Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 27 страниц)

– Прекалено е самоуверен, нали? – попита Лопес.

– Доста. – Харди вече бе разбрал каквото му бе необходимо. Не разполагаха с никакви основания и никакви улики, а той си имаше друга работа. – И тъй, сержант Предо, арестуван ли съм? – Тримата мъже поведоха мълчалив разговор с очи помежду си. Харди ги прекъсна: – Сержант Уилкс, кога ще си получа къщата?

– Още не е решено.

– Е – озъби се Харди, – когато престанете да си губите времето и решите, знаете къде да ме намерите. – Застана за миг до вратата, изчаквайки: – Приемам мълчанието ви за отрицателен отговор. Значи днес е бил щастливият ви ден.

Жилището на Мари Демпси се намираше на улица „Църковна“, на около пресечка от „Ханс Шпекман“ – автентична немска бирария, която Харди смяташе за равностойна на „Шрьодер“ в центъра, която пък, на свой ред, се славеше като най-добрия немски ресторант в града. Кварталът притежаваше някакво дружелюбно очарование, независимо от съкрушителния превес на паважа и мазилката, липсата на дървета, морави и храсти. Навярно поради големината на сградите или пък поради тролея, минаващ на всеки половин час.

Днес обаче един влажен и тъмен облак все още притискаше земята и настроението на Харди бе в пълна хармония с него.

Жилището се намираше на втория етаж в квадратна, сива двуетажна къща близнак с вътрешна стълба. От опита си в хотел „Хилтън“ на летището Харди сметна, че едва ли има изгледи Рон да отвори при почукване или позвъняване. Ето защо най-накрая реши да не звъни по многобройните телефонни номера на „М. Демпси“ в града, а сам да намери адреса. Не искаше за нищо на света да предупреди Рон, че ще се отбие при него.

Изкачи стълбите, застана до вратата и се заслуша. Едва-едва се долавяше как мъжки глас си тананика тихичко. Усещаше се движение, чуваха се стъпки.

Натисна звънеца, изчака само миг и отново позвъни. Стъпките секнаха. Концертът също. Онзи вътре бе самичък. Харди щеше много да се изненада, ако там има и деца. Изчака още малко и почука.

Слезе няколко стъпала, като вдигна колкото се може повече шум, после се върна дебнешком на площадката и зачака. След около две минути дръжката на бравата се завъртя и Харди силно удари вратата с рамо. Усети решителна съпротива и се озова вътре, надвесен над мъжа, когото бе съборил на земята.

– Здрасти, Рон. Как си?

– Здравейте, господин Харди – отвърна онзи, докато правеше опит да се надигне.

– Наричай ме Дизмъс, ако обичаш. След всичко, което преживяхме заедно, според мен вече трябва да си говорим на малки имена.

Рон се изправи на крака и се усмихна нервно.

– Дадено, Дизмъс. – Изпусна дълга въздишка. – Може и да не ми повярваш, но се радвам да те видя.

– Аз пък още повече – безцеремонно отвърна Харди. – Къде са децата?

– Отидоха за малко до магазина.

– С Мари ли?

След известно време Рон вдигна сдържано рамене и отново се опита да се усмихне подкупващо.

– Бива си те – призна той.

– И аз съм имал славни времена – не скри Харди. Затвори вратата и когато повторно се обърна към Рон, бе извадил пистолета си – този път доволен, че го е взел, – и го държеше така, че Рон да го вижда.

– Не ти трябват подобни неща.

– Възможно е – отвърна адвокатът. – Но може пък и да ми потрябват. Така че реших за всеки случай да съм подготвен.

Нямаше никакво съмнение, че пистолетът бе привлякъл вниманието на Рон. Не откъсваше очи от него.

– И какво ще правиш сега?

– Не аз, а ние. – Намираха се в неголямо антре. Харди махна към дневната, която се виждаше зад тях. – Сега ще почакаме малко и се моли децата ти да се приберат навреме заедно с Мари, иначе двамата ще трябва да отскочим до центъра.

– И какво ще правим там?

– Ще кажем на един служител от Областната прокуратура на име Скот Рандъл всичко, което той би искал да научи.

Рон седна на нисък кожен диван. Харди, все още задъхан, остана прав.

