Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 27 страниц)

– Беката още не е свършила, Вин. Само една…

– Тя _никога_ няма да свърши. Ще приказва, докато си тръгнеш.

Харди измисли ново име за своята книга, препоръчваща да нямате деца: „Несвършващата препратка“. Но въздъхна.

– Бек, вече си накрая, нали?

Тя обаче, изглежда, бе истински щастлива, че татко й е при нея или пък не искаше нищо друго, освен да го зарадва, което и стана. Подвоуми се само миг и се усмихна:

– Нека той да продължи.

– Добре, Вин, и кое според теб беше най-хубавото?

Момченцето така се развълнува от късмета си – да прекъсне сестра си и да му се размине! – та на Харди за миг му се стори, че е забравило какво се кани да каже. Случваше се непрекъснато и Винсънт неизменно се разплакваше. Но най-неочаквано това се оказа сутрин на чудесата. Детето си спомни:

– Как можеш да видиш някоя звезда, ако тя не се вижда?

Подразбираше се, че Харди не трябва да схване.

Винсънт опита другояче:

– Когато е много мъглява и не можеш да я видиш по друг начин?

– Кое?

– Звезда или планета, или нещо на небето. Ако е истински неясна, не бива да гледаш право към нея, за да я видиш. Гледаш встрани. Ние опитахме. Наистина става.

Така че като си тръгна, Харди не се отби нито при Франи, нито при Ейб, нито при приятеля си, репортера Джеф Елиът, за да се захване отново със случая „Бомонт“.

По предложение на сина си известно време нямаше да гледа право към него. Все още имаше клиенти и телефонни съобщения, и документи за писане, така че отиде в кантората си да се захване с тях.

И действително, насред заниманията си се сети, че Вил Канета стоеше зад него със своя бележник със спирала и записа имената на всички от телефонния секретар на Рон.

Беше казал на Харди, че работи в Централния участък, така че ще потърси номера му в указателя и ще му се обади.

Централният участък, недалеч от китайския квартал и Северния плаж, се намираше в района, където Харди би искал да отвори ресторант, след като се пенсионира. Не че там нямаше десетки други фантастични заведения, разположени на няколко съседни пресечки – „Нощна Флоренция“, „При елена“, „Розовото хлебче“, ресторант „Северният плаж“, кафене „Спорт“, „Златният рог“, – но мирисът на кафе, хляб, бонбони, сусам, печени патици, сирена, риба и наденички довеждаха туристите до почти несекващ неистов глад.

Дори и местните хора като Харди се поддаваха на изкушението. След закуската изобщо не бе гладен, но още щом излезе от колата и усети полъха от ухания, без малко да размисли и да хапне още нещичко. „Чудно – помисли си, – че ченгетата от Централното не са най-дебелите в града.“

Плюс паркирането. Пететажният обществен гараж се намираше точно отсреща през улицата и днешните градоустройствени планове за нищо на света и при никакви условия не биха го одобрили, защото в края на краищата какво политическо изявление може да се направи по повод някакъв си _гараж!_ Единственото му предназначение е функционално, а градските печалбари от години не ги е грижа за подобни разходи.

На излизане от безукорно удобната сграда Харди се помъчи да пресметне на кого да даде подкуп, за да разрушат зданието на участъка, та той и евентуално Дейвид Фримън да отворят на негово място някакво супермодерно местенце. Някой бе направил напоследък същото със старото здание на „Мел Бели“ и човек вече не можеше да стъпи там. Фримън – същи печен адвокат – би могъл да се позове на прецедента и със сигурност ще знае на кого да даде рушвет.

Канета изглеждаше друг човек в униформа. С трите си нашивки, с белезниците, патрондаша, пистолета и палката си беше полицай до мозъка на костите. Изглеждаше по-едър, отколкото по-миналата вечер – по-тежък, по-възрастен, с по-широк гръден кош.

Харди пристигна по времето за предобедна закуска и Канета видимо искаше да се махне от участъка, щом ще разговарят за подобни неща.

Отбиха се в магазина за италиански деликатеси „Молинари“ Канета да си купи сандвич с мортадела и швейцарско сирене с жълтеникави лютиви италиански наденички, каквито обичаше Харди и на които обикновено не можеше да устои, макар че днес успя. Вместо това си купи голяма бутилка минерална вода „Пелегрино“.

