Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 27 страниц)

– Колко би струвало?

– В нашата сграда апартаментите с една спалня вървят по четиристотин и петдесет хиляди. Нашето жилище струваше седемстотин и петдесет.

Харди подсвирна.

– На мен ли го казваш? Парите, които тя получаваше, едва стигаха, за да живеем прилично. – Подвоуми се. – А след като напусна „Калоко“… – Той замълча, печелейки време, като отпи от кафето. – Трябва да знаеш. Може би и вече си наясно. Щеше да ни се наложи да се местим.

– А карахте ли се по този въпрос?

Рон въздъхна отегчено.

– Да ти кажа, към края се карахме за всичко. Ужасно беше. – Сведе глава задълго, после вдигна очи. – Толкова съм уморен. – Гласът му почти секна. – Невероятно уморен.

Харди се приведе над масата.

– Ти ли я уби, Рон? Ти ли уби Брий, може би по погрешка?

Рон вдигна глава, а в погледа му се четеше бездънно примирение и безизходица.

– Знаеш, че не съм аз. Тя ми беше сестра. Обичах я. Децата я обичаха – беше им майка. За нищо на света не бих я ударил, какво остава да я убия. Не съм я убил аз. Честна дума. Дори по погрешка. – Умоляващо простря ръце през масата. – Дори не бях там. Дори не бях там.

Мисълта, че оставя Рон сам в „Гърка“, изнерви Харди, въпреки присъствието на Фримън в бара. Каза му да изпие още едно кафе или нещо друго и в девети половина да се яви пред задната врата на Палатата, на изхода към затвора. Бе пределно убеден, че го е сгащил както подобава. Щом се е стигнало дотам да държат Касандра за заложник, Рон нямаше да избяга.

Поне така се надяваше.

Не бе обичайна практика, но Харди убеди Глицки да използва влиянието си пред съдебните пристави, та да позволят на Франи да се облече в подходящи дрехи за изслушването. Налагаше се да й ги занесе навреме и тя да успее да се преоблече. Протокол, външен вид, подробности.

Но не би успял да свърши и двете. Или тя щеше да използва оставащото време, за да се преоблече в прилични цивилни дрехи, които подсъзнателно да й придадат по-човешки вид в очите на Мариан Брон, или двамата щяха да прекарат насаме последните напрегнати мигове в стаята за адвокатски посещения.

Ала избор нямаше. След като излезе на свобода, щяха да имат достатъчно време за посещения. За всичко.

Остана му още половин час и се изкушаваше да се върне при Рон в „При Лу“. Но не. Това вече бе уредено. Рон ще се яви на задния вход в уреченото време. Нямаше друг избор.

Сложи тежкото си куфарче на дървената пейка точно до изхода към затвора и още веднъж свали кламерите, и още веднъж сложи страниците в скута си. Бе прегледал всяка дреболия поне по веднъж, с изключение на последните страници, които Глицки му бе донесъл снощи.

Но сега внезапно му се отвори достатъчно време да ги доразгледа, макар да не смяташе, че ще намери нещо. Е, ако не друго, поне се гордееше с усърдието си. Нямаше да ги пропусне поради немарливост или преумора. Когато влезеше в съдебната зала, щеше да е подготвен. Скот Рандъл нямаше да го изненада с нещо, което е трябвало да прочете, да забележи, да премисли.

Така че започна оттам, където бе прекъснал – от аутопсията на Канета.

И този път го забеляза. Върна се и повторно прегледа докладите за Грифин. Прекоси коридора и влезе при следователя по смъртните случаи, за да се увери. И най-сетне, разбрал къде да търси, се върна и го откри.

Глицки си беше в кабинета, когато Харди му позвъни. Бе изпратил отряд със специална задача за обиск у Торн и щял да бъде свободен до края на изслушването, на което държал да присъства.

Харди не искаше да му съобщава каквото и да е по телефона. Щеше да се види с лейтенанта след пет минути и ако успееха да останат насаме, щеше да му каже. Междувременно щяха да се срещнат пред задния вход на Палатата.