– Бях разбрал – поде Рон, – че ще изчакаш до утре. И тогава Франи е свободна да каже каквото и да е, всичко. А аз ще замина с децата.

– Аха – процеди Харди. – Така беше.

– Но?

– Но тя вече не е убедена, че ще може да го направи.

– Защо? Нали аз…

Адвокатът повиши глас:

– Не е заради теб, по дяволите! Не защото си й забранил или позволил каквото и да е. Заради нея самата. – Разтърси глава да сдържи нахлулите чувства и да овладее гласа си: – Според нея, още щом им разкаже за твоето положение, децата ти ще пострадат. Ще трябва да се преместят и да започнат пак отначало.

– Но то няма да е по вина на Франи.

Харди все още се дразнеше, че този човек говори толкова фамилиарно за жена му, но в момента не можеше да направи нищо. Той самият имаше известна вина за това.

– Не – отвърна, – но още щом те подведат под отговорност, което ще стане утре, неизбежно ще се случи тъкмо така.

– И какъв е нейният проблем?

Харди внезапно се почувства глупаво с пистолета в ръка. Напъха го обратно в колана си така, че да не се вижда под сакото му, пристъпи до едно кресло и приседна на крайчеца му по диагонал срещу Рон.

– Тя не го смята за проблем. Иска да спечели още няколко часа, лежейки в затвора, да ми даде още няколко часа… – Харди замълча.

– За да откриеш кой е убил Брий ли?

Адвокатът се приведе напред и се взря студено в него.

– Да – отговори. – Да открия кой е убил сестра ти.

Рон не се издаде веднага. Придаде си учудено изражение, сякаш действително не разбираше думите на Харди.

– Искаш да кажеш жена ми Брий.

– Точно Брий имам предвид – отвърна Харди. – Но тя не ти е била жена. Била ти е сестра.

34

За трети път, откакто Глицки и Батавия бяха пристигнали в апартамента на Торн, трамваят задрънча навън и за миг на лейтенанта му се стори, че има истинско земетресение. Пък и кондукторът не си поплюваше с прословутите камбанки.

Зън, зън, зън, зън, зън!

Работното място на Торн представляваше бюро в дневната, до прозореца към улицата. Глицки бе преровил купчина компютърни разпечатки и оттласна въртящия се стол назад, готов да хукне към вратата, ако вещите около него започнат да падат.

– Не е за вярване, че хората плащат, за да живеят в подобни условия.

На кушетката зад него Хорхе Батавия търпеливо вземаше поредната принтирана страница от куфар, който бе сложил на масичката. Огледа я бързо и я остави на купчината вече прегледани документи до себе си.

– Това е „ню ейдж“ терапия – обади се той. – Трябва на всеки петнайсет минути да се питаш дали къщата ти няма да се събори. – Сержантът отстрани още една страница. – Ако по четири пъти на час ти се струва, че ей сега ще умреш, използваш всяка минута докрай. Така обогатяваш жизнения си опит.

Разтърсването спря едновременно с последния силен звън.

– Хубава теория. – Глицки отново придърпа стола си и се зае със своята купчина хартия.

На писалището имаше и компютър, но лейтенантът не посмя дори да го включи. Смяташе, че има голяма вероятност апаратът да крие някаква клопка, затова позвъни в Палатата и нареди някой от компютърните специалисти да дойде да му извади шнуровете, а после да го отнесе за оглед.

Не е катода нямаше какво да търси. Торн бе изпълнил чудовищно количество хартия и Глицки и Батавия се ровеха в разпечатките му вече почти час.

Батавия и Коулман се бяха отбили в отдела, след като Глицки се върна с току-що подписаното разрешително. Помоли Хорхе да го придружи при претърсване на жилището на Торн, а Коулман замина да разпита Джим Пиърс какво е правил през съботната нощ.

Докато Глицки и Харди си мислеха, че кръгът около Деймън Кери се затваря – вероятно чрез някой от агентите на Бакстър Торн, – Коулман и Батавия бяха придвижили Пиърс по в началото на своя списък от евентуални заподозрени. И то най-вече защото един преглед на бизнес календара, който им бе предоставил, беше разкрил второ съмнително алиби – пролука от два часа след погребението на Брий, когато бе обядвал сам в претъпкана китайска закусвалня. Точно тогава някой бе убил Грифин и вероятността това да е бил Пиърс ставаше стопроцентова. И възбуди любопитство у следователите.