Поеха по булевард „Колумб“ към площад „Вашингтон“. Побъбриха няколко минути за незначителни неща, за новото около Франи и стигнаха до свободна пейка точно срещу двете островърхи кули на „Св. Св. Петър и Павел“. Небостъргачът „Коит“ се извисяваше над сградите от дясната им страна. Точно пред тях гол до кръста сивокос мъж с дълга конска опашка обучаваше един ирландски сетер да лови пластмасов диск.

Канета разви сандвича си и Харди заговори. Някой е влизал в надстройката и ако не друго, то поне е изтрил лентата. Навярно е взето и още нещо.

Канета помълча няколко секунди, изгледа Харди изкосо, повъртя обвивката на сандвича.

– Аз го направих.

Харди се помъчи да прикрие смайването си.

– Върнал си се? Онази нощ, след като излязохме заедно ли?

Отхапа от сандвича си. Дълго дъвка. После кимна.

– Вече знаех кой е звънял, нали? Всичките ги записах. – Потупа задния си джоб, където държеше бележника си. И продължи да обяснява: – Моят телефонен секретар у дома побира само девет обаждания. Помислих, че и неговият е такъв. Не исках секретарят да е запълнен, ако позвъни още някой.

– Разумно – отвърна Харди, макар да не мислеше така. Но станалото, станало. Така или иначе, Канета продължи:

– Знаеш ли, винаги казват, че убиеца е съпругът.

Харди кимна.

– Често го чувах, когато бях ченге. Вече не съм толкова сигурен, че е така.

– Бил си ченге? – Канета го изгледа с други очи.

– Само няколко години, веднага след Виетнам попатрулирах малко, а после следвах право. Всъщност Глицки ми беше партньор.

Канета помълча, премисляйки думите му. После попита:

– Значи шефът на „Убийства“ ти е стар приятел, а ти се обръщаш към мен?

– Да, но моята съпруга е в затвора. Глицки е възложил разследването на две от момчетата си, само че вече минаха три седмици, а те не разполагат с нищо.

– И смяташ, че можеш да им помогнеш?

– Не. Смятам, че мога да помогна на себе си.

На Канета това му хареса и той се усмихна.

– Малко са бавнички за теб, а? Тези екипи.

Ето я пак враждебността на уличните полицаи към инспекторите. Харди я надуши още първата вечер и ако не се взираше право в нея, като че ли би могъл да извлече нещо.

Но трябваше да доведе работата докрай.

– Ето как виждам аз нещата. Държат жена ми в затвора, защото тя знае нещо за Рон, нали така?

– Така.

– Защото подозират Рон?

Повторно кимване.

– Така че ако им предоставя някой друг, всеки друг, освен Рон, ще спрат да притискат Франи. Ще я пуснат, защото тайната й няма нищо общо с убийството.

Забеляза, че тази мисъл допадна на Канета. Стратегическите съображения представляваха предизвикателство сами по себе си, но внезапно възникна нещо по-важно – възможността да натрие носовете на инспекторите от центъра на града. Ако Канета допринесе поне малко за разкриване на убийството, вестниците ще се напълнят с него и ще допринесат за доброто му име.

– Казах ти още оная вечер и пак ще ти повторя: смятам, че е заради работата на Брий. Казваш, че ще започнеш с телефонните обаждания ли?

Харди кимна.

– На Рон са се обадили и от двата лагера на Брий, нали? Та се питам защо ли са звънили на _Рон._ Какво ли е имало в папките, за които говори единият от тях?

– Искаш да кажеш, че заради тях са я убили. – Напълно забравил за сандвича си, Канета вече се ровеше за бележника си.

– Не съвсем. Отбелязвам само, че ако не го е извършил Рон – а по лични причини бих предпочел да не е той, – това е другият храст, под който трябва да търсим заек.

– Валънс и Джим Пиърс ли?

– Да. Какво има?

Канета бе присвил очи. Взираше се някъде отвъд парка.