Щом излезе от затвора, кимна скришом на Фримън, който се мотаеше в коридора към моргата, и продължи към задния вход за служителите на Палатата. Според замисъла двамата с Рон трябваше да се качат на втория етаж по рядко използваното задно стълбище и като стигнеха в коридора, щяха да се скрият в съдебната зала на Брон.

Глицки им отвори вратата. Когато Харди представи онзи, когото предстоеше да придружат, изненадата за лейтенанта не беше приятна. Но той, изглежда, прие положението и мълчаливо ги поведе по стълбището, докато не се изкачиха на площадката пред вратата към главния коридор. Там обаче се обърна и се озова лице в лице с двамата.

– Момчета, вие май сте се срещнали случайно отвън, а? Така ли стана?

– Не съвсем. – Харди не трепна, досещайки се, че мигът е настъпил. Завари го подготвен. – Вчера по това време още нямах представа къде се намира.

– А когато аз те посетих най-любезно снощи? При последния ни разговор.

– Той беше ли заподозрян тогава?

– Почти, а ти…

– По времето, когато ти си тръгна? Ама честно!

Белегът на Глицки се беше изпънал, но адвокатът го бе изиграл. И продължи да го притиска:

– Добре, Рон не е заподозрян. Срещал ли си се с него досега, да кажем допреди минута? Говорил ли си с него?

– Сам знаеш, че не – изръмжа лейтенантът.

– Добре. Слушай сега. И изобщо нямаше представа, че съм бил във връзка с него, нали?

– И какво от това?

– Ами това, че когато скъпото ни приятелче Скот Рандъл те попита, може би след като се закълнеш, дали си бил в заговор с мен и/или Рон, какво ще си в състояние да отговориш?

Отстрани на челото на Глицки изскочи вена, но изражението му постепенно се отпусна, макар да не издаваше чак ведро спокойствие.

– Да се отбележи, че все пак не ми допада.

– Добре, взех си бележка – отсече Харди. – Но ти пък си отбележи, че ще ми бъдеш благодарен.

Глицки го погледа още една-две секунди, после се обърна и отвори вратата. Тримата пристъпиха в широкия коридор, точно когато Рандъл, Струлър, Прат и неколцина техни подчинени завиха откъм асансьорите в сгъстена редица. Двете групички едва не се сблъскаха.

– Виж ти, виж ти, виж ти. – Рандъл дори не направи усилие да прикрие чувствата си. Заговори с преливаща от неприязън театрална интонация: – Лейтенант Глицки, господин Харди, неуловимият господин Бомонт, интересно, че пристигате всички заедно в съда. – Обърна се към Прат – олицетворение на самодоволното удовлетворение: – Случаят подлежи на проучване, Шарън. Точно както и очаквахме.

Обикновено в минутите, преди съдията да заеме мястото си, съдебните зали пулсират от енергия: адвокати и клиенти се настаняват по местата си, секретарите и приставите се скупчват да обсъждат служебни въпроси и да си разменят закачки, съдебният протоколчик загрява. Ако присъстват съдебни заседатели, те четат вестници или си преглеждат бележките.

В галерията оттатък перилата зрителите и представителите на медиите, ако присъстват такива, се мъчат да заемат изгодна позиция спрямо евентуалните свидетели, приятелите и близките на жертвите или предполагаемите извършители. Носи се несекващо, тихо жужене от несвързани разговори.

Но като цяло, над всичко витае слабо, ала доловимо усещане за сдържаност. Навън, по коридорите, цели орди от неумити и недисциплинирани животни препускат в безредни въртележки, но озоват ли се веднъж в съдебните зали, редът често като че ли сам се налага над събраните вътре.

Обаче това не се отнасяше за тази сутрин.

Много от свидетелите, които Харди бе призовал, си бяха довели подкрепления и всички те очевидно бяха успели да се поопознаят, да поговорят, да си излеят душата и в края на краищата да кипнат от гняв.