Но Глицки си имаше свой зъб на Торн. Както бе изтъкнал Харди, дори и от най-беглата връзка с неделното отравяне на Пулгаския водоем на господин Торн щеше да му се стъжни животът. Ако пък намереха каквато и да било следа, отвеждаща към Брий Бомонт, щеше да стане още по-лошо.

Двамата с Батавия вече бяха прегледали кухнята, кошчетата за боклук и кофите. В спалнята нямаше нищо, както в чекмеджетата на скрина и на нощното шкафче, така и залепено под тях, нито пъхнато между дюшека и пружината.

Глицки отиде при писалището с компютъра, докато Батавия преглеждаше дрешника в спалнята, където намери обувки, окачени дрехи и куфар, пълен с рекламни материали. Занесе го в дневната, но засега не бяха открили абсолютно нищо: нито ръкописни чернови, нито откъси от изобличителните вестникарски комюникета, нито окончателни копия, нито коректури, нито разпечатани или преснети обяви.

Останалите документи бяха също толкова отчайващи. Сметките и чековете му не разкриваха нищо необикновено – телефон, ток, наем, плащания с кредитна карта. Ако наемаше извършители, не държеше списъците им тук. Нямаше никакви случайни улики. Очевидно не притежаваше пистолет.

Когато около Коледа успееше да освободи един-двама инспектори, Глицки възнамеряваше да претърси по същия начин офиса на ФМК, макар да смяташе, че най-голямата му надежда се крие в неочакван обиск в апартамента на Торн.

Но може би грешеше.

След няколко минути чу Батавия да шава зад гърба му.

– Е, такъв ни бил късметът. – Лейтенантът се извърна и видя как сержантът прибира в куфара огромната купчина брошури, писма и други материали. – До един са по-отдавнашни. Седмици, дори месеци. Няма нищо за Пулгас.

Затвори куфара и се изправи.

– Ще продължа огледа.

Глицки чу как в бравата на външната врата се завъртя ключ. Оттласна стола и се изправи, когато в антрето се появи нисък, добре облечен мъж. Носеше шапка с малко перо, ръкавици, палто от туид. Зад него стоеше домоуправителят, който бе отключил на Ейб, а след това очевидно бе позвънил на Торн на работното му място.

На влизане в гостната докараният мъж се взря в Глицки с безжизнено изражение, извърна лице към Батавия. Гласът му прозвуча напълно безстрастно:

– Какво означава това нечувано нахълтване?

– Вие сте господин Торн, предполагам? – Разрешителното се намираше в джоба на Глицки. Той го извади и го подаде на дошлия, който хвърли надменен поглед на документа и не го прочете. Лейтенантът вдигна рамене и с няколко думи се представи и обясни най-общо положението. – Боя се – заключи той, – че ще бъда принуден да ви помоля да напуснете жилището, докато трае обискът.

Торн дори не трепна.

– Не, сър. Отказвам. Повиках адвоката си, той ще пристигне всеки момент и ще сложи край на това. – Съблече палтото си, окачи го на закачалката в антрето, възнамерявайки да остане.

– Няма да може, сър. – Всички козове бяха в ръцете на Глицки и той го знаеше. – Този обиск е законен и се извършва във връзка с разследване за убийство…

– Бакстър! – намеси се домоуправителят, пристъпващ от крак на крак на все още отворената врата. – Ако тук всичко е наред, аз…

– Разбира се, Даниъл. – Торн му благодари любезно и човекът излезе от антрето, затваряйки вратата. Но заподозреният не загуби нишката на разговора. Върна се при Глицки и тихо попита: – Какво убийство?

– На Джеймс Алън Еспиноза от Пескадеро.

– Никога не съм го чувал.

– Станал е жертва на онзиденшното нападение на „Съюза за чиста планета“ в пулгаския Храм на водата.

– Пак ли същото! – Този път Торн си позволи да говори с потискан гняв в гласа. Изви очи към небето.

– Същото ли? – попита Глицки.

Торн не обърна внимание на въпроса му.

– И смятате, че аз имам нещо общо с него ли? На какво основание?

– Напълно оправдано, господин Торн – отвърна Глицки. – Разрешителното е подписано от съдия. Друго не ви е необходимо да знаете. И няма да ви оставя в апартамента, докато не приключим с обиска. От мен да мине, ще донесем стол и ще ви позволим да останете в антрето. Заедно с адвоката ви, когато той пристигне. Но никой няма да пипа нищо тук, докато не приключим. Разбрахте ли ме?

Двамата стояха на около половин метър един от друг. Отново задрънча трамваят, докато Батавия взе два стола от кухнята и ги отнесе през дневната в антрето. После откачи палтото на Торн, както му бе наредил Глицки.

– Ей, ама какво, за Бога!… – Домакинът за пръв път повиши глас.

Глицки скочи от стола като изстрелян и нареди с авторитетен, та чак дрезгав глас:

– Останете на мястото си. Хорхе, погрижи се да изпълнява. А междувременно вземи портмонето му и провери документите му.

– Няма да…

– Ще, ще, и още как – отвърна Батавия.

Глицки пое палтото от сержанта и го вдигна към лицето си. Бе надушил силна миризма, докато Торн го събличаше и закачаше. Когато лейтенантът и Хорхе влязоха в апартамента, там не миришеше така, а внезапно с влизането на Торн замириса на бензин.

Докато пребъркваше джобовете един по един, ръката му напипа нещо, което приличаше на талисманче. Извади го внимателно и нещата тутакси се подредиха. Ако не друго, то бе точно копие, но Глицки можеше да се закълне, че е оригинал – едно от ръчно изработените слончета от венецианско стъкло, което за последен път бе видял да се клатушка по полицата над камината в дневната на Харди.

Сержант Коулман не успяваше да се добере до Джим Пиърс, чието търпение съвсем се бе изчерпало. Коулмановото също. Накараха го да чака почти половин час, а след като най-после го поканиха в кабинета на вицепрезидента, секретарката на Пиърс му заяви, че следващата среща е след десет минути.

Пиърс седеше зад бюрото си. Разсеян. Никакво ръкуване. Документи чакат за подпис, трябва да се вземат решения. Вдигна очи към Коулман. Инспекторът, каза му, можел да говори, но най-добре да говорел по-бързо. Тези непрекъснати нахлувания минавали всички граници на допустимото и вече приличали на чиновнически тормоз. Ако продължавало така, последствията щели да бъдат неизбежни.

Демонстрацията на мускули оказа въздействие върху младичкия инспектор. Ъгловият кабинет беше просторен, разкошен, застрашителен. Прозорци и гледки, намиращи се достатъчно високо, за да надмогнат мъглата. Коулман се въртеше на свръхмодерния дървен стол – всъщност приличащ повече на табуретка с ръчки, отколкото на предмет, върху или в който човек би си избрал да седне.

На сержанта му мина през ума, че в действителност това може би е специален стол, поставен пред бюрото на Пиърс за нежелани посетители, та те да не се чувстват твърде удобно. И да е сигурно, че скоро ще поискат да си тръгнат.

Инспекторите по убийствата не са особено почтителни хора. Повечето от тях с очите си са виждали всичко, и то поне по два пъти, а Коулман не правеше изключение. Но докато седеше в кабинета на Пиърс, стори му се почти невъзможно да си представи как на човека, който царува тук, ще му се наложи да прибегне до убийство. Всъщност на сержанта не му се вярваше да е така, но искаше поне да уточни фактите, та ако не друго, то да не му се налага отново да се настани на същото място.

– Разбрах, че досега сте ни сътрудничили, сър, и сме ви благодарни за сътрудничеството…

– Е, хубав начин да проявите благодарността си, няма що. Нима все още има нещо, за което да не сте ме питали?

– Опитахме се да се свържем с вас вчера, сър, в събота вечерта.

– Зная. – Пиърс взе писалка, подписа нещо, върна писалката на мястото й, духна подписа и сложи документа настрана. И незабавно се зае да чете следващия. Без да вдига поглед. – Жена ми ми каза, че сте наминали. Отново. Този път май за полицай?

– Да, за сержант Канета.

– Името ми е познато. Откъде ли?…

– На няколко мероприятия е бил охрана на „Калоко“.

Пиърс най-сетне престана да шава.

– Точно така. Него ли са убили?

– Да, сър.

Новината, изглежда, развълнува Пиърс. Той въздъхна дълбоко, сви устни, а по челото му се появиха бръчки.

– Съжалявам, инспекторе. Простете ми грубостта. В момента съм под напрежение, но така е всеки ден и това не ме оправдава. Разбирам какво ви е, когато ваш колега е… – Изпъна гръб. – Добре. Продължавайте. Какво искате да научите?

– Къде сте били в събота през нощта?

Независимо от поднесеното извинение, раздразнението му избиваше на повърхността.

– Мога ли да ви попитам защо това е толкова важно? Какво ви каза жена ми?

Коулман не отговори.

И Пиърс схвана, макар това да не го зарадва особено. Въздъхна повторно.

– Бях си у дома до ранната сутрин, навярно до зазоряване. После отидох на яхтата си в яхтклуба.

– Но през нощта сте били вкъщи?

– Да, нали току-що ви казах.

– Сам ли?

Пиърс кимна.

– Какво чудно има, инспекторе? Жена ми отиде на прием, на който не исках да присъствам.

– Жена ви отби ли се при вас, когато се прибра?

Вицепрезидентът се изсмя късо.

– Какво ви каза тя? – И добави печално: – Съмнявам се. Прекарах нощта в кабинета си. – Сержантът срещна погледа на Пиърс. – Скарахме се за приема, на който не исках да отида. Чух я, като се прибра, но ми се щеше да разбера дали ще дойде да ми се извини. А след като не дойде… ами, ядосах се.

– И спахте в кабинета си?

– Не кой знае колко. Бях много ядосан и цяла нощ не можах да мигна. Гледах телевизия.

– Помните ли програмата?

– О, не зная. Май някакъв спорт. Безсъдържателни глупости. Всичко, което даваха. От време на време задрямвах.

– Случайно да знаете коя телевизионна компания ви обслужва? – попита Коулман.

– Не – отговори Пиърс. – Нямам представа, съжалявам. Вие знаете ли вашата?

– Имате ли нещо против да проверя?

– Не зная, аз… – В това време лицето на Пиърс леко се разведри, не че усмивката му озари помещението. – О, разбирам. Да, естествено. Всичко, което ви е необходимо.

Коулман с облекчение се измъкна от адския стол.

– Благодаря, че ми отделихте време, сър. Надявам се да не ви безпокоим повече.

Пиърс доста дълго остана неподвижен, после поклати недоверчиво глава.

– Преди да си тръгнете, инспекторе, може би ще сте в състояние да ми отговорите на един въпрос.

– Стига да мога.

– Добре. Имали каквато и да било причина да убивам сержант Канета? Тъй като, доколкото разбрах, там е работата. Да, работил е като охрана за „Калоко“. Къде? Каква е била работата му по-точно? И после какво? Та аз дори не го познавам. Съмнявам се, че бих могъл да го различа сред някое множество. – Замълча, простря ръце, призовавайки за проява на здрав разум. – Просто не разбирам. Свързан ли е с мен по някакъв друг начин?

Коулман го изслуша. Наистина не можеше да го вини, че е ядосан и разстроен, но нямаше да издаде и дума от онова, което шефът му бе заръчал да пази в тайна.

– Рутинно разследване – отговори сержантът. – Нищо повече. Благодаря, че ми отделихте време.

– Случайно съвпадение – твърдеше Бакстър Торн пред Глицки. – Такива слончета се намират навсякъде. Можете да си купите в който и да е хубав магазин за подаръци. Този ми е талисман. Нося го със себе си от години.

Нов въпрос, нов простичък отговор.

– Както вече ви казах, Дизмъс Харди, струва ми се, е името на господина, който дойде в кабинета ми тази сутрин и ми отправи няколко заплахи. – Глицки все още не бе позволил на Торн да влезе в апартамента както се полага. Той седеше на един от столовете в антрето, а лейтенантът се бе надвесил над него. – Като изключим това, едва ли зная нещо друго за него. – Торн си остана напълно невъзмутим, продължаваше да отговаря на следващите въпроси на Глицки с влудяващо спокоен глас: – Пълнех си резервоара, лейтенанте, и се боя, че извърших непростимия грях да го препълня. Разлях бензин по палтото си.