– Нищо особено, просто малко познавах Пиърс – нали ви казах, че от време на време се наемах като охрана на свободна практика.

– И?

Вдигна рамене.

– Едва ли е редно да разговарям с него. Знае, че не работя в „Убийства“ и ще ми стъжни живота.

Звучеше разумно и Харди се съгласи с лекота.

– А останалите? Нали няма да се откажеш? Ето тази Мари например? Коя е тя?

Канета се отзова с предпазливо въодушевление. Очевидно искаше да участва, но не показваше доколко.

– Сигурно най-лесно ще се докопам до застрахователния агент – каза той. – Бил Тилтън. Ако е местен, сигурно го има в указателя.

Харди извади собствения си бележник и преписа имената. Възнамеряваше днес да се срещне с Рон и да получи отговор на повечето си въпроси, но Канета можеше да му бъде от полза – със служебната си значка.

– Добре, има още един обадил се с фамилия – тази Сасака със загадъчната уговорка.

Внезапна мисъл осени Канета.

– Рон се е познавал с доста жени, нали?

Харди не подхвана тази тома. Нямаше да се съсредоточава върху Рон. Барабанейки с пръсти по бележника си, преструвайки се, че размишлява, той най-сетне вдигна очи.

– Каква беше работата ти на охранител, където срещаше Брий?

– По хотели. Тайфи тежкари от Сакраменто, лобисти, политици, веднъж вицепрезидентът, хора от тайните служби и така нататък, и така нататък.

– И каква бе твоята задача? Отделни хора ли охраняваше?

– Не, нищо такова. – На Канета очевидно работата не му допадаше. – Да стоя до вратата, да си нося патлаците, да се държа внушително. Нали знаеш, такива като тях обичат да се фукат. Да показват колко са важни.

– Но дори и на тези сбирки Брий е била важна особа?

Той кимна мрачно.

– О, да. Открояваше се. Искам да кажа, първо биеше на очи хубостта й, особено сред тази шайка льольовци и зубрачи. Но освен това тя винаги държеше някакво слово и събираше овациите. Притежаваше умение… да бъде искрена, много… пламенност, струва ми се. – Канета сам се заплете, опитвайки се да обясни на Харди: – Сякаш че наистина вярваше в думите си. Искам да кажа, че трогваше хората, нали разбираш.

Ако не друго, помисли си Харди, бе трогнала Канета. Но ето че ченгето, отново вперило очи в далечината, като че ли обмисляше нещо. Харди едва не падна при следващото му изречение:

– Знаеш ли, един-два пъти на други места разговарях с нея.

Адвокатът се помъчи да говори непринудено, но това му струваше усилие:

– Имаш предвид лично ли?

Канета все още не бе напълно готов да разкрие подобно нещо, но след миг кимна.

– Всъщност започна случайно. Бях дежурен по движението два-три дни след един от онези купони. – Помълча, но реши да продължи: – Не помня дали преди три или четири месеца. Един късен следобед я спрях за превишена скорост на пресечка от дома й. Очевидно беше пила повечко.

– Пияна ли беше?

– Може би. – С бърза въздишка се поосвободи от напрежението. Внезапно Харди донякъде осъзна защо Канета не искаше да говорят в участъка. Вече бе замесен.

– Сам съм в патрулната кола и, разбира се, я познах. Не й написах призовка. Не беше чак в несвяст, просто малко повечко пийнала. С две думи, качих я в колата и я откарах у тях.

Качила се е в патрулката? Щеше му се да попита дали е имало още нещо. При неговата работа не бе необичайно да чуеш, че някое ченге е спряло хубава жена, защото задните й гуми са изтрити, та да може да се запознае с нея, да се държи обаятелно и да разбере дали е достъпна.

Доста по-сериозното бе, че макар и по-рядко, се случваше полицай да препише адреса на някоя жена от шофьорската й книжка и да започне да я дебне. Харди бе убеден, че Канета му разказва как е нарушил всички разпоредби заради Брий, само защото му се бе представил като бивше ченге, свой човек.

И все пак бе обезпокоително.

И това не беше краят.

– Както и да е, малко след това минавам край дома й, а тя стои на тротоара. Спирам и я питам дали да не я откарам някъде, обаче не, чакала някого да дойде да я вземе. Побъбрихме една минута.