Още щом Глицки отвори вратата пред тях, следвани неотстъпно от Скот Рандъл и екипа му от обвинители, отгоре им сякаш се стовари вълна от необуздан гняв. За пръв път през професионалната си кариера Харди бе принуден в буквалния смисъл на думата да си проправя път през тълпа от враждебни хора, задръстили централния проход. Глицки остана до него, уловил Рон Бомонт над лакътя, помагайки им да се придвижат напред.

Харди напредваше и не изпитваше потребност да отговаря на язвителните забележки, които стигаха до ушите му. Убеден бе, че тази демонстрация е инсценирана или от Бакстър Торн, когото зърна да стои опрян на стената, или пък от лагера на Кери. А може би и от двете страни.

Случаят със Скот Рандъл беше друг. Той не бе нает от някого актьор и имаше свое основание да се ядосва, че му се налага да се примирява с това лекомислено изслушване, че го разиграва някакъв си нахален адвокат на защитата, вероятно самият той престъпник.

Е, Харди щеше да си разчисти сметките със Скот Рандъл, когато му дойдеше времето. Както и с всички тях. Нямаше да се остави да го въвлекат в размяна на крясъци с шайка вбесени свидетели и приятелите им.

Глицки ги преведе оттатък перилата и скришом даде предварително уговорения знак на съдебните пристави, които излязоха напред да се уверят, че неприкосновеността на реда в съдебната зала ще бъде спазена. Дейвид Фримън някак си бе успял вече да се настани зад банката на защитата и наблюдаваше ставащото с развеселено и толерантно изражение. Театърът на закона! Обожаваше го.

– Добро утро, Дизмъс – проточи напевно глас той. – Май току-що си настъпил някого по мазола.

И в същия миг благословеният глас на секретаря се извиси над неистовата глъч.

– Тишина, тишина. Заседава двайсет и четвърта секция на Върховния съд на град и окръг Сан Франциско, щат Калифорния, под председателството на съдия Мариан Брон. Всички да станат.

Тъй като повечето присъстващи бяха вече на крака, влизането на съдията не промени почти нищо, освен дето прекъсна врявата. Брон, схванала какво прозира зад общото настроение, се въздържа да заеме мястото си и предпочете да остане права. Взе чукчето си и удари с него няколко пъти.

Взря се навъсено в секретаря и остро прошепна:

– Господин Дармън, публиката в галерията да си намери места за не повече от две минути, след което аз ще се върна в залата и ще определя последствията за онези, които не са в състояние да го сторят.

Когато се върна, Брон оправи тогата си и седна. Харди седеше до Фримън зад банката на защитата. Глицки и Рон Бомонт си бяха намерили места точно зад тях, на първия ред за публиката. Адвокатът се обърна и различи Валънс и Кери, които също го забелязаха. Ако човек можеше да убива с поглед…

Фримън му прошепна:

– Всички играчи ли са налице?

– С изключение на един.

– Кой е той?

– Джим Пиърс – отвърна Харди. – От „Калоко“.

– Мислиш ли, че ще се появи?

По лицето на Харди се изписа непоколебимост.

– За него така ще е най-добре.

Когато Брон се върна и зае съдийското място, само един човек стоеше прав. Шарън Прат се намираше на пътеката в средата на галерията.

– Госпожо областен прокурор, добро утро – напевно проточи Брон. – Имате ли работа в този съд?

– Да, ваша светлост. Разрешете да приближа.

– Господин Харди има назначено изслушване. Аз…

– Разрешете да приближа, за да обсъдим това изслушване, ваша светлост.

Брон се намръщи, че я прекъсват.

– Добре. Господин Харди?

Харди знаеше точно накъде вървят нещата. След извършените от него основни проучвания, с които се надяваше да предразположи Брон към изгодно постановление, той бе взел голяма преднина, връчвайки призовки на Прат и Рандъл. Всъщност имаше такава преднина, че трябваше да положи усилия, за да сдържи смеха си.

Изправи се.

– Не възразявам, ваша светлост, но предполагам, че клиентката ми се намира в стаята за задържани зад нашия пристав и се питам дали съдът ще започне разглеждането на делото и ще й позволи да влезе сега в съдебната зала, преди успоредно да разгледаме молбата на госпожа Прат.