Глицки вече бе склонен високо да оцени изврътливостта на това копеле, когато телефонът иззвъня. Батавия вдигна слушалката, послуша известно време и я подаде на Глицки:

– За теб е. Винс.

Лейтенантът нареди на Торн да остане на мястото си и отиде до бюрото.

– Най-после Пиърс излезе съвсем чист – започна Коулман и продължи да разказва какво е научил в „Калоко“: че Пиърс пак има сносно, макар и не идеално алиби. После сниши гласа си до шепот: – Така чуваш ли ме?

– Едва-едва.

– Достатъчно е. Тук има хора.

– Добре.

– И значи, пиша си аз доклада за Пиърс на бюрото и кой, мислиш, се отбива? Тъкмо си тръгна около пет. Ранцети.

Глицки се намръщи. Джери Ранцети работеше в службата за управление и контрол – отдел, който обикновено се нарича „Кадри“. Щом Ранцети е наминал към „Убийства“, значи е по следите на някое лошо ченге, а тази новина не се нравеше на Глицки. Екипът на „Убийства“ бе малък – трийсет мъже и една жена – и Ейб усещаше, че лично би поръчителствал за почтеността на всеки от тях.

– Предполагам, че не е било светска визита.

– Е, престори се, че е така. Пък аз се престорих, че му вярвам. И изведнъж вика: „О, да, може и да има нещо, може пък да съм подочул нещичко, може и да му кажа едно-друго.“

– Може би – отговори Глицки. – За кого става дума?

Коулман замълча, а гласът му, когато заговори отново, едва се долавяше:

– Затова ти позвъних, Ейб. За кого души ли? За теб.

35

– Кога разбра за нас? – попита Рон.

– Хрумна ми, още когато видях спалните ви, но всъщност не го осъзнах докрай, докато не съобразих, че вероятно имаш сексуална връзка с Мари. Брий е имала любовна връзка. Ти – също. Но все пак сте изглеждали щастлива двойка, добре ви е било заедно. Доволни сте били. Не се връзваше. Единственото, което не разбирам, е защо сте си дали целия този труд. Защо тя просто не си е останала леля Брий?

– По онова време подобно положение ни налагаше да се обясняваме надълго и нашироко с всеки срещнат. А никой не разпитва мъж с деца и втора съпруга. Обаче мъж, децата му и неговата сестра? Това е друга работа – съчетанието е чудновато и на всеки би могло да се стори необичайно, а ние не можехме да го допуснем. Трябва да ме разбереш: издирват ме за отвличане на деца, може би дори за детска порнография. Сериозна каша. По петите ми са. Трябваше да изглеждаме точно като най-обикновена двойка. Не просто като, а точно като. И дълго време успявахме.

– Като се изключат връзките ви.

Рон поклати глава.

– Е, да, налагаше се да пазим връзките си в тайна. Но тъй като в същността си всички любовни отношения на женените са такива, нещата бяха наред.

– Значи ти и Мари. Откога сте заедно?

– От няколко години.

– И тя го приема? Не те ли натиска да се ожените?

Той се облегна на дивана и кръстоса крака.

– Не. Да ти кажа ли, обсъждали сме на няколко пъти развода ми с Брий. Но това беше преди Брий да умре. Оттогава тя според мен чака да мине достатъчно време. Да изтече траурът – добави той неловко. – Така че за брак още не е ставало дума.

– Искаш да кажеш, че тя не е знаела за Брий ли?

– И все още не знае. Никой не знае.

Харди, на свой ред, се облегна, печелейки време да осъзнае чутото.

– А децата?

Рон Бомонт поклати отрицателно глава.

– Бяха на две и три годинки, когато се преместихме тук. Може и да са чували, че леля им се казва Брий, но не си спомняха. Така че в скоро време тя стана за тях просто Брий, втората им майка. А животът им бе далеч по-хубав, отколкото преди.

– Ами Даун?

Рон застана нащрек. Внезапно се озова на самото крайче на дивана, а цялото му тяло издаваше готовност да скочи при тази заплаха за децата му, та дори да се нахвърли върху мъж с пистолет.

– Какво Даун?

– Това те питам.

Остана приведен напред, напрегнат, с вкопчени една в друга ръце. Харди го изчака. Полека-лека думите на Рон потекоха:

– Никога не съм срещал човек като нея, дори далечно нейно подобие. Бях в предпоследния си курс в Уисконсин. Срещах я из всички библиотеки – работеше по магистърската си дисертация. По социология.

– И тя ли бе студентка?

Рон се изсмя.

– Не. Макар според мен да беше умна. Не, _сигурен_ съм, че беше умна. Страхотно умна. Прекалено умна.

– Какво искаш да кажеш?

Рон пое въздух и тежко го издиша.

– Не изпитваше нищо или – не е съвсем така – по-скоро решаваше кои чувства са разумно оправдани, а останалите изобщо не признаваше. За нищо на света не би заложила на по-слабите си емоции.

– И кои бяха те?

– О, нали разбираш. Обичайните, които пречат на всички ни, но особено на жените. Поне така смяташе Даун. Любовта, потребността, състраданието. Всичко, което се превръщаше в спънка да получи исканото.

– Тоест?

Рон вдигна рамене.

– Всъщност е много просто. Обичайното. Парите, властта, вълненията.

Харди едва не прихна пред подобна нелепица.

– И тя възприемаше всичко това като специализация по социология, така ли?

Рон поклати глава.

– Не. Започнала е като стриптийзьорка. По времето, когато се запознахме – той замълча, – се представяше за актриса. – Въздъхна. – Сега, като се замисля, у нея ме е привлякло онова усещане за… навярно трябва да го нарека опасност. – И отново замълча.

– Продължавай – подтикна го Харди. – Имаш предвид физическа опасност ли?

Последва повторно безсмислено изсмиване.

– Да, дори и това вероятно. Или поне така ми се е струвало – на мен, безгрижното момче от тесногръдия Илинойс. Беше четири години по-голяма от мен и наистина нямаше никакви предразсъдъци, що се отнася до плътските неща. По онова време ми се струваше, че съм умрял и съм отишъл на небето. Имам предвид, че се сблъсках с един напълно неконвенционално освободен дух в невероятно тяло и тя ме обичаше и, разбира се, и двамата се чувствахме непобедими и безсмъртни. Нищо не бе в състояние да ни досегне. Събирахме се и се смесвахме с други двойки, пробвахме всевъзможни дроги, мотаехме се по места, в които днес не бих си и помислил да стъпя.

Замълча, сякаш едва ли не молеше за позволение от Харди да продължи.

– Като се озърна назад сега, изглежда ми невъзможно, сякаш съм бил друг човек.

– Кога беше това? – попита Харди. – Преди двайсет години ли?

– Горе-долу толкова.

– _Наистина_ си бил друг човек – кимна адвокатът. Рон сякаш се поуспокои донякъде и продължи:

– Като че ли най-много съжалявам, че и двамата ми родители починаха по онова време, в самото начало на връзката ми с Даун.

– И колко трая тази начална фаза?

– Пет години или малко повече.

– Те разбраха ли изобщо с какво се занимава тя?

– О, не. Минаваше за студентка – като мен. Но най-вече татко сякаш проникваше в душата й и разбираше каква е. Опита се да ми каже, но аз не желаех да слушам каквато и да било критика от безнадеждно задръстения си баща. Имам предвид, че той си вадеше хляба със застраховки. Членуваше в „Ротари клуб“ и в обществото „Свето име Господне“. Какво, по дяволите, можеше да ми каже?

– Нищо, освен всичко – сериозно отговори Харди.

Забележката му имаше ефект.

– Точно така. Но аз участвах в сексуалната революция, а той и хабер си нямаше. Смятах дори, че ме ревнува. – И отново прозвуча все същият характерен неискрен смях. – Така че зарязах тях, а не нея. А после татко умря.

А след две години и мама. – Сведе очи към ръцете си.

– Значи сте били женени пет години?

– Все още не. Бяхме свободни. Нямахме нужда от някакъв си къс хартия.

– И с какво се занимавахте тогава? И ти ли стана актьор?

– Не. – Рон се замисли за момент. – До ден-днешен не зная защо. От детинщина навярно. Щеше да ми дойде много да се чукам пред камерата. Сякаш някъде дълбоко в съзнанието ми се бе загнездило усещането, че някой ден ще надрасна всичко това. Не исках то да остане записано където и да било.