– За какво?

Сви рамене.

– Просто ми благодари, че не й написах призовка. Каза, че всъщност не пиела много. Но напоследък й дошло повечко. В работата. Разправих й, че съм я слушал няколко пъти да държи речи. И ми се струва, че наистина прави добро, че работата й е от голямо значение. Обаче тя поклати глава. „Голяма каша забърках“ – вика, а после май се спря да не изтърве нещо излишно. Каза, че съжалявала. Аз я питам защо, а тя вика – за всичко.

Настъпи тишина.

– Разказвал ли си на Грифин за това?

– На кого?

– На Карл Грифин, инспектора, на когото са възложили случая.

Поглед изкосо.

– Не ме е питал. Аз съм само участъков полицай, как ще знам нещо! – По време на разказа си сержантът седеше прегърбен, с подпрени на коленете лакти. А сега внезапно изопна гръб, сякаш изненадан, че се намират тук. Спомни си за сандвича, отхапа един залък и яростно задъвка.

Харди си убиваше времето, пиейки вода.

– Женен ли си, Фил?

– От единайсет години – спокойно отвърна той. – Синчето тъкмо навърши дванайсет. Понякога човек си мисли, че ако нещата стоят другояче, ако има избор…

Харди ясно чу недоизказаното: срещаш някоя като Брий и я желаеш, желаеш, желаеш, ала вече нямаш избор.

– Но ти си се срещал с нея, с Брий?

– Без всякакви предварителни уговорки. Минавах по едно и също време, а тя тъкмо излизаше, така че понякога се виждахме. Казвахме си: „Здрасти, как си“, нещо такова. Честно казано, имах чувството, че тя искаше да я уверявам, че съм там като неин закрилник. – Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. – А после я убиват през моето дежурство.

15

Джим Пиърс живееше в триетажна сграда в италиански стил, оградена отвсякъде с висок зид с бяла мазилка. Имотът се намираше, както биха се изразили посредниците, в сериозен квартал – на „Норт Пойнт“, на една пресечка от Двореца на изящните изкуства. През този прекрасен съботен следобед туристите, а изглежда и някои кореняци, бяха наизлезли навън на тумби да се порадват на залива с яхтите, да придружат цели орди деца до Изследователския център, хапваха лакомствата, приготвени за пикника, а с остатъците хранеха патиците в езерото.

Всичко това Харди видя, връщайки се седем преки към „Норт Пойнт“ от паркинга, който намери, след като четири пъти обиколи езерото. Докато вървеше, се усети, че размишлява над възможността патиците по недоглеждане да се хранят с късчета патешко от китайския квартал, със случайни трохички пачи пастет, може би с препечена патешка кожичка или с парченца гърди от нечия салата и че този канибализъм някой ден ще предизвика вдъхващата страх болест „Луда патица“, която обаче ще си остане неоткрита поне още двайсетина години, а тогава вече ще е твърде късно. Днешните любители на патешко ще мрат като мухи.

Остави мислите си да витаят като защитна реакция срещу уплаха, който го обзе, щом за пръв път установи адреса, даден му от Канета. Но ето го вече тук, пред внушителната и яка черна порта, и не му оставаше друго, освен да натисне звънеца. Отговори му приятен, добре поставен женски контраалт:

– Да. Кой е?

Харди се представи. Каза, че отново става дума за случая „Брий Бомонт“. Че съжалява. Не й изясни каква е неговата роля, защото всъщност не играеше никаква.

Тя се поколеба, после го помоли да почака. За миг си помисли, че е извадил късмет и сложи ръка на облата дръжка, изчаквайки да щракне при отварянето. Вместо това от домофона рязко се разнесе раздразнен мъжки глас:

– Кой е, по дяволите? Вече разговарях с вас пет-шест пъти. Разпита ме разширеният състав. Кога най-после ще ме оставите намира? Кълна се в Бога, че се опитвам да ви помагам, но този път се изкушавам да поискам съдебно разпореждане. Направо е смешно.

Но вратата щракна и Харди отвори.