Франи бе облечена с шити по поръчка светлокафяви панталони и тъмнокафяв пуловер с шпиц деколте. Тъмнозеленото малахитово колие и съответните обици към него подчертаваха красивия цвят на очите й. Бе опънала назад червената си коса, прибрала я бе на тила и я бе оставила да падне до средата на гърба й.

Когато приставът отвори вратата към стаята за задържани, тя пристъпи напред и отправи на Харди нервна, объркана усмивка, а после се остави приставът да я отведе при банката на защитата и седна до него. Той я целуна по бузата.

– Обичам те. Не се тревожи. Всичко ще се нареди.

След това стана и се запъти към съдийската маса.

Скот Рандъл се промъкна в съдебната процедура, образно казано, под шлейфа на Прат и двамата с нея застанаха пред съдийската маса заедно с Харди и Фримън. Рандъл пое разговора – страстно и убедително, както винаги, – а Харди се задоволи да го остави да затъне толкова дълбоко, колкото му се иска. Обикновено на никого не се разрешаваше да обсъжда вътрешните дела на разширения състав от съдебни заседатели, но днес Рандъл бе принуден да свали картите си на масата, за да оправдае продължаването на обвинението за незачитане, отправено срещу Франи.

– Разширеният състав заседава в момента в същата тази сграда, ваша светлост, и разглежда уликите, свързани със смъртта на Брий Бомонт, както и на двамата полицаи, включени в разследването на убийството й.

– На двамата полицаи ли? – Брон, естествено, бе чула за смъртта на сержантите Грифин и Канета, но новината за връзката им с това дело очевидно я изненада.

– Да, ваша светлост. Щатът смята, че три са убийствата, свързани с делото на Брий Бомонт, което в момента се разглежда от съдебните заседатели. Тъй като отдел „Убийства“, оглавяван от лейтенант Глицки, систематично отказва да разкрие уликите, отнасящи се…

– Ваша светлост – кротко се намеси Харди, – единствената цел на това изслушване е да анулира обвинението в незачитане, повдигнато срещу клиентката ми. В тази процедура нямат място действията на отдел „Убийства“, свързани с други аспекти на случая.

Но Рандъл не прие възражението му.

– Моите почитания, ваша светлост, но нищо от делото не подлежи на разглеждане от този съд. Единствено разширеният състав е в правото си да решава. Дори не би следвало да го подлагаме на обсъждане извън залата му за заседания.

Харди с радост забеляза издайнически блясък в очите на Брон.

– Ако искате да задържите някого в затвора, господин Рандъл, ще ви се наложи да ми дадете по-добро основание от голословните ви твърдения.

– При цялото ми уважение, ваша светлост, няма нужда от други основания, освен отказа на свидетелката да отговори на изключително съществен въпрос.

Фримън, застанал до Харди, го сръга с лакът и хвърли бърз, признателен поглед на отдавнашния си съдружник. Бяха разигравали Рандъл, докато го докарат дотук, и в момента той просто действаше в тяхна полза, подценявайки правомощията на съдия Брон, и тя със сигурност щеше да се обиди.

Така и стана. Тя впи пламнал поглед в младия обвинител.

– Аз решавам кои въпроси и кои дела ще се разглеждат от моя съд, господин Рандъл. Разбирате ли?

Прат сметна за необходимо да се намеси.

– Ваша светлост, може би да минем в тяхната зала?

Съдията насочи гнева си към областната прокурорка.

– Току-що започнах заседанието си тук, госпожо Прат.

– Сниши глас. – Сигурно сте забелязали неколцината важни личности ей там – сред тях вероятно и следващият ни губернатор – и не съм склонна да им губя повече време, отколкото е необходимо. И в тази зала можем да кажем същото, каквото и пред съдебните заседатели.

Ала Рандъл, верен на правилата, явно не можеше да се остави току-така и след кратка безмълвна размяна на мнения с шефката си, незабавно се обади:

– В случая имаме изключително необикновено стечение на обстоятелства, ваша светлост. В момента подготвяме призовки за пред разширения състав на господин Харди и лейтенант Глицки, за да дадат показания във връзка с делото. Рамите те може да се окажат изложени на обвинение в престъпления.