– Разумно от твоя страна.

– Да. Но всъщност не го бях планирал. Не вярвам да съм бил чак толкова добродетелен. Просто така стана.

– А с какво се занимаваше?

Въпросът, изглежда, го обърка.

– Ако трябва да съм откровен, почти с нищо. Даун изкарваше, макар и нередовно, бая пари, а аз бях завършил счетоводство, така че се разпореждах с парите. Имахме достатъчно, за да живеем, а най-важното бе, че не искахме да се обвързваме с постоянна работа. Трябваше да живеем.

– И какво се промени?

– Навярно аз. – Харди не искаше да си признае, но у Рон Бомонт имаше нещо обаятелно, скромно. Както казваха всичките му познати, беше страхотен. – Не че поумнях – сподели той откровено. – Просто пораснах. Вероятно се обади буржоазното ми възпитание, знам ли, но осъзнах, че трябва да сложим точка на бохемския живот и да продължим нататък. Честно казано, средата ни взе да остарява, да не говорим за нас самите.

И тъй, тя забременя. _Ние_ забременяхме. И реши да направи аборт. Разрази се огромен скандал. Тя обаче бе решила. И го направи. А аз се изнесох. – Рон въздъхна. – И точно тогава тя според мен за пръв път не можа да се справи с… чувствата си. Беше на трийсет и една. Биологичният й часовник тиктакаше застрашително. Цялата история направо я съсипа. Смая се, че не успява да ги овладее с разума си, но фактът си бе факт.

– И пак се събрахте?

Рон кимна.

– Оженихме се. Започнах работа като касиер в една банка. Роди се Касандра. А година по-късно и Макс. Тя не го понесе.

– Кое?

– Ненавиждаше всичко това. Бебетата. Плачовете, преповиването, памперсите, безсънието. Но най-вече досадата да си по цял ден с тях. Ненавиждаше и работата ми. Омразно й бе да нямаме пари. Но знаеш ли кое е най-смешното?

– Кое?

Лицето му се разведри.

– Аз ги обожавах. Обичах ги. Сякаш някой просто щракна копчето и внезапно видях всичко в друга светлина. Те ни придаваха смисъл. Затова сме дошли на този свят. Поне аз несъмнено съм се родил заради тях.

На Харди му бе невероятно да го слуша. Рон описваше собствените му чувства след раждането на сина му Майкъл, умрял още невръстен. След тази трагедия Харди се бе озовал сред ледена и мрачна пустиня и смяташе, че никога няма да се измъкне от нея.

Но десетина години по-късно появата на Ребека и Винсънт бе разпалила пламъчето, което бе сияло няколко години. По-късно обаче то бе помръкнало и на Харди му се струваше, че на негово място не са останали нито светлина, нито топлина, а само пепел покрива всичко недоизгоряло. Питаше се дали под целия пласт е останало поне някакво живо въгленче и ако е така, има ли начин отново да се раздуха пламъка на живота. „Щом всичко това приключи – обеща си той, – пак ще опитам.“

– А после какво стана? – попита адвокатът.

– Каквото се очаква в подобно положение – отвърна Рон. – Скандали, още по-бурни скандали, и пак скандали. Тя искаше да се върне към предишната си работа и двамата се карахме.

– Пак ли да танцува разсъблечена?

Рон сви рамене.

– Твърдеше, че не умеела друго. Казвах й да научи нещо, вече е майка, трябва да помисли за децата. Нима иска да израснат в подобна среда?

– А тя какво отговаряше?

– Казваше, че нищо й нямало на средата. Плащали добре и давали високи осигуровки. – Извъртя раздразнено очи. – Бил съм колеблив. Станал съм консервативен. Егоист. Изброй каквото още ти дойде наум.

– И тя тръгна ли пак на работа?

– Не веднага. Поне за известно време.

– Защо?

– Ще ми се да вярвам, че заради силната ми воля. – Изсмя се студено. – Не се предавах. Но тя наистина не можеше да си стои у дома, а аз не наемах целодневна бавачка, така че се редувахме. Голяма грешка от моя страна, както се оказа.