Въпреки внушителността на къщата си и дори въпреки раздразнения си тон, Джим Пиърс се оказа приятен човек. Отвори външната врата още преди Харди да стигне до средата на алеята.

– Да не би в днешно време да сменят следователите всеки пет минути? Нищо чудно, че не стигате доникъде.

Харди присви очи от ярката слънчева светлина. Пиърс бе облечен с бяло поло с цветен монограм отляво на гърдите, с износени, но изгладени панталони в цвят каки и мокасини с ресни на бос крак.

– Тъкмо гледам мача. „Нотр Дам“ и сборния на Щатите. Ирландците ги правят на пух и прах. Обичате ли футбола?

– Харесвах „Нотр Дам“, когато Парседжан им беше треньор – каза Харди. Изкачваше се по стълбите към верандата, а Пиърс вече излизаше от тъмната вътрешност на къщата. – Редно е да ви уведомя, че не съм от полицията.

Пиърс спря и се извърна назад.

– Кари май спомена, че е заради Брий… О, няма значение. – Беше негов ред да присвие очи. Харди остана навън, очертан в рамката на портала. – И така, какво мога да направя за вас? За какво става дума?

Харди се представи като адвокат, нает от Рон, съпруга на Брий.

– Звънили сте му миналата седмица.

Изблик на изненада:

– Наистина ли?

– Да, сър, така ми се струва.

Изразът на учудване се задържа на лицето му, докато той видимо се опитваше да си спомни.

– Добре тогава, сигурно съм се обаждал. Казал ли съм за какво го търся?

– Помолили сте го да ви позвъни. Нещо за книжата на Брий. Той обаждал ли ви се е?

Този път на Пиърс не му се наложи да размисля:

– Не.

– Може ли да ви попитам какво сте искали?

Образът на приятен човек полека-лека взе да избледнява. Започваше да му писва да отбива въпроси за Брий.

– Едно от задълженията ми обхваща връзките с обществеността – заяви той. – Струва ми се, че е отнесла доста материали със себе си, след като напусна. Ще ни е от полза да си ги получим обратно.

– А защо не я помолихте приживе?

– Помолих я. Тя не бе много предразположена към компанията, след като напусна. Помислих си, че може би Рон ще бъде малко по… отстъпчив.

Пиърс постепенно се бе отдръпнал назад към портала и сега стоеше на около половин метър от Харди с ръка на вратата и по всичко си личеше, че се кани да се сбогува.

Но нещо го възпря.

– А имате ли нещо против аз да ви питам нещо?

– Моля.

– Какво правите като адвокат на Рон? Нали полицията не го подозира?

– В момента изключват един по един заподозрените, а той е сред тях. Може би ще открия нещо, с което да го измъкна.

– Значи не мислите, че той е убил Брий?

Нещо в тона му накара Харди да наостри уши. Той вдигна глава.

– А вие така ли смятате?

– Не. Не съм казал подобно нещо.

– Интересно. Прозвуча ми точно така.

– Не. – И отново въздъхна, този път с очевидна умора. – Господи, кога ще свърши всичко това? Не зная кой е убил Брий. Бездруго все още не мога да повярвам, че някой я е убил, че умишлено е сложил край на живота й.

Харди внезапно забеляза бледността на Пиърс под зачервените му страни – от безсъние, от седене в затворени помещения. Затъмнената къща. И той като Канета съобрази, че Пиърс е в своеобразен траур. Още един, съсипан от смъртта на Брий.

Тази жена определено бе оставила празнина след себе си.

– Господин Пиърс, а според вашите догадки защо е била убита?

Безучастен поглед – вниманието му вече не бе съсредоточено върху Харди.

– Не зная.

– Съзнавам, че не можете да ми разкажете какво сте говорили пред съдебните заседатели…

Пиърс като че неочаквано осъзна, че все още се намират на портала.

– Извинете. Колко невъзпитано да ви държа навън! Заповядайте, влезте.

Харди за миг спря вътре, за да свикнат очите му. Сега, след като го покани да влезе, Пиърс като че ли не знаеше какво да предприеме оттук нататък. Махна към огромна купа на една маса до вратата.

– Вземете си бонбони, ако искате. „Бадемови скалички“. Най-хубавите.