Харди поклати отрицателно глава и цялото му същество изрази присмех, но не пророни дума.

– Освен това – продължи Рандъл, – Областната прокуратура неспирно настояваше за заповед за арестуване на господин Бомонт, който и в момента, докато разговаряме, седи в залата.

– Значи издаването на нареждане ще бъде лесно – сухо отвърна Брон.

– Да, само дето не е налице, ваша светлост.

– И защо така?

Най-после Харди бе принуден да се намеси:

– Защото липсват каквито и да било улики, ваша светлост.

– Това е смешно! – избухна Рандъл. – Разполагаме с повече от достатъчно доказателства за предявяване на обвинение.

– Ами покажете едно де – изсъска Харди.

Брон му хвърли суров поглед.

– Адвокатите да се обръщат към съда, а не един към друг. Ясна ли съм? – След като получи извинителни кимвания, Брон заговори с по-мек тон: – И тъй, господин Рандъл, поправете ме, ако греша, но ми се струва, че доводът на господин Харди бе изложен приемливо. Ако разполагате с улики да предявите обвинение на господин Бомонт, представете ги на съдебните заседатели, а те ще се разпоредят за съответното съдебно нареждане. Така се постъпва. Редно е да го знаете.

Прат се обади да защити помощника си:

– Той го знае, ваша светлост, но в това дело нашето разследване на всяка крачка се натъкваше на спънки. Всъщност смятаме, че господин Харди е въздействал на лейтенант Глицки да се възползва от поста си началник на отдел „Убийства“ да се замеси в систематично прикриване дейността на господин Бомонт.

Харди театрално вдигна ръце.

– Ваша светлост! Това наистина минава всякакви допустими граници.

Но Брон желаеше да чуе повече и му махна да замълчи.

– Отправяте сериозни обвинения, госпожо Прат…

Рандъл отново взе думата:

– И тъкмо поради това, ваша светлост, искахме да ги разпитаме пред съдебните заседатели в присъствието на представители от полицейския отдел „Управление и контрол“ и на собствените ни следователи.

– С други думи, господин Рандъл, вие като че ли искате да поемете цялото разследване, само че или всъщност не сте го сторили, или пък не сте открили нищо.

Улучен по слабото място, Рандъл заекна:

– Ааами не, ваша светлост, разбира се, че не. Разполагаме със силни доказателства…

– Ваша светлост, те не разполагат с нищо – прекъсна го Харди.

– Разработваме доказателствата.

С очи, вперени в Брон, Харди всъщност спореше с Рандъл.

– И отправяте обвинения, преди да сте намерили каквото и да е, за да ги подкрепите. – Изви се към съдията. – Ако разрешите, ваша светлост, имам предложение, свързано конкретно с изслушването днес, което ще засегне крайно сериозните въпроси и обвинения, повдигнати от Областната прокуратура… – помълча достатъчно, за да наблегне на най-важното: – … и от служителите й.

Брон започна да проявява нетърпение. Погледна над адвокатските глави към неспокойната зала. Вече бяха загубили прекалено много от времето на съда, пък и на всички останали.

– Добре, господин Харди, да го чуем, но по-бързичко.

Харди си пое дъх. В него напираха бурни емоции, но той все пак не им се поддаваше, защото едва ли биха му послужили за нещо. Когато най-сетне заговори, прозвуча гласът на разума:

– В основата на обвинението в незачитане, повдигнато срещу клиентката ми, обект на това изслушване, стои отказът й да разкрие пред съдебните заседатели сведения, отнасящи се до разследването за убийство. Надявам се, че всички са съгласни с това.

Никой не възрази.

– Както господин Рандъл, така и госпожа Прат дадоха да се разбере ясно и недвусмислено, че сведенията, които клиентката ми отказва да разкрие, имат връзка с мотивите, поради които господин Бомонт е или не е убил съпругата си. Прав ли съм?

Не кимна нито Прат, нито Рандъл – вече бяха нащрек, така че Харди реши да стреля в целта по-енергично.

– С други думи, ако Рон Бомонт не е убил Брий, каквато и тайна да е споделил с клиентката ми, тя няма пряко отношение към съдебните заседатели и разследването.

– Добре – замислено произнесе Брон. – И на какво ни навежда това?

– На следното, ваша светлост. Господин Рандъл изтъкна, че смъртта на сержантите Грифин и Канета е свързана с водените от тях, независимо един от друг, разследвания относно убийството на Брий Бомонт и аз допускам, че ако разширим неговото заключение, всички тези убийства са извършени от едно и също лице.

– Точно такова е нашето твърдение. – Рандъл се зарадва на възможността да вметне своята дума, а Харди с удоволствие му я даде.

– И то е разумно, а за целите на това изслушване вие ще бъдете подготвена да го признаете за вярно.

Прат усети, че капанът хлопва и се опита да го спре:

– Не зная, ваша светлост. Това е само теория, която все още не сме…

Брон я прекъсна със смразяващ глас:

– Госпожо Прат, току-що чух господин Рандъл да казва, че _точно такова_ – цитирам – е твърдението на вашето ведомство. И нещо по-важно – ако не ме лъже паметта, тъкмо въз основа на тази теория вие двамата повдигнахте пред съда обвиненията си както срещу лейтенант Глицки, така и срещу господин Харди. Та кое от двете? Един човек ли е извършил тези убийства, или не?

Двамата прокурори се спогледаха. Отговори Прат:

– Така смятаме. Да, ваша светлост. Това е предмет на контрадоказателства, за които е възможно да научим по-късно.

– Да се надяваме – заяви Брон. – Продължавайте, господин Харди. Слушам ви с цялото си внимание.

– Благодаря, ваша светлост. Следователно, ако се докаже, че господин Бомонт няма вина за смъртта поне на един от двамата полицаи, възможно е да се допусне, че е също така невинен и за смъртта на съпругата си.

– Хубав силогизъм, господин Харди. – Брон се държеше толерантно, но си остана неубедена. – Но доказване на „невинността“ е трудна задача. Нима твърдите, че можете да докажете абсолютната му невинност в едно или повече от тези убийства? Обикновено затова делата се гледат от съдебни заседатели.

– Но до процеси със съдебни заседатели, ваша светлост, се стига, едва когато разширеният състав от съдебни заседатели предяви обвинение или предварително изслушване, за да се осигурят първоначално достатъчно улики, които да послужат за обвинение от страна на състава от съдебни заседатели. В дадения случай няма такива и въпреки това затварянето на клиентката ми се основава на предполагаемата виновност на господин Бомонт, а не на предполагаемата му невинност, както изисква законът.

– Много изискано, господин Харди, обаче…

– Ваша светлост, ако след това изслушване се появят нови и сигурни улики за убийството на Брий Бомонт, клиентката ми ще има възможността повторно да даде показания за Рон Бомонт пред разширения състав. Ако и тогава тя откаже да отговаря на съществени въпроси, разбира се, ще подлежи на повторно обвинение в незачитане.

Тъкмо да спечели на законно основание, да върне разследването в ръцете на съдебните заседатели и да задържи Франи навън, докато тя не реши да говори, и Рандъл пак си отвори устата:

– Ваша светлост, при цялото ми уважение, не можете да започнете разпит за убийство тук и сега – във вашия съдебен състав.

Лицето на Брон изразяваше ужасяваща любезност. Зениците на очите й се бяха свили като главички на топлийки и пронизваха Скот Рандъл.

– Аз не възнамерявам подобно нещо, адвокате. Напротив, според мен въпросът е дали, след като се изправите пред онова, за което самият вие признавате, че ще е неоспоримо доказателство за невинността на господин Бомонт в убийството на жена му, ще се постараете да възобновите задържането на госпожа Харди за незачитане, което се основава на неговата виновност. Правилно ли излагам доводите ви, господин Харди?

– Идеално.

– И така, господин Рандъл?

– Да, ваша светлост?

– Какво решавате?

– Не съм сигурен, че съм наясно с предложението на господин Харди.

– Смятам, че той предлага да призове някои свидетели на това изслушване. Права ли съм, господин Харди?

– Да, ваша светлост.

Шарън Прат се бореше да запази поне частица от достойнството си.

– А аз смятам, че господин Харди предлага да покаже, че господин Бомонт всъщност е невинен за едно или повече от тези убийства? Така ли е?

Харди се съгласи, че е така.

Прат размишляваше стремително. От една страна, не й се налагаше да разкрива как върви работата на разширения състав от съдебни заседатели. След като съдията не можеше да научи с какви доказателства разполагат те, то Харди за нищо на света не би могъл да докаже тук, че Рон Бомонт на практика е невинен, най-много да го представи не чак толкова виновен. Бе в състояние да изтъкне това и още сега да прекрати опитите на Харди да заобиколи процедурата.

От друга страна, тя знаеше, че ведомството й всъщност не разполага с нищо. Умираше от желание да разбере какво знае Харди. А публичната проява на здрав разум бе повече от важна, след като кметът и медиите сипеха удари по канцеларията й.

Реши да остави Харди да си разиграе спектакъла. И те, разбира се, можеха да подложат на кръстосан разпит всички, които той възнамеряваше да призове.

– Не възразяваме, ваша светлост, стига да не трае твърде дълго.

– Добре – заяви Брон. – Тогава нека започваме.

39

Но Харди се озова пред неочаквано затруднение. След като ловко пробута плана си, за да убеди съдията и да принуди представителите на Областната прокуратура да започнат нетрадиционна процедура, той огледа залата и осъзна, че ще трябва да печели време. Възнамеряваше да започне с показанията на Джим Пиърс и предполагаше, че той, подобно на останалите, на които бе разпратил призовки и които вече седяха в галерията, ще се яви навреме.

Докато спореше с Прат и Рандъл, очакваше като се обърне, щом свършат, да види Пиърс, седнал в залата. Но вече бе време да започва, а Пиърс още не бе пристигнал.

След всичко постигнато дотук, бе изключено да помоли съдия Брон за кратка отсрочка или дори за прекъсване. Принуден бе да жонглира и да поддържа темпото и можеше само да се надява, че ще задържи топките във въздуха, докато не дойде време за главната атракция.

– Казвам се Ейбрахам Глицки. Имам ранг лейтенант в полицейското управление на Сан Франциско, а в момента оглавявам отдел „Убийства“.

– И откога заемате този пост?

– От пет години.

– А преди това?

– Ваша светлост – скочи на крака Скот Рандъл. – Всички познаваме лейтенант Глицки.

– Това възражение ли е, адвокате? – Възраженията, както и толкова други неща в съдебната зала, представляваха част от инсценирания спектакъл на правосъдието и трябваше да се основават на отклонения от правилника. Изявлението, че всички познават Ейб Глицки, изобщо не се вписваше в тази категория. Нещо повече, отговорът на Брон повторно потвърди убеждението на Харди, че Скот Рандъл вече не разполага с приятел на съдийската маса. – Но, господин Харди – добави Брон, – нека продължим.

– Опитвам се да запозная съда с благонадеждността на лейтенант Глицки, ваша светлост.

– Добре, но по-накратко, моля.

Отне му не повече от две минути. Пет години лейтенант в отдел „Убийства“, дванайсет години инспектор в същия отдел, сигурно изкачване по служебната стълбица от улично ченге, през нравствения отдел и отдел „Обири“, до чиновник. Четири награди от Управлението, медал за храброст.

Хората, разбира се, се променят и за лошо, но Харди искаше да покаже на Брон, че ако някой пророкува, че Глицки ще се озове сред тях, подобно предположение би било доста налудничаво и невярно.

Брон бе наредила да бъде кратък и тъкмо това възнамеряваше да направи с Глицки: да го извика на свидетелската банка, да го представи като добър и честен полицай, за да види дали Рандъл ще клъвне въдицата и ще се опита да го срине, и по този начин да се дискредитира сам.

– Толкова за този свидетел – заяви той. – Противниковата страна?

Младият обвинител умираше от нетърпение.

– Да. – Рандъл отиде до свидетелското място и се изправи точно пред Глицки. – Лейтенанте, в качеството си на началник на отдел „Убийства“, включихте ли се от самото начало в разследването на убийството на Брий Бомонт?

– Не активно. Само в качеството си на администратор.

Привикнал през дългогодишната си практика със свидетелското място, Глицки бързо схвана удобния случай, който му даваше Рандъл, и очерта характеристиките на работата си: разполагал с екип от инспектори, които му се отчитали и си сътрудничели със следователите от отдела за оглед на местопрестъпленията, със съдебните експерти, с лаборантите, с градските и областни следователи по убийствата за събиране и сравняване на уликите.

Всичко това нямаше нищо общо нито с Рон, нито с Брий Бомонт и Харди не би могъл директно да му отдели и една дума. Но разчиташе на обстоятелството, че Рандъл преследва лични цели. Младият обвинител искаше да докаже на Брон, че нетрадиционната му и дори извънзаконова тактика се оправдава изцяло, тъй като началникът на „Убийства“ е корумпиран. Харди можеше да възразява, без да спира, но с радост остави Рандъл сам да си окачи въжето на шията.

– А когато служителите ви съберат уликите, лейтенанте, и решат, че е налице престъпление, и набележат заподозрян, какво предприемате тогава?

– Обръщаме се към Областната прокуратура, а там решават дали да отправят обвинение към съответното лице и какво точно да бъде то. За тежко, предумишлено и така нататък.

– И колко време е необходимо – най-грубо – от извършването на убийството, докато го предадете на Областната прокуратура?

– Различно – от няколко дни до няколко години.

– Добре. – Рандъл се простираше в добре позната на всеки адвокат област, но се усещаше съвсем явно, че го прави заради Брон. Задълбочи се в подробностите: – В случая с Брий Бомонт е минал повече от месец. Можете ли да обясните на съда защо?

– Първият инспектор, когото назначих да разследва случая – Карл Грифин, – бе застрелян и почина пет дни след убийството на Брий. Смъртта му донякъде позабави нещата.

Лек, нервен смях се разнесе из залата. Рандъл сякаш не забеляза, а Брон не реагира.

– И тогава ли се включихте лично в разследването?

– Не, не се включих.

– Разпитвахте ли свидетели?

– Не.

– Случайно да сте разговаряли със съпруга на жертвата Рон Бомонт?

– Не.

– Но нали е вярно, лейтенанте, че днес сутринта съпроводихте господин Бомонт и господин Харди до тази съдебна зала?

– Да, така е.

– Но твърдите, че досега нито сте се срещали, нито сте разговаряли с господин Бомонт?

– Не съм.

– Напомням ви, лейтенанте, че положихте клетва.

Устните на Глицки леко трепнаха.

– Съзнавам го. Но отговорът ми все пак е не.

Въпросите следваха бързо и без прекъсване, докато Рандъл превеждаше Глицки през всички стъпки до крайната му лична намеса в случая. Близостта на местопрестъплението, където е убит Грифин, до жилището на Брий и на останалите заподозрени и накрая – до Канета и балистичната експертиза, установила, че и двамата полицаи са убити с един и същ пистолет.

Харди не забеляза никакви признаци на нетърпение отстрана на съдията. Рандъл най-после стигна до въпроса, към който се бе насочвал през цялото време.

– И тъй, лейтенанте, след като сте изяснили, че сержантите Грифин и Канета са убити с един и същ пистолет, незабавно ли изпратихте това сведение на областния прокурор?

– Не.

– А бихте ли казали на съда защо?

Глицки обърна лице към Мариан Брон.

– Според стандартната процедура не даваме сведения на медиите, така че евентуалните заподозрени да не са в течение с какви злепоставящи ги доказателства разполагаме. По такъв начин, ако те ни съобщят нещо, което не е оповестено в медиите… Струва ми се напълно ясно, нали?