЛАН НЯМА БЪДЕЩЕ НИТО ПЪК МИНАЛО ПРЕДПОЛАГАМ ЧЕ ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПИШЕ НО ИДЕЯТА ЩЕШЕ ДА СЕ ПОЛУЧИ АКО…
Последва неразбираем шум. Дългият пасаж изчезна и не се появи пак. Отново продължи сбитата биологическа информация. Имаше липсващи думи. Шумът се издигаше като бушуващо море. В последните изречения се долавяше неизказана нотка на отчаяние.
Когато Гордън влезе в кухнята, Пени видя нещо различно на лицето му. Вдигнатите й вежди безмълвно го питаха.
– Днес го получих. – Той сам се изненада от спокойния, безстрастен начин, по който можеше да го каже.
– Какво си получил?
– Отговора, за Бога.
– О.О.
Гордън й подаде ксерокс-копие от лабораторния си дневник.
– Значи наистина е така, както мислеше?
– Очевидно. – Сега в него се усещаше спокойна увереност. Не изпитваше разяждаща нужда да каже каквото и да е за резултата, никакво напрежение, нито дори намек за маниакалното въодушевление, което беше очаквал. Фактите най-после бяха налице и можеха сами да говорят за себе си.
– Боже мой, Гордън.
– Да. Боже мой, наистина.
Последва миг на мълчание. Тя остави ксерокса върху кухненската маса и продължи да обезкостява пилето, което бе започнала. – Е, това би трябвало да ти свърши работа за повишението.
– Дяволски сигурно – с някакво облекчение отвърна Гордън.
– И може би… – погледна го косо тя, – може би пак ще почувстваш желание за живот. – Изречението беше започнало добре, но накрая в гласа й се прокрадна горчива нотка. Гордън отегчено сви устни.
– Ти не ме облекчи с нищо.
– Има си граници, Гордън.
– Ъ-хъ.
– Аз не съм твоята проклета женичка.
– Да, преди известно време го направи кристално ясно.
Тя изсумтя, стисна устни толкова силно, че побеляха и избърса ръце в книжна салфетка. После се протегна и включи радиото. Разнесе се мелодия на Чъби Чекър. Гордън пристъпи напред и го изключи. Пени го погледна, без да каже нищо. Гордън взе ксерокса и го прибра в джоба на сакото си, като преди това внимателно го сгъна.
– Мисля, че ще отида да почета – рече той.
– Направи го – отвърна Пени.
През целия следобед на 7 ноември равнището на шума нарастваше. През повечето време той заглушаваше сигнала. Гордън получаваше по някоя и друга дума тук-там, много ясни координати НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 и това беше всичко. Сега координатите имаха смисъл. Нататък в бъдещето те щяха точно да бележат точка, която сега като че ли бе в небето. Звездният връх беше средно аритметично от движението на слънцето. След трийсет и пет години Земята щеше да е близо до това място. Гордън чувстваше известно облекчение, докато наблюдаваше неравномерното трептене на стрелката. Сега всички парчета от мозайката се нареждаха. Цинс можеше да потвърди поне част от това. Въпросът вече беше как да представи данните, как да изгради необорима позиция, която не биха могли да отхвърлят с презрително махване с ръка. Директна статия във „Физикъл Ривю“? Това щеше да е стандартният подход. Времето за публикуване в това списание обаче, бе най-малко девет месеца. Би могъл да я пусне във „Физикъл Ривю Летърс“, но материалите там трябваше да са кратки. Как би могъл да обобщи всички експериментални подробности, плюс съобщенията? Гордън мрачно се усмихна. Беше получил невероятен резултат, а се колебаеше как да го представи. Идиотизъм.
Пени донесе на масата ножове и вилици, Гордън нареди чиниите. Транспарантите пропускаха жълти снопове слънчеви лъчи. Тя грациозно се движеше на тази светлина. Лицето й беше замислено.