Харди благодари и си взе два, белейки златистата им обвивка, докато Пиърс го водеше през фоайето. Думите му не се отнасяха само за „Бадемовите скалички“ – „най-хубавото“, изглежда, бе подразбиращ се лайтмотив за къщата. Тържествени всекидневни, уникални мебели, тавани на три метра височина. Отминаха витата стълба. Телевизорът бръмчеше в малка стая и Пиърс надникна вътре.

– Тече почивката – каза и продължи пътя си.

Последната врата вдясно ги отведе в модерна кухня, където една жена седеше до плот насред стаята. Беше с гръб към тях, зачетена в някакво списание, но при влизането им се поизвърна.

– Извини ме, Кари. Господин Харди, съпругата ми. – И й обясни: – В последна сметка се оказа, че не е от полицията. Адвокат е на господин Бомонт.

Тя стана от стола и му протегна хладната си, уверена ръка. Кимна с царствената си глава и задържа ръката на Харди малко по-дълго от приетото. Госпожа Пиърс не бе дете, не бе отскорошна трофейна съпруга – изглеждаше на около четирийсет, – но Харди тутакси реши, че тя не просто е много привлекателна, а е едва ли не обезпокоително красива. Широко разположени, поразително сини очи грабваха вниманието върху лицето й на северноиталианска богиня. Прецени, че е облечена с шито по поръчка ежедневно облекло за хиляда долара, което подчертаваше изящната й талия. Тъмната й коса бе строго опъната назад и изтъкваше изваяните й черти. Златни обеци с опростена форма висяха от сякаш скулптурните й уши, а широко златно колие красеше безукорното й, гладко и златисто деколте над дълбокото и опасно улейче на гърдите.

– Да не са обвинили господин Бомонт? – попита тя с мелодичния си глас, а мила бръчица помрачи идеалното й чело.

– Не още. – Харди се надяваше, че не се запъва. – Опитвам се да го предотвратя. Тъкмо питах съпруга ви защо смята, че Брий Бомонт е била убита.

– Защото беше неин наставник още от самото начало, ето защо – отговори простичко Кари Пиърс. – Работеха заедно непрекъснато и хората, естествено, клюкарстваха. Хората обикновено са завистливи и не им се вярва, че мъж и жена, които работят заедно, могат да бъдат само приятели, без да… – За миг на лицето й се изписа отвращение. – Имам предвид, че човечеството в крайна сметка изобщо не е променило отношението си към секса.

Харди си помисли, че за Кари Пиърс е добра защитна окраска да вярва в това. Съмняваше се, че се е случило някой мъж да я погледне и да не помисли за секс. Но ако искаше да придобие чувство за цената си като личност извън този контекст, за нея бе по-добре да вярва, че съществува и друго.

– Работата е там – поде Пиърс, – че явно някой – може би мой колега – е казал на полицията, че съм се вбесил, задето Брий напусна „Калоко“, и то така внезапно.

– А вие вбесихте ли се?

Пиърс погледна жена си, после кимна.

– Да, ужасно. Чувствах се предаден, уязвен. Но като човек.

– Все пак напускането й, преминаването на противниковата страна в битката около тази бензинова добавка, за която непрекъснато слушам, е просто бизнес.

По лицето на Пиърс се изписа развеселена търпеливост.

– И смятате, че ние, големите лоши петролни компании, сме се обединили и сме решили да я убием, задето е променила философските си възгледи?

Самият Харди се видя принуден да се усмихне.

– Всъщност, изречено на висок глас, не звучи много правдоподобно.

– Пълен абсурд – намеси се Кари. – Независимо какво слушате по радиото, убийството изобщо не спада към бизнес методите на „Калоко“. Нито пък на „Седемте сестри“.

– „Седемте сестри“ ли?

Пиърс разясни:

– Така ни наричат – дъщерните фирми на „Стандард Ойл“, след като антимонополният закон я разтури. Но никоя от „сестрите“ няма каквито и да е причини да убива Брий или когото и да било. Честно казано, не се нуждаем от подобно нещо.

– Дори и заради три милиарда долара ли? – хрисимо попита Харди.

Лицето на Пиърс прие търпеливо изражение, каквото по предположение на Харди придобиваше на обществени места.

– И що за цифра е това – тези три милиарда долара? Откъде са се взели?

– За толкова съм чувал. Това не ели годишният приход от бензиновата добавка, за която всички се карат?

– МТБЕ ли?

– Същата.

Пиърс кимна.

– Звучи приемливо. Три милиарда.

Придърпа един стол, седна и махна на Харди също да се настани. Което той и направи. Кари се извини и отиде до главния плот да налее още кафе.

Харди се помъчи да не я следи с поглед, но не беше лесно. Откъсна очи и отново ги насочи към Пиърс.

– Мисълта ми е, че това са много пари. И ако Брий е подела кампания против това вещество…

Но Пиърс поклати глава.

– Не. – Вдигна ръка и взе да изрежда на пръсти: – Първо, Брий изобщо нямаше такава власт. Пишеше докладните ни, беше добър и убедителен оратор, но и самият Иисус Христос да слезе и да заяви, че МТБЕ е дяволско творение, няма чисто и просто да го премахнат. То невероятно прочисти въздуха. То дава резултати, господин Харди. Управлението за опазване на околната среда го обожава. Господи, та те дори направиха употребата му задължителна – и дума не може да става за обявяването му за противозаконно. Няма да го премахнат, само защото някаква жена твърди, че имало странични ефекти, което между другото изобщо не е доказано. Второ, и това винаги се приема много трудно, но три милиарда не са чак толкова много пари.

Харди бе принуден да възрази:

– Три _милиарда?_ Става дума за три _милиарда_ долара.

Пиърс кимна.

– Всичко е относително. В бензина се добавят единайсет процента. И преди всичко добавката се използва само в Калифорния, при това само през половината година. Така че сам сметнете. Три милиарда представляват около десет процента от половината приходи от калифорнийския бензин. Това е капка в морето.

Кари се върна със сребърен поднос с кафеник, порцеланови чашки и чинийки, захар и сметана.

– Това е най-трудното в работата на Джим, господин Харди. Да накара хората да разберат, че не става дума само за пари. Смятат, че щом печелим, със сигурност сме престъпници. Но Джим нае Брий за добро дело – да открие как да се произвежда по-добър продукт, по-добър за всички. Изглежда никой не разбира това. А преоборудването на рафинериите също струва милиарди…

Пиърс се пресегна и я потупа по ръката.

– Кари иска да каже, че въпросът е сложен. Вярно е, че изхарчихме милиарди за разработването на МТБЕ и известно време всички бяха във възторг от него. Като че ли даваше резултати. Сега възникнаха някои проблеми и ние ги проучваме. Работата е там, че сме длъжни да пречистваме горивата и ако се окаже, че се налага да разработим някакъв нов очистител, ще го сторим, дори да ни струва милиарди, а толкова и ще струва, защото всичко струва милиарди. Това е цената, за да те допуснат в този отбор.

Отпи глътка от кафето си.

– Но другият въпрос е, господин Харди, че съмненията на Брий не са основание за която и да било петролна компания да предприема някакви действия, какво остава пък да я убива. И в общи линии това и казах на полицията.

Харди взе своята чашка и отпи. Повечето от думите на Пиърс изглеждаха логични, стига предварително да приемеш, че три милиарда долара не са много пари, но малко му приличаше на изхвърляне.

– Веднъж пресметнах колко време ти трябва да броиш до милиард – подхвърли той. – Ако не правиш нищо друго. По едно число на половин секунда дванайсет часа дневно. Искате ли да отгатнете?

Пиърс вдигна рамене.

– Нямам представа. Седмица ли?

Харди поклати глава.

– Трийсет и две години, плюс-минус няколко месеца.

Пиърс се засмя.

– Я стига!

– Един милиард е действително голяма цифра – отвърна – Харди.

– Така ли е наистина? – попита Кари.

Харди кимна.

– Така е. Според _мен_ на хората, изглежда, затова им е трудно да повярват, че три милиарда не са много пари. И затова е възможно Брий да е убита заради тях.

– Тя бе само един човек, господин Харди – каза Пиърс.