Започнаха да се хранят в мълчание. И двамата бяха гладни.
– Днес си мислих за твоите експерименти – колебливо започна тя.
– Да?
– Не ги разбирам. Да мисля за времето по начин…
– И аз не виждам никакъв смисъл. Обаче е факт.
– А фактите стоят над всичко.
– Ами, естествено. Някак си обаче чувствам, че гледаме на това по неправилен начин. Пространство-времето сигурно не функционира така, както смятат физиците.
Тя кимна и все още замислена, разрови картофите в чинията си.
– Томас Улф. „Време, мрачно време, потайно време, завинаги течащо като река.“ Спомням си това от „Паяжината и скалата“.
– Не съм я чел.
– Днес потърсих едно стихотворение на Добсън, като си мислех за теб. – Тя извади от книгите си някакъв лист и му го подаде.
Времето върви, казваш ти?
О, не! Времето стои, ние вървим, уви.
Той се засмя.
– Да, нещо такова. – Гордън ентусиазирано впи зъби в наденичката.
– Мислиш ли, че хората като Лейкин ще продължат да оспорват работата ти?
Той замислено задъвка.
– Ами, в най-добрия смисъл, аз се надявам да го направят. Всеки резултат в науката ежедневно трябва да се подлага на критика. Резултатите трябва да се проверяват и преосмислят.
– Не, исках да кажа…
– Знам, дали ще се опитат да ме повалят по гръб. Надявам се да го направят. – Той се ухили. – Ако прекрачат границите на оправдания научен скептицизъм, ще трябва просто още повече да се изложат.
– Е, аз се надявам, че няма.
– Защо?
– Защото… – Гласът й секна. – … на теб ще ти е трудно, а аз повече не мога да понеса въздействието, което ти оказва всичко това.
– Мила…
– Не мога. Нервите ти бяха опънати като струни през цялата есен и зима. А когато се опитвах да се справя с това, не успявах да стигна до теб и започнах да се държа рязко, и…
– Мила…
– Нещата стават толкова невъзможни. Аз просто…
– Господи, знам. Увличам се.
Пени тихо каза:
– И аз…
– Започвам да мисля за някой проблем и за други неща, други хора и те просто като че ли изпълват целия ми хоризонт.
– Аз също съм виновна. Искам прекалено много от това, от нас, толкова много, а не го получавам.
– Едва не си изподрахме очите.
Тя въздъхна.
– Да.
– Аз… аз мисля, че отсега насетне с физиката няма да е толкова зле.
– Точно… точно на това се надявам. Искам да кажа, че тези последни няколко седмици бяха различни. По-добри. Всъщност, беше като преди една година. Ти си спокоен, аз не те тормозя през цялото време да… Отношенията ни като че ли се подобриха. За пръв път от много време насам.
– Да. Аз също мисля така – колебливо се усмихна той.
Продължиха да се хранят в спокойно мълчание. На усойните лъчи на залеза Пени разклащаше чашата си с бяло вино и замислено гледаше към тавана. Гордън знаеше, че бяха положили неизречена клетва.
Пени започна да се усмихва, очите й се замъглиха. Тя отпи глътка от кехлибареното вино и заби вилица в наденичката. Вдигнала я пред устата си с хитра усмивка, тя я завъртя от двете страни и критично я огледа.
– Твоят е по-дълъг от нея – преценяващо рече Пени.
Гордън тържествено кимна.
– Може би. Това е, колко, трийсетина сантиметра? Да, по-къса е.
– В подобни въпроси за предпочитане е мерната система в инчове. Тя е някак си традиционна.
– Така е.
– Не, че съм педант, нали разбираш.
– А, не, не бих си го и помислил.
Той се събуди в същата поза, в която беше заспал. Леко претърколи главата й от бицепса си и остана да лежи неподвижно, усещайки как изтръпването постепенно заглъхва. Навън се бе спуснала нощта. Гордън бавно седна и Пени с мърморене се сгуши до него. Той се загледа в заоблените прешлени на извития й гръб, валчести хълмчета насред кафявата кожа. Помисли си за времето, което можеше да тече и да се извива само към себе си, различно от която и да е река и очите му проследиха стесняващия се към талията й гръб. После идваше разширяването към ханша, сложна структура от гладки повърхности, спускащи се към зрелите издутини надолу, където загарът избледняваше до сепващо чисто бял цвят. Преди да заспи, тя сънливо и тържествено го беше информирала, че Лорънс викал на своя „колона от кръв“, фраза, която й се струвала гротескна. Но от друга страна, прибави тя, то си било горе-долу така, нали? „Всички средства за постигане на la petite mort“, измърмори Пени и се плъзна в съня. Гордън знаеше, че е права за напрежението помежду им. Сега то постепенно изчезваше. Разбираше, че я е обичал през цялото време, но всичко му се бе събрало толкова много…
В далечината се разнесе вой на сирена. Нещо го накара бавно да се откопчи от Пени. Той тръгна по студения под и се приближи до прозореца. Виждаше хората, които се разхождаха под бледата неонова светлина по булевард „Ла Хола“. Прелетя полицай на мотоциклет. Полицията тук носеше високи ботуши и военна униформа, каски с яйцевидна форма, очила, плоските им лица бяха ледено безизразни, като актьори във футуристична картина. Ченгетата в Ню Йорк изглеждаха добродушни с износените си сини квартални униформи. Сирената пищеше. По улицата профуча полицейска кола. Сгради, палми, обръщащи се глави, магазини и реклами – всичко запулсира в червено в отговор на истерично въртящата се лампа върху летящата кола. Червени отблясъци се отразяваха във витрините на магазините. Настана кинетичен смут, воят с механичната си уста предизвикваше тревога. Доплеровото заглъхване на писъка възбуди пешеходците, придаде на стъпките им нова енергия. Главите се въртяха, за да открият престъплението или пожара, привлекли вниманието на бързата като куршум кола. Гордън си помисли за съобщенията и за тънката нишка на отчаяние, която ги пронизваше. Сирена. Беше се разнесла със замъглени петна, импулси, светлина, отразена от случайни вълни, образи отдалеч отвъд реката. Трябваше да й се отговори. По научни причини, да, но и поради нещо повече.
– Хм, зает ли си?
Беше Купър.
– Не, влизай. – Гордън сбута в ъгъла на бюрото си купчината писмени работи, които проверяваше. После се отпусна назад на стола си и вдигна крака върху тях. Той сключи ръце на тила си с разперени встрани лакти и се усмихна. – С какво мога да ти помогна?
– Ами, след три седмици пак ще се явявам на изпит, нали знаеш. Какво да кажа за онези смущения? Нали помниш как ме смачкаха Лейкин и другите миналия път.
– Да. Ако бях на твое място, щях да пренебрегна въпроса.
– Но аз не мога. Пак ще ме направят на нищо.
– Аз ще се погрижа за тях.
– Ъ? Как?
– Дотогава ще представя една моя малка работа.
– Ами, не знам… Не е толкова тривиално да ме измъкнеш от Лейкин. Видя начина, по който той…
– Защо казваш „тривиално“? Защо не кажеш просто, че не е толкова лесно?
– Ами, нали знаеш, това е физически термин…
– Да, „физически термин“. Използваме доста такива жаргонни думи. Чудя се дали те понякога не скриват нещата, вместо да ги изясняват.
Купър му отправи озадачен поглед.
– Предполагам, че си прав.
– Не бъди толкова неуверен – весело каза Гордън. – Можеш да си вървиш вкъщи. Аз ще ти спасявам задника.
– Хм, добре. – Купър колебливо тръгна към вратата. – Щом казваш…
– Ще се видим на бойното поле – вместо сбогуване му рече Гордън.
Беше написал около една четвърт от първия вариант на статията си за „Сайънс“, когато на вратата му се почука. Спря се на „Сайънс“, защото списанието бе голямо и престижно и отпечатваше материалите сравнително бързо. Публикуваха дълги статии, така че той можеше да изложи целия въпрос на едно място, като натрупа всички доказателства на толкова висока купчина, че никой да не може да я събори. Вече се беше консултирал с Клаудия Цинс. Тя щеше да публикува съобщение по същия въпрос, с което да потвърди част от наблюденията му.
– Здравейте. Може ли да влезем? – Бяха близнаците първокурсници.
– Ами, вижте, доста съм зает…
– Сега е приемният ви час.
– Нима? А, да. Е, какво искате?
– Проверили сте някои от разработките ни погрешно – каза единият от тях. Това безапелационно заявление сепна Гордън. Беше свикнал с малко по-скромно поведение от страна на студентите.
– О? – отвърна той.
– Да. Вижте… – Единият от тях започна бързо да пише по черната дъска, без да обръща внимание на бележките, които Гордън бе надраскал, за да скицира плана на статията си. Гордън се опита да проследи доказателството на близнака.
– Внимателно с нещата, които съм написал там. – Близнакът се намръщи към пречещите му редове.
– Добре – демократично са съгласи той и започна да пише покрай тях. Гордън насочи вниманието си към скорострелните изречения за функциите на Бесел и за условията, ограничаващи електрическото поле. Трябваха му пет минути, за да поправи грешката на близнака. Никога не беше сигурен с кого от двамата разговаря. Бяха абсолютно еднакви. Веднага щом единият свършваше, другият се хвърляше в атака с ново възражение, обикновено изречено с няколко загадъчни думи. Гордън ги намираше за изключително досадни. След още десет минути, през които те започнаха да го разпитват за изследванията му и за това колко пари получава един асистент, той накрая се избави от тях, като се оправда с главоболие. Това, плюс три многозначителни погледа към часовника му, най-после ги разкара. Докато затваряше вратата, някакъв друг глас извика:
– Почакайте! Доктор Бърнстейн!
Гордън неохотно я отвори. Мъжът от Ю Пи Ай пристъпи вътре.
– Знам, че не искате да ви безпокоят, професоре…
– Точно така. Тогава защо ме безпокоите?
– Защото проф. Рамси току-що ми разказа историята. Ето защо.
– Каква история?
– За вас и онези полимери. Откъде сте взели образа. Как сте искали да го запазите в тайна. Знам всичко. – Лицето на мъжа сияеше.
– Защо ви го е казал Рамси?
– Аз сам разбрах някои неща. Той не успя да скрие всички кръпки в историята си. Не е много добър лъжец, този Рамси.
– Предполагам, че е така.
– Не искаше да ми казва нищо. Но аз си спомних за онази история, в която бяхте замесен преди известно време.
– Сол Шрифър – с внезапна умора рече Гордън.
– Да, точно той. Просто събрах две и две. Отидох да се срещна с Рамси за още някои подробности и по средата го гръмнах с това.
– И той, естествено, веднага се е раздрънкал.
– Познахте.
Гордън изтощено се отпусна на стола си и се загледа в човека от „Юнайтид Прес Интернешънъл“.
– Е? – попита мъжът и извади бележник. – Ще ми разкажете ли, професоре?
– Не обичам да ме изнудват.
– Съжалявам, ако съм ви обидил, професоре. Не ви изнудвам. Просто малко подуших наоколо и…
– Добре, добре. Прекалено чувствителен съм по този въпрос.
– Все някога щеше да се разбере, нали знаете. Откритието на Рамси и Хъсинджър засега изобщо не е привлякло вниманието на вестниците. Но е важно. Хората ще чуят за него. Вашето участие може да се окаже ценно.
Гордън замислено се засмя.
– Може да се окаже ценно… – повтори той и отново се засмя.
Мъжът се намръщи.
– Хей, вижте, ще ми разкажете, нали?
Гордън усети как в тялото му се просмуква странна умора. Той въздъхна.
– Предполагам… предполагам, че ще го направя.
42.
Гордън не беше предполагал, че светлините ще са толкова ярки. От двете страни на малката платформа имаше прожектори, които трябваше да гарантират, че върху лицето му няма да пада никаква сянка. В него като немигащ циклоп се бе втренчила телевизионна камера. Сред публиката имаше неколцина химици, тук беше почти цялата катедра по физика. Чертожникът на катедрата бе работил до среднощ, за да свърши с всички схеми. Гордън беше получил огромна помощ от страна на персонала, за да успее с цялата подготовка. Започваше да осъзнава, че враждебността им е била просто илюзия, резултат от собствените му съмнения. Последните няколко дни бяха истинско откровение. Членовете на катедрата го спираха по коридора, внимателно го слушаха, докато описваше данните си и идваха в лабораторията.
Той се огледа за Пени. Там – почти най-отзад, в розова рокля. Тя уморено му се усмихна, когато й махна с ръка. Журналистите мърмореха помежду си и заемаха местата си. Телевизионните екипи бяха готови и една жена с микрофон даваше последни нареждания. Гордън преброи присъстващите. Невероятно, бяха повече от публиката на пресконференцията по случай Нобеловата награда на Мария Майер. Но пък сега бяха имали ден-два предварително. Репортерът от Ю Пи Ай беше пуснал материала си – разпространен и от другите телеграфни агенции, а после се намеси университетът и организира това представление.
Гордън запрелиства бележките си с влажни пръсти. Всъщност, не бе искал всичко това. Изпитваше някакво усещане за нередност – науката, извадена на показ, науката, която се появява сред водещите новини, науката като стока. Инерцията беше невероятна. Накрая щеше да остане само статията в „Сайънс“, в която резултатите му трябваше да бъдат подложени на проверка, в която никакви пристрастия за или срещу него не биха могли да променят данните…
– Д-р Бърнстейн? Готови сме.
Гордън за последен път избърса чело.
– Добре, давайте. – Светна зелена лампичка.
Той погледна към камерата и направи опит да се усмихне.
43.
1998 г.
Питърсън вкара колата в тухления гараж и извади куфарите си. Запъхтян, той ги остави навън, на пътеката, която водеше към фермерската къща. Вратите на гаража се заключиха с успокояващо изщракване. Откъм Северно море духаше леден вятър, който разчистваше равния пейзаж на Източна Англия. Питърсън вдигна яката на коженото си яке.
Нито намек за движение откъм къщата. Навярно никой не беше чул тихото мъркане на колата. Той реши да пообиколи наоколо, да поогледа и да се поразтъпче. Главата му бръмчеше. Имаше нужда от въздух. През нощта беше останал в някакъв хотел в Кеймбридж и тогава отново го бе обзело внезапното усещане за потъване. Проспа по-голямата част от сутринта и слезе долу, за да обядва. Хотелът беше празен. Улиците навън също. Нямаше признаци за живот и в съседните къщи – нито дим от комините, нито оранжев блясък на лампи. Питърсън не спря, за да провери. Излезе с колата от мрачния и пуст Кеймбридж и продължи нататък през равния, суров и мочурлив пейзаж.
Той потри ръце, по-скоро от задоволство, отколкото за да ги стопли. Когато болестта за пръв път го бе повалила извън Лондон, си беше помислил, че няма да успее да стигне дотук. Пътищата от Лондон бяха задръстени, а на следващия ден, на север от Кеймбридж – странно пусти. На север от гробището „Сейнт Едмъндс“ бе видял преобърнати камиони и горящи плевници. Близо до Стоумаркет се опита да го спре някаква банда с брадви и мотики. Той профуча право през тях и разхвърля телата им във въздуха като кегли за боулинг.
Но тук фермата се беше смълчала под тътрещите се сиви облаци на Източна Англия. Редици останали без листа дървета бележеха границите на нивата. Сред голите клони висяха черни петна – гарванови гнезда, очертани на фона на небето. Той се влачеше сред западното поле. Чувстваше краката си слаби, по обувките му бе залепнала черна кал. До една порта вдясно търпеливо стояха крави. Дъхът им излизаше на пара във въздуха; чакаха да бъдат отведени в обора си. Реколтата беше събрана преди две седмици – по негова заповед. Сега полетата лежаха огромни и пусти. Нека лежат – имаше време.
Той заобиколи лехите със захарно цвекло до старата каменна къща. Изглеждаше измамно рухнала. Единствената очевидна новост беше стъклената оранжерия, която стърчеше на юг. Стъклата бяха поставени в стабилни рамки. Преди години, когато бе започнал, той реши да създаде абсолютно тайна, напълно изолирана система. Оранжерията не пропускаше вода и изкуствени торове. В резервоарите под северното поле имаше воден запас за една година. Оранжерията можеше да произведе значително количество зеленчуци за много време. Те, както и складовете под къщата и плевника, щяха да осигурят предостатъчно продоволствия.
Беше платил за всичко това, разбира се, като нае работници от далечни градове. Имаше огромен склад за въглища, напълнен от Кеймбридж, вместо от съседния Дерихам. Мините в нивите и по единствения път – които можеха да се задействат както по команда, така и от системата за засичане – бяха инсталирани от наемен войник. Скоро след това Питърсън уреди да пратят човека на някаква операция в Тихия океан, откъдето той не се завърна. Електронните пазачи, с които бе осеяна фермата, донесе от Калифорния и нае техник от Лондон, за да ги монтира. Така никой не подозираше за мащаба на операцията.
За всичко това знаеше единствено чичо му, а той беше от мрачните мълчаливци. Но пък адски отегчителен за компания. За миг Питърсън съжали, че не е довел Сара. Но тук нервите й щяха да се опънат до невъзможност, нямаше да е в състояние да понесе еднообразието на дългите дни. От всички жени, които бе имал през изминалите години, единствено подходяща можеше да е Марджъри Ренфрю. Тя знаеше достатъчно за земеделието и се беше оказала неочаквано сладострастна. Когато предишната вечер се бе дотътрил дотам, тя видя желанието му и му отвърна с инстинктивна страст. Като се оставеше това обаче, не можеше да си представи да живее заедно с нея дори за седмица. Тя щеше да бъбри и да се суети наоколо, да го дразни, ту прекалено критична, ту с майчинско отношение към него.
Не, единствените хора, с които би могъл да се спогоди, бяха мъже. Той си помисли за Грег Маркъм. Човек, на когото можеш да се довериш да не те спъне или да не те застреля в гърба по време на лов за елени. Интелигентен разговор и общително мълчание. Проницателност и ясна перспектива.
И все пак, щеше да му е трудно без жена. Навярно преди трябваше да отдели повече време за това, да не живее в лековатото обкръжение на Сара. Независимо как, светът щеше да се измъкне от сегашната мръсотия, която тежките времена щяха да променят. Нямаше да оцелее онова, което обществените науки наричаха „свободна сексуалност“ и което за Питърсън винаги просто беше означавало да взимаш всичко, което според теб ти дължи светът. Жени, жени с най-различни характери, фигури и аромати. Като хора те бяха различни, разбира се, но като аспект на живота извън крехкия интелект, бяха поразително еднакви, сестри, споделящи една и съща магия. Той се бе опитвал да разбере собствената си позиция от гледна точка на психологическата теория, но в крайна сметка се отказа, убеден, че простият факт на живеенето надхвърля тези категории. Не можеше да се обясни по никакъв начин. Това не беше начин за подхранване на егото, нито пък маскирана агресия. Не беше и хитро прикритие на някаква въображаема хомосексуалност. Не се поддаваше на анализ. Жените бяха част от онова поглъщане на света, към което винаги се беше стремил, начин да задоволяваш чувствеността си, без да се пресищаш.
Така че през последната година бе опитал от всички, бе използвал всяка възможност. Отдавна знаеше, че нещо наближава. Чупливата пирамида, на чийто връх стоеше, щеше да се срути. Беше се наслаждавал на онова, което скоро щеше да изчезне, на жените и на всичко останало, и не съжаляваше. Когато плаваш на „Титаник“, няма смисъл да пътуваш в трета класа.
Разсеяно се чудеше колко ли от футуролозите се бяха измъкнали. Малцина, предполагаше. Във вечните им сценарии рядко се споменаваше за индивидуални реакции. Те неспокойно бяха извръщали очи на онова пътуване в Северна Африка. Личността се разглеждаше на фона на морето от велики нации като досадна подробност.
Той се приближи до каменната къща и одобрително забеляза колко обикновена и дори порутена изглежда.
– Вий се върнахте, милорд.
Питърсън се обърна. Към него се приближи мъж, който буташе до себе си велосипед. Мъж от селото, бързо забеляза той. Работни панталони, избеляло яке, високи ботуши.
– Да, върнах се у дома завинаги.
– А, ’убаво. Спокоен пристан в тез дни, а? Донесох ви бекон и сушено говеждо.
– А-ха. Много добре. – Питърсън взе кутиите. – Ще ги запиши в сметката ми, нали? – Опитваше се да говори просто, доколкото можеше.
– Ами, исках да приказвам с некой там – кимна мъжът, като посочи към къщата, – за онуй.
– Можеш да разговаряш с мен.
– ’Убаво. Ами, накъдет вървят нещата, искам да ми плащате веднага, нали разбирате.
– Ами, не виждам защо да не бъде така. Ние…
– И искам да ми плащате в продукти, ако обичате.
– В продукти ли?
– Парите веч не струват, нали? Некои от ваште зеленчуци, а? Консерви, хей туй наистина ни ’аресва.
– А-ха. – Питърсън се опита да прецени мъжа. Селянинът го гледаше с усмивка, в която се долавяше не само обикновено добродушие. – Предполагам, че ще измислим нещо, да. Но нямаме много консерви.
– На нас обаче ни ’аресват, сър.
Дали в гласа му нямаше остра нотка?
– Ще видя какво можем да направим.
– Тъй ще е добре, сър. – Мъжът леко докосна с ръка перчема си, като васален селянин пред своя господар. Питърсън остана неподвижен, докато другият не се залюля върху велосипеда си и не се отдалечи. В жеста му имаше достатъчно явен фалш, за да придаде различен смисъл на целия разговор. Селянинът си тръгна, без да се обръща назад. Питърсън се намръщи и продължи към къщата.
Заобиколи живия плет, за да избегне градината и мина през двора. Откъм курника се разнасяше тихо, доволно кудкудякане. На прага той изчисти обувките си на старата желязна стъргалка и после ги събу в коридора, точно зад вратата. Нахлузи някакви домашни чехли и окачи якето си.
В голямата кухня бе топло и светло. Питърсън беше монтирал модерни уреди, но остави изтърканите от вековна употреба каменни плочи на пода, огромното огнище и старата дъбова пейка. Чичо му и леля му седяха от двете страни на огнището на удобни столове с високи облегалки, мълчаливи и неподвижни като железни пиростии. Големият заоблен чайник стоеше под ватирания си калъф на мястото си в началото на масата. Роланд, домашният прислужник, тихо нареди върху масата чиния с кифли, бучки сладко масло и паничка с домашно ягодово сладко.
Питърсън се приближи до огъня, за да сгрее ръцете си. Леля му го видя и се сепна.
– Господи помилуй, та това е Иън!
Тя се наведе напред и потупа мъжа си по коляното.
– Хенри! Виж кой е тук. Това е Иън, дошъл е да ни види. Не е ли ужасно мило?
– Той е дошъл да живее с нас, Дот – търпеливо отвърна чичо му.
– О? – озадачено рече тя. – О. Къде е тогава онова твое хубаво момиче, Иън? Къде е Анджела?
– Сара – автоматично я поправи той. – Остана в Лондон.
– Хм-м. Хубаво момиче, ама вятърничаво. Е, хайде да пием чай. – Тя свали рогозката от краката си.
Роланд се приближи и й помогна да се настани на мястото си до чайника. Всички седнаха на масата. Роланд беше едър, бавноподвижен мъж. Той бе със семейството от двайсет години.
– Виж, Роланд, тук е Иън, дошъл ни е на гости. – Питърсън въздъхна. Леля му беше изкуфяла от години и помнеше логично само онова, което бе свързано със съпруга й и Роланд.
– Иън е дошъл да живее с нас – повтори чичо му.
– Къде са децата? – попита тя. – Закъсняват.
Никой не й напомни, че и двамата й сина се бяха удавили преди петнайсетина години. Всички търпеливо изчакваха да завърши ежедневният ритуал.
– Е, няма да ги чакаме. – Тя вдигна тежкия чайник и започна да налива силния, вдигащ пара чай в раираните синьо-бели чаши.
Хранеха се мълчаливо. Навън започна да вали, както заплашваше още от сутринта, отначало неуверено, като потропваше по прозорците, после по-силно. Отдалече се донасяше печалното мучене на кравите, разтревожени от барабаненето на дъжда по покрива на обора.
– Вали – каза чичо му.
Никой не му отвърна. Питърсън харесваше тяхната тишина. А когато говореха, равните им източноанглийски гласни се хлъзгаха като балсам в ушите му, бавно и успокоително. Някогашната му бавачка беше от Съфолк.
Той доизпи чая си и отиде в библиотеката. Докосна гравираната стъклена гарафа, но после се отказа да пие. Постоянният звук на дъжда бе приглушен от тежките дъбови кепенци. Беше превърнал къщата в крепост, която можеше да издържи на продължителна обсада. Оборите и плевникът имаха двойни стени и бяха свързани с къщата чрез тунели. Всички врати бяха двойни, с тежки резета. Всяка стая представляваше миниатюрна оръжейна. Той погали пушката, закачена на стената. После провери затвора – смазана и заредена, както бе наредил.
Взе си пура и се отпусна на коженото кресло. Вдигна книгата, която лежеше и го чакаше – Моъм. Започна да чете. Влезе Роланд и запали огън. Пращящите дървета посмекчиха режещия студ в стаята. По-късно щеше да има време да прегледа списъка на провизиите и да направи план за разпределението на хранителните продукти. Никаква вода отвън, поне за известно време. Повече никакви отивания до селото. Той се намести по-удобно на стола, съзнаващ, че има неотложна работа, но в момента нямаше желание да се захваща с нея. Краката го боляха и усещаше внезапни пристъпи на слабост. Тук все още беше Питърсън от имението „Питърс“ и той остави това чувство да го отнесе, пораждайки в него някакъв вътрешен покой. Ръсел ли бе казал, че никой човек не е наистина спокоен, далеч от обкръжението на своето детство? В това имаше известна истина. Но онзи селянин преди малко… Питърсън се намръщи. Всъщност, те вече не можеха да използват бекона – всичко щеше да е заразено с веществото от облаците, поне за известно време. Мъжът от селото навярно го знаеше. И под външното му покорство се криеше ясна заплашителност. Беше дошъл да търгува със сигурност, не с бекон. Трябваше да им даде малко консервирана храна и всичко щеше да е наред.