– Хитлер също. Ако го бяха убили, може би щяхме да избегнем Втората световна война. – Той вдигна рамене. – Вижте, не казвам, че не ви вярвам. Опитвам се да изтълкувам онова, което непрекъснато слушам по радиото – че петролните компании са имали причина да я убият.

Пиърс остана невъзмутим, като че ли бе слушал всичко това и преди, а навярно така си и беше.

– Заповядайте, проучвайте, господин Харди, но ще ви отнеме много време. – Отпи глътка кафе. Харди имаше чувството, че печели време. После явно стигна до някакво решение и въздъхна: – Знаете ли какъв е източникът на всички тези глупости по радиото?

– Не. Смятах го за нещо като вълна от недоволство…

Пиърс поклати глава.

– Нищо подобно. Това е добре обезпечена групировка еко терористи. Не се смейте, сами се наричат така. Екотерористи.

– И?

– И изглежда, дружно работят за избирането на Деймън Кери, тъй като той е знаменосецът на борещите се против МТБЕ.

– Добре. – Харди не разбираше накъде клони.

– Е, по времето, когато ни напусна, Брий беше направо омагьосана от Деймън Кери. Дори и повече, макар да не бива да го казвам след всичко, което ми се наложи да изтърпя, що се отнася до това. – Хвърли поглед към съпругата си, чието прекрасно лице повторно издаде отвращението й към тази тема. После отново отправи поглед към Харди: – Имам предвид, че ако не друго, то те са хора, приемащи използването на сила и необходимостта от насилие. Възможно е Брий да ги е засегнала по някакъв начин, като е минала на тяхна страна да е заплашила каузата им или нещо такова.

– Имате предвид, че Кери…

– Не, не, не, не лично. Говоря за някой, който стои зад него. Възможно е. Всъщност не зная. Не обичам да соча хората с пръст, но… – Гласът му заглъхна.

Харди си спомни забележките на Канета за Ал Валънс, който също бе оставил съобщение на Рон Бомонт. Въпросът се налагаше сам:

– Казахте, че тази групировка… от терористи… разполага с много средства. Откъде получават пари?

– Много просто – от СКО – едва не извика Кари.

– Не знаем със сигурност – сопна й се Пиърс.

– Знаем, и още как!

Съпругът и съпругата се изгледаха свирепо.

– Кой? – попита Харди.

Симулирайки нежелание, Пиърс въздъхна дълбоко.

– „Спейдър Круч Охайо“.

– Петролното сдружение ли? – попита Харди.

Пиърс кимна.

– Царевица. Етанол – другата добавка. Това е огромна компания, както сам казахте, яко субсидирана от правителството. Имат паричен интерес МТБЕ да бъде забранен.

– Та те да печелят трите милиарда долара ли? – запита Харди.

Кари поруменя.

– Човек убиват за това.

Пиърс завъртя глава:

– Не ми се вярва. Но според мен почти няма съмнение, че те са източникът на въпросните средства.

На Харди му потрябва известно време да осмисли информацията.

– Казахте ли на полицията?

– Какво по-точно да кажа? – Пиърс се изправи. Бе отделил няколко минути на адвоката – което му струваше почти колкото половин работен ден – и краят на беседата бе настъпил. – Питаха ме за подозренията ми. Казах им, че съм чул за икономическите мотиви и честно казано, набързо ги разкарах. Горката Брий не е била убита по такива причини.

Харди разбра, че подобни думи от устата на действащ вицепрезидент на петролна компания обслужват само собствените му егоистични интереси. Което не означаваше, че не са верни. „Все пак – помисли си, – това са три _милиарда_ долара.“

И тримата бавно поеха към външната врата. Кари го хвана под ръка, водейки го през сумрачната къща.

– Ако ви потрябва още нещо, Джим и аз с удоволствие ще помогнем, но ние наистина не знаем нищо повече от това, което ви казахме.

Озоваха се във фоайето и Пиърс тръгна към вратата.

– След като така и така настъпихме това змийско гнездо, господин Харди, ако сте убеден, че Бомонт е невинен, все пак поровете се из кампанията на Кери. Средствата, историята с екотерористите. Може и да изскочи нещо. – Въпреки това тонът му бе скептичен